Клифърд Саймък
Междинна станция (33)

33.

Това не е нещо, с което можеш да свикнеш, си каза Инок, докато крачеха през гората. Ни за миг не преставаш да го усещаш. Това е нещо, което ти се иска да притиснеш силно до себе си и завинаги да го задържиш там, но дори и когато вече не е при теб, сигурно никога няма да го забравиш.

Това е нещо, което по никакъв начин не може да бъде описано — и майчина любов, и бащина гордост, и обожанието на любимата, и близостта на приятеля, всичко това и още много други неща. С него и най-дългите разстояния изглеждат близки, сложното става просто, изчезват всички страхове и мъки и едновременно с това човек изпитва едно особено чувство на дълбока тъга, сякаш усеща, че до края на живота му не ще има друг такъв миг и че само след малко ще го загуби, и никога няма да си го възвърне. Но това не става, защото този сублимен миг няма край и няма край.

Луси вървеше между тях, притиснала торбата с Талисмана до гърдите си, прегърнала го здраво с двете си ръце. Инок я погледна — озарена от меката му светлина, тя приличаше на малко момиченце, понесло любимата си котка.

— Вече цял век — каза Юлисис, — може би от много векове, а може би никога досега не е светил толкова красиво. Аз самият не помня да съм го виждал да грее така. Прекрасно е, нали?

— Да — отвърна Инок. — Прекрасно е.

— Сега пак ще бъдем едно цяло — каза Юлисис. — Пак ще сме способни да чувстваме. Ще бъдем един народ, вместо много отделни народи.

— Но съществото, което…

— Голям умник излезе — каза Юлисис. — Искаше откуп, за да го върне.

— Значи е бил откраднат?

— Не знам всички подробности — отговори Юлисис. — Всичко ще се изясни, разбира се.

Смълчани, те продължиха да крачат през гората. В далечината, на изток, през върхарите на дърветата прозираше първата руменина в небето, предвещаваща изгрева на луната.

— Едно не разбирам — обади се Инок.

— Питай — каза Юлисис.

— Как е възможно онова същество да го е държало в ръцете си и да не го е почувствало — абсолютно нищо да не е усетило. Ако можеше да го усети, нямаше да го открадне.

— Сред милиардите живи същества — каза Юлисис — единици са онези, които могат, образно казано, да се включат на неговата вълна. За теб или за мен Талисманът е абсолютно безполезна вещ. На нас няма да реагира. Можем цял живот да го държим в ръцете си и нищо няма да се случи. Но е достатъчно един от онези избраници на съдбата да го докосне с пръст и той оживява. Получава се някаква хармония, някаква сетивна връзка между този странен уред и космическата духовна сила. Разбира се, не самият уред, а съзнанието на живото същество, с помощта на апарата, достига до духовната сила, установява контакт с нея и я довежда до нас.

Един уред, апарат, нищо повече от един инструмент — технологичен брат на мотиката, на гаечния ключ, на чука — и все пак толкова различен от тях, колкото човешкият мозък се различава от първата аминокиселина, родила се на тази планета по време на младенчеството на Земята. Човек се изкушава да каже, помисли си Инок, че това е най-съвършеният инструмент, най-великото изобретение на човешкия мозък. Но да се мисли така, беше опасно, защото едва ли съществуваше някакъв предел и съвършенството не можеше да бъде състояние — по всяка вероятност никога нямаше да настъпи денят, когато едно същество или група същества ще се спрат на едно място и ще кажат: стигнахме до края на пътя, няма смисъл да продължаваме нататък. Защото всяко движение напред водеше до откриването на още много нови възможности, на още много нови пътища, по които човек би могъл да тръгне — а след всяка стъпка по който и да е от тези пътища пред него се откриваха нови неизбродени пътеки. Няма предел за съвършенството — помисли си Инок, — както няма предел за каквото и да е друго.

Излязоха от гората и поеха през полето към станцията. Откъм горния му край се чу тропот.

— Инок! — извика нечий глас в тъмнината. — Ти ли си, Инок?

Инок позна гласа.

— Да, Уинслоу. Какво се е случило?

Пощаджията изскочи от тъмнината и се спря, задъхан от тичането, в края на осветеното пространство.

— Инок, идват! Няколко коли! Но им погодих страшен номер. При отклонението към твоята къща — на онова тясно място, нали го знаеш — изсипах цяло кило цигански гвоздеи в коловозите. Това ще ги забави малко.

— Цигански гвоздеи? — попита Юлисис.

— Има хайка — обясни Инок. — Мен търсят. Гвоздеите…

— О, разбирам — прекъсна го Юлисис. — За спукване на гумите.

Уинслоу пристъпи бавно напред, погледът му бе прикован в светлината на скрития в торбата Талисман.

— Това е Луси Фишър, ако се не лъжа.

— Тя е, разбира се — каза Инок.

— Баща й пристигна в града одеве и се развика, че пак е изчезнала. Тъкмо се бяха успокоили духовете и всичко беше наред. Ама Ханк пак им размъти главите. Тъй че отскочих до железарския магазин, купих кило цигански гвоздеи и запраших насам преди тях.

— Каква е тази хайка? — попита Юлисис. — Нищо не…

Уинслоу го прекъсна, задъхвайки се в желанието си да им съобщи всичко, което знае.

— Онзи, дето рови женшен, те чака горе пред къщата. Докарал е някакъв закрит пикап.

— Трябва да е Луис — каза Инок — с тялото на Сияйния.

— Доста угрижен ми се стори — додаде Уинслоу. — Каза, че има среща с теб.

— Струва ми се, че не бива просто да висим тука — предложи Юлисис. — Скромният ми интелект ми подсказва, че наближава решителният час за много неща.

— Хей — извика пощаджията, — какво става тука? Какво е това нещо у Луси? И кой е този човек с тебе?

— После — каза Инок. — После ще ти обясня. Сега няма време.

— Но, Инок, тълпата идва!

— Ще се заема с тях — заяви Инок мрачно, — когато му дойде времето. В момента имам по-важна работа.

И четиримата се затичаха нагоре по склона, провирайки се между високите до пояс бурени. Пред тях, на фона на вечерното небе, се издигаше тъмната и ъгловата снага на станцията.

— Вече са при разклона — каза Уинслоу, запъхтян от тичането. — Онази светлина, дето проблесна под хълма — това бяха фарове на кола.

Стигнаха до двора и продължиха тичешком към къщата. На светлината на Талисмана се видяха тъмните очертания на пикапа. От сянката на колата се отдели някаква фигура и забърза към тях.

— Вие ли сте, Уолас?

— Аз съм — отвърна Инок. — Съжалявам, че не можах да ви посрещна.

— Малко се притесних — каза Луис, — като не ви намерих тук.

— Появи се нещо непредвидено — обясни Инок. — Наложи се да се занимая с него.

— Тялото на блаженопочившия? — попита Юлисис. — То е в колата?

Луис кимна.

— Щастлив съм, че можем да го върнем.

— Трябва да го пренесем на ръце до овощната градина — каза Инок. — Колата не може да влезе там.

— Предния път — напомни Юлисис — ти беше този, който го носи.

Инок кимна.

— Приятелю мой — продължи чуждоземецът, — възможно ли е този път на мен да предоставиш тази чест?

— Но да, разбира се — отвърна Инок. — Той също би го пожелал.

Понечи да каже още нещо, но преглътна думите си, защото не бяха за пред хора — думи на благодарност за това, че го освобождаваше от задължението да изпълни дълга си докрай, че му даваше възможност и да не спази точно буквата на закона.

— Идват — обади се Уинслоу до него. — Чувам ги по пътеката.

И беше прав.

Откъм пътеката се чуваше глухият шум от нечии стъпки в праха. Не бяха забързани, нямаше защо да бързат — това беше пренебрежително бавният вървеж на хищник, който е толкова сигурен в плячката си, че не намира за нужно да бърза.

Инок се извърна рязко, като повдигна леко пушката си, насочвайки я натам, откъдето идваше шумът от стъпките в тъмнината.

Зад него Юлисис се обади тихо:

— Може би най подобава да го отнесем до гроба, озарен от пълното великолепие на незасенчената светлина на възвърнатия ни Талисман.

— Тя не те чува — каза Инок. — Запомни, че е глуха. Трябва да й го покажеш със знаци.

Но още докато говореше, внезапно лумна някаква ослепително ярка светлина.

Със сподавен вик Инок се обърна към малката групичка, която стоеше до колата, и видя, че торбата с Талисмана лежеше в нозете на Луси и тя гордо издигаше сияйния светлик високо над главата си, тъй че блясъкът му огряваше и двора, и древната къща, и част от полето.

Настъпи тишина. Сякаш целият свят бе затаил дъх и с благоговение и страх очакваше да чуе някакъв сигнал, който така и не прозвучаваше и никога нямаше да прозвучи, но винаги щеше да бъде очакван.

С тишината дойде и усещането за вечен покой, който проникваше във всяка клетка на тялото. И това не беше някакъв изкуствено предизвикан покой, установен по нечия воля, а после, от немай-къде, оставен да съществува. Това бе непреходен, съвсем реален покой, като душевния покой, който настава с тихия залез след дълъг и горещ ден, или като искрящия, призрачен зрак на пролетното утро. Човек го усещаше и в себе си, и в цялата природа и имаше чувството, че не присъства само тук и сега, а се простира във всички посоки, до самите предели на безкрайността, и е толкова устойчив, че ще просъществува до сетния дъх на цялата вселена.

Инок се опомни и се обърна бавно към полето — мъжете бяха вече тук, в самия край на светлия кръг, очертан от Талисмана, сиви, сгушени един до друг, подобно глутница смирени вълци, спотайващи се току зад смътните очертания на осветеното от лагерния огън пространство.

И още докато ги наблюдаваше, започнаха да отстъпват — назад към тънещата в тъмнина прашна пътека, по която се бяха появили.

С изключение на един, който се обърна кръгом и хукна презглава надолу по тъмния хълм — крещеше и виеше като подлудяло от страх куче.

— Това е Ханк — обади се Уинслоу. — Ханк избяга надолу по хълма.

— Съжалявам, че го уплашихме — каза Инок. — Никой не бива да се страхува от това.

— От самия себе си се плаши той — додаде пощаджията. — Ужасът е в самия него.

И това е вярно, помисли си Инок. Човек така е устроен, винаги е било така. Винаги е носил ужаса в себе си. От самия себе си се е страхувал.