Клайв Баркър
Прикован към ада (22)

2.

— Какво да правим? — попита Джулия за стотен път. Мъжът в ъгъла не каза нищо, по лицето му не се появи никакъв знак за неговия провал. — Какво искаше да правиш с нея? — попита го тя. — Ти развали всичко.

— Развалил съм — каза чудовището. — Ти не знаеш смисъла на думата развалям.

Тя преглътна яда си. Неговите мрачни мисли я нервираха.

— Трябва да тръгваме, Франк — каза тя с малко по-мек тон.

Той хвърли поглед през стаята към нея; приличаше му на бял и горещ лед.

— Те ще дойдат да претърсят — продължи Джулия. — Тя ще им каже всичко.

— Може би…

— Не те ли интересува?

Превързаната буца сви рамене.

— Да — каза той. — Разбира се. Но ние не можем да тръгнем, скъпа. — Скъпа. Думата ги разсмя и двамата, тя беше един полъх на чувство в стаята, която познаваше само мъка. — Не мога да се изправя пред света в тоя вид. — Той посочи лицето си. — Кажи ми, мога ли? — попита той, като се взря в нея. — Погледни ме! — Тя го погледна. — Мога ли?

— Не.

— Не. — Той пак впери поглед в пода. — Трябва ми кожа, Джулия.

— Кожа?

— Тогава, може би… може би ще отидем заедно да потанцуваме. Нали искаш да потанцуваме?

Той говореше за танцуването и за смъртта с еднакво безгрижие, сякаш едното има толкова нищожно значение, както и другото. Това я успокояваше, успокояваше я да го слуша като говори така.

— Как? — каза тя най-сетне. Имаше предвид как да откраднат кожа, а също и как нашият разсъдък ще оцелее.

— Има си начини — рече одраното лице и й изпрати целувка.