Клифърд Саймък
Междинна станция (23)

23.

Човек щеше да си има работа и изведнъж щеше да се окаже неспособен да я върши. Нито пък останалите около него щяха да продължат да правят това, което са правели по-рано. Защото щяха да им липсват знанията и подготовката, за да изпълняват предишните си задължения. Може би щяха да упорстват — сигурно щяха да упорстват известно време, но вероятно не за дълго. И тъй като никой нямаше да може да си върши работата, фирмата или корпорацията, или предприятието щеше да прекрати дейността си. Просто щеше да спре. И не само защото нямаше да има кой да работи или да организира нещата тъй, че дейността да продължи, а също и затова, защото транспортът и комуникациите — необходимо условие за всяка дейност — също щяха да спрат да действат.

Нито локомотивите, нито самолетите и корабите щяха да се движат, защото нямаше да има кой да ги задвижва. Хората, притежаващи нужната квалификация, щяха да забравят как се управляват. Някои може би щяха да продължат да правят опити — с трагични последици. Отделни хора вероятно щяха да запазят смътен спомен как се управлява кола или камион, или автобус, защото това са прости дейности и шофирането става нещо като втора природа. Но още при първата повреда щяха да станат неизползваеми, защото никой нямаше да има технически знания, за да ги поправи.

Нямаше да минат и няколко часа, и човешкият род щеше да се озове в един свят, където разстоянието отново щеше да се превърне в основен фактор. Светът щеше да стане по-голям, океаните — трудно преодолими, а преходът от една миля — дълъг път. След няколко дена щеше да настъпи паника, обзети от ужас тълпи щяха да хукнат да се спасяват от една ситуация, която никой нямаше да разбира.

Колко време, запита се Инок, щеше да мине, докато един град изразходва и последните си запаси от храна по складовете и започне да гладува? Какво щеше да стане, когато спреше токът? Колко време, при това положение, едно безполезно парче хартия или една сечена монета щеше да запази стойността си?

Нямаше да има движение на стоки; търговията и производството щяха да загинат; правителството щеше да се превърне в една сянка, която нямаше да разполага нито със средствата, нито с интелекта, необходими за по-нататъшното му функциониране; комуникациите щяха да се разпаднат; нямаше да има ред и законност; светът щеше да премине през един нов дивашки период и после бавно щеше да започне да се приспособява. Това приспособяване щеше да отнеме години и докато продължаваше този процес, щеше да настане глад и мор, неописуема мизерия и отчаяние. С времето нещата щяха да се установят, светът щеше да свикне с новия си начин на живот, но в преходния период мнозина щяха да загинат, а много други щяха да загубят всичко, което представляваше смисълът и целта в живота им.

Но щеше ли всичко това, колкото и да бе лошо, да е по-лошо от войната?

Мнозина щяха да умрат от студ и глад, и болести (защото медицината щеше да сподели съдбата на всичко останало), но милиони хора щяха да бъдат спасени от унищожителната огнена стихия на ядрената реакция. От небето нямаше да се изсипе радиоактивен прах, водите щяха да останат чисти, а земята — плодородна. Като минеше първият етап на промяната, пред човешкия род се откриваше възможност да продължи да живее и да изгради едно ново общество.

Ако човек можеше да е сигурен, каза си Инок, че ще има война, че войната е неизбежна, изборът нямаше да е толкова труден. Но винаги съществуваше възможността светът да избегне войната и крехкият, несигурен мир да бъде запазен. В такъв случай нямаше да има нужда от ужасното средство за премахване на войната, което галактиката предлагаше. Преди да вземе решение, каза си той, човек трябваше да е сигурен. А как можеше да е сигурен? Според диаграмите в чекмеджето на писалището му щеше да има война. Много дипломати и наблюдатели смятаха, че предстоящата мирна конференция няма да постигне нищо друго, освен да ускори войната. И въпреки всичко човек не можеше да е сигурен.

И дори да беше, как можеше, запита се Инок, един човек — един-единствен човек — да поеме отговорността да се разпорежда като Господ с целия свят? Кое даваше право на един човек да вземе решение, което засяга съдбата на всички останали, на милиарди човешки същества? И ако все пак вземеше това решение, можеше ли някога да докаже правотата на своя избор?

Можеше ли човек да реши кое е по-лошо — евентуалната война или глупостта? Отговорът, изглежда, беше, че не може. И в двата случая нямаше как да се изчислят възможните загуби.

Вероятно след време щяха да се намерят разумни доводи в полза на едното или другото решение. Ако разполагаше с време, у човек можеше да се оформи някаква увереност, която да му позволи да стигне до едно решение, което, макар и може би не най-правилното, щеше поне да е в съгласие с неговата съвест.

Инок стана и отиде до прозореца. Шумът от стъпките му отекна глухо в станцията. Погледна часовника си и видя, че минава полунощ.

В галактиката имаше народи, помисли си той, които вземаха бързи и точни решения по почти всички въпроси, светкавично откриваха изход и от най-заплетената ситуация, ръководени от логически принципи, които бяха по-конкретни и недвусмислени от онова, което човешкият род бе способен да сътвори. Това беше много хубаво, разбира се, в смисъл, че решенията се вземаха бързо, но при тази бързина не се ли пренебрегваха, а може би и напълно изключваха, някои от тъкмо онези аспекти на проблема, които за човешкия род биха могли да бъдат от по-голямо значение и от самото решаване на проблема.

Застанал прав до прозореца, Инок се загледа в залетите с лунна светлина поля, които стигаха до тъмните очертания на гората. Облаците се бяха разпръснали и нощта бе спокойна. Това парче земя винаги щеше да бъде спокойно, защото бе затънтено и се намираше далеч от каквато и да е евентуална цел на атомно нападение. Като се изключи твърде малката вероятност в древността тук да е станало някое невлязло в историята, отдавна забравено незначително сражение, на това място никога не бе имало военни действия, нито пък щеше да има. И въпреки това нямаше да избегне общата съдба — отровена почва и вода, — ако светът изведнъж, в един фатален час на безумие, пуснеше в употреба цялата мощ на ужасните си оръжия. Тогава небесата щяха да се изпълнят с радиоактивен прах, който щеше да се изсипе върху земята и вече нямаше да има значение къде се намира човек. Рано или късно войната щеше да дойде при него, ако не като ослепителен, чудовищен взрив, то под формата на смъртоносен сняг, падащ от небето.

Върна се от прозореца при писалището, взе вестниците, които бяха пристигнали със сутрешната поща, и започна да ги подрежда един върху друг. Тогава забеляза, че Юлисис бе забравил да вземе със себе си купчината вестници, приготвени за него. Трябва да е бил много разтревожен, каза си той, иначе не би забравил да вземе вестниците. Господ да ни е на помощ, помисли си той, защото и двамата си имаме своите проблеми.

Това бе един доста натоварен ден и сега си даде сметка, че успя да прочете само две или три статии в „Таймс“, все за предстоящата мирна конференция. Прекалено много неща се случиха през този ден, прекалено много неприятни неща.

Цели сто години, помисли си той, всичко вървеше нормално. Имал бе и добри, и лоши дни, но, общо взето, животът му бе протекъл спокойно и без тревожни инциденти. И ето че настъпи днешният ден, и спокойствието на всички тези години отиде по дяволите.

Едно време хранеше надеждата, че Земята ще бъде приета за член на галактическото семейство и че той самият ще бъде емисарят, който ще й издейства това признание. А сега всичките му надежди рухваха, и то не само защото станцията можете да бъде закрита, а и поради факта, че самото закриване можеше да бъде обосновано с диващината на човешкия род. Разбира се, Земята щеше да стане изкупителна жертва на политическите игри в галактиката, но позорният печат, веднъж поставен, трудно можеше да бъде изтрит. Във всеки случай, дори това да бе възможно, Галактическата централа би била вече склонна да наложи на планетата едно крайно унизително средство за нейното спасяване.

Все пак, даваше си сметка той, имаше нещо, което можеше да бъде запазено. Можеше да остане на Земята и да предаде на земните хора цялата информация, която бе събирал през годините и записвал — педантично, с най-големи подробности, заедно със своите собствени впечатления, изобщо всичко, което му се бе случило, дори и най-дребното — в дългите редици от дневници, подредени върху етажерката на стената. Щеше да им предаде и извънземната литература, която бе получил, прочел и съхранил. А също и разните предмети и джунджурии, дошли от чуждите светове. От всичко това хората на Земята биха могли да научат нещо, което да им помогне да извървят пътя, водещ до звездите и до онова по-висше знание и по-дълбока мъдрост, които бяха тяхно неотменимо право — може би неотменимото право и наследството на всички разумни същества. Но този ден беше далече, а сега се отдалечаваше повече от всякога след всичко случило се днес. А информацията, с която разполагаше и която с толкова труд бе събирал в течение на почти цяло столетие, бе толкова недостатъчна в сравнение с всички онези знания, които би могъл да натрупа след още сто — или хиляда — години, че дори му беше неудобно да я предлага на своя народ.

Да имах малко повече време, помисли си той. Но, разбира се, никога нямаше да има достатъчно време. Нямаше го сега, нямаше да го има и в бъдеще. Колкото и векове да посветеше на това дело, в галактиката имаше толкова много знания, че наученото до момента винаги щеше да му се струва нищожно малко.

Отпусна се тежко на стола пред писалището и сега, за пръв път, се запита дали е способен да стори това — дали е способен да напусне Галактическата централа, да се откаже от галактиката заради една-единствена планета, макар и това да бе неговата родна планета.

Изтерзаният му мозък се мъчеше да открие отговора, но отговор нямаше.

Беше сам.

А сам човек трудно можеше да устои на напора и на Земята, и на галактиката.