Клайв Баркър
Прикован към ада (15)

1.

— Кърсти? Ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Аз съм, Рори.

Връзката беше лоша, сякаш вън някакъв ужасен потоп е залял линията. И все пак тя се радваше да го чуе. Той се обаждаше толкова рядко и когато го стореше, обикновено се раздкъсваше между себе си и Джулия.

— Нещо лошо става с нея, Кърсти — рече той. — Не зная какво.

— Болна е, искаш да кажеш?

— Може би. Държи се с мен толкова странно! Изглежда ужасно.

— Да си й казвал нещо?

— Тя твърди, че е много добре, но не е. Мислех си дали да не поговори с теб?

— Не съм я виждала от сбирката в новата къща.

— Сега е друго. Тя даже не иска да излиза от къщи. Това не е в стила й.

— Искаш ли аз да… да разменя някоя дума с нея?

— Ще поговориш ли?

— Не зная дали това ще й бъде от полза, но ще се опитам.

— Не споменавай, че съм говорил с теб.

— Разбира се, че няма. Утре ще й се обадя вкъщи.

(Утре. Това ще стане утре.

— Да… зная.

— Боя се, че съм загубил силата си, Джулия. Започвам да затъвам.)

— Ще ти се обадя от службата във вторник. Можеш да ми кажеш какво си измъкнала от нея.

(Да затъваш?

— Те ще разберат, че съм си отишъл.

— Кои са те?

— Ордена на Раната. Негодниците, които ме довлякоха тук.

— Дебнат ли те?

— Точно зад стената.)

Рори каза колко й е благодарен и тя на свой ред отговори, че това е най-малкото нещо, което един приятел може да направи. Сетне той сложи слушалката и я остави да слуша шума по празната линия.

Сега те двамата бяха създания на Джулия: грижеха се за нейното добро и щяха да се изядат, ако е сънувала кошмари.

Няма значение, това беше някакъв вид общност.