Ъруин Шоу
Просяк, крадец (5)

4

Из бележника на Били Абът

1968

Днес в Брюксел има вълнения, избухват бомби. Спорът е за това, дали децата от фламандски произход трябва да учат на собствения си език, или на френски и дали имената на улиците трябва да са изписани и на двата езика. Негрите в поделението тук заплашват, че ще се разбунтуват, ако не им позволят да ходят с африкански прически. Хората са готови да се разкъсат един други за най-малкото нещо. А това, колкото и да ми е тъжно да го призная, обяснява защо съм в униформа, макар че аз самият нямам никакво желание да причинявам нищо лошо на когото и да било и що се отнася до мен, всеки, който иска, може да си говори на фламандски, на баскски, на сърбо-хърватски или на санскрит, на мен ще ми звучи еднакво прекрасно.

Може би това е слабост на характера.

Сигурно е така. Ако си силен, искаш да се налагаш на всичко и всички около себе си. Трудно е обаче да се налагаш на хора, които не говорят твоя език, но нали се чувстваш силен, реагираш, като се гневиш, подобно на американските туристи в европейски ресторанти — започват да крещят, когато келнерът не може да разбере какво искат да поръчат. На политически език това означава разпръсване на демонстранти от полицията със сълзотворен газ.

Моника говори немски, английски, френски, фламандски и испански и твърди, че знае да чете на келтски. Доколкото мога да преценя, тя също е пацифистично настроена, но в работата си като преводач в НАТО й се налага да отправя най-страховити заплахи на войнствено настроени старци към други войнствено настроени старци от същата лудница, в която всички ние живеем.

Прекарах деня в леглото с Моника.

От време на време правим така.

 

 

Когато таксито на Рудолф пристигна пред полицейския участък в Кан, Дуайър вече чакаше там Рудолф бе преценил, че е по-разумно да дойде с такси, отколкото с колата си. Не му се щеше да влиза във френски полицейски участък, за да настоява племенникът му да бъде освободен, и да излезе оттам, след като са го подложили на проверка за алкохол. С дебелия си тъмносин моряшки пуловер Дуайър трепереше, облегнат на стената, а размитата светлина на лампите от участъка осветяваше лицето му в бледозелено. Като слезе от таксито, Рудолф погледна часовника си. Минаваше четири. Улиците на Кан бяха пусти. Всички, освен него, бяха изпълнили задълженията си предната вечер или ги бяха отложили за сутринта.

— Божичко, колко се радвам, че дойде — каза Дуайър. — Каква нощ! Каква нощ, дявол да го вземе!

— Къде е той? — попита Рудолф, опитвайки се да говори спокойно; позна колко нервен е Дуайър по лицето му и по начина, по който забиваше кокалчетата на пръстите в дланите си.

— Вътре някъде. Сигурно в някоя килия. Не ми дават да го видя. Не ме пускат да вляза. Щели и мен да затворят, ако още веднъж ме видели там. Това е то, френската полиция — горчиво каза той. — Все едно, че говориш с Хитлер.

— Как е той? — попита Рудолф. Като гледаше как Дуайър се свива в студения нощен въздух, изведнъж усети, че по гръбнака му полазват тръпки. Беше се облякъл за жегата през деня и не беше се сетил да си вземе сако от хотела.

— Не зная как е сега — отговори Дуайър. — Когато го довлякоха тук, не беше много зле. Обаче удари един полицай и сега господ знае какво са му направили, откак е вътре.

Да имаше отворено кафене, помисли си Рудолф, или поне осветено място, което да излъчва топлинка… Но улицата се простираше тясна и тъмна, като се изключи бледата светлина на уличните лампи.

— Добре, Бъни — успокояващо подзе той. — Аз съм тук. Ще видя какво мога да направя. Но ще трябва да ми разкажеш всичко. Какво се случи?

— Заведох го на вечеря в Антиб — каза Бъни. Каза го оправдателно, сякаш Рудолф го обвиняваше, сякаш трябваше преди, всичко да докаже невинността си. — Не можех да оставя момчето само в такава вечер, нали така?

— Разбира се.

— Пийнахме малко вино. В присъствието на баща си Уесли пиеше вино с всички нас. Том му наливаше от бутилката като на възрастен, а той всъщност си е дете. Нали знаеш как е във Франция…

Гласът му заглъхна, сякаш бутилката, която двамата с Уесли си бяха поделили в ресторанта в Антиб, беше друго несправедливо обвинение срещу него.

— Знам — отвърна Рудолф, като се опитваше да не издава нетърпението си. — И после?

— После момчето поиска коняк. Два коняка. Аз си казах, защо не? В края на краищата в деня, в който си погребал баща си… Дори и да се напие, нали сме на две крачки от пристанището, ще го зърна на яхтата без никакви проблеми. Само че той не поиска да се върне на яхтата. Изведнъж стана от масата и каза: „Аз отивам в Кан.“ Попитах го: „За какъв дявол ще ходиш в Кан по това време?“ „Ще посетя един бар“, отговори той. Това бяха точно думите му. Ще посетя. „Ще посетя «Ла порт роз»“. Само бог знае какво ставаше в главата на това момче след изпития коняк, след изминалия ден, след всичко случило се. Опитах се да го разубедя, честна дума, опитах се. „Майната ти, Бъни“, каза той. Никога преди не ми е говорил така. На лицето му беше изписана отчаяна решителност. И булдозер не можеше да го отклони от пътя му. „Никой не те моли да идваш с мен, тросна ми се той. Върви да се наспиш, че да си красив утре.“ Вече излизаше от ресторанта, когато успях да го настигна и поне да го хвана за ръката. Не можех да го оставя да отиде сам в онзи проклет бар, нали така?

— Точно така, Бъни — уморено каза Рудолф. — Правилно си постъпил. — Ако бях на мястото на Дуайър, кой знае дали щях да постъпя по-добре. Сигурно по-зле, помисли си.

— Взехме такси и отидохме в „Ла порт роз“ — не млъкваше Дуайър, изнервен от мъка, от страх или безпомощност. — В таксито не си отвори устата. Не каза нито дума. Седеше и гледаше през прозореца, като някой турист. Кой може да знае какво му е минавало през ума. Не съм психолог, никога не съм имал деца, кой знае какви безумия им се въртят в главите? — В гласа му отново прозвучаха нотки на невинност, но той едва ли очакваше някой да му повярва или да вземе предвид тази невинност. — Помислих си значи, че е разстроен — продължи Дуайър. — Кой няма да е разстроен в такъв ден, може би му е хрумнала безумната мисъл, че негов дълг пред баща му е да отиде и да види мястото, където е почнало всичко. Щом като е видял края с хвърления в морето прах, може би е искал да види и началото.

Началото, каза си Рудолф, мислейки за необуздания си брат, с когото спяха в едно легло над пекарницата, началото не е в бара в Кан. Трябва да се върнеш по-назад. Много по-назад.

— Казах си дори, че това може и да е добра идея — продължи Дуайър. — А и съвсем сигурно беше, че югославянинът, с когото Том се е сбил, нямаше да е там — откак го разпита в деня след убийството, полицията го търси, но още не може да го открие. Освен това нито аз, нито Уесли сме виждали някога този човек, така че няма как да го познаем, дори да седне до нас на бара, че и да го осветят с прожектор. Нямаше да ми е приятно, но какво от това, още няколко чаши, след това в леглото, на другия ден — махмурлук, и толкова.

— Разбирам, Бъни — каза Рудолф, потрепервайки от студ. — Нищо друго не би могъл да направиш при тези обстоятелства.

— Да, при тези обстоятелства — енергично закима Дуайър.

— Как започна свиването? — попита Рудолф. Самооправданията на Дуайър можеха да изчакат. Беше четири часът сутринта, беше му студено, а Уесли се намираше в участъка и полицаите може би го обработваха. — Уесли ли беше виновен?

— Виновен? Такова нещо като стане, как можеш да кажеш кой е виновен? — Устните на Дуайър затрепериха. — Стояхме на бара, мълчахме, бяхме изпили по две, а може би по три чаши уиски, Уесли искаше още, не изглеждаше пиян — на това момче главата му е сякаш от цимент, — до него стоеше един англичанин, пиеше бира и говореше високо. Беше слязъл от някакъв кораб, личеше си, че е моряк, разправяше на момичето нещо за американците, изглежда, не е било много хвалебствено, защото Уесли внезапно се обърна към него и тихо му каза: „Я не приказвай за американците, гаден англичанино.“

О, господи, помисли си Рудолф, чудесно време и място за патриотизъм.

— Оня разправяше как американците оставили англичаните да се бият във войната вместо тях, само че Уесли дори не е бил роден тогава, какво го интересува това? Божичко, баща му никога не би се сбил в бар, та ако ще и десет англичани да разправят какви некадърници и пачаври са американците. Ама Уесли търсеше с кого да се сбие. Никога досега не го бях виждал да се бие, но Том ми беше разказвал, разбрах какво предстои, сграбчих го за ръката и казах: „Хайде, момче, време е да вървим.“ Обаче англичанинът, божичко, сигурно тежеше сто килограма, беше към трийсет — трийсет и две годишен, като си помисля и за всичката бира, дето я беше изпил… Та той каза: „Я повтори, ако обичаш, малкия“ и Уесли тихо и спокойно каза: „Не приказвай за американците, гаден англичанино.“ Дори тогава сбиването можеше да се избегне, защото момичето дърпаше англичанина за ръкава и викаше: „Хайде да се прибираме, Арнолд.“ Но той я отблъсна и попита Уесли: „От кой кораб си слязъл, приятел?“, и аз видях как бавно протяга ръка към бирената бутилка на бара. „Клотилд“, отговори Уесли и тогава усетих как мускулите на ръката му се напрягат. Англичанинът се изсмя. „Търси си друго място, малкия“, каза той. „«Клотилд» няма да се ползва с добро име вече“. Мисля, че Уесли се вбеси от смеха му. Внезапно се пресегна, сграбчи пръв бутилката и я разби в лицето на англичанина. Оня се свлече целият в кръв. Всичко живо наоколо взе да пищи, а Уесли се хвърли да го тъпче с крака. Никога не бях виждал момче с такова обезумяло лице. Къде се е научил да се бие така, никой никога няма да разбере. Да тъпче с крака, божичко. И да се смее съвсем като смахнат, а аз съм увиснал на гърба му и го дърпам, но той изобщо не ме забелязва, все едно че комар е кацнал на врата му. Цялата работа не продължи дълго. На една маса седяха двама цивилни полицаи, веднага скочиха, но той удари с юмрук единия и полицаят се смъкна на колене. Другият извади палка, фрасна го по тила и това сложи край на двубоя. Изтеглиха Уесли навън, хвърлиха го в една полицейска кола и не ми позволиха да тръгна с тях. Аз хукнах към участъка, една линейка потегли с пълна скорост, с включени фарове и сирена и сега само господ знае в какво състояние е онзи англичанин. — Дуайър въздъхна. — Горе-долу това е — тежко каза той. — Това е. Сега вече знаеш каква е работата и защо се обадих в хотела.

— Радвам се, че си се обадил. — Рудолф също въздъхна. — Почакай тук. Ще видя какво мога да направя.

— И аз бих дошъл, но те не могат да ме гледат — каза Дуайър.

Рудолф изпъна рамена под сакото и влезе в участъка. Неочакваната светлина го заслепи, но топлината във всеки случай беше приятна. Знаеше, че трябва да се избръсне, че дрехите му са измачкани. Щеше да се чувства по-самоуверен, ако, както се изрази Гретхен, нямаше вид на човек, който току-що е бил съблазнен. Знаеше също, че още ухае на парфюм. Не съм облечен подходящо за случая, каза си той, пристъпвайки към високото бюро, зад което седеше дебел полицай, избръснат до синьо, и намръщено го гледаше.

Пътуването обогатява впечатленията, каза си пак той, като се усмихна или поне направи опит да се усмихне на полицая; когато пътува, човек попада в катедрали, опознава леглата на офицерски жени, чиито мъже ги няма, удря се в греди от кораби, потопени през отдавна водени войни, запознава се с чужди обичаи, странни ястия, полицейски участъци, погребения…

— Името ми е Джордах — каза той бавно на френски на полицая зад бюрото. — Американец съм… — Чувал ли е този полицай за Лафайет^[1], за плана „Маршал“, за Деня на победата? И дали ще използва този случай да изрази благодарността си? Този прекрасен случай… — Разбрах, че сте задържали племенника ми Уесли Джордах.

Полицаят отговори бързо на френски и Рудолф не го разбра.

— Говорете по-бавно, ако обичате. Не знам добре френски — каза той.

— Елате в осем часа сутринта — повтори бавно полицаят, за да го разбере Рудолф.

— Бих искал да го видя сега — обясни Рудолф.

— Чухте какво казах — повтори полицаят подчертано бавно и вдигна двете си ръце с осем разперени пръста.

Рудолф разбра, че полицаят не е чувал нито за Лафайет, нито за Деня на победата, и добави:

— Може би има нужда от медицинска помощ.

— Той получава отлична медицинска помощ — каза полицаят, изговаряйки язвително бавно думите. — Осем часът сутринта. Местно време — засмя се той.

— Говори ли тук някой английски?

— Тук е полицейски участък, мосю — отвърна полицаят. — Не се намирате в Сорбоната.

Рудолф искаше да попита може ли Уесли да бъде освободен под гаранция, но не знаеше думите. В Кан всяка година идват по петдесет хиляди американски и английски туристи и някой от тия негодници би трябвало да си направи труда да научи английски, помисли си той.

— Искам да говоря с вашия началник — настоя Рудолф.

— В момента го няма.

— Тогава с някой…

— Аз съм този някой — изсмя се полицаят, но после се намръщи. Повече му подхождаше да е намръщен, отколкото усмихнат. — Каза ви се да напуснете, мосю — грубо заяви той. — Помещението трябва да се освободи.

За миг Рудолф си помисли, че може би трябва да му предложи нещо. Но тази вечер бе направил вече една грешка, като се опита да даде пари не на този, на когото трябва. А тук това можеше да се окаже много по-опасно.

— Излезте, излезте, мосю — нетърпеливо махна с ръка полицаят. — Имам работа.

Победен, Рудолф излезе. Дуайър продължаваше да забива кокалчетата на пръстите в дланите си.

— Е? — попита Дуайър.

— Нищо не става — вяло отвърна Рудолф. — И няма да стане преди осем часа сутринта. По-добре да отидем в някой хотел тук. Няма смисъл да се връщаме в Антиб само за няколко часа.

— Не ми се ще да оставям „Клотилд“ без човек — каза Дуайър. — Както са тръгнали нещата, нищо не се знае… — Той не довърши мисълта си. — Ще се върна сутринта.

— Както искаш — отговори Рудолф.

Имаше чувството, че е тичал часове наред. Като се съмне, ще се обади на адвоката в Антиб. Спомни си стария Теди Бойлан, собственика на завода за тухли и керемиди в Порт Филип, родния му град, който се отнасяше приятелски към него ако това е точната дума, и в известен смисъл го бе образовал Теди Бойлан го посъветва да следва право. „Юристите управляват света“, бяха думите му. Това сигурно е добър съвет за онези, които искат да управляват света. Някога Рудолф беше един от тях. Но сега вече не е. Ако бе приел съвета, ако се бе отдал на адвокатската професия, щеше ли сега гладко избръснатият полицай да му се изсмее и да го изхвърли? Щеше ли сега Уесли да бъде зад решетките и да разчита на снизхождението на един полицай, когото е свалил на земята с един удар? Щеше ли Том да бъде жив, щеше ли поне да е умрял от по-прилична смърт? Какви ли не мисли му минават на човек в четири часа сутринта.

Рудолф тръгна уморено по пустите улици, отървали се в този час на нощта от проститутки, комарджии и линейки, към хотел „Карлтън“, където можеше да вземе стая и да поспи няколко часа, а Дуайър — да намери такси, за да се върне на „Клотилд“.

 

 

Баща ми сигурно е изпитвал това стотици пъти през живота си, помисли си Уесли, пребит и с болки по цялото тяло, без да може да мръдне от дъсчения нар в килията, където го бяха хвърлили. Тази мисъл го утеши, накара го да се чувства по-близо до баща си, което не бе успял да постигне със следобедната молитва. Сега беше спокоен, отпуснат, безгрижен. Радваше се, че го бяха изтръгнали от англичанина, и се надяваше, че не го е убил.

Ако онзи проклетник не умре, чичо Руди ще ме измъкне оттука. Старият мистър Руди Джордах, който урежда всичко. Като си помисли това, той се усмихна, макар че усмивката причиняваше болка.

Усмивката му не се задържа дълго. Той не познаваше баща си достатъчно. Не знаеше колко точно е достатъчно, ала знаеше, че за него не е било достатъчно. Вече нямаше да водят продължителни разговори в тъмната кабина на щурвала. Време за наваксване, казваше баща му и се опитваше да запълни празнотите, да се разплати за годините, откакто майка му го взе и избяга, а после почна да го препраща от едно мизерно училище в друго и да разправя, че баща му го е изоставил, че е избягал с най-пропадналата проститутка, че сигурно е умрял, защото е водел такъв живот — пиене, разврат, комар, побоища, прахосване на пари, печелене на врагове. Майка му имаше за какво да отговаря.

Работата е там, че и той самият имаше за какво да отговаря. Ако беше малко по-внимателен, ако бе видял или предвидил гредата, в която се удариха, ако не се бяха върнали в Антиб за ремонт, сега всички щяха да обикалят италианското крайбрежие — Портофино, Елба, Сицилия, баща му щеше да говори тихо с грубоватия си глас, докато всички долу спят, и да му раз казва за Клотилд Девро, жената, на чието име е кръстена яхтата, прислужница в дома на дебелия вуйчо Харолд от Германия, която го миела гол във ваната, хранела го с гигантски порции, любела го. Първата ми истинска любов продължила тъй кратко, тъжно бе казал баща му.

Ако не беше спал като младенец, щеше да чуе стъпките по палубата, както винаги ги чуваше баща му, независимо колко уморен е или колко дълбоко е заспал, и щеше да види, че баща му е тръгнал сам да спасява Джийн Джордах. Можеше да отиде с него, можеше евентуално да го убеди да извика полиция, поне щеше да е с него, та югославянинът да разбере, че няма смисъл да се бие.

Кого се опитвам да излъжа, каза си Уесли. Това все щеше да се случи някоя нощ, било в Портофино, на Елба или в Сицилия. Нищо не може да попречи на Джийн Джордах да забърка някоя каша и да натопи всички в нея. От самото начало не я хареса и каза на баща си. А той отговори: „Съгласен съм, че си има недостатъци. Аз не бих се оженил за нея, но Руди е друг човек. Тя е богата, била е красива и умна…“ Том сви рамене „Човек може би трябва да си плаща за богатството, красотата и ума.“ Само че накрая плати баща му. Заради прекалената си смелост и вяра в собствените сили. „Имал съм много неприятности с жени.“ При тези думи той се бе усмихнал тъжно в мрака и му бе разказал как го бяха обвинили в изнасилване на малолетни и го бяха хвърлили в затвора заради двете близначки в Елизиум, Охайо. „Сега, като си помисля, каза философски Том, може би си е струвало, макар че тогава не мислех така. Знам, че трябва да ти кажа да внимаваш, но съм сигурен, че от думите ми полза няма да има, нали, Уесли?“

„Гледам да внимавам“, отговори Уесли, който се бе забавлявал с две омъжени дами по време на две различни пътувания, рискувайки, защото мъжете им бяха на яхтата, и той знаеше, че баща му е наясно с всичко това.

„Забелязах, че тая работа ти харесва“, сухо каза Том.

„Предполагам, че като на всеки човек. Не мога да преценя“, отвърна той.

„На мен също ми харесваше, продължи Том. Познавах една щура англичанка, казваше се, чакай да си спомня името… Бети, ама коя Бети — Бети Джонс, — заради нея едва не ме убиха в Париж, отидох за две седмици в Кан с тая англичанка да пилея пари, да се наливам с вино и да се тъпча с разни деликатеси, преди да се явя на състезание. След мача в Париж, където оня французин само с кофата за вода не ме удари, бях готов да приема духовен сан и да стана монах“, разсмя се той.

В спомените, които разказваше, за да се поучи от тях синът му, се появяваха и имена, които не го разсмиваха: момчето, с което бе запалил кръста в имението на Бойлан и което го бе издало; мъжът, когото бе изнудил за пет хиляди долара в клуб „Ревере“, Фалконети, когото бе опозорил на един кораб пред двайсет и седем моряци и го беше тласнал към самоубийство. Той сякаш чувстваше, че момчето, което дълго време е било лишено от баща и най-сетне го е намерило, може да получи погрешна представа за него и да го види в благородна светлина, а Том не можеше да поддържа този образ и искаше да предпази сина си от неизбежно и горчиво разочарование.

Всичките му съвети бяха практически. „Щом обичаш морето, стой в морето. То предлага добър живот, особено ако имаш късмет като мене. Можеш по малко да мързелуваш, по малко да работиш, да се радваш на разнообразие и да живееш на открито. Накрая ще имаш «Клотилд», а може би и по-хубава яхта. Опознай я добре. Грижи се с обич за нея, както правим Дуайър и аз. И ще те посъветвам да не се задяваш с гостенките“, каза той и се ухили. Макар че беше баща, не можеше да проповядва благочестивост пред един младеж, чийто интерес към секса беше непреодолим. „Сам си бъди господар, защото, ако работиш за друг, винаги можеш да се хванеш в някой капан. Научи всичко. Над и под палубата. Имаш прекрасна възможност да гледаш от мене, от Бъни и от Кейт. Не се скъпи за оборудване. Ако някой, когото си взел на работа, не ти харесва, независимо по каква причина, свали го на първото пристанище. Ако хванеш пътник с наркотици, хвърли ги в морето без всякакви обяснения. Ако можеш, недей да пиеш с гостите. Ще имаш възможност да си пиеш собственото питие. Не бъди алчен. Това се разчува. И то бързо. Ако морето не ти вдъхва доверие, насочи се към пристанище и не се хващай на приказките на някой богаташ, че трябва да отиде в Рим, Кан или Атина, за да присъства на важна конференция или за да вземе приятелката си. Не се забърквай в разправии. Отстоявай си правата, но гледай да не се биеш…“

Трябваше да запиша всичко това на магнетофон, помисли си Уесли, и да си го пускам всяка вечер, преди да заспя.

„Скрий един пистолет на яхтата. За всеки случай. Заключи го. Може да ти потрябва.“ Това бе завещанието на баща му: „Не се скъпи за оборудване и гледай винаги да имаш подръка един пистолет.“

Уесли не знаеше къде на борда на „Клотилд“ е заключен пистолетът. Бъни може би знаеше, но сигурно нямаше да му каже. Оказа се че оръжието не му е било подръка, когато е имал нужда от него.

Баща му продължи да говори в мрака, ограден с решетки, гласът му беше спокоен, леко развеселен, но думите му ставаха все по-неразбираеми.

Болката в тила пулсираше, гласът на баща му се отдалечаваше като сигнален буй, останал зад кърмата в мъгливо време, и Уесли заспа.