Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Богат, беден (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beggarman, Thief, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране
ultimat (2009)
Корекция
Alegria (2009)

Издание:

Ъруин Шоу. Просяк, крадец

ИК „Галактика“, Варна

Художник: Мария Зафиркова

Редактор: Каталина Събева

Художествен редактор: Димитър Трайчев

Коректор: Тошка Начева

ISBN 954–418–002–8

История

  1. — Добавяне

4

Били наблюдаваше с интерес Джордж, чието истинско име не беше Джордж, как внимателно сглобява на масата взривното устройство. Моника, която Джордж наричаше Хайди, стоеше права от другата страна на масата над ярката триъгълна светлина на работната лампа, със скрито в сянка лице.

— Дотук всичко ясно ли е, Джон? — попита Джордж на английски с испански акцент и погледна Били. В групата Били се казваше Джон. В присъствието на други членове на групата Моника също му казваше Джон. На него всичко това му напомняше за въображаемите тайни общества, на които играеха като малки деца в двора на началното училище в Гринич Вилидж. Но Джордж не беше малко момченце, а Моника не беше малко момиченце. Само да се засмея и ще ме убият, помисли си той.

Били познаваше още двама съучастници на Джордж и Моника-Хайди, но тях ги нямаше този следобед в малката стаичка в един от крайните квартали на Брюксел, където Джордж правеше бомбата. От някои намеци на Джордж Били бе разбрал, че и в други европейски градове са създадени подобни групи, но засега нямаше представа точно къде и с какво се занимават.

Заради собствената си безопасност не държеше да знае повече, отколкото му казваха, но все пак му беше неприятно, че продължават да се отнасят към него като към непроверен и незаслужаващ доверие външен човек, макар на два пъти да им бе осигурявал камион от гаража и дори лично го бе закарал в Амстердам през нощта, когато Джордж осъществи там акцията в испанската туристическа агенция. Не знаеше какви други акции са дело на Джордж и Моника, но вестниците съобщаваха за експлозии в един клон на американска банка в Брюксел и в представителството на Олимпик еъруейс. Ако Моника и младежът, когото наричаха Джордж, имаха пръст във всичко това, значи Моника бе удържала на обещанието си — жертви нямаше нито в Амстердам, нито в Брюксел.

— Смяташ ли, че можеш да го направиш сам, ако се наложи? — попита Джордж.

— Мисля, че да.

— Добре — каза Джордж. Той винаги говореше тихо и се движеше предпазливо. Беше мургав, дребен, с кротки тъжни очи и изглеждаше напълно безопасен. И Били, като застанеше пред огледалото, смяташе, че изглежда напълно безопасен.

За Моника с нейната рошава коса и очи, от които изскачаха искри, когато се ядосаше, не можеше да се каже същото. Но той живееше с Моника, тя му бе взела страха и той я обичаше все повече и повече. И тя поиска от него да остане на свръхсрочна служба. Когато Били отговори, че не може да издържа повече в армията, тя побесня и заяви, че това е заповед, а не предложение и че ще се изнесе от апартамента, ако той не направи каквото тя му казва.

— Следващия път ще го направиш сам, за да се упражниш — каза Джордж и продължи заниманието си, местейки внимателно жичките с нежните си малки ръце. Нито той, нито Моника бяха казали на Били къде, кога или с каква цел ще използват бомбата, а Били вече знаеше, че е безсмислено да им задава въпроси.

— Готово. Всичко е наред — каза Джордж и се изправи. Малкото пластмасово устройство с часовников механизъм и детонатор лежеше невинно на масата под силната светлина. — Приключихме с урока за днес. Сега тръгвай, Джон. Хайди ще остане още малко тук. Иди пеша да автобуса. Вземи го в посока, обратна на твоя апартамент. Слез на осмата пресечка. Върви направо и след три пресечки вземи такси. Кажи на шофьора адреса на хотел „Амиго“. Влез в хотела. Изпий нещо на бара и след това се върни пеша вкъщи.

— Добре, Джордж — отговори Били. Рядко си разменяше повече думи с младежа. — Ще се видим ли за вечеря? — попита той Моника.

— Зависи от Джордж — отговори тя.

— Джордж? — обърна се Били към него.

— Не забравяй, че трябва да останеш най-малко десет минути в хотел „Амиго“ — каза Джордж.

— Добре, Джордж — отвърна Били.

 

 

Седнал в автобуса, който го отвеждаше в посока, обратна на дома му, заобиколен от жени, които се прибираха вкъщи да приготвят вечерята, след като бяха напазарували, от деца, които се връщаха от училище, и от възрастни мъже, които четяха вечерния вестник, той вътрешно се разсмя. Ако можеха да се досетят какво е правил досега този дребен, приятен американец с хубав тъмен костюм… в една от крайните улички на техния град… Докато наблюдаваше как Джордж прави бомбата, Били усети, че го обхваща силна възбуда, но не допусна Джордж и Моника да разберат това. Сега обаче, успокоен в клатушкащия се автобус, си даде сметка, че всъщност е изпитал удоволствие. Същото странно усещане, обзело го в деня, когато бързо се отдалечаваше от туристическата агенция в Амстердам, а на шест пресечки зад него тъмният град бе разтърсен от експлозия.

За разлика от Моника той не вярваше, че системата се руши и че наслуки хвърлените бомби тук и там ще я срутят, но поне не се чувстваше вече като дребно, лесно заменимо винтче в цялата тази гадна нечовешка машина. Действията му бяха обект на внимание, важни хора се опитваха да разберат кой е той, какво е наумил да прави и къде ще действа следващия път. Презрението, с което го гледаха другарите му по оръжие, заради това, че е любимец на Полковника, сега само го разсмиваше и беше доказателство единствено за иронията на съдбата, тъй като те нямаха представа какво всъщност представлява той. А и Моника трябваше да признае, че не е била права, когато каза, че нищо не струва. Накрая, мислеше си Били, ще ми дадат оръжие и ще ми заповядат да убивам. И аз ще го направя. А на другия ден ще прочета вестниците и ще отида кротко на работа, тайно преливащ от радост. Не вярваше, че Моника, Джордж и техните илюзорни съучастници ще постигнат някога илюзорните си цели. Но това няма значение. Той вече не беше оставен на произвола на съдбата, не беше потопен в дребнавото всекидневие на военнослужещите, които, за да си изкарат хляба, трябва само да повтарят „Да, сър“ и „Разбира се, сър“. Сега това всекидневие зависеше от него, той решаваше какво ще стане, той беше горящият фитил, който никой не можеше току-така да подмине.

Докато автобусът се клатушкаше, Били броеше пресечките. Слезе на осмата. Закрачи бързо под ситния дъждец и като се усмихваше леко на минувачите, стигна до третата пресечка, както му бе наредил Джордж. Точно на ъгъла имаше такси, сякаш поръчано специално за него. Намести се удобно на задната седалка и пристигна в хотел „Амиго“.

Тъкмо си допиваше бирата в тъмния малък бар, където освен него имаше само двама руси мъже, увлечени в разговор на една маса в ъгъла, когато влезе Моника.

Тя кацна на бара до него и каза на бармана:

— Една водка с лед.

— Джордж ли ти нареди да дойдеш? — попита Били.

— Дойдох, защото ми се полага да водя и частен живот — каза тя.

— Моника или Хайди си сега? — прошепна той.

— Млъкни.

— Говориш за частен живот, но не е така. Изпратена си тук, за да видиш дали спазвам инструкциите — додаде той.

— Тук всички разбират английски — прошепна тя. — Говори за времето.

— Времето — повтори той. — Ами беше доста топло този следобед, нали?

— Доста топло — отвърна тя и се усмихна на бармана, който сложи водката пред нея.

Били държеше чашата си с останалата на дъното бира.

— Какво ще направиш, ако ме отзоват в Америка? — попита той.

Моника го погледна рязко:

— Местят ли те? Да не би да криеш нещо от мен?

— Не — отвърна той. — Само че Полковника започва да се изнервя. Много отдавна вече е тук. В армията никога не знаеш…

— Използвай си връзките. Уреди нещо за Германия — каза тя.

— Не е толкова лесно — отвърна той.

— Може да се уреди — отсече тя. — Знаеш това не по-зле от мен.

— Но ти все пак не отговори на въпроса ми — каза той. — Какво ще направиш?

— Ще зависи — сви тя рамене.

— От какво?

— От много неща. Къде ще те изпратят. Каква ще ти бъде работата. Къде ще има нужда от мен.

— Любовта включваш ли я в този списък?

— Никога не я включвам.

— Който задава глупави въпроси, получава глупави отговори — засмя се Били.

— Приоритети, Джон — каза тя, наблягайки иронично на „Джон“. — Никога не бива да забравяме приоритетите, нали така?

— Никога — отвърна той и си поръча още една бира. — Има вероятност другата седмица да отида в Париж.

— Само вероятност? Или е сигурно? — изгледа го рязко тя.

— Почти сигурно. Полковника смята, че трябва да отиде, и ще издаде заповед да го придружа.

— Трябва да се научиш да не ми съобщаваш подобни неща в последния момент — каза тя.

— Разбрах едва тази сутрин — защити се той.

— Веднага щом разбереш нещо със сигурност, съобщи ми. Ясно ли е?

— О, господи, спри да се държиш като ротен командир — ядоса се той.

Тя се направи, че не го е чула, и продължи:

— Не ти говоря празни приказки. Другата седмица трябва да се занесе един пакет в Париж. Как ще пътуваш? С пътнически самолет ли?

— Не. С военен. Ще има някаква церемония във Версай и изпращат почетна стража.

— О, добре — зарадва се тя.

— Какво ще има в пакета?

— Когато му дойде времето, ще разбереш — отвърна тя.

Той въздъхна и отпи половината бира, а после каза:

— Винаги съм имал слабост към хубави, прями и невинни момичета.

— Ще се опитам да ти намеря такова момиче… в близките пет-шест години — усмихна се тя.

Той мрачно кимна. В ъгъла двамата руси мъже говореха високо, сякаш се караха.

— Онези двамата на еврейски ли говорят? — попита той.

Тя се заслуша и каза:

— На финландски.

— Близки ли са еврейският и финландският?

— Не — засмя се тя и го целуна по бузата. Явно бе решила да бъде Моника, а не Хайди.

— Значи работното време свърши — каза той.

— За днес.

— За днес — повтори Били и допи бирата си. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?

— Какво?

— Да отида вкъщи и да се любя с теб.

— О, господи, що за войнишки приказки — възмути се тя с престорено благоприличие.

— Днешните занимания ми подействаха възбуждащо — каза той.

— На мене също — прошепна тя и се засмя. — Хайде плащай и да тръгваме.

 

 

Докато стигнаха улицата, на която живееха, стана тъмно. Спряха на ъгъла да видят дали някой не ги следи. Доколкото можеха да преценят, никой не ги следеше. Тръгнаха бавно по отсрещния тротоар към къщата на Били. Пред сградата стоеше мъж и пушеше цигара. Продължаваше да ръми и мъжът бе нахлупил шапката си ниско на челото. Тъй като нямаше достатъчно светлина, не можеха да преценят виждали ли са друг път този човек.

— Продължавай да вървиш — каза тихо Моника.

Минаха покрай къщата, свиха зад ъгъла и влязоха в едно кафене. Били искаше да изпие още една бира, но Моника поръча две кафета.

Когато се върнаха след петнайсет минути от другата страна на улицата, мъжът все още беше там и пушеше.

— Ти продължавай да вървиш — каза Моника. — Аз ще мина покрай него и ще се кача горе. Върни се след пет минути. Ако всичко е наред, ще запаля лампата в предната стая, което ще означава, че можеш да се качиш.

Били кимна, целуна я по бузата, все едно че си казваха довиждане, и се запъти към ъгъла. Като стигна до края на улицата, се обърна. Рисковете на професията, помисли си той. Вечното подозрение. Мъжът още стоеше там, но Моника бе изчезнала Били сви зад ъгъла, влезе в кафенето и си поръча бирата, която Моника не му бе позволила да изпие. Когато излезе от кафенето, закрачи бързо по улицата. Видя, че лампата в предната стая свети. Продължи да върви с наведена глава по тротоара, на който стоеше мъжът, после пое по стълбите, изваждайки ключовете си, тогава човекът извика:

— Здравей, Били.

— Божичко, татко! — каза Били в изненадата си изпусна ключовете и двамата с Уилям Абът за малко не си удариха главите, като едновременно се наведоха да ги вземат. И едновременно се засмяха. Бащата подаде ключовете на сина си. После се прегърнаха. Били забеляза, че миризмата на джин, с която свързваше баща си от ранно детство, отсъстваше.

— Влизай — каза той. — Откога чакаш?

— От два часа.

— Сигурно си съвсем мокър.

— Няма значение — отговори Абът. — Използвах времето за размишления.

— Хайде да се качим горе — каза Били и отвори вратата. — Но… няма да сме сами, татко. Ще бъдем с една дама — добави той и пое по стълбите.

— Тогава ще внимавам какво приказвам — каза Абът.

Били отключи вратата и двамата влязоха в малкото антре. Били помогна на баща си да съблече мокрото палто. Когато Абът свали шапката си, той видя, че косата на баща му е металносива, а лицето му — подпухнало и жълтеникаво. Спомни си една снимка на баща си в униформа на капитан Бил е красив млад мъж, мургав, усмихнат, с черна коса и весели очи. Но вече не беше красив. Тялото, някога изправено и стройно, сега беше отпуснато под вехтия костюм, а около колана се очертаваше малко шкембе. Няма да допусна да изглеждам така на неговите години, помисли си Били и въведе баща си във всекидневната.

Моника беше там, в малката разхвърляна всекидневна. Тя не си губеше времето с домакинска работа. Когато двамата влязоха, тя стана от креслото, където четеше.

— Моника, това е баща ми — представи го Били.

Моника се усмихна и очите й приветливо светнаха. Разполага с огромен запас от настроения, помисли си Били, докато Моника се здрависваше с Абът.

— Добре дошли, сър — поздрави тя.

— Видях ви, когато влязохте. Погледнахте ме много особено — каза Абът.

— Моника винаги гледа особено мъжете. Сядай, сядай. Мога ли да ти предложа нещо за пиене? — попита Били.

— Това ще бъде възнаграждение за голямото чакане. — Абът потри ръце и потрепера.

— Ще донеса чаши и лед — каза Моника и отиде в кухнята.

Абът огледа одобрително стаята.

— Уютно е тук. Изглежда, в армията си намерил дом, Били.

— Може и така да се каже.

— Временно или постоянно? — посочи с глава Абът към кухнята.

— Временно постоянно — отвърна Били.

Абът се засмя. Смехът му прозвуча по младежки в контраст с металносивата коса и подпухналото лице.

— Историята на рода Абът — каза той.

— Какво те води в Брюксел, татко?

— Една проучвателна мисия — отговори Абът и погледна замислено Били. — Мисля, че можем да поговорим за това по-късно.

— Разбира се.

— С какво се занимава младата дама?

— Преводачка е в НАТО — каза Били. Не се чувстваше длъжен да съобщи на баща си, че Моника подготвя унищожаването на капиталистическата система и сигурно е допринесла за неотдавнашното убийство на един съдия в Хамбург.

Моника се върна с три чаши, лед и бутилка скоч. Били видя, че баща му жадно погледна бутилката.

— На мен съвсем малко, моля — каза Абът. — След пътуването и след цял ден обикаляне из Брюксел имам чувството, че не съм спал от седмици.

Били видя, че ръката на баща му леко потрепери, като пое чашата от Моника. Стана му жал за този дребничък човек, смалил се физически, загубил някогашната си увереност.

— За бащите и синовете — вдигна чашата си Абът и се усмихна някак криво. Разклати леда на дъното, но не отпи. — От колко години не сме се виждали?

— Шест, седем… — каза Били.

— Толкова време, а? Ще спестя и на двама ви клишетата. — Той отпи и въздъхна дълбоко и облекчено. — Възмъжал си, Били. Изглеждаш в добра форма.

— Играя много тенис.

— Отлично. За съжаление трябва да кажа, че аз изоставих тениса напоследък. — И отново отпи от чашата. — Което е грешка. Човек прави грешки веднъж на шест-седем години. Коя от коя по-ужасни. — Той се взря в Били, присвивайки очи като човек, който си е изгубил очилата. — Променил си се. Естествено. Станал си по-зрял, както се казва. Лицето ти е добило волеви израз. Много привлекателно, нали, Моника?

— Средно привлекателно — засмя се Моника.

— Били беше хубаво дете — продължи Абът. — Но прекалено сериозно. Трябваше да донеса някои бебешки снимки. Когато се опознаем по-добре, ще ви накарам тайничко да ми кажете какво говори за баща си. От чисто любопитство. Бащите винаги се тревожат, че синовете им не ги ценят достатъчно. Терзанията на бащинството — би могло да се каже и така.

— Били винаги говори с обич за вас — отбеляза Моника.

— Много предано от ваша страна — каза Абът. — Както вече заявих, възможностите да недооцениш някого са безкрайни. — Той отново отпи от уискито. — Ако правилно съм разбрал, Моника, вие държите на сина ми.

— Бих казала, да — отговори предпазливо Моника. Били разбра, че баща му не й е направил добро впечатление.

— Тогава сигурно ви е казал, че смята да остане на свръхсрочна служба. — Абът отново разклати чашата си.

— Казал ми е.

О, ето какво го води в Брюксел, помисли си Били.

— Американската армия е благородна и необходима институция — започна Абът. — Ако паметта не ме лъже, аз също съм служил веднъж в нея. Вие одобрявате ли оставането му на свръхсрочна служба в тази необходима и благородна институция?

— Това си е негова работа — отговори спокойно Моника. — Сигурна съм, че си има причини.

— Ако мога да проявя любопитство, Моника, искам да кажа, използвайки правото си на баща, който се интересува какви приятели си избира синът му — надявам се, не се засягате…

— Разбира се, че не, мистър Абът — отвърна Моника. — Били знае всичко за мен, нали, Били?

— Знам твърде много — засмя се Били, смутен от насоката, която вземаше разговорът.

— Както казах, ако мога да проявя любопитство… долавям съвсем лек акцент. Бихте ли ми казали откъде сте. Къде сте родена?

— В Германия. По-точно в Мюнхен — отговори тя.

— Аа, Мюнхен — кимна Абът. — Бях веднъж в един самолет, който бомбардираше Мюнхен. Щастлив съм, че бидейки твърде млада, не сте били в прекрасния Мюнхен в този момент. Това беше в началото на четирийсет и пета.

— Аз съм родена през четирийсет и четвърта.

— Моите извинения — каза Абът.

— Нямам никакви спомени — отвърна рязко Моника.

— Колко е прекрасно да можеш да кажеш: „Нямам никакви спомени“.

— Татко, войната е свършила — намеси се Били.

— Така разправят всички. Сигурно е вярно — Абът отпи бавно от уискито.

— Били, надявам се, че ти и очарователният ти баща ще ме извините — каза Моника, като остави чашата си недопита. — Налага се да изляза. Трябва да се видя с едни хора…

Абът галантно се изправи, но движенията му бяха някак сковани като на възрастен човек, страдащ от ревматизъм, който с мъка става от леглото сутрин.

— Надявам се, че ще имаме удоволствието да вечеряме заедно, мила моя.

— Страхувам се, че не, мистър Абът. Имам ангажимент за вечеря.

— Може би друг път…

— Разбира се — каза Моника.

Били излезе с нея в антрето и й помогна да си облече шлифера. Тя метна един шал над чорлавата си коса.

— Ще те видя ли по-късно? — прошепна той.

— Сигурно не — отговори тя. — Не се оставяй баща ти да те разубеди за каквото и да е. Сигурна съм, че знаеш защо е дошъл.

— Предполагам. Не се тревожи — тихо каза той. — И се върни тази вечер. Няма значение по кое време. Обещавам ти да бъда все още любовно настроен.

Тя тихичко се изсмя, целуна го по бузата и излезе. Той въздъхна беззвучно и със застинала усмивка на лицето се върна във всекидневната.

— Интересно момиче — констатира Абът. Ръката му вече не трепереше, докато си наливаше газирана вода в чашата. — Реши ли си изобщо косата?

— Тя не обръща внимание на тези неща — отговори Били.

— Така си и мислех — каза Абът, като отново седна в креслото. — Не ми вдъхва доверие.

— О, стига, татко — каза Били. — От десет минути я познаваш. Защо? Защото е германка ли?

— Съвсем не. Познавам много симпатични германци — възрази Абът. — Е, това не е вярно, но в такива случаи се говори така. Истината е, че не познавам никакви германци и нямам специално отношение към тях. Но имам специално отношение към жените, които познавам по-добре от германците. И както вече казах, тази жена ме погледна много особено, когато мина покрай мен и влезе в къщата. Това ме смути.

— Е, да, но мене не ме гледа особено — каза Били.

— Сигурно — отвърна Абът и изгледа Били, сякаш го преценяваше. — Ти си дребен — жалко, че в това отношение приличаш на мен, а не на майка си, — но с тези хубави очи и маниери сигурно будиш нежни чувства у много жени.

— Повечето дами успяват да прикриват чувствата си в мое присъствие — отговори Били.

— Възхищавам се на скромността ти — засмя се Абът. — На твоите години аз не бях толкова скромен. Имаш ли вести от майка си?

— Да. Писа ми, след като си й казал, че искам да остана на свръхсрочна служба. Не знаех, че поддържате толкова тесни връзки.

— Ти си неин и мой син — напомни му Абът със сериозно лице. — И двамата не забравяме това, макар че успяваме да забравим много други неща. — Той отпи голяма глътка уиски.

— Татко, моля те, не се напивай тази вечер.

Абът загледа замислено чашата в ръката си и внезапно я захвърли срещу малката тухлена камина. Чашата се разби, а уискито остави тъмно петно в огнището. За миг настъпи мълчание Били чу шумното и неравномерно дишане на баща си.

— Съжалявам, Били — каза Абът. — Не се ядосвам на думите ти. Напротив. Точно обратното. Ти говориш като грижовен и добре възпитан син. Трогнат съм от интереса, който проявяваш към здравето ми. Ядосвам се на себе си — горчиво поясни той. — Синът ми е на път да направи огромна и може би непоправима грешка. Парите за пътуването от Чикаго до Брюксел взех на заем от последния човек, който съм мислел, че бих могъл да убедя да ми услужи дори с един долар. Дойдох тук, за да се опитам… за да те накарам да размислиш. Обикалям цял ден под дъжда из тоя град и преповтарям разни аргументи, с които да те накарам да промениш решението си. Не си поръчах нищо за пиене в самолета, докато прелитахме океана — усмихна се кисело той, — само защото исках, като се видим, да бъда в отлична форма, която обаче съвсем не се оказа отлична… Настроих се враждебно към приятелката ти, която, както ти отбеляза, не познавам, само защото ме погледна особено долу пред вратата, и започнах разговора, като си налях двойно уиски, което неизбежно ти напомни за неприятните уикенди с баща ти, когато майка ти те пращаше при мен, за да получиш бащински напътствия. Уили Абът отново се проявява. — Той рязко се изправи. — Хайде да отидем да вечеряме. Обещавам, че тази вечер няма да пийна нито капка повече, докато не се разделим пред хотела. След това ти обещавам, че ще се напия до забрава. Утре няма да бъда в прекрасна форма, но ти обещавам, че ще бъда трезвен. Къде е тоалетната? Сума време стоях под дъжда и сега мехурът ми ще се пукне. За твое добро и за доброто на американската армия реших, че не бива да се излагам на улицата пред добрите еснафи на Брюксел.

— Трябва да минеш през спалнята — каза Били. — Страхувам се, че там е доста разхвърляно. С Моника излизаме рано сутрин и се прибираме чак вечер. — Не искаше баща му да си помисли, че Моника е лоша домакиня, макар самият той от време на време да се оплакваше, че живеят в такава неразбория. Неотдавна й бе казал, че никъде в произведенията на Маркс, Мао или Че Гевара не пише, че добрите революционери трябва да хвърлят бельото си на пода. — Разтребваме в събота и неделя — добави той.

— Няма да коментирам начина ви на живот, Били — каза Абът. — И аз не съм много прибран, но парадоксалното е, че смятам тази черта за полезна добродетел у жената. Няма значение. Трябва да се примиряваме с каквото се случи. — Той огледа въпросително Били. — Защо не си в униформа, войнико? Как е възможно да не си униформен, след като си в благородната и необходима армия на Съединените щати?

— Извън службата може да ходим цивилни — отговори Били.

— По мое време не беше рака — каза Абът. — Четири години не бях обличал цивилни дрехи. Но войните сега са различни. — И се запъти с твърда крачка към банята. Този костюм сигурно му е от десет години, помисли си Били. Дали ще ми позволи да му купя нов?

 

 

По време на вечерята баща му говори много и на различни теми. Настоя Били да си поръча вино, но обърна чашата си, когато келнерът дойде да им налее. Каза, че храната е първокласна, но само ровеше из чинията си. Беше ту словоизлиятелен, ту почтително мълчалив, разкайващ се, циничен, оптимистичен, агресивен, самоукорителен и самоизтъкващ се.

— С мен още не е свършено, независимо как изглеждат нещата на пръв поглед — каза той. — Имам един милион идеи: мога да стана цар на рекламата, ако се откажа от алкохола. Това са ми го казвали десет от най-големите специалисти в тази област в Чикаго; предлагат ми работа със заплата от шест цифри, ако стана член на „Анонимен алкохолик“, само че аз не мога да си представя, че ще правя публични излияния пред разни жалки типове. Ако се откажеш от тази безумна идея да останеш в армията — просто не мога да се примиря с това, наистина не мога, интелигентен млад човек като тебе, с твоето образование, който дори не е офицер… какво, дявол да го вземе, правиш по цял ден — следиш движението на колите като диспечерка в таксиметрова служба…? Ако дойдеш с мен в Чикаго, ще отворим рекламна агенция — Уилям Абът и син. Чета писмата ти — навсякъде ги нося със себе си, щом тръгна да се местя, първо вземам кутията с писмата, — чета ги и искам да ти кажа, че можеш да пишеш, наистина те бива. Ако имах твоя талант, бюрото ми нямаше да е затрупано с недовършени пиеси, не, в никакъв случай нямаше да е така. Двамата можем чудеса да направим, чудеса, аз знам тайните на тая професия от А до Я, остави на мен да поема нещата и ще видиш как ще потекат заявките. И не си мисли, че в Чикаго ще си губиш времето, нали там е рожденото място на рекламата.

— Знам много добре какво си мислиш за рекламния бизнес — проститутката на консуматорското общество и други подобни глупости. Но независимо дали ти харесва, или не, това е нашето общество и законът на джунглата гласи: консумирай или ще бъдеш консумиран. Ако посветиш на това две години от живота си, после ще можеш да правиш, каквото си поискаш. Да напишеш книга или пиеса. Като се върна в Чикаго, ще преснимам писмата ти и ще ти ги изпратя, ще се учудиш сам на себе си, като ги прочетеш наведнъж едно след друго. Виж какво, майка ти се издържаше, и то доста добре, като пишеше за списанията, но в твоите съчинения до мен, които ти нахвърляш за няколко минути, има повече — коя е точната дума? — повече атмосфера, повече настроение, повече разбиране за това, какво представлява писането, отколкото в нейните най-добри статии. И нека ти кажа, че тя беше високо ценена от много интелигентни хора — редакторите непрекъснато я търсеха, аз така и не разбрах защо се отказа от тази дейност. И редактори, и читатели харесваха статиите й, само тя не ги харесваше. Тя е жертва на някакъв безумен стремеж към перфекционизъм — пази се от такова нещо, защото в края на краищата то може да те доведе до състояние на органична инертност — каква фраза само се получи, — тя затова и се оттегли. Боже мой, все някой от семейството трябва да успее. Тя се оплаква, че почти не й пишеш. Аз, естествено, се радвам, че на мен често ми пишеш, но в края на краищата тя ти е майка, нищо няма да ти стане, ако от време на време й драсваш по някой ред. Знам, че се държах отвратително с нея, че я разочаровах, че бях лош съпруг. Истината е, че тя ме превъзхождаше във всяко едно отношение — физически, интелектуално, нравствено. Направо ме потискаше, но това не ми пречи и след толкова години да ценя способностите й. Кой знае колко далеч можеше да стигне с друг мъж и с повече късмет… само че Колин Бърк загина.

— Това семейство Джордах… старият се самоуби, единия брат го убиха, а безгрешния Рудолф за малко да го пребият до смърт в собственото му жилище. Само това й липсваше на майка ти — и той да умре. Та да станат общо трима. Двама братя и един съпруг. Ама че бройка! А момчето — Уесли, — писах ли ти, че дойде при мен в Чикаго? Искаше да му разкажа какво знам за баща му, преследва го бащиният образ — боже мой, замъкът в Елсинор, — човек не може да го кори за това, но има много странен вид и гледа страховито, един господ знае докъде ще стигне. Аз дори не съм виждал баща му, но взех да се преструвам, че съм чувал добри думи за него, и да поукрасявам нещата, а той ме прекъсна по средата на изречението и каза: „Благодаря, сър. Страхувам се, че и двамата си губим времето.“

— Ти си половин Джордах, а може и да си повече от половин, няма жена с по-силни гени от Гретхен Джордах, така че внимавай, никога не разчитай, че ще имаш късмет, нито от едната страна на семейното дърво, нито от другата…

— И чуй какво ще ти кажа, побързай да приключиш с тая проклета армия и ела в Чикаго да работим заедно, обещавам ти, че до края на живота си няма да пийна нито капка алкохол. Знам, че ме обичаш — ние сме зрели мъже и можем да си го кажем, — и сега ти се предоставя възможност, каквато много малко синове получават: можеш да спасиш живота на баща си. Не е нужно да казваш нищо в момента, но като се върна в Чикаго, искам да намеря от теб писмо, в което ми съобщаваш кога пристигаш. Аз ще си бъда у дома след около седмица. Утре отивам в Страсбург. Там трябва да се срещна с един човек. Ще водя деликатни преговори във връзка с един мой стар ангажимент. Към една химическа компания. Искам да разбера дали този французин е съгласен да получи възнаграждение, хонорар или направо да го кажем — подкуп, за да прехвърли интересите на моя клиент към собствената си компания. Няма да ти казвам за каква сума става въпрос, но като разбереш, ще ахнеш. Ако успея да свърша работа, ще си получа дела. Не е особено приятно да си изкарваш прехраната по този начин, но само така успях да взема пари на заем, за да дойда да те видя. Нали помниш какво ти казах за консуматорското общество. Вече е късно и приятелката ти сигурно те чака, пък и аз съм капнал от умора. Ако държиш поне малко на баща си и на живота, който му е останал, ще напишеш писмото, което ще пристигне преди мен в Чикаго. Знам много добре, че това е изнудване. И накрая искам да ти кажа, че вечерята е от мен.

Били качи баща си в такси и бавно закрачи по мокрите улици на Брюксел, под лампите с мъгливи сияния, прибра се вкъщи, седна зад бюрото си и се загледа в пишещата машина.

Непоправим, непоправим, помисли си той. Нещастен, непоправим, овехтял, любим фантазьор. А аз така и не успях да му кажа, че искам да му купя нов костюм.

Легна си много късно в празното легло.

Тази нощ Моника не се прибра.

 

 

На сутринта, преди Били да тръгне за работа, Моника се върна с пакета, който той трябваше да предаде на улица „Гро Кайю“ в седми парижки район, когато отиде в столицата на Франция заедно със своя полковник. Съдържанието на пакета беше сравнително безобидно — десет хиляди френски франка в стари банкноти и един пистолет калибър 45, снабден със заглушител.

 

 

В три без двайсет следобед, когато слезе от таксито на ъгъла на авеню „Боск“ и улица „Сен Доминик“, допълнителните пачки патрони за пистолета калибър 45 се намираха в сака му за тенис. Бе разучил картата на Париж и бе открил, че „Гро Кайю“ е малка уличка между улиците „Сен Доминик“ и „Грьонел“, недалеч от Военната академия. Десетте хиляди франка, сгънати в плик, се намираха във вътрешния джоб на якето му.

Беше подранил. Моника му каза, че ще го чакат в три и половина. Той отново измърмори под носа си адреса, който тя го бе накарала да запамети. Крачеше бавно, заглеждаше се във витрините и се надяваше, че има вид на шляещ се американски турист, който се чуди как да запълни минутите преди срещата с партньорите си за тенис. Беше все още на трийсетина метра от арката, която водеше към улицата, когато край него в обратна посока мина полицейска кола с пусната сирена, продължи по „Сен Доминик“, спря и блокира „Гро Кайю“. От колата изскочиха петима полицаи с пистолети в ръце и се втурнаха по малката уличка. Били ускори крачка и стигна до арката. Погледна през свода и видя, че полицаите тичат към една сграда, под която имаше още трима техни колеги, дошли от другия край на улицата. Чуха се викове и първите трима полицаи се вмъкнаха във входа. Миг по-късно се разнесоха изстрели.

Били се обърна и тръгна по посока на авеню „Боск“, стараейки се да крачи бавно. Денят не беше студен, но той трепереше от студ и в същото време се обливаше в пот.

На ъгъла имаше банка. Били влезе в нея. Само да не е на улицата. Едно момиче седеше зад бюро досами входа и той му каза, че иска да наеме сейф. С мъка произнесе френската дума coffre-fort. Момичето се изправи и го заведе при един служител, който му поиска личните документи. Той си показа паспорта и чиновникът попълни някакви формуляри. Когато го попита за адреса му, Били за миг се замисли и съобщи името на хотела, където двамата с Моника бяха отседнали веднъж в Париж. Този път беше настанен в друг хотел. Разписа се на два документа. Собственият му подпис му се стори странен. Предплати за една година. Чиновникът го заведе в хранилището на банката и даде ключа от сейфа на пазача. Пазачът му посочи сейфа в дъното на хранилището, отвори едната ключалка с ключа на Били, а другата — със собствения си ключ, след което се върна на бюрото си и остави Били сам. Били отвори сака за тенис и сложи в сейфа оръжието, допълнителната пачка с патрони и плика с десетте хиляди франка. Затвори сейфа и извика пазача. Човекът дойде, превъртя двата ключа и върна единия на Били.

Били излезе от хранилището. В банката никой не му обърна внимание. Озова се на улицата, където вече не се чуваха изстрели и не се виждаха полицаи. Излиза, че баща му е бил неоснователно песимистичен, когато го бе предупредил да не разчита на късмета си. Току-що бе извадил най-големия късмет в живота си!

Спря едно минаващо такси и каза на шофьора да го закара в хотела му близо до Шанз-Елизе.

Когато пристигна в хотела, попита дали го е търсил някой. Никой не го бе търсил. Качи се в стаята, вдигна телефона и съобщи на телефонистката номера на апартамента си в Брюксел. След няколко минути момичето се обади и каза, че никой не отговаря.

Този следобед и вечерта Полковника го бе освободил. Били остана в стаята си до полунощ, докато работеше централата, и звънеше през половин час в Брюксел. Никой обаче не отговаряше.

Опита се да поспи, но щом задремеше, се стресваше, плувнал в пот.

В шест часа сутринта отново позвъни в Брюксел, но и този път никой не отговори.

Излезе и си купи сутрешните вестници „Фигаро“ и „Хералд трибюн“. Докато пиеше кафе и ядеше кифла в едно кафене на Шанз-Елизе, потърси подробности за вчерашния инцидент. И в двата вестника се съобщаваше съвсем малко. Неизвестно лице, заподозряно, че пренася наркотици, било застреляно в седми район, тъй като оказало съпротива на полицията. Полицията правела опити да установи самоличността му.

Правят се на много скромни, каза си Били, докато четеше съобщенията. Не издават какво знаят.

Като се върна в хотела, пак позвъни в Брюксел. И този път никой не му отговори.

 

 

Два дни по-късно се върна. Апартаментът беше празен, от Моника нямаше и следа. Никъде не можа да открие бележка от нея.

Няколко седмици по-късно, когато Полковника го попита ще остане ли на свръхсрочна служба в армията, той отговори:

— Не, сър, реших да не оставам.