Пол Дохърти
Царицата на нощта (8)

Глава пета

Възхваляват честността и я оставят на студа.

Ювенал, „Сатири“

Леарт поведе Клавдия да се разходят из вилата. Първо посетиха двуетажната кула в градините. Тя имаше площадка на върха, от която човек можеше да се наслаждава на гледката наоколо. Оттук Клавдия можа да разгледа местността от всички страни и разбра колко е разнообразна. Видя как пътят, по който пристигнаха, се стеснява през групички дървета; от двете му страни се простираха обширни пасбища, където пасяха стада овце, дребен добитък и конски хергелета. Видя многобагрените градини и цветните лехи на вилата; разбра, че целият комплекс е изграден във формата на буквата „D“. Леарт й посочи вътрешните дворове, портиците, различните помещения, малките апартаменти, слънчевите тераси и отоплителните помещения. Бъбреше с мек, приятен глас и обясняваше колко много Аврелиан обича вечнозелените храсти и розмарина и как изпитва особена слабост към черниците и смокините, с които изобилстваха градините, защото почвата беше необикновено плодородна.

От кулата те слязоха в малка градина, където дърветата бяха посадени във фигури, повтарящи линиите на колоните и други по-особени черти на околните постройки; между отделните статуи и дървета имаше цветни лехи. Като се смееше меко, Леарт обясни, че Аврелиан е дисциплинирал военен дори когато става въпрос да се засади една градина, а господарката Урбана е специалистка по цветята и тревите. Клавдия беше очарована от различните лехи; разпозна много растения — лилии, виолетки, мирти, акант, рози наред с кръстоските им и много различни храсти. Двамата се настаниха под малък купол край басейн, чиято вода искреше в слънчевата светлина със сини и златни отблясъци. Леарт обясни, че мозайката на дъното на басейна изобразява слънчевия бог Митра, любимото божество на Аврелиан, и разказа как старият военачалник отказал да стане християнин, като заявил, че няма нищо общо с учението на някакъв разбойник, разпънат на кръст в далечните покрайнини на империята.

— А ти, Леарте? — Клавдия се наведе да помирише една роза. — Ти как дойде тук?

— Роден съм в малко селце край река Граник^[1] — Леарт примижа срещу небето. — Баща ми умря млад и майка ми ме продаде. Още като момче ме направиха евнух, а сетне дойде войната, разбира се. Един римски конен отряд нахлу в селото. Знаеш какво става, жените бяха изнасилени, а мъжете избити. Изгориха до основи чифлика, където работех, а мен взеха като пленник и ме доведоха в Рим. Трябва да съм бил на не повече от петнайсет или шестнайсет години. — Той вдигна ръкава на туниката си и показа на Клавдия дамгата на един търговец на роби. — Обявиха ме за продан, но тъй като бях евнух, почти никой не се заинтересува от мен. Освен това бях почти необразован и едва говорех латински. Сетне обаче господарката Касия — тя е доста по-възрастна, отколкото изглежда — посети пазара. Търсеше някой като мен и ме взе в дома си. Един от нейните покровители, питагореец от Атина, учен и много богат човек, ме образова, научи ме на езика на знаците и оттогава аз й служа. Винаги съм с нея, където и да отиде, наблюдавам всичко, което прави. Преди няколко години тя срещна господарката Урбана и стана християнка, а аз последвах примера й.

— Щастлив ли си?

Леарт направи лека гримаса и Клавдия забеляза колко и млад и атлетичен изглежда. Тя долови лекия мирис на изискан парфюм; косата му беше леко накъдрена и грижливо подстригана, ръцете и ноктите — извънредно чисти, а всяко движение елегантно и изящно.

— Щастието — заяви той, — е състояние на съзнанието или поне Платон ни учи да вярваме така. Предполагам, че щастието е относително. Ако не бяха ме скопили, не бяха ме пленили, ако не бях станал роб, животът ми навярно щеше да бъде различен, може би по-добър. Ами ти, Клавдия?

Тя тъкмо се канеше да отговори, когато в градината се появи един слуга, който търсеше Леарт.

— Господарката ме вика — засмя се Леарт. — Клавдия — с ръка той даде знак на слугата да замълчи, — тук ли ще останеш, или искаш да идеш някъде другаде? Има ли още нещо, което искаш да видиш?

— Напоследък се нагледах на толкова много неща! — усмихна му се Клавдия. — Мятам се от една крайност в другата. Вчера оглеждах един труп на воняща уличка; тази сутрин седя в прекрасна градина, въздухът е пълен с благоухание, не се чува нищо друго освен птиците и приглушеното жужене на пчелите. Чел ли си как Плиний^[2] описва вилата си?

Евнухът кимна.

— Само като го четеш и се успокояваш — продължи Клавдия, — но в такава градина наистина се чувстваш сякаш в рая. Ах! — въздъхна тя. — Денят си минава, а има толкова работа да се върши! Ще ми се да видя библиотеката, там трябва да свърша някои неща.

Леарт бързо се съгласи. Каза на роба да почака и отведе Клавдия обратно във вилата; минаха по изящните украсени галерии и стигнаха до една стая, наречена „Хермес“. Тя имаше блестящ дървен под и стени, боядисани в бяло, като по-голямата им част бе покрита с грижливо изработени полици от ливански кедър с купчинки пергаменти по тях — някои по-нови, други пожълтели от времето, всички внимателно описани и с етикети. По средата беше разположена дълга маса, полирана до блясък. В другия край до един отворен прозорец седеше освобожденец с бледо лице, когото Леарт представи като библиотекаря. Когато евнухът обясни, че Клавдия е личен гост на военачалника, библиотекарят започна всячески да се опитва да й угоди. Леарт си тръгна и Клавдия известно време се разхождаше сред ръкописите, като снемаше по някой свитък с Теренций или Петроний^[3] Имаше дори и християнски автори, включително и едно послание от техния голям учител Павел, красиво преписано на латински и гръцки.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — Библиотекарят вървеше подир нея като сянка.

— Да, имам — усмихна се Клавдия. — Искам лист нов пергамент, парче пемза, перо, мастило и ще бъда много щастлива.

След малко тя седеше под прозореца в малък кабинет за писане, беше подпряла лице на дланите си и гледаше прашинките, танцуващи в светлината. Какво бе открила досега? Взе едно подострено перо, натопи го в мастилото и грижливо записа кодираните си заключения.

Първо. Досега всички заложници са били богати млади мъже и жени, предварително набелязани и грабнати от родителите им; устата им е била запушвана, били са връзвани и са били държани, докато бъде платен откупът за тях. Исканата сума, двайсет и пет хиляди монети в злато, беше голяма, но не непосилна. Никой от заложниците не можеше да каже къде точно е бил заведен, с изключение на това, че килията е била зловонна и доста студена. Държали са ги там, докато похитителите изпращали на родителите им заплашителни писма да оставят златото в някакво гробище край Виа Апиа. Парите винаги били давани, а младият мъж или жена освобождавани. Клавдия спря, после продължи да пише. Колкото повече размишляваше за това, толкова повече се убеждаваше, че гробището край Виа Апиа е не само мястото, където са били освобождавани заложниците, а и мястото, където са били държани — в някаква пещера в катакомбите отдолу. Похитителят определено не е един. Теодор говореше за група мъже с маски, нахлули в градината. Дали техният водач не знаеше предварително всяко едно действие на отвлечените? Това можеше да бъде известно всекиму в голямо домакинство, като това на сенатора Карин или военачалника Аврелиан, с всички тези роби, слуги, освобожденци или специално наети по някакъв повод хора, които лесно можеха да бъдат подкупени. И защо бяха отвличани тези млади хора? Само заради печалбата или защото водачът на шайката се опитваше да подкопае управлението на Константин и майка му? Клавдия пак натопи перото в мастилото.

Второ. Теодор. Изпита жалост към него, защото беше работила с мъже като Теодор. Добър по сърце човек, погълнат от изкуството си, от любовта си към театъра, към пиесата, стиха; живеещ в света на илюзиите, от който самата тя някога се бе отдръпнала. Теодор е бил с Антония в нощта, когато са я отвлекли. На Клавдия й бе ясно, че младата жена е била съблазнена от учеността на Теодор, от превзетото му поведение, била е поласкана от вниманието му. Беше ли актьорът част от похитителите? Или те са били доведени до фонтана на Артемида от някой друг, от предател, вмъкнал се в дома на Карин? Теодор твърдеше, че се е опитал да се съпротивлява, че е смъкнал маската на един от похитителите и че би могъл да познае лицето му. И все пак, той не беше смел мъж. Разбира се, ако похитителите са разбрали, че на един от тях е била свалена маската, веднага биха могли да се справят с Теодор, един обикновен актьор. Тогава защо Теодор си беше съчинил тази история? За да се направи на герой, да спечели благоволението на сенатора Карин, или заради нещо друго? Бяха го завели в двореца, императрицата го беше разпитала, а после принудително бе станал гост на „Магариците“. Защо беше убит? Какво бе видял? Клавдия остави перото и се ощипа по бедрото.

— Защото не беше достатъчно съобразителна! — прошепна си тя. — Трябваше да го разпиташ веднага.

— Моля? — обади се старият библиотекар от мястото си в другия край.

— Няма нищо! — усмихна му се Клавдия. — Сама си говоря.

— Това ми е добре познато! — отбеляза библиотекарят.

Тя се върна към спомените си. Теодор със сигурност е бил отровен. Не беше нито ял, нито пил, след като напусна двореца. Тя го бе наблюдавала в храма на Хатор и видя как набързо размени няколко думи с онзи жрец с острото лице, Сезотен. Беше убит в кръчмата на чичо й, но как? Някой сигурно го е проследил до „Магариците“ и е успял да сложи смъртоносна отрова в храната, или във виното му. И все пак, във винената чаша нямаше нищо такова, бе сигурна в това.

Клавдия препрочете какво беше написала. Една дума привлече вниманието й — „маски“. Тя я подчерта. Ами ако Теодор, разсъждаваше тя, не бе смъкнал маската от лицето на единия похитител, а беше разпознал самите маски? Почувства лека тръпка на вълнение. „Разбира се“, прошепна и погледна през прозореца. Театралните маски са много скъпи, особено онези, които покриват цялото лице и главата. Дали Теодор не бе разпознал маски, които са собственост на определена трупа или се продават в определен дюкян? Клавдия стана, излезе от библиотеката и седна под едно сенчесто дърво отвън. Спомни си времето, когато самата тя беше актриса: всички много старателно пазеха маските, защото те бяха тези, които правеха драмата. Дали маските бяха купени или водачът на похитителите е наел актьорска трупа да извършва престъпленията? В мислите си Клавдия пак се върна към своята трупа. Много от участниците в нея имаха доста за криене и човек можеше да ги наеме не само да представят пиеса, но и за всичко друго, което един богат покровител би пожелал. Всъщност Клавдия точно затова се беше върнала в Рим: собственикът на трупата се беше разорил, а актьорите започнаха да се наемат за поръчки, които тя не бе в състояние да приеме.

От другата страна на добре подстриганата морава един паун крачеше важно с разперена опашка и перата му отразяваха слънцето като обсипано с разкошни скъпоценни камъни ветрило. „Теодор беше такъв, прошепна тя, цял в пъстри шарки и съвсем мъничко същност, но каква е същността в този случай?“ Когато се върна в библиотеката, тя се засмя: ръкописът й беше пипан. Старият библиотекар несъмнено се бе завъртял насам да види какво пише. Клавдия обаче често използваше свой собствен тайнопис, който никой друг не можеше да разбере; понякога се ядосваше на себе си, защото дори самата тя не можеше да го разчете, но не и сега. Трябваше да запомни маската! Седна, взе перото и продължи да пише.

Трето. Смъртта на ветераните. Трима бяха убити: един в стаята си, двама на улицата; убиецът без съмнение беше жена, проститутка, блудница. Старите войници бяха уязвими; бяха бдителни, но една хубавичка жена е друго нещо. Клавдия си представи как убийцата се гушва в тях, мъжът я прегръща и се открива за бързия удар с камата в стомаха. Изненадата и болката вероятно го принуждават да падне на колене, после убийцата се промъква зад него, дръпва главата му нагоре и прерязва гърлото, преди да поругае по ужасен начин тялото. Клавдия беше сигурна, че убийствата са свързани със случилото се в британския север преди осемнайсет години; с бойния отряд на пиктите, избит в укреплението, със Златната дева и съперничеството между Статил и Постул. Но какво беше станало, че да призове духовете от миналото? Какво беше видял Петилий? Защо бе поискал отново да се срещне със стария военачалник? Да му каже нещо поверително? Нещо тайно? Но защо не го беше споделил с другарите си? Разбира се! Клавдия вдигна очи. Всички тези ветерани бяха изплашени. Военачалникът Аврелиан бе посочил сърцевината на проблема. Постул беше римски офицер, изоставен от собствените си хора, за да бъде убит; за такова отвратително престъпление те заслужаваха да бъдат разпънати на кръст или да бъдат наказани с друга ужасна смърт. Дали Петилий не беше видял нещо или някого на онази среща и не бе разбрал, че тайната им вече не може да бъде така грижливо пазена, както са мислели? Може би затова не е споделил нищо с другарите си, а е поискал среща с Аврелиан? Клавдия известно време остана така, като препрочиташе написаното и обмисляше видяното и чутото. После се върна в съзнанието си в кръчмата „Магариците“ и пак взе перото.

Четвърто. Света Фулгенция — откъде се бе взело тялото й? Клавдия знаеше достатъчно за християните и колко голямо значение отдават на чудесата. Беше чувала различни разкази за тела, намерени в катакомбите, и особено на млади жени, убити и погребани преди Миланския едикт, когато Константин бе издал декрета за веротърпимостта. Сега част от тези гробове бяха отворени и според мълвата някои от телата в тях не били разложени — верен знак за Божията милост. Не беше ли този труп един от тях? Клавдия се съсредоточи върху онова, което бе научила. Тялото е било погребано с монети от времето на Диоклециан върху клепачите, по тях можеше да се съди, че жената е умряла преди девет или десет години. Била е погребана на онова място в градината, със сигурност не от Полибий, който тогава не е бил собственик на кръчмата. Апулей, този сериозен мъж, твърдеше, че тялото е единствено по рода си заради своя външен вид и състояние. И все пак, ако Фулгенция е била момиче от околностите на града и е била доведена в Рим, за да я разпитат и убият, защо не са я погребали в гробището край Виа Апиа, където тялото й никога нямаше да бъде намерено? Или защо, както се е случвало с мнозина, не е била хвърлена в Тибър, или не са я погребали някъде из запустелите земи край Рим?

Опита се да си припомни събитията по реда им. Трупът е намерен от лозаря Венуций, започнал да копае в градината на погрешно място. Той идва да работи още призори, когато не е достатъчно светло, а Полибий, който е зает с работата си в кухнята, не забелязва грешката. Трупът е открит в ковчега, с монетите върху очите и онези едва забележими белези по шията и раменете. Не е разложен. Клавдия затвори очи. Разбира се, Полибий поема нещата в свои ръце и праща да повикат някого, който разбира от медицина. Естествено е да предпочете Апулей. Аптекарят и жена му пристигат. Двамата заявяват, че Фулгенция вероятно е мъченица и трябва да бъде почитана като такава. За това, че тялото е непокътнато, не може да се намерят никакви медицински обяснения. Завиват трупа в ново ленено платно, връщат го обратно в ковчега и го отнасят в студената изба. Полибий, който не би изтървал и най-дребна възможност за печалба, съобщава за „Голямото чудо“ из целия квартал. Хора като вестоносеца Меркурий, разпространяват новината и любопитните започват да се събират; поръчват вино и храна и, разбира се, си плащат да позяпат чудото.

Клавдия скръцна със зъби. Нещо не се връзваше. Полибий беше мошеник на дребно, но Клавдия знаеше, че и той, и Попея не биха извършили истинско престъпление. Дребно мошеничество — да, но не и това. А имаше и свидетели: Спретнатия Нарцис, Океан и преди всичко Апулей. Тя прекъсна мислите си, чувайки женско пеене; напрегна слуха си и различи думите: „Към Господа на светлината на източния хоризонт, Възкръсналия Господ, облечен в сила, дойди, Господи Иисусе, дойди!“

— Какво е това?

Дремещият на стола си библиотекар вдигна глава.

— А, трябва да е господарката Урбана с другите „Магдалини“. Те често се събират тук в тази част на градината, която е отделена само за тях.

— Може ли да погледна?

— Ела с мен.

Старият библиотекар с пъшкане се надигна от мястото си, заобиколи масата и отведе Клавдия навън, в слънчевата светлина. След миризмата на папирус и пергамент, мастило и пясък за попиване, уханието на градината бе още по-осезаемо. Като си мърмореше нещо под носа, библиотекарят поведе Клавдия по един портик, където красиви медальони, окачени на връв сред колоните, лениво се полюшваха от вятъра, а върху всеки от тях бе изобразена главата на някой бог или богиня. По моравата пристъпваха пауни, пъстропери птици услаждаха сърцето и слуха от позлатените си клетки. Градината бе истински рай от пъстра зеленина и храсти от всички краища на империята, засадени в плодородната почва. Двамата вървяха край изкуствени пещери и статуи, прекосиха една черешова градина и се озоваха на друга морава, стигаща до ъгъла на преградната стена. Група жени в бели роби, с качулки и дълги, широки одежди, коленичеха с лице към нещо, което Клавдия отначало помисли за алпинеум, а после разбра, че е земен насип с разположени върху него полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст, а до него имаше малка изкуствена пещера. Тя веднага разпозна символите: кръста на Господа Иисуса и пещерата, в която бе лежал погребан три дни, преди да възкръсне из мъртвите. Жените, предвождани от Урбана, продължава да пеят химна, нежна, мелодична и монотонна песен, която се извисяваше и се снижаваше в призив към Христа, Господа Вседържителя, и Го умоляваше отново да дойде.

Библиотекарят бързо си тръгна; Клавдия чу леко покашляне и се обърна. Под едно дърво стоеше Леарт и й се усмихваше. Той вдигна ръка, после се обърна и когато химнът достигна славословието към Отца, Сина и Светия Дух, се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави. Урбана се изправи. Вече се канеше да се обърне към другарките си, когато съзря Клавдия, засмя се и тихичко плесна с ръце.

— Сестри! — каза. — Имаме посетителка.

Другите жени също станаха и се обърнаха да поздравят Клавдия с усмихнати лица, докато отмятаха краищата на столите от главите си. Клавдия позна някои лица от двора; лицата на всички бяха строги, без следа от разкрасяване, не носеха скъпоценности, по дрехите им нямаше украшения, те бяха скромни и чисти. Урбана се обърна към тях, каза им нещо тихо и те се оттеглиха през градината. Урбана, Касия и Леарт поведоха Клавдия към един портик, увенчан с цветя и пълзящ бръшлян. Вътре беше прохладно и свежо. Урбана седна на една скамейка и се облегна на стената, леко задъхана.

— Радвам се, че си тук, Клавдия. На това място можем да отдъхнем от горещината и задълженията си.

Леарт наблюдаваше пръстите на Касия, които се движеха в безмълвния език на немите.

— Какво има? — попита Клавдия.

— Господарката ми пита какво правиш тук — преведе Леарт. — Искаш ли да станеш „Магдалина“?

— Кои са „Магдалините“? — запита го на свой ред Клавдия.

Урбана се канеше да се намеси, но Касия доста повелително вдигна ръка и продължи безмълвния си разговор с Клавдия.

— Не си християнка, нали?

— Мисля, че го знаеш! — отвърна Клавдия. — Изучавала съм нещо от вашата вяра, Пътят, както го наричате, Писанието.

— Ето, те са „магдалини“ — Леарт посочи с ръка към Урбана и Касия. — Мария Магдалина е жената от Евангелията, обладана от седем бяса, които Иисус прогонил. По-късно станала една от най-близките му последователки и тръгнала по пътя на неговото служение из Галилея и Иудея. Когато разпънали Господа Иисуса, тя останала да бди край гробницата му. Според нашите Писания, тя била първата, на която се явил Господ Иисус след възкресението си. Била предана ученичка на Господа. Господарките Урбана и Касия се отрекоха от бившия си живот, от богатството, от положението си и мястото си в обществото. Като Мария Магдалина, те изоставиха миналото си и се посветиха единствено на Господа Иисуса и проповядват в Неговото име.

Клавдия се обърна направо към Касия:

— А какво точно значи това?

— Това означава — преведе Леарт, наблюдавайки пръстите на Касия, — че ние трябва да направим така, че името на Господа Иисуса да стане известно във всяко кътче на империята, било то в бордеите и мръсните улички на градските коптори, било в дворците и вилите на големите и могъщите. „Магдалините“ участват в много добри дела, помагат в болници и лечебници, но преди всичко убеждават онези, които скитат по улиците и продават плътта си, да се отрекат от този грях и да се обърнат към Господа Иисуса.

— Има и още нещо! — обади се Урбана, като се усмихна на Клавдия. — Августата търси в империята реликви на Божествения Спасител, нашия Господ Иисус. Е, и ние не се различаваме много от нея. Ние последвахме примера на Мария Магдалина, желаем да служим на Христа. — Но — тя се усмихна почти незабележимо, — искаме да научим повече и за самата нея. Знаем, че е дошла от Витиния край Йерусалим. След като Господ Иисус се възнесъл на небето, Мария Магдалина останала за кратко време в Иудея, но поради неразбирателство с римляните и преследванията на християнската вяра избягала в Галия. Спряла в Марсилия и се заселила в най-глухото кътче на местността. Ние лелеем тази голяма мечта и искрено се надяваме и копнеем да открием мощите й и да ги върнем в Рим. Чухме мълвата — сви рамене Урбана, — че когато избягала от Иудея, към Магдалина се присъединили други ученици на Иисус, Никодим и Йосиф Ариматейски^[4]. Нещо повече, след като отишла в Галия, тя се омъжила. Едно пророчество възвестява, че нейните деца ще бъдат родоначалници на една бъдеща линия славни царе, но такива разкази навярно са просто вълшебни приказки. Както и да е, ние затова сме нейни последователки, Клавдия. А ти какво търсиш при нас?

Клавдия посочи Касия, която напрегнато я наблюдаваше.

— Изправени сме пред много, много престъпления, домина — Клавдия използва официалната титла. — Аз съм объркана. Отвличат млади мъже и жени, убиват ветерани. Питам те, без да искам да те обидя — тя говореше бавно и отчетливо, — ти си се срещала с мнозина в предишния си живот, трябва да си чула слухове от града: разполагаш ли с някакви сведения, които могат да ми помогнат?

Урбана се намръщи, Касия наведе глава, но красивите й очи се вдигнаха, срещнаха очите на Клавдия и за миг погледът й изстина. После раздвижи пръстите си, а Леарт напрегнато ги следеше.

— Моята господарка — започна евнухът, — не се обижда от въпросите ти, но тя не знае нищо за онова, за което говориш. Слуховете за заложниците, убийствата на ветерани, какво общо имат те с нея?

— Тогава нека ми разкаже за миналия си живот в Британия. Тя е дошла от същата провинция, където са служили убитите мъже.

— Това е смешно! — прекъсна я Урбана. — Касия не може да си спомни много. Нещо повече, ние произхождаме от исените от северната част на тази провинция. Не сме имали нищо общо с пиктите.

— Къде бяхте миналата нощ? — бързо я прекъсна Клавдия. — След като се стъмни, когато възвестиха вечерния час и рогът протръби?

Касия се обърна към Урбана, засмя се и сви рамене.

Урбана раздразнено се обърна към Клавдия:

— Ти намекваш — заяви тя, — че имаме нещо общо със смъртта на онзи ветерани в някаква воняща уличка?

— Не съм казала това, домина — тактично отвърна Клавдия. — Само попитах къде сте били.

Урбана скочи на крака и като изгледа яростно Клавдия, се отдалечи. Върна се с един сивокос мъж със сериозно лице, в когото Клавдия веднага позна един от икономите.

— Кажи на тази жена кой си! — подкани го Урбана. — Как е името ти?

— Ами, домина — запъвайки се, отвърна мъжът, — казвам се Димисций. Иконом съм във вилата на твоя съпруг.

— Кажи на тази жена — Урбана посочи с пръст Клавдия, — къде бяхме миналата вечер.

— Ами, домина — отговори Димисций, — всички знаят къде бяхте ти и господарката Касия от залез слънце до ранните часове. „Магдалините“ също бяха с вас. Молихте се, после се оттеглихте.

— Благодаря! — Урбана отпрати мъжа с щракване на пръсти и се обърна към Клавдия. — Така, имаш ли други въпроси?

Без да се смути, Клавдия се извини и отиде да се сбогува с Муран. Той беше на палестрата^[5] с младия Александър и го учеше на основните правила как да се сражава с къс меч и квадратен щит. Плувнал в пот, Муран последва Клавдия в прохладната колонада, притегли я към себе си и я целуна по челото, преди тя да си тръгне. На прага спря, погледна към нея през рамо и широко се засмя.

— Е, не аз излизам на арената!

Клавдия му махна с ръка и отиде в конюшните, където двама роби на военачалника Аврелиан я чакаха до една кротка кобила. Тримата напуснаха вилата, минавайки по виещата се пътека към портите, и тръгнаха покрай коловозите, които ги отведоха на главния път. Дневната горещина намаляваше, подухна освежаващ вечерен ветрец. Над тревата от двете страни на пътя прелитаха пеперуди. Един дрозд подхвана веселата си песен, небето поаленяваше; блеенето на животни тъжно отекваше зад ивицата дървета, а над него вятърът носеше детски смях и крясъци. Кобилата уверено пристъпваше, робите вървяха пеш пред нея и разговаряха за нещо помежду си. Клавдия се унесе. По пътя към вилата околностите й се бяха сторили познати. Спомни си, че баща й водеше нея, Феликс и майка им тук, извън града, за да се измъкнат от вонята и горещината на града. Колко се промени животът й от онези дни! Баща й и майка й бяха приели християнството, но никога не се опитаха да я покръстят. Клавдия се изтръгна от унеса си и примигна. Това беше единственото, което помнеше за тях: любящи, те винаги бяха край нея, но никога не й натрапваха вярата си.

Питаше се дали някой ден тя и Муран ще идват тук с децата си и ще сядат под сянката на някой клонест дъб, за да хапнат на открито и да се потопят в обикновеното всекидневие. Понякога в такива привечери, когато слънцето отиваше към заник, когато птиците пееха, а ветрецът охлаждаше тялото, тя роптаеше срещу онова, което трябваше да прави, срещу начина, по който живееше, срещу опасностите, които я заплашваха. От друга страна обаче, не можеше да преодолее вълнението, онази тръпка, изострянето на сетивата и разсъдъка, когато чакаше да посрещне някоя заплаха, някаква опасност или когато се опитваше да разреши възникнал проблем. Очароваше я възможността да наблюдава, да отбелязва и да изучава поведението на хората, да разплита заплетените нишки и да ги освобождава така, че цялата тъкан от лъжи да се разпада и да разкрива скритата зад нея истина. Често се питаше дали нападението над нея и изнасилването й наред с убийството на брат й Феликс не бяха нарушили умственото й равновесие, не бяха подтикнали душата й да поеме в друга посока. Въпреки всичко, сега тя вървеше по този път и щеше да продължава по него, докъдето можеше.

Клавдия погледна небето и се запита какво ли я чака в „Магариците“. Изведнъж чу вик и дръпна юздите. Придружаващите я също спряха и впериха поглед в далечината, където три фигури с тояги в ръцете бързо се насочваха към тях. Един от робите носеше меч, той го извади от ножницата, но спътникът му прошепна нещо. Робът върна меча на мястото му и двамата вдигнаха ръце за поздрав, защото разпознаха идващите като хора на военачалника Аврелиан. Клавдия се взря през завесата от прах и разбра, че пълководецът бе сдържал думата си и бе повикал двамата ветерани Крисп и Секунд във вилата. Те се срещнаха на завоя на черния път. Отначало старите войници изглеждаха почти засрамени и дори неспокойни. Клавдия ги поздрави и вече се канеше да продължи пътя си, когато Крисп приближи, хвана юздата на кобилата и се загледа в нея.

— Каза ли на пълководеца Аврелиан?

Клавдия погали врата на кобилата и сви рамене:

— Нямах избор, той трябваше да знае.

— Ние сме невинни! — отбранително заяви Крисп. — Не сме участвали в убийството на Постул!

— Знам! — подчерта Клавдия. — Както го знае и Аврелиан.

Секунд размени няколко думи със своя придружител и също пристъпи към нея.

— Искахме да поговорим с теб, преди да тръгнем — каза той. Вдигна кожената торба, която носеше. — Имаме малко вино от Кампаня. Военачалникът Аврелиан го прати. Купихме и пресен хляб от една пекарна край градските порти.

Клавдия остави робите на Аврелиан да си бъбрят и седна с двамата ветерани в сянката на едно дърво, от където се виждаше езеро, покрито със зелен жабуняк. Над него летяха водни кончета, а от дърветата, които го ограждаха, долиташе приглушеното жужене на пчелите. Разделиха си хляба и пиха подред от винения мях. Клавдия отпи няколко глътки и им го върна.

— За какво искахте да говорим?

— Не беше така, както ти го разказахме — изръмжа Крисп между два залъка.

— Кое не беше така?

— След нападението — Секунд изтри уста с опакото на ръката си. — Когато свършихме с избиването, Статил поиска да се позабавлява. Ние бяхме преследвали отряда до гъсталака от пирен, бяхме избили онези в укреплението и бяхме изгорили телата им, струпани на купчина като кървави житни снопове. Но не и главния вожд. Целия следващ ден ние, или по-скоро Статил, го изтезавахме. Разпънахме го на стената и рязахме плътта му. Отначало мъжът се държа храбро, държеше устата си затворена, но всеки си има граници на издръжливост и късно следобед той вече крещеше и молеше да умре. Всички ние бяхме корави войници, бяхме правили неща, за които не си и сънувала, Клавдия, но дори и на нас ни дойде в повече. Статил преряза гърлото му и това беше краят.

— Най-лошото от всичко беше, че… — Крисп отпи огромна глътка от виното, — … че Статил доведе Златната дева да гледа „забавата“, както се изрази той. Тя припадна на два пъти, но я свестяваха и я принуждаваха пак да гледа.

— Защо ми разказваш това? — попита Клавдия.

— Ние се зарекохме — отговори Крисп, — че каквото и да е станало на стената в онази нощ и на следващия ден… да, бяхме чували как фуриите^[6] на Хадес преследват плячката си.

— И какви са фуриите тук?

Клавдия не можеше да повярва. Ето я, седнала тук в сянката, в тази красива привечер, когато сенките се удължават, птиците пеят чисто, пеперудите все още летят, а щурците скрибуцат в тревата, с двама мъже, които описват кошмар, случил се преди години в някаква самотна пустош под голямата мрачна стена в британския север. В онзи ден беше станало нещо, което, както каза Крисп, бе пуснало на воля една омраза, която се промъкваше като отмъстителен дух, дирещ своята плячка.

— Сигурни ли сте, че всички са били избити? От онзи пиктски отряд, искам да кажа.

— Главният вожд имаше син — присви очи Крисп, — момче на не повече от тринайсет или четиринайсет години. Научихме го, когато изтезавахме баща му. Статил ни прати да намерим трупа на момчето и ние го разпознахме по торквата^[7] около врата му и по гривните над лактите. Замъкнахме го обратно и това увеличи унижението и отчаянието на вожда и на Златната дева.

— Сигурни ли сте — продължи да пита настоятелно Клавдия, — че всички са били убити? Че никой от отряда не е останал да ви види и да запомни лицата ви?

— Господарке, повечето пикти бяха все на възраст, зрели воини, а и това стана преди осемнайсет години. Те бяха убити, не взехме никакви пленници.

— Сигурни ли сте? — остро повтори Клавдия.

— Разбира се! — заяви Секунд. — Статил не беше глупав.

— Изоставихме укреплението, изгорихме излишната храна и потеглихме на юг. Сега си спомням, че Крисп и аз подкрепихме решението да оставим Постул. След като всичко свърши, ние двамата не тръгнахме веднага, докато Статил и другите се насочиха на юг.

— Колко време се забавихте?

— Само два дни — отговори Крисп. — Дадоха ни по един отпочинал кон и ни казаха да се уверим, че няма оцелели, че никой няма да ни последва. Казвам ти, господарке, това бяха най-самотните дни в живота ни, извън онова злощастно укрепление, до кладата с напълно изгорели трупове. Димът, вонята от кладата още изпълваха въздуха. Не видяхме нищо, не усетихме нищо и все пак…

— Какво все пак? — не преставаше да разпитва Клавдия.

— Не ти го казахме по-рано. Ние бързо потеглихме на югоизток, докато най-сетне стигнахме до Колчестър, където войските ни бяха на лагер. Докладвахме надлежно. Статил, разбира се, бе разказал за голямата си победа и беше поздравяван от всички. Лагерът бе препълнен, затова ние се настанихме край развалините на стария храм на Клавдий. О, трябва да е било две седмици след пристигането ни. Един от нашите войници, вече не помня името му… — Той погледна към Секунд, който само сви рамене. — … Е, той изчезна.

— Изчезна? — повтори Клавдия. — Какво искаш да кажеш?

— Никога повече не го видяхме жив. По-късно откриха трупа му в една канавка край града…

— Нека отгатна! — прекъсна го Клавдия. — Гърлото му е било прерязано, коремът разпран, а тестисите — отрязани и пъхнати в дясната ръка.

Двамата мъже преглътнаха трудно и кимнаха. Крисп избягна погледа й.

— Виждаш ли, господарке — обади се Секунд. — Цяла Британия се беше надигнала, навсякъде имаше бегълци, всяко племе в провинцията се бунтуваше. Възможно е…

Клавдия вдигна ръка, загледана в една горичка.

— Повече от възможно е — заключи тя, — някой да е оцелял от клането и да е вървял след войниците на Статил на юг, да е улучил удобния миг, да е убил един от тях и да е обезобразил трупа. Но сетне какво? Защо не се е справил и с останалите? Има ли още нещо? — попита тя. — Страхувате ли се от срещата с военачалника Аврелиан?

— Ние ще кажем, че сме невинни! — заяви Крисп. — Кръвта на Постул не е по ръцете ни. Какво ще стане според теб, господарке?

— Военачалникът ще ви разпита. — Клавдия се изправи, изтръсквайки трохите от туниката си. — Мисля обаче, че държи да бъдете в безопасност.

— Статил беше виновен…

— Не се тревожете! — отговори Клавдия, загледана в дърветата. Тя лъжеше! В сърцето си знаеше, че тези двамата са като избрани за жертвоприношение животни. Някакъв разгневен призрак от миналото ги беше белязал със знака на смъртта. Само късметът или чистата случайност можеха да ги запазят от отмъщението, което ги преследваше на всяка крачка.