Клифърд Саймък
Междинна станция (15)

15.

Дванайсетте диамантени бутилки, отдавна празни, бяха подредени в искряща редица върху полицата над камината. Музикалната кутия, бидейки една от най-ценните му вещи, се съхраняваше в специален шкаф, за да не се повреди. И през всички тези години, припомни си Инок с тъга, въпреки редовната употреба, така и не бе успял да прослуша всички композиции. Толкова много от първите просто плачеха да бъдат чути повторно, че едва бе насмогнал да прехвърли малко повече от половината от разграфената скала.

Оттогава Сияйните — същите онези петима — го бяха посещавали многократно: изглежда, в тази станция, а вероятно и у човека, който я управляваше, бяха открили някакво достойнство, което им допадаше. Бяха му помогнали да научи езика на Вега, носеха му свитъци с веганска литература, както и много други неща и без никакво съмнение бяха най-близките му приятели (като изключим Юлисис) сред чуждоземните. Докато един ден престанаха да идват. Нямаше представа каква е причината и неизменно разпитваше другите Сияйни, които минаваха през станцията, но така и не научи какво е станало с тях.

Сега знаеше много повече неща за Сияйните и за тяхното изкуство, за нравите и обичаите им, за тяхната история, отколкото в онзи ден през 1915-а година, когато за пръв път писа за тях в дневника си. Но все още му беше трудно да проумее много от понятията, които — за тях — бяха съвсем елементарни.

Много Сияйни го бяха посещавали от онзи ден през 1915-та, а имаше един, когото никога нямаше да забрави — старият, мъдър философ, починал тук на пода до кушетката.

Бяха седнали на кушетката и разговаряха — дори си спомняше темата на разговора. Старецът му разказваше за причудливите норми на поведение, едновременно и абсурдни, и комични, възприети от някакво странно общество от растителни форми на живот, които бе срещнал по време на посещението си на една забутана планета от другата страна на галактическата спирала. Старият Сияен вече бе изпил една-две чашки, настроението му бе чудесно и с огромна охота разказваше случка след случка.

Изведнъж, насред изречението, спря да говори и се отпусна тихо напред. Инок се стресна и понечи да го хване, но преди да успее да го спре, старият чуждоземец се свлече бавно на пода.

Златистото сияние напусна тялото му и бавно се изгуби, а тялото остана да лежи там, на пода — неугледно, мършаво, противно, едно ужасно чуждо същество, което бе и жалко, и уродливо. По-уродливо, помисли си Инок, от всички чуждоземни форми на живот, които някога бе виждал.

Докато беше живо, това бе едно прекрасно същество, но сега, когато бе мъртво, представляваше отвратителна купчина стари кокали, покрити с груба и суха като пергамент кожа, за да не се разпаднат. Значи единствено златистото сияние, каза си Инок, потискайки с мъка надигащия се в него ужас, правеше Сияйния толкова прекрасен, толкова красив и витален, толкова ведър и енергичен, толкова изпълнен с достойнство. Златистото сияние им придаваше жизненост и когато сиянието ги напуснеше, се превръщаха в отвратителни чудовища, предизвикващи гадене.

А дали това сияние, запита се той, не бе жизнената сила на Сияйните, която ги обгръща като мантия и представлява нещо като дегизировка? Дали жизнената им сила не е изложена на показ, като дреха, докато всички други същества я носят вътре в себе си?

Лек ветрец пропяваше жално сред дървените орнаменти горе под стрехите, а през прозореца се виждаше как цели пълчища опърпани облаци бягат в безредица пред светлия лик на луната, преполовила пътя си нагоре по източното небе.

От станцията лъхаше хлад и самота — всеобхватна самота, която се простираше навред и надхвърляше пределите на чисто земната самота.

Инок остави тялото и се отправи сковано към апарата за съобщения в другия край на стаята. Прати известие, че иска директна връзка с Галактическата централа, и зачака прав, стиснал с две ръце апарата.

ИМАТЕ ВРЪЗКА — предадоха от Централата.

Накратко и колкото може по-обективно Инок им съобщи какво се бе случило.

От другия край реагираха мигновено, без да задават никакви въпроси. Просто му изпратиха конкретни указания (сякаш такива неща се случваха всеки ден) как да се оправи при създалата се ситуация. Веганецът трябва да остане на планетата, на която е починал, с тялото му трябва да се постъпи така, както повеляват местните закони на тази планета. Такъв беше обичаят на Вега, а също така и въпрос на чест за тях. Жител на Вега, когато издъхнеше, трябваше да остане там, където е издъхнал, и това място ставаше вовеки веков част от Вега XXI. Такива места имаше, уточниха от Галактическата централа, из цялата галактика.

ОБИЧАЯТ ТУК (предаде Инок) Е МЪРТЪВЦИТЕ ДА СЕ ПОГРЕБВАТ.

В ТАКЪВ СЛУЧАЙ ПОГРЕБЕТЕ ВЕГАНЕЦА.

ОБИКНОВЕНО ПРОЧИТАМЕ ЕДИН ИЛИ ДВА СТИХА ОТ НАШАТА СВЕЩЕНА КНИГА.

ТОГАВА ПРОЧЕТЕТЕ ЕДИН СТИХ И ЗА ВЕГАНЕЦА. МОЖЕТЕ ЛИ ДА ГО НАПРАВИТЕ?

ДА, МОГА. НО ОБИКНОВЕНО ТОВА СЕ ПРАВИ ОТ ПРАКТИКУВАЩ СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛ. ПРИ ДАДЕНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА ОБАЧЕ ТОВА НЕ Е МНОГО РАЗУМНО.

ПРАВИЛНО (отговориха от Галактическата централа). МОЖЕТЕ ЛИ САМ ДА СЕ СПРАВИТЕ?

МОГА.

НАПРАВЕТЕ ТОГАВА КАКВОТО Е НУЖНО.

ЩЕ ПРИСЪСТВАТ ЛИ РОДНИНИ ИЛИ ПРИЯТЕЛИ НА ОБРЕДА?

НЕ.

ЩЕ ГИ УВЕДОМИТЕ ЛИ?

ОФИЦИАЛНО ДА, РАЗБИРА СЕ. НО ТЕ ВЕЧЕ ЗНАЯТ.

НО ТОЙ ПОЧИНА ЕДВА ПРЕДИ ЕДНА-ДВЕ МИНУТИ.

ВЪПРЕКИ ТОВА ТЕ ЗНАЯТ.

ЩЕ ИСКАТ ЛИ СМЪРТЕН АКТ?

НЯМА НУЖДА. ТЕ ЗНАЯТ ОТ КАКВО Е ПОЧИНАЛ.

А БАГАЖЪТ? ПРИСТИГНА С КУФАР.

ЗАДРЪЖТЕ ГО. ТОЙ Е ВАШ. КАТО ОТПЛАТА ЗА ГРИЖИТЕ, КОИТО ПОЛАГАТЕ ЗА БЛАЖЕНО-ПОЧИВШИЯ. ТАКЪВ Е ТЕХНИЯТ ОБИЧАЙ.

НО В НЕГО МОЖЕ ДА ИМА ЦЕННИ ВЕЩИ.

ЗАДРЪЖТЕ КУФАРА. АКО ОТКАЖЕТЕ, ЩЕ ОБИДИТЕ ПАМЕТТА НА МЪРТВИЯ.

НЕЩО ДРУГО? (попита Инок) ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО?

ТОВА Е ВСИЧКО. ДЕЙСТВАЙТЕ ТАКА, СЯКАШ ВЕГАНЕЦЪТ Е ОТ ВАШАТА РАСА.

Инок изключи апарата и се върна в другия край на стаята. Застана прав над Сияйния, опитвайки се да събере кураж, за да се наведе и вдигне тялото върху кушетката. Изпитваше погнуса при мисълта, че ще го докосне. Изглеждаше толкова нечисто и ужасно, толкова уродливо в сравнение с лъчезарното същество, което седеше тук и разговаряше с него.

Обикна Сияйните още след първата си среща с тях, възхищаваше им се и с нетърпение очакваше всяко тяхно посещение, на всеки един от тях. А сега кършеше пръсти като някой малодушен страхливец, неспособен да докосне един мъртвец.

Но не само ужасът го възпираше, защото през всички тези години като управител на станцията се бе нагледал на чисто външните, зрими проявления на ужаса, въплътен в образа на чуждоземните форми на живот. И се бе научил да потиска този ужас, да не обръща внимание на външния вид и да гледа на всички живи същества като на братя, да ги посреща и зачита като хора.

Но това, което усещаше сега, беше друго. Това бе едно непознато чувство, което не бе продиктувано от ужас. И все пак, напомни си той, това същество бе негов приятел. А мъртвият приятел имаше нужда от последни почести, имаше нужда и от любов, и от грижи.

Стисна зъби и си наложи да се захване със задълженията си. Наведе се и вдигна тялото. Стори му се леко като перце, сякаш в смъртта си бе изгубило едно свое измерение, бе се смалило и станало по-незначително. Възможно ля бе, запита се, златистото сияние да притежава своя собствена тежест?

Той положи тялото върху кушетката и го пооправи, доколкото му бе възможно. След това излезе навън, запали фенера в навеса и се отправи към обора.

От години не бе влизал тук, но почти нищо не се бе променило. Защитен, благодарение на здравия си покрив, от атмосферните влияния, той беше сух и непокътнат. От гредите висяха паяжини и всичко беше покрито с прах. От процепите между дъските на сеновала висяха рошави кичури старо сено, останало там от едно време. Из цялото помещение се носеше мирис на нещо сухо, сладко и прашно, целият букет от ухания на добитък и тор, отдавна забравени.

Инок окачи фенера на един гвоздей зад преградите за добитъка и се качи по стълбата на сеновала. Като се движеше в тъмното, защото не смееше да докара фенера сред този прахоляк и сухото като барут сено, успя да открие наредените току до стряхата дъбови дъски.

Тук, спомни си той, под тези полегати стрехи, някога се намираше неговата импровизирана пещера, в която като малък бе прекарал много щастливи дни, когато заради дъжда не можеше да излиза навън. Той беше Робинзон Крузо в пещерата на неговия пустинен остров или някой разбойник със забравено вече име, който се крие от преследвачите си, или някой, който се спотайва, за да не го скалпират индианците. Имаше си и пушка — дървена пушка, която бе изрязал с трион от една дъска, после я оформи с ренде и нож и накрая я изглади с парче стъкло.

През цялото детство това бе любимата му играчка — чак до деня, когато баща му, завръщайки се вкъщи след едно пътуване до града, му подари истинска пушка. Беше на дванайсет години.

Опитвайки с ръце купчината дъски в тъмнината, подбра тези, които щяха да му свършат работа. Занесе ги до стълбата и внимателно ги спусна долу.

После и той слезе по стълбата и изкачи няколкото стъпала до хамбара, където се съхраняваха инструментите. Отвори капака на големия сандък с инструментите и откри, че е пълен с отдавна напуснати миши гнезда. Изхвърляйки с шепи сламата, сеното и треволяците, които гадинките бяха довлекли, за да си устроят някогашните домакинства, успя да стигне до инструментите. Блясъкът им бе изчезнал, отгоре сивееха с меката патина на годините, през които не са били ползвани, но по тях нямаше никаква ръжда и режещите части бяха запазили остротата си.

Избра си нужните инструменти, върна се в обора и се залови за работа. Също като преди сто години, помисли си той, когато на светлината на фенера скова един друг ковчег. Тогава баща му лежеше мъртъв в къщата.

Дъбовите дъски бяха сухи и твърди, но инструментите бяха в добро състояние и работата му спореше. Ряза, рендосва и кова, докато въздухът се изпълни с мирис на дървени стърготини. В обора беше уютно и тихо, дебелият слой слама под покрива заглушаваше жаловития вой на вятъра отвън.

Измайстори ковчега, но той се оказа по-тежък, отколкото бе очаквал, и се наложи да потърси старата количка, подпряна на гърба на клетката, в която някога държаха конете. Натовари ковчега върху нея и с доста усилия, като си почиваше често, успя да го закара до малкото гробище, намиращо се вътре в ябълковата градина.

И тук, до гроба на баща си, изкопа още един гроб с лопатата и кирката, които бе донесъл със себе си. Не го направи толкова дълбок, колкото би искал, защото си даде сметка, че ако се съобрази с обичая и изкопае двуметров гроб, няма да му стигнат силите да спусне ковчега в него. Реши, че метър и двайсет-трийсет ще са достатъчни. Работи на мъждивата светлина на фенера, поставен отгоре на купчината изкопна пръст. Един бухал долетя от гората, кацна някъде в тъмната градина и загука и загърка между отделните бухукания. Луната залезе на запад, дрипавите облаци се пръснаха и зад тях се показаха звездите.

Най-сетне всичко бе готово — гробът изкопан, ковчегът — спуснат в него. Фенерът едва мъждукаше, газта беше на свършване, а стъклото бе опушено от едната страна, защото фенерът бе стоял накриво.

Инок се върна в станцията и извади един чаршаф, в който да увие мъртвеца. Пъхна библията в джоба си, вдигна обвития в бял саван веганец и при първия блед светлик, предхождащ зората, се отправи надолу към ябълковата градина. Положи веганеца в ковчега, закова капака и излезе от гроба.

Застана прав до него, извади библията от джоба си и намери нужното място. Зачете на глас и дори не беше необходимо да напряга очите си при слабата светлина, за да следи текста, защото много пъти бе чел тази глава:

В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа…

Докато четеше, му мина през ум, че това звучи съвсем уместно; че трябва да има много жилища, в които да се вместят душите на всички жители на галактиката — и на всички останали галактики, които се простираха в безкрайната вселена. Макар че, ако имаше разбирателство, и едно жилище щеше да е достатъчно.

Затвори библията и по памет, доколкото успя да си спомни, изрече заупокойната молитва. Не беше сигурен, че всичко е съвсем точно, но беше достатъчно точно, каза си той, за да не се загуби смисълът. След това зарина гроба.

Звездите и луната се бяха скрили, вятърът бе утихнал. В тихата утрин небето на изток бе седефенорозово.

Инок застана до гроба с лопатата в ръка.

— Сбогом, приятелю — изрече той.

После се обърна и се върна в станцията, сподирен от първите зари на утрото.