Клайв Баркър
Прикован към ада (10)

1.

Кърсти мразеше сбирките. Мразеше усмивките, от които изпадаше в паника, погледите, които трябваше да тълкува, и най-лошото — разговорите. Тя не можеше да каже нищо значително на света, в това беше убедена отдавна. Срещаше твърде много погледи, които я следяха, и не би могла да твърди обратното, познаваше всеки известен на човечеството начин за ласкателство на човек в компания на глупци, от „Ще ме извините ли, струва ми се, че видях моя счетоводител“ до това да изнесе мъртвопиян човек на гърба си.

Но Рори настоя тя да дойде на тържеството по случай настаняването им в новата къща. Само няколко близки приятели, обеща й той. Другото беше да се пържи в соса на самообвиненията вкъщи, да проклина малодушието си и да мечтае за милото лице на Рори.

Както разбра по-късно, сбирката не беше чак толкова голямо мъчение. Събраха се само девет гости, всеки от които тя познаваше бегло и това я улесняваше. Те не очакваха от нея да озари стаята, трябваше само да кима и да се смее на подходящо място. А Рори, все още с превързана ръка, беше в най-добрата си форма, изпълнен с откровено простодушие. Тя даже си мислеше дали Невил, един от колегите на Рори по служба, не й правеше намеци с очи зад очилата си, едно подозрение, потвърдено в средата на вечерта, когато той се насочи към нея и я попита не се ли интересува от развъждане на котки. Тя отговори с не, но че винаги се е интересувала от нови знания. Той й се стори удовлетворен и под този предлог се погрижи да я налива с ликьор до края на вечерта. Към единайсет и половина тя приличаше на замаян, но щастлив корабокрушенец, когото най-обикновени подмятания довеждаха до нови, още по-болезнени пристъпи на кикот.

Малко след полунощ Джулия каза, че е уморена и иска да си легне. Думите й бяха възприети като най-общ намек за разотиване, ала на Рори това никак не му хареса. Той скочи и напълни чашите, преди някой да се опита да възрази. Кърсти беше сигурна, че по лицето на Джулия премина сянка на досада, ала тя скоро отлетя, челото й отново изглеждаше непомрачено. Тя им пожела лека нощ, получи щедри комплименти за умението й в приготвянето на телешко месо и отиде да си легне.

Безупречно красивите са безупречно щастливи, не беше ли така? За Кърсти това винаги се подразбираше от само себе си. Ала тази нощ алкохолът я накара да си помисли дали завистта не я заслепява. Може би да бъдеш безупречен беше другото лице на скръбта?

Но замаяната й глава имаше нелепата нужда от такива разсъждения. В следващата минута Рори стана и разказа вица за горилата и йезуита, което я върна към пиенето преди още той да стигне до обредните свещи.

Горе Джулия чу нов взрив от смях. Тя наистина беше уморена, но не готвенето я изтощи. Причината беше усилието да подтисне презрението си към проклетите глупаци, събрани долу във всекидневната. Тя ги нарече приятели веднъж, тези малоумници с жалките им шеги и още по-жалките им претенции. Игра ролята си с тях в продължение на часове, това стигаше. Сега тя имаше нужда от прохладно място, от тъмнина.

Още с отварянето на вратата към влажната стая тя разбра, че нещата там не са вече такива, каквито бяха. Светлината на голата крушка огряваше дъските, където се проля кръвта на Рори; сега те бяха толкова чисти, сякаш са ги изстъргали. Извън обсега на светлината стаята тънеше в мрак. Тя влезе и затвори вратата. Бравата щракна зад гърба й.

Тъмнината беше почти пълна и тя се радваше на това. Очите й си почиваха в мрака, там те изпитваха прохлада.

Беше толкова тихо, че можеше да се чуе шумоленето на хлебарка зад перваза на дюшемето. След няколко минути то спря. Тя затаи дъх. Шумоленето започна отново. Този път й се стори, че в звука има определен замисъл, някакъв примитивен сигнал.

Долу се смееха като дървеняци. Шумът я хвърли в отчаяние. Какво не би дала да се откопчи от такава компания?

Тя преглътна и проговори на мрака.

— Аз те чувам — каза тя, без да знае защо изрича тези думи и към кого ги отправя.

Скрибуцането на хлебарката поспря за миг, сетне начена отново, още по-настойчиво. Тя се отдалечи от вратата и се насочи към шума. Той продължи, сякаш я викаше.

Беше съвсем лесно да се обърка в тъмнината и тя докосна стената, преди още да усети приближаването си до нея. С вдигнати ръце тя прекара длани по боядисаната мазилка. Нейната повърхност не беше еднакво студена. На едно място в средата между вратата и прозореца усети толкова силен хлад, че трябваше да отдръпне ръка. Хлебарката прекрати скрибуцането.

В един момент тя се люшна съвсем объркана сред мрак и тишина. Това нещо се раздвижи точно пред нея. Измама на вътрешното око, предположи тя, защото тук можеше да има само въображаема светлина. Ала новото зрелище й показа грешката на това предположение.

Стената се озари или по-скоро нещо зад нея припламна със студена фосфоресцираща светлина, от което масивните тухли като че изведнъж станаха нематериални. Нещо повече; стената сякаш се раздели, парчета от нея се движеха и местеха като с вълшебна пръчка, боядисаните с блажна боя повърхнини водеха към скрити кутии, чиито страни на свой ред избухваха, като откриваха някакво ново скривалище. Тя гледаше съсредоточено и не смееше да мигне, за да не изпусне и най-малката подробност от тази ловкост на ръцете, докато отломките на света се разделиха пред очите й.

После внезапно нейде дълбоко в тази изключително сложна система от плъзгащи се фрагменти тя видя — или пак й се стори, че вижда — някакво движение. Едва сега разбра, че беше сдържала дъха си от началото на това представление и започва да изпитва главозамайване. Опита се да прочисти белите си дробове от застоялия въздух и да поеме малко чист въздух, но тялото й не се подчини на такова едно просто нареждане.

Някъде дълбоко в нея се зароди тревожен тик. Фокус-бокусът бе спрян и остави една част от нея да се възхищава почти безстрастно на звънката музика, която идеше от стената, докато другата част се бореше с ужаса, който се надигаше в гърлото й лека-полека.

Тя отново се опита да поеме дъх, ала тялото й сякаш беше мъртво и тя гледаше вън от него, сега вече съвсем безсилна да диша, да мига и да преглъща.

Представлението с разгъващата се стена вече спря напълно и тя забеляза през тухлите как проблясва нещо доста дрипаво, по-скоро сянка, отколкото материален обект.

Беше човек, тя го видя, или поне някога е бил човек. Тялото му беше нарязано на парчета, след това съшити в едно, а повечето от частите или липсваха, или бяха сгърчени и почернели, сякаш са били печени на фурна. Имаше око, което искреше срещу нея, имаше гръбначен стълб и прешлени, оголени от мускулите, срещаха се и доста неизвестни късове от анатомията. Това беше то. Същото това същество влачеше жалко съществуване — и малкото плът, която притежаваше, беше безнадеждно разплута. И все пак то беше живо. Въпреки разложението неговото око, вкоренено в плътта му, огледа всеки сантиметър от нея отгоре надолу.

В негово присъствие не усети страх. Това нещо беше далеч по-слабо от нея. То едва шаваше в килията си, търсейки мъничко удобство. Но тук не можеше да има никакво удобство поне за същество, което носеше окадените си нерви върху окървавения ръкав. Всяко място, върху което можеше да положи тяло, щеше да му донесе мъка, тя знаеше това безспорно. Тя го съжали. И с жалостта дойде облекчението. Тялото й изтласка мъртвия въздух и вдиша жив. Зажаднелият й за кислород мозък се замая.

Когато тя стори това, то проговори, една дупка се отвори в летящата топка на чудовищната глава и от нея се изтръгна една немощна дума.

Думата беше:

— Джулия.