Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Way Station [= Here Gather the Stars], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 57 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2015)
Допълнителна корекция и допълнително форматиране
NomaD (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Клифърд Саймък. Междинна станция

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1992

Библиотека „Галактика“, №111

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Ася Къдрева

Художник: Деян Веков

Художествен редактор: Боян Янев

Компютърен макет: Петър Петров

Коректор: Тошка Начева

Американска, първо издание

Излязла от печат декември 1992 г.

Изд. №2399. Формат 70/100/32

Печ. коли 17,5. Цена 14,50 лева

ISBN — 954–418–044–3

Издателска къща „Галактика“ — Варна

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Саркис Асланян, преводач, 1992

© Деян Веков, рисунка на корицата, 1992

c/o Jusautor, Sofia

 

Cliford D. Simak. Way Station

© 1963 by Cliford D. Simak

Manok Books, inc.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на маркери (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

19.

Юлисис пристигна, когато вечерният здрач се превръщаше в тъмнина.

Инок и Луси току-що бяха свършили да вечерят и все още бяха на масата, когато Инок чу стъпките му.

Върху чуждоземеца падаше сянка и Инок си помисли, че повече отвсякога прилича на жесток клоун. Високата му, жилава фигура сякаш беше обвита с опушена, щавена еленова кожа, съшита от различни на цвят парчета, които грееха с бледа светлина. Острите, груби черти на лицето му, лъскавата плешива глава, плоските заострени уши, прилепнали плътно към черепа, му придаваха зловещ и страшен вид.

Ако човек не познаваше благия му нрав, си каза Инок, само с появяването си можеше тъй да го уплаши, че да забави със седем години развитието му.

— Очаквахме те — каза Инок. — Кафето е готово.

Юлисис пристъпи бавно напред, после се спря.

— С теб има още някой. Човек, доколкото виждам.

— Не представлява опасност — успокои го Инок.

— От друг пол. Женска, нали? Намерил си си другарка?

— Не — отговори Инок. — Не ми е другарка.

— Досега винаги си постъпвал благоразумно — каза Юлисис. — При твоето положение не е много добре да имаш другарка.

— Не се безпокой. Тя страда от една болест. Неспособна е да общува с другите. Не може нито да чува, нито да говори.

— Болест значи.

— Да, страда от нея, откакто се е родила. Нито чува, нито говори. Не може да разкаже какво е видяла тук.

— А езикът на жестовете?

— Не го знае. Отказала да го учи.

— Приятелка ли ти е?

— От няколко години — отвърна Инок. — Дойде тук, за да търси закрила от мен. Баща й я бил с камшик.

— Този баща знае ли, че тя е тук?

— Предполага, но не може да е сигурен.

Юлисис излезе бавно от сянката и застана на светло. Погледът на Луси се спря върху него, но върху лицето й не се изписа ужас. Очите й го гледаха спокойно и доверчиво и дори не трепнаха.

— Добре ме възприе — каза Юлисис. — Не се разкрещя, не търти да бяга.

— Не би могла да крещи — поясни Инок, — дори да иска.

— Сигурно съм отвратителна гледка — продължи Юлисис — за човек, който ме вижда за пръв път.

— Тя не вижда само външността. Тя вижда и вътре в теб.

— Ще я уплаша ли, ако й се поклоня, както правят хората?

— Смятам — отвърна Инок, — че много ще се зарадва.

Юлисис й се поклони с малко пресилена тържественост, поставил ръка върху подобния на щавена кожа корем, пречупвайки се от кръста.

Луси се усмихна и запляска с ръце.

— Знаеш ли — извика Юлисис, видимо доволен, — тя може и да ме хареса!

— Ами сядай тогава — предложи му Инок — и да пием по едно кафе.

— Съвсем забравих кафето. Изхвръкна ми от главата, като видях, че при теб има друго човешко същество.

Юлисис се настани пред третата чаша, която го очакваше.

Инок понечи да стане, но Луси го изпревари и отиде да донесе кафето.

— Тя сякаш разбира? — досети се Юлисис.

Инок поклати глава.

— Ти просто седна пред чашата, която беше празна.

Луси наля кафето, после отиде да седне на канапето.

— Няма ли да остане при нас? — попита Юлисис.

— По-интересни са й онези дрънкулки на масичката. Дори успя да задейства едно от тях.

— Възнамеряваш ли да я оставиш тук?

— Не мога да я оставя тук — отвърна Инок. — Ще тръгнат да я търсят. Трябва да я върна у дома й.

— Не ми харесва тази история — отбеляза Юлисис.

— И на мен не ми харесва. Нека си го кажем направо — не биваше да я водя тук. Но тогава ми се стори, че това е единственото, което мога да сторя. Нямах никакво време за обмисляне.

— Нищо страшно не е станало — каза Юлисис благо.

— Не може да ни навреди — каза Инок. — Като не може да общува…

— Не в това е проблемът — прекъсна го Юлисис. — Тя просто усложнява положението, което и без това е сложно. Пристигнах тази вечер, Инок, за да ти кажа, че имаме проблеми.

— Проблеми? Но досега не е имало никакви проблеми.

Юлисис вдигна чашата и отпи голяма глътка кафе.

— Хубаво е — каза той. — И вкъщи го правя, и кафето го нося оттука, но няма същия вкус.

— Кажи за проблемите.

— Помниш ли веганеца, който почина тук преди няколко земни години?

Инок кимна.

— Сияйния.

— Той си има име.

Инок се засмя.

— Не ти харесват нашите прякори.

— При нас не е прието — каза Юлисис.

— Имената, които им давам — обясни Инок, — са израз на добрите ми чувства.

— Ти погреба този веганец.

— В семейното гробище — потвърди Инок. — Все едно, че ми е роднина. Прочетох един стих от библията над гроба му.

— Това е много хубаво — каза Юлисис. — Добре си постъпил. Както подобава. Но тялото е изчезнало.

— Изчезнало? Не може да бъде! — извика Инок.

— Няма го в гроба.

— Но ти откъде знаеш? — възрази Инок. — Ти не можеш да знаеш!

— Аз не. Веганците. Веганците знаят.

— Но те са на светлинни години…

После млъкна, разколебан. Защото през онази нощ, когато почина мъдрият старец и той съобщи това на Галактическата централа, оттам му отговориха, че веганците са разбрали това в момента, в който е починал. И че нямат нужда от смъртен акт, защото вече знаят от какво е починал.

Разбира се, това му се стори невъзможно, но в галактиката имаше прекалено много неща, които изглеждаха невъзможни, а след време се оказваха напълно възможни, за да може човек да бъде сигурен в преценките си.

Възможно ли бе, запита се той, всеки един веганец да поддържа нещо като мисловна връзка с останалите веганци? Или може би нещо подобно на централно статистическо управление — едно земно название за нещо почти непонятно — официално поддържаше контакт с всеки жив веганец и знаеше къде се намира, как се чувства и с какво се занимава?

Че нещо подобно е напълно възможно, Инок бе готов да допусне. Особено като се имат предвид изумителните постижения, които се срещаха във всички краища на галактиката. Но да се поддържа подобен контакт с един мъртъв веганец бе съвсем друга работа.

— Тялото е изчезнало — повтори Юлисис. — Казвам ти го с пълната увереност, че това е така. И отговорността пада върху теб.

— Веганците ли смятат така?

— Да, веганците. А също и галактиката.

— Но аз направих каквото можах — възкликна Инок разпалено. — Каквото поискаха, направих! Изпълних всички изисквания на веганските закони. Почетох покойника според обичаите на моята планета. Не е честно отговорността да лежи върху мен вечно! Да не говорим, че не вярвам тялото наистина да е изчезнало. Просто няма кой да го вземе. Никой не знае за него.

— Според човешката логика — каза Юлисис — ти, разбира се, си прав. Но не и според веганската логика. А в този случай Галактическата централа е склонна да подкрепи веганците.

— Веганците — заяви Инок раздразнено — са мои приятели. Досега не съм срещал нито един, който да не ми е харесвал и с когото да не съм се разбирал. Мисля, че и сега ще мога да се разбера с тях.

— Ако ставаше дума само за веганците — каза Юлисис, — сигурен съм, че щеше да успееш. Нямаше да се безпокоя толкова. Но положението е доста по-сложно. На пръв поглед случката изглежда съвсем незначителна, но са замесени много фактори. Например веганците знаеха от известно време, че тялото е откраднато, и се безпокояха, разбира се. Но поради някои съображения досега пазеха мълчание.

— Не е било нужно. Можеха да дойдат при мен. Не знам какво можех да направя…

— Не заради теб мълчаха. Причината е друга.

Юлисис допи кафето си и си сипа още една чаша. Допълни и чашата на Инок и остави настрана кафеварката.

Инок го чакаше да продължи.

— Ти може и да не знаеш — каза Юлисис, — но по времето, когато се създаваше тази станция, имаше значителна съпротива от страна на някои народи в галактиката. Изтъкваха се много причини, както е обичайно в подобни ситуации, но основната причина се свежда главно до едно — до несекващата борба за расово и регионално влияние. Една ситуация, която, предполагам, доста прилича на боричканията и интригите тук, на Земята, за спечелване на икономическо влияние от една или друга групировка, от една или друга нация. В галактиката, разбира се, икономическите съображения твърде рядко са основният фактор. Съществуват много друга фактори, освен икономическия.

Инок кимна с глава.

— Бях усетил нещо подобно. Не напоследък. Но не му обърнах сериозно внимание.

— Става дума най-вече за избор на направление — продължи Юлисис. — Когато Галактическата централа започна експанзията си към този спирален клон, това означаваше, че няма да има нито време, нито сили, необходими за експанзия в други направления. Има една голяма група народи, които от векове мечтаят за експанзия към някой от по-близките звездни купове. Това не е съвсем лишено от логика, разбира се. При техниката, с която разполагаме, е напълно възможно да се направи един по-дълъг скок в пространството до някои от по-близките купове. И още нещо — изглежда, куповете са изключително чисти откъм прах и газове, тъй че веднъж пристигнали там, бихме могли да се разгърнем из целия куп по-бързо, отколкото в някои други части на галактиката. Но в най-добрия случай това е една доста рискована работа, защото нямаме представа какво ще намерим там. Възможно е, след като сме изразходвали толкова време и усилия, да се окаже, че там няма нищо или почти нищо. Може би само недвижими имоти, а точно това в галактиката си имаме предостатъчно. Но куповете изглеждат изключително привлекателни за тези, които имат съответната нагласа.

Инок кимна.

— Разбирам ги. Това би бил първият опит да се напуснат пределите на самата галактика. Първата малка крачка по пътя, който би могъл да ни отведе към други галактики.

Юлисис се взря в него.

— Значи и ти — каза той. — Трябваше да се досетя.

— И аз мисля като тях — заяви Инок самодоволно.

— Така или иначе, съществуваше тази фракция — нека я наречем фракция „Път към звездните купове“ — и когато започнахме придвижването си насам, подеха упорита борба срещу нас. Ти разбираш — убеден съм в тона, — че ние едва-що сме започнали експанзията си в тази посока. Изградили сме едва десетина-дванайсет станции, а се нуждаем от сто. Ще минат векове, докато завъртим цялата мрежа.

— Значи тази фракция продължава да се противопоставя — каза Инок. — Все още не е късно да се спре осъществяването на проекта в този спирален клон.

— Така е. И точно това ме безпокои. Защото онези са решили да използват този инцидент с изчезналото тяло като емоционално зареден аргумент срещу по-нататъшното разрастване на мрежата. Към тях се присъединяват и други групировки, ръководени от някои по-специални интереси. И според тези групировки с по-специални интереси шансът да се сдобият с това, което искат, е по-голям, ако съумеят да провалят този проект.

— Да го провалят?

— Да, да го провалят. Веднага щом инцидентът с изчезналия труп стане обществено достояние, ще нададат вой, че една толкова варварска планета като Земята не е подходящо място за междинна станция. Ще настояват тази станция да бъде изоставена.

— Но те не могат да направят такова нещо!

— Могат — каза Юлисис. — Ще кажат, че е унизително и опасно да се поддържа станция на една планета, която е толкова варварска, че дори гробовете се оскверняват, където няма мир дори за праха на блаженопочившите. И един такъв силно емоционален довод ще получи одобрение и подкрепа в някои среди на галактиката. Веганците направиха каквото можаха. Опитаха се да потулят историята заради проекта. Досега никога не са правили подобно нещо. Те са горд народ и усещат, че е засегната честта им — може би по-остро, отколкото много други народи, — и въпреки това, заради общото благо, бяха готови да преглътнат обидата. Но случаят излезе наяве — очевидно шпионите добре са си свършили работата — и достойнството не им позволява да мълчат, когато унижението им стане известно на всички. Веганецът, който ще пристигне тази вечер, е техен официален представител, натоварен със задачата да ти връчи протестна нота.

— На мен?

— На теб, а чрез теб и на Земята.

— Но това няма нищо общо със Земята. Земята дори не знае.

— Разбира се, че не знае. Но що се отнася до Галактическата централа, Земята си ти. Ти представляваш Земята.

Инок поклати глава. Абсурдно беше да се разсъждава така. Но, каза си той, не биваше да се учудва. Би трябвало да очаква да разсъждават така. Той самият бе прекалено ограничен, прекалено тесногръд. Разсъждаваше като човек и дори след всички тези години продължаваше да се придържа към този начин на мислене. И то в такава степен, че всяка друга логика, противоречаща на неговата, автоматично му изглеждаше погрешна.

Тези приказки за закриването на земната станция също бяха абсурдни. Бяха лишени от всякакъв смисъл. Защото закриването на станцията нямаше да провали проекта. Макар че най-вероятно щеше да сложи край на всички надежди, които бе възлагал на човешкия род.

— Но дори ако изоставите Земята — каза той, — бихте могли да отидете на Марс. Там бихте могли да изградите станция. Има и други планети, щом е необходимо да имате станция на тази слънчева система.

— Не ме разбра — отвърна Юлисис. — Тази станция е просто първата позиция, която трябва да превземат, колкото да се закрепят, да поставят началото. Крайната цел е да се провали проектът, да се освободят усилията и времето, вложени тук, за някой друг проект. Ако успеят да ни принудят да изоставим дори една станция, ние ще се дискредитираме. И тогава всички наши мотиви, всички наши решения могат да бъдат преразгледани.

— Но дори и да провалят проекта — изтъкна Инок, — няма никаква гаранция, че някой ще спечели от това. Просто въпросът, как да бъдат използвани времето и ресурсите, ще бъде поставен на публично обсъждане. Твърдиш, че много фракции, които имат специални интереси, са се обединили в борбата си срещу нас. Да допуснем, че те наистина спечелят. Тогава трябва да се обърнат и да започнат да се борят помежду си.

— Разбира се, че точно така ще стане — съгласи се Юлисис. — Но тогава всяка фракция ще има шанса да получи това, което иска, или поне си мисли, че ще има шанса. Но така, както стоят нещата, нямат никакъв шанс. Преди да се открие какъвто и да е шанс, този проект трябва да бъде ликвидиран. В другия край на галактиката има една групировка, която иска да се отправим към рядко населения район на един определен участък от спиралния ръкав. Все още вярват в една древна легенда, според която тяхната раса води началото си от преселници от друга галактика, които се установяват в самия й край и постепенно, в продължение на много галактически години, си поправят път навътре. Смятат, че ако успеят да се доберат дотам, ще превърнат легендата в история и ще се покрият с още по-голяма слава. Друга групировка иска да се насочим към един малък спирален клон, тъй като според едно далечно предание преди хиляди години прадедите им са уловили едно на практика неразгадаемо съобщение, което вярват, че е дошло от тази посока. През годините тази история е била доразвита и днес те са убедени, че онзи спирален клон е населяван от интелектуални гиганти. И разбира се, открай време съществува стремежът да се проучат глъбините на галактиката. Би трябвало да ти е известно, че ние едва сме започнали, че в голямата си част галактиката е все още неизследвана, че хилядите народи, съставляващи Галактическата централа, са все още пионери. И в резултат на това Галактическата централа постоянно е подложена на натиск от най-различни посоки.

— Говориш така — каза Инок, — сякаш няма голяма надежда тази станция тук, на Земята, да бъде запазена.

— Почти никаква — призна Юлисис. — Но що се отнася до теб самия, ти имаш право на избор. Можеш да останеш на Земята и да заживееш нормално или ако искаш, можеш да бъдеш преместен на друга станция. В Галактическата централа се надяваме, че ще предпочетеш да останеш при нас.

— Изглежда, всичко е решено.

— Страхувам се — каза Юлисис, — че е така. Съжалявам, Инок, че съм приносител на лоши новини.

Инок седеше, вцепенен и смазан от мъка. Лоши новини ли! Та това беше много по-лошо! Това беше краят на всичко!

Усети сгромолясването не само на своя собствен свят, но и на всичките си надежди за Земята. С изчезването на станцията Земята отново щеше да бъде забутана в глуха линия, без никаква надежда за помощ, без никакъв шанс да бъде призната, в пълно неведение за това, колко неща я очакват в галактиката. Изоставен и беззащитен, човешкият род щеше да продължи да се препъва по стария, изпълнен с неизвестности път към едно мрачно, белязано с безумие бъдеще.