Клайв Баркър
Прикован към ада (24)

1.

Рори стоеше в коридора и гледаше Джулия, неговата Джулия, жената, която някога се бе заклел да брани и обича докато смъртта ги раздели. По онова време не изглеждаше никак трудно да спази дадената клетва. Той я боготвореше откакто се помнеше, нощем я сънуваше, денем й пишеше любовни поеми, пълни с ужасни глупости. Ала нещата се промениха и като ги гледаше накъде отиват, той проумя, че най-големите мъчения често идват от най-деликатните неща. Имаше случаи, в които би предпочел смърт от диви коне пред червея на съмнението, помрачил така жестоко неговата радост.

Сега, когато я гледаше да стои долу до стълбите, той изобщо не можеше да си спомни колко хубави бяха нещата някога. Всичко беше съмнение и мръсотия.

Той се радваше само на едно: тя изглежда беше закъсала. Може би това подсказваше, че във въздуха се носи изповед, че тя ще му излее душата си и той ще й прости великодушно със сълзи и разбиране.

— Изглеждаш тъжна — рече той.

Тя се поколеба, после каза:

— Трудно е, Рори.

— Кое по точно? — настоя той.

— Имам да ти казвам толкова много.

Ръката й, той забеляза това, стискаше перилата така силно, че ставите на пръстите й побеляха.

— Ще те изслушам — каза той. Щеше да я обикне отново, само да е честна към него. — Кажи какво те мъчи.

— Мисля, че може би… може би е по-лесно да ти покажа… — отговори тя и с тези думи го поведе нагоре.