Клайв Баркър
Прикован към ада (2)

1.

— Не е това, което очаквах — каза Джулия. Наоколо цареше полумрак, беше студен ден през август. Никой не би го нарекъл идеално време за оглед на къща, останала толкова дълго време празна.

— Иска доста работа — рече Рори. — И толкоз. Не е пипвана откакто баба почина. Така е от три години. Сигурен съм, че тя не направи нищо по нея до края на живота си.

— Твоя ли е?

— Моя и на Франк. Завещана е на двама ни. Но от миналия път някой да е виждал големия ми брат?

Тя сви рамене, сякаш не си го спомняше, макар да помнеше всичко много добре. Една седмица преди сватбата.

— Някой спомена, че миналата година той прекарал тук няколко дни. Разгонен, как иначе. После пак изчезнал. Собствеността не го интересува.

— Да предположим, че се нанесем и той се върне да си поиска своето?

— Ще го изхвърля. Ще взема заем от банката и ще го изхвърля. Той винаги плаща трудно в брой.

Тя кимна, ала не изглеждаше сигурна.

— Не се безпокой — той отиде до мястото, където стоеше тя и обви ръце около нея. — Къщата е наша, кукло. Можем да я боядисаме, да си угаждаме, да я превърнем в рай.

Той се взря в лицето й. Понякога, особено когато я обземаха съмнения, нейната хубост почти го плашеше.

— Вярвай ми.

— Вярвам ти.

— Добре, тогава. Какво ще кажеш да се нанесем в неделя?