Карл Май
Синовете на упсарока (2)

2.
В ямата за кожи

Опитахме се да поспим, но не можахме и щом настъпи полунощ, отново се отправихме към лагера на сиусите. Пълзяхме с най-голямата възможна предпазливост, но за наша изненада скоро разбрахме, че всичко е било напразно, защото… там нямаше никой. Къде ли бяха отишли индианците? Там където бяха горели огньовете, по земята се търкаляха обгорени клони. Запалихме отново два от тях, за да ги използваме като факли и да потърсим оставените от сиусите следи. Скоро разбрахме, че те бяха продължили бойния си поход през прерията.

— Уф! — каза Винету, — жената в страха си сигурно е издала, че се намираме наблизо. Заплашила е сиусите с нас и е казала, че ще освободим децата й. И те са тръгнали веднага, за да не се осуети нападението им над упсароките. Да ги последваме бързо. Няма значение, че не можем да виждаме следата, защото знаем посоката. Щом се съмне, отново ще намерим дирите им.

Нямах нищо против. Качихме се на конете си, за да препуснем бързо по пътя, по който бяхме дошли. Пътят не ни създаваше особени трудности, въпреки че беше тъмно, тъй като ни беше познат.

Можехме да яздим по-бързо от сиусите, защото местността им беше чужда. И понеже бяха тръгнали вероятно малко преди нас, ние се надявахме, че ще ги настигнем скоро. Не след дълго се озовахме на мястото, където бяхме срещнали индианката. Оттук нататък местността ставаше непозната и за нас. Но след два часа небето започна да просветлява и ние можехме да препуснем в галоп. Малко след това вече беше възможно да потърсим и следата. Хамердул и Холбърз продължиха направо, аз завих малко надясно, а Винету — наляво. Не можех да открия нищо, но като се присъединих към останалите, разбрах, че Винету бе намерил следите им. Тръгнахме по тях най-предпазливо, защото бяха оставени най-много преди четвърт час. Местността бе планинска. След като прекосихме една гора, излязохме на сравнително равно място, което бе съвсем открито пред нас, а в дясно бе осеяно с храсталаци. Тук пред нас забелязахме сиусите, които, яздейки един след друг, се приближаваха към стръмнина, обрасла с единични дървета с широки корони. По тази стръмнина минаваше нещо като естествена просека — тясна ивица, по която не растяха дървета. Сиусите се насочиха към нея. Докато брояхме воините, забелязахме две неща — първото, което беше добре дошло за нас беше, че двамата предводители яздеха сами, а второто, което ни изненада неприятно, беше, че жената и синовете й липсваха.

— Сиусите не са ги взели със себе си, а са ги хвърлили в склада за кожи заедно със змиите. Трябва веднага да се връщаме! — извиках аз. — Но тъй като не знам къде се намира тази яма, ще попитаме Фолдър. Ще го пленим заедно с Танчан Хонска. Трябва да ги изпреварим горе на височината. В галоп надясно зад храстите, за да не ни забележат!

Винету се понесе на коня си преди да бях довършил изречението си и ние го последвахме. Когато достигнахме подножието на хълма, се убедихме, че сиусите яздеха все още през откритата равнина. Скочихме от конете, оставихме ги заедно с пушките на Хамердул и Холбърз да ги пазят и се заизкачвахме бързо. Преодоляхме приблизително половината височина и завихме наляво, малко косо към просеката. Когато я достигнахме, видяхме, че индианците минават тъкмо през нея. Скрихме се зад една скала, висока колкото човешки ръст. След малко видяхме да се задават и двамата предводители. Винету прошепна:

— Ти бледоликия, аз индианеца!

Щом отминаха малко, ние изскочихме безшумно и с едно засилване се намерихме зад тях на конете им. Хващайки ги с едната ръка за гърлото и нанасяйки им няколко удара с другата по слепоочието, успяхме да ги смъкнем от конете. И двамата бяха в безсъзнание. След това с помощта на ласата ги вързахме за конете им като чували, хванахме животните за юздите и ги поведохме надолу по склона. Всичко това се разигра толкова бързо, че бяха изминали само петнадесетина минути, когато се намерихме отново при спътниците си. Тръгнахме обратно. Скоро забелязахме, че пленниците дойдоха в съзнание. Танчан Хонска ни позна веднага. Фолдър се опита да ни обсипе с ругатни, но аз му показах револвера си и му кряснах:

— Мълчи, негоднико, иначе ще те застрелям! От тебе искаме изчезналата индианка и синовете й; ще ни покажеш старата яма, където си ги пъхнал. Ако змиите са им причинили и най-малкото зло-, тогава днешният ден е последният ден от живота ти, кълна ти се! Името ми е Олд Четърхенд!

— Яма… змии…? — попита той, като се мъчеше да се измъкне по някакъв начин.

— Мълчи, иначе ще получиш куршум! Сега ще седнете на конете си и ще ви вържем. Ездата продължава. Ако някой от вас направи опит за съпротива, ще бъде труп само секунда по-късно!

Дори и да не бяха тези заплахи, те пак щяха да се подчинят безропотно, защото виждаха как ги гледа апачът. Завързахме ги седнали за конете им и продължихме пътя си.

Избягвахме да яздим пак по същия път, по който бяхме дошли, за да утежним колкото можехме преследването ни от страна на сиусите. Беше несъмнено, че щяха да ни преследват, щом забележеха отсъствието на Фолдър и Дългото Тяло. Но пък това забавяше похода им срещу упсароките, а може би го правеше и съвсем невъзможен.

Напредвахме бързо. Към осем часа сутринта пред нас отново видяхме нощния лагер на сиусите. Тогава подканих Фолдър да ни каже къде се намират майката и децата й, но той се захили подигравателно и грубо и ми каза:

— Никога досега не съм ви виждал, но съм слушал много за Винету и Олд Четърхенд и знам, че те не съдят и не наказват, преди да имат в ръцете си стопроцентови доказателства. И така, не ме е страх от вас, защото съм напълно невинен. Нищо не знам за никаква жена, а още по-малко за децата й.

— Добре. Но едно признание би ти помогнало само. Сега вече не се надявай на никаква милост. Вчера се бяхме скрили ей зад онзи храст и видяхме и чухме всичко. Сигурни сме, че ще намерим пленниците. Няма ли поне Танчан Хонска да бъде искрен?

Сиусът, към когото беше отправен този въпрос, поклати глава и отговори гордо:

— Танчан Хонска не воюва с жени и деца. Той няма какво да каже.

— Уел. Тогава ще търсим.

Естествено беше, че оттук до ямата водеха следи. През нощта не можахме да ги забележим, но сега бе достатъчен един поглед, за да открием следите, които отначало водеха покрай гората, а после изчезваха сред гъсталака. Различаваха се дирите от два коня и от човешки стъпки. Двама от сиусите бяха останали тук да пазят при ямата до завръщането на цялата група. Тъкмо си мислех, че ще трябва да сме предпазливи заради тези двама индианци, когато забелязах иззад едно дърво да стърчи върхът на индиански мокасин. С един скок се озовах до дървото и видях пред себе си по-голямото момче на Уйноринча Ота с нож в ръката. То ме гледаше със съмнение и колебание.

— Аз съм Олд Четърхенд, а тук е и Винету, вождът на апачите. Къде са майка ти и брат ти?

— У ф! — извика то с облекчение, — Винету и Олд Четърхенд! Моята майка ми каза, че искате да ни спасите, но тя ще умре, защото змиите я ухапаха. Тръгнал съм да търся билки, защото малкото, които намерихме, трябва да бъдат сменени.

В очите му забелязахме сълзи. — Води ни! — подканих го аз. — Може би ще успеем да й помогнем.

— Не, тя ще умре. Цялото й тяло трепери, а понякога размахва ръце. От време на време лежи като умряла, после се съвзема и започва да се моли. Навсякъде, където е ухапана, местата са подути и почернели. Ще умре. Но аз ще отмъстя за нея! Елате!

Изминахме около двеста крачки, после завихме край малка група дървета и се намерихме пред ямата. Тя бе дълбока около два метра и половина, а дължината и ширината й възлизаха на почти два метра. Отвътре беше облицована с кръгли дървесни трупи, които предпазваха стените й от срутване и не позволяваха проникването на влага. Капакът й, който бе изработен също от дървен материал и покрит с мъх, бе поставен настрани. Ловците и траперите крият обикновено събраните кожи в подобни ями, докато успеят да ги пласират. Наблизо видяхме завързани два коня, до тях бяха облегнати две пушки, а на два отчупени клона висяха … два пресни кървави скалпа.

— Откъде са тези скалпове — попитах учудено.

— Принадлежаха на двамата сиуси, които ни пазеха. После ще разкажа всичко на Олд Четърхенд и Винету — отвърна младият индианец и в очите му проблясна гордост, — но сега моля двамата прочути воини да видят майка ми.

Като погледнахме в ямата, видяхме най-напред млада, скоро прекършена ела, която служеше на момчетата като стълба. Долу лежеше индианката и гърчове затрудняваха дишането й. До нея седеше по-малкият й син. Беше сложил главата й в скута си и плачеше. В противоположния ъгъл лежаха разхвърляни няколко ремъка и … телата на три големи гърмящи змии. Животните бяха мъртви. Винету и аз скочихме долу. Първата ни работа беше да разгледаме змиите. И трите бяха удушени. Телата им бяха дълги почти два метра, а кожата им близо до главите имаше множество малки дупчици, като че ли направени с игла. Човек трябваше да се взре много внимателно, за да ги забележи. Кимнах с облекчение на апача и той ми отговори с радостна усмивка. Както ставаше често, ние се разбрахме без думи. След това насочихме вниманието си към жената. Гърчовете й бяха отслабнали и сега лежеше на земята в безсъзнание. Краката й до колената, ръцете и особено по китките и дланите, бяха осеяни с ухапванията на змиите. Ухапаните места се бяха подули и посинели, а не бяха почернели, както беше казал синът й. Не биваше да я оставяме по-дълго време в ямата. С помощта на Хамердул и Холбърз я изнесохме навън, а след това излязохме и ние. Фолдър и Танчан Хонска лежаха вързани наблизо. Обърнах се към Фолдър:

— Негоднико, видя ли, че изобщо нямахме нужда от признанието ти? Къде са другите три змии?

— Сиусите ги взеха със себе си в кожена торба — отвърна той.

— Приготвил си ги за вожда на упсароките, но сметките ти ще излязат криви. И жената няма да умре, въпреки че е изпохапана, защото отровните жлези на змиите са били изпразнени. Докато са стояли в тясната торба, те са се изпохапали една друга — лесно може да се забележи по кожите им. Затова и отровата им се е била свършила. Това естествено не облекчава положението ти, защото въпреки всичко към тебе ще се отнесем като към убиец.

— А какво ти влиза в работата, какви сметки за уреждане имам с червенокожите? Да не би да искаш да играеш ролята на мой съдия? Протестирам! Настоявам да ме пуснете на свобода!

— Ще почакаш, момчето ми! Не след дълго ще бъдеш радостен, ако се смилим ние да ти бъдем съдиите.

— Я не си въобразявай! По скоро ще умра, отколкото да се подчиня на присъдата ти.

— Добре, помни си думите! Нямам повече работа с тебе.

Понеже индианката беше все още в безсъзнание, двете момчета можеха да ни разкажат какво се бе случило, след като се бяхме оттеглили от лагера на оглаласите. Чухме приблизително следното: Уйноринча Ота се молела непрекъснато да пощадят живота на децата й, но напразно. Заплашвала с отмъщението на мъжа си, но след като думите й предизвикали само подигравателния смях на Фолдър, тя извършила в отчаянието си голяма непредпазливост, като казала, че се намираме наблизо. Въздействието от тази новина се забелязало бързо, но за съжаление не в желаната от нея насока. Веднага я завели при ямата заедно с децата й и при светлината на запалени главни ги хвърлили вътре заедно с три от гърмящите змии. И на тримата били вързани ръцете и краката. След това Фолдър тръгнал веднага с оглаласите, понеже се страхувал от нас. Имал намерение да ограби упсароките, да убие колкото може повече от тях и да домъкне вожда им жив до ямата, където го очаквала същата участ, като жена му и децата му. Ето защо оставил край ямата и два поста. Тези двама индианци обаче се страхували да не бъдат открити от нас и щом настъпил денят, се отдалечили, за да търсят следите ни.

Междувременно в ямата се разиграла сцена, която може да бъде пример за най-всеотдайна и пожертвувателна майчина любов. Момчетата се били свили в един ъгъл и от страх пред змиите не смеели да се помръднат. Но майката, за да спаси децата си от страшната смърт, прегризала със зъби ремъка, който стягал ръцете й, и когато почувствала ръцете си свободни, започнала пипнешком да търси змиите в тъмнината, за да ги обезвреди. Естествено че това можело да стане само като ги удуши една по една. За нея нямало абсолютно никакво значение, че тя самата била ухапана много пъти. След като и третата змия била мъртва, тя успяла с голяма мъка да развърже ремъците на децата си и се строполила в гърчове на земята. Малко след това се съмнало. Тъй като не се показвал никой от пазачите им, едното от момчетата се покачило на раменете на другото, измъкнало се навън и донесло споменатата ела, с помощта на която и брат му можал да излезе горе. Едва успели да сторят това и забелязали, че един от постовете се връща. Двамата се скрили. Индианецът вързал коня си, оставил пушката си и се отправил към ямата, за да погледне вътре. Но като видял само жената, той се обърнал уплашено. Междувременно един от братята изтичал до дървото, взел пушката, прицелил се и застрелял сиуса. Извадил неговия нож и му взел скалпа. Трупа скрили настрани в храстите. Не след дълго дошъл и другият сиус, но и той бил застрелян и скалпиран от по-малкия брат. Сега двамата били господари на положението и се погрижили за майка си. Единият слязъл при нея, а другият отишъл да търси змийска билка. След като всяко от момчетата се сдобило със скалп, това им гарантирало не само че няма да бъдат наказани от баща си, но им осигурявало и влизането в редиците на младите воини. Те се гордееха много с подвига си — лицата им сияеха от радост.

Сега, след като бяхме научили най-важното, трябваше преди всичко да намерим нова змийска билка за индианката и да се подготвим за завръщането на сиусите. Докато аз и Винету търсехме билки, изведнъж апачът извика „уф“ и се скри зад дърветата. Бързо го последвах. Една голяма група конници идваше точно към нас. След като се приближиха достатъчно, за да можем да различим бойните им цветове, Винету каза:

— Това е Уамдушка Сапа със своите упсароки. Да си направим шега и да им позволим да ни обкръжат!

Излязохме иззад дърветата. Щом ни видяха, упсароките нададоха бойния си вик, долетяха като вихрушка и ни заобиколиха.

— Уф! Уф! — извика Черната Змия — Олд Четърхенд и Винету! Хванете тези кучета, за да украсят кола на мъчението!

Винету седна на земята, заби ножа си до дръжката в тревата и каза:

— Тук седи Винету, вождът на апачите. Той заравя ножа на войната в земята: да бъде мир!

Аз седнах до него и като посочих с ръка, казах:

— Вождът на упсароките иска да залови сиу-оглаласите, но се е бил отправил по погрешен път за Ретълснейк Маунтенз и се е върнал обратно, защото е открил следите на сиусите, които са тръгнали към неговите ловни полета. Тези следи са го довели дотук. Но ние ще му предадем предводителите на сиусите като негови пленници. Ако Черната Змия няма нищо против, нека продължи по същата следа, която завива наляво в гората!

— Уф! — извика той, — това е само някакво предателство!

— Предатели ли са Винету и Олд Четърхенд? Може ли да докажеш, че сме излъгали поне един път? Ето, ние седим на това място, а двеста упсароки са ни заобиколили. Нека ни убият, ако се окаже, че сме искали да те измамим! По тези следи ще откриеш не само онова, което ти казах, а и още много други неща.

— Уф! — ще направя, каквото ми казваш, но тежко ви, ако думите ти се окажат лъжливи! Към вас ще бъдат насочени два пъти по сто пушки, докато се завърна.

Той слезе от коня си и се отправи по следата. Беше твърде смел и горд, за да вземе още хора със себе си. Но неговите индианци държаха пушките си така, че ние удобно надничахме в дулата им. Разбира се, че не бяхме никак загрижени, защото изходът от цялата работа ни беше предварително известен. Изминаха двадесетина минути. Вождът се върна. Един знак от него беше достатъчен и индианците прибраха пушките си. Той се приближи към нас с думите:

— Моите братя имат право, нека бъде мир! Считахме Винету и Олд Четърхенд за наши врагове, но те доказаха, че са наши братя. Рискували са живота си за моята жена и моите синове. Ще изпушим заедно лулата на мира.

— Само че не сега, а по-късно — прекъснах го аз, — защото сиу-оглаласите могат да се появят всеки миг. Не трябва да ви виждат тук. Нека воините ти се скрият в гората; тогава победата ти е сигурна.

— Уф! Ти мислиш, че ще се върнат?

— Да. Бъди разумен и последвай съвета ми! Индианците се оттеглиха заедно с конете си в гората, а ние отидохме с него при жена му, към която той се отнасяше с много голямо уважение. Зарадвана от това, че го вижда при себе си и че не й отправя никакви упреци, скоро жената се почувства значително по-добре и болките й почти изчезнаха. Като научи, че предстои кървава битка, тя замоли мъжа си да не допусне това кръвопролитие, а да се задоволи, че е предотвратил нападението над собствения си лагер. Разбира се, че Винету и аз я подкрепихме в нейните усилия. Изложихме му всички доводи, които говореха в полза на нашите миролюбиви намерения и скоро успяхме да го склоним. Той се задоволи с Фолдър, за когото смъртното наказание бе неизбежно, както и с важното за него обстоятелство, че синовете му се бяха сдобили със скалпове и това ги нареждаше между воините, въпреки тяхната младост.

Когато Танчан Хонска разбра, че няма да умре на кола на мъчението и че е свободен, отначало съвсем не можеше да повярва. Той знаеше, колко упсароки са скрити зад дърветата, познаваше качествата на моята карабина „Хенри“ и на Сребърната пушка на Винету. Въпреки всичко ние се отказвахме от сигурна плячка. Това надхвърляше неговите разбирания, но затова пък с толкова по-голяма готовност се съгласи да убеди воините си да се оттеглят веднага от тази местност.

И ето че току-що се бяхме разбрали с него и сиусите се появиха на другия край на прерията. Не им попречихме да се приближат значително до нас. Тогава Дългото Тяло се отправи към тях. Те се стъписаха и спряха. Когато той стигна до тях, те образуваха около него кръг. Изглежда, че не бяха очаквали да чуят това, което им съобщи. Видяхме, че всички се развълнуваха и възбудиха.

— Не могат да се примирят с новото политическо положение — изсмя се Дик. — Изглежда Дългото Тяло няма дар слово. Пит, струва ми се, че трябваше да изпратим тебе. Не си ли на това мнение, старий Куне?

— Стига плоски вицове — отвърна Дългият. — Знаеш много добре, че не съм добър оратор.

— Дали си добър оратор или не, ми е все едно; но известно е, че за най-добри оратори минават онези, които не обелват нито дума.

Изглежда, че индианците се бяха вече успокоили. Танчан Хонска се приближи към нас и ни съобщи:

— Моите воини не биха се съгласили с това решение, ако упсароките бяха сами. Но понеже познават омагьосаната пушка на Олд Четърхенд, решиха да тръгнат веднага и да не се връщат повече. Мога ли да си взема коня?

— Да — кимна Уамдушка Сапа. — Но знай, че ще изпратя след вас съгледвачи, които ще ви наблюдават. Ако разбера от тях, че не сте удържали на думата си, ще събера над пет пъти по сто воини и ще ви унищожа.

Сиусът направи едно движение, което можеше да означава както съгласие, така също и подигравка и се отправи към коня си. Скоро след това го видяхме да изчезва с воините си зад гората.

Никой не беше така смаян от това развитие на нещата, както Фолдър. Той се беше надявал, че ще се стигне до битка, която ще му върне свободата. Щом научи, че няма на какво повече да разчита и че смъртта му на кола на мъчението е вече решена, той ме извика при себе си и ми каза:

— Сър, не можете да допуснете тези червенокожи да убият без всякакво право един бял, един християнин!

— Християнин ли? Я по-добре не произнасяй тази дума! Нима постъпи християнски, като злоупотреби с храната и облеклото на хиляди гладуващи и мръзнещи индианци? А когато те протестираха срещу тази потресаваща измама, ти нареди просто да ги надупчат с куршуми. Какво ли представляваше краткотрайният затвор за тези престъпления?! Абсолютно нищо! После Уамдушка С а па ти подари живота, на тебе, конекрадеца, а ударите които си получил, са били само милост. Няма какво да говорим повече. Един толкова кръвожаден, безчувствен и безсъвестен престъпник като тебе не може да очаква снизхождение.

След тези мои думи от устата му изригнаха такива ругатни и клетви, че ме побиха тръпки и изпитах отвращение. Обърнах му гръб и го предоставих на съдбата му.

Ако преди, когато бяхме сами, можех да се грижа за жената без страх, че бих могъл да увредя воинската си чест, сега вече положението беше друго. Сега тя не беше вече под наша закрила и можех да изразя съчувствието си към нея само като попитах за състоянието й. Вождът ми отговори:

— Сега лежи спокойно и спи. Сигурен съм, че скоро ще оздравее; ние познаваме растителни сокове, които прогонват от тялото змийската отрова заедно с лошите й последици. Щом стигнем нашите вигвами, моят бял брат ще я види пак пъргава като антилопа.

— Искаш да кажеш, че ще дойдем заедно с вас?

— Уф! А нима няма да дойдете? Това би било позор за доброто име на упсароките. Нима трябва другите да кажат, че Винету и Олд Четърхенд презират нашето гостоприемство?

Той имаше право и когато попитах апача, Винету се съгласи веднага да изпълним желанието на вожда. Лулата на мира бе изпушена най-тържествено. По-малко тържествено беше погребването на двамата сиуси. За гроб им послужи ямата, където трябваше да умрат и изгният техните жертви. После всички се приготвиха за тръгване. Завръщането трябваше да се ускори заради болната. За нея направихме носилка и я завързахме за два коня. Когато тръгвахме, веселият Хамердул каза на дългия си приятел:

— Вчера по обед все още полагахме всички усилия да не бъдем забелязани нито от упсароките, нито от сиу-оглаласите, а днес…? Едните пратихме в запаса без всякакво насилие, а с другите станахме толкова големи приятели, че сега тръгваме с тях, за да се запознаем с готварското им изкуство. Така се менят времената! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърз, старий Куне?

— Нищо няма да кажа, а само ще се запознавам — отвърна Дългият. — Говоренето е сребро, а яденето е злато!

— Дали са сребро или злато, ми е все едно. И двете ми харесват.

Когато стигнахме до вигвамите на упсароките, те направиха всичко възможно, за да ни докажат, че намеренията им след изпушването на лулата на мира са напълно честни. Единственото събитие, в което не взехме участие, беше ликвидирането на Фолдър на кола на мъчението. Един от най-големите врагове на индианците заплати за престъпните си дела.

След няколко дни Уйноринча Ота можеше вече да излиза от палатката си, а след седмица бе вече напълно здрава. Индианците бяха одрали кожите на трите змии които беше удушила. Жената на вожда искаше да си ги запази като спомен за онази страшна нощ.

Когато след години посетих отново упсароките, забелязах, че тя беше вплела кожите на трите змии като украшение в дългите си коси. И днес още, след толкова дълго време, когато някъде стане дума за майчината любов, аз си спомням за Уйноринча Ота, индианката от племето на упсароките.