Пол Дохърти
Царицата на нощта (12)

Глава девета

Целомъдрието е единственото и истинско благородство.

Ювенал, „Сатири“

Известно време Клавдия наблюдаваше как Силвестър се отдалечава през тревата, после се върна към ръкописа. Вярваше на презвитера. Единственото, което този човек желаеше, бе вниманието на императрицата. Ако тя успееше да приключи с този кървав скандал, ако откриеше похитителите и убийците, и ги предадеше на императорското правосъдие, Елена щеше да бъде по-податлива на дипломацията на Силвестър. Тя прехапа устни. Когато се върнеше в „Магариците“, чичо й Полибий трябваше да обясни много неща. Клавдия се облегна назад в цветната беседка и проследи с пръст редовете на ръкописа. Отначало се опита да го прегледа набързо, като обърне повече внимание на приложението, но Целз я очарова със своите умни, оригинални предположения за медицината и отровите, за различните въздействия на някои прахове. Тя се върна към началото, прочете пролога и внимателно проучи всичко написано. Колкото повече четеше, толкова повече се убеждаваше, че Силвестър е прав. Блажената Фулгенция е била убита със силната отрова, наречена арсен, но как, защо и до каква степен чичо й и Апулей са замесени бяха въпроси, на които й предстоеше да намери отговори. Силвестър щеше да я покровителства. Сети се също и за Теодор. Нещо я накара да се сепне.

Когато привърши с четенето, Клавдия излезе от беседката, върна се във вилата и пак се отправи към библиотеката. Библиотекарят вече се канеше да заключва и заяви, че възнамерява да обядва с хляб с гъби, леща и ечемичена супа. Въпреки това той търпеливо я изслуша, после поклати глава.

— В библиотеката нямаме нищо за медицина, отрови или растения, уверявам те, господарке! — заяви той.

Клавдия се опита да възрази.

— Можеш да потърсиш, ако желаеш! — съгласи се накрая библиотекарят и й подаде ключа. — Оставям ти го.

— Клавдия! Клавдия!

Бур и четирима от хората му бързо прекосяваха моравата към нея. Лицата им бяха мръсни и потни, косите и брадите — по-чорлави от всякога. Бур разкопча тежкия си плащ, остави го да падне на земята и се наведе с вперени в нея очи.

— Имам новини! — задъхано обяви той. Библиотекарят се измъкна. Германците се бяха сдобили мях с вино си го подаваха един на друг. Бур отпи, премляска с език, после се изплю.

— Имам две съобщения за теб, Клавдия! — Сините му очи изпитателно я гледаха, без да се усмихват. — Ходихме в горичката. Не открихме нито яма, нито дупка, нищо засипано, но открихме следи от талига. Ето как са дошли нападателите и вероятно с нея са отнесли и мъртвите си.

Клавдия затвори очи и се удари с юмрук по хълбока. Разбира се, нападателите са използвали покрита талига, като са се правели на селяни или търговци, свърнали са от пътя и под покрова на клоните са се въоръжили и приготвили. Същото е станало и после: убитите са били натоварени на талигата, после са стоварили вътре маските, броните и мечовете; след малко колата се е превърнала в една от многото покрити талиги, които се друсат по оживения път, за да влязат в Рим.

— А второто съобщение?

— Императрицата не е доволна.

— Знам! — рязко му отвърна Клавдия.

— Заповяда незабавно да се върнеш в Рим и да продължиш разследването си. Трябва да тръгнеш до час. Можеш да се сбогуваш с Муран, който ще остане тук. Императрицата не желае нищо в Рим да отвлича вниманието ти. — Бур предаде съобщението с кратки, отсечени изречения, после й се усмихна. — Аз ще те придружавам. Императрицата иска аз да те защитавам.

Клавдия отиде при огромния варварин и го тупна по рамото:

— Мисля, че си пратен да ме шпионираш, Бур! Да направиш всичко възможно, та императрицата да бъде сигурна, че върша онова, което тя иска.

— Ако императрицата го иска, така трябва да стане, малката! — прошепна Бур.

— Кога?

— Трябва да потеглим до един час.

 

 

По-късно същия ден Клавдия седеше в овощната градина на Полибий и гледаше как чичо й, Нарцис, Апулей и Океан привършват най-великолепното ястие, което според уверенията им, някога е било поднасяно от новия главен готвач Целад. Полибий с известни колебания бе взел пикта на работа, само за да открие, че е намерил истинско съкровище, изкусен майстор на кулинарното изкуство. Клавдия се върна, за да види, че кръчмата е пълна догоре и в нея се предлагат най-различни блюда, приготвяни от Целад и гръмко хвалени от Полибий. Местните зидари, дърводелци, медникари и търговци се тълпяха вътре като ято птици. Вече се здрачаваше.

Клавдия настоя Целад да приготви разточителна вечеря, за да може тя да разкаже някои новини на чичо си и приятелите му. Целад надмина себе си и поднесе горещ и щедро подправен заек в сос от канела, кафяв джинджифил, дафинови листа и зехтин, последван от шунка, задушена в червено вино и сос от копър. Попея запали лампите. Клавдия гледаше как чичо й довършва последните капки от виното, което нарече „специална реколта“. Той се наведе с лакти на масата и й се ухили.

— Е, Клавдия, какви новини имаш за нас?

Клавдия погледна през рамо. Попея, Януария и останалите бяха в задната част на кръчмата и забавляваха Бур, който пък им разказваше страховити истории за чудовищата, великаните и троловете, от които бъкаха северните гори. Тя се обърна. Сега беше моментът.

— Младата жена, чието тяло откриха тук, със сигурност не е светица. Каза ми го презвитер Силвестър.

При всякакви други обстоятелства Клавдия щеше да избухне в смях пред въздействието от думите си. Полибий остана със зяпнала уста. Апулей скри лице в ръцете си. Океан нервно започна да дърпа провесената от врата му връв с окаченото на нея изсушено ухо. Нарцис протегна ръка към чашата с вино.

— Не искам да слушам повече лъжи! — заяви Клавдия. — Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Силвестър и какво открих самата аз. Тази сутрин той ми даде препис от „За медицината“. — Тя сякаш не чу силната въздишка на Апулей. — И така, Целз говори за много отрови и в действителност ме подтикна да размисля за много неща, но едно от нещата, за които споменава, е арсенът. Той много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон от преди шестстотин години. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с Фулгенция, или каквото и да е името й. Така че искам истината и я искам веднага!

Полибий дойде на себе си и отвори уста, но Клавдия предупредително го погледна.

— Ти трябва да знаеш истината — започна Апулей, вдигна ръце и направи знак на другите да мълчат, — и ще я научиш. Името на тази млада жена е Фулвия и тя се самоуби. Нека ти разкажа някои подробности. Преди много години жена ми и аз давахме подслон на християни, преследвани от Диоклециан и Максенций. Сега всички знаем какво се случваше тогава: семейства се разпиляваха, по пътищата бродеха хора, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си, само за да открият, че родителите им ги няма; родители се връщаха, за да открият синовете и дъщерите си отвлечени посред нощ. Фулвия беше бежанка, изгнаничка от Тарент. Бе минала през много местни християнски църкви, докато стигне до Рим. — Той въздъхна: — За да бъда кратък ще кажа само, че ние приехме Фулвия. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше истинска напаст. Беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко; истинското й призвание беше да бъде актриса или танцьорка. За Фулвия всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството и ще стане отстъпничка. Друг път заплашваше, че ще се самоубие.

Апулей си пое дълбоко, преди да продължи.

— Ти знаеш, аз съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия, започна да пищи и да ми крещи. Заплашваше, че ще погълне някакви прахове, ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Разбира се, не й повярвах. В същата тази нощ, малко преди разсъмване, чух някакви звуци от долния етаж. Там имам специална стаичка, където държа отрови зад здраво залостена и заключена врата. Фулвия бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от ковчежетата. Помислила, че е намерила някакъв сравнително безопасен прах; в действителност беше смесила с виното си много арсен и аз вече с нищо не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите й се дължат на усилията ми да я накарам да повърне или да изхвърли отровата, със солена вода, че дори и с мляко. Но, както вече знаеш, щом си чела Целз — той мрачно се усмихна на Клавдия, — за такива силни отрови противоотрова няма. Фулвия умря. Знаех какво ще стане. Вече ме подозираха, че съм от първенците в местната християнска общност. Ако откриеха тялото на Фулвия в къщата ми, нощните стражи щяха да дойдат, а след тях войници. Аз имах скрити християнски ръкописи и свещени съдове, не можех да си позволя да рискувам. Затова отидох при стария ми приятел Полибий, който току-що бе взел „Магариците“, и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с едно вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

— Арсенът причинява отделяне на прах — добави Клавдия. — Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

— Вярно е — съгласи се Апулей. — Казах на хората, че е от дървото; това е една от последиците на арсена, която трудно може да се скрие. Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко денария от царуването на Диоклециан. Помислих да ги сложа върху очите — това щеше да помогне смъртта да се датира отпреди няколко години.

— А сетне? — продължи да разпитва Клавдия.

— Отидох при един местен балсаматор и купих ковчега. Върху него издълбах християнските символи. Сложихме Фулвия вътре и я погребахме в градината, тук. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венуций я откри, Полибий естествено се уплаши, аз също. Но наистина бях учуден колко добре се е запазило тялото. — Апулей посочи Океан и Нарцис. — Казахме им поверително всичко и те се заклеха да ни помогнат. Както и да е — въздъхна той, — извадихме я, умихме тялото й, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Сетне скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, така е — добави той. — Ако бяха намерили трупа на Фулвия в нощта, когато умря, щяха да разпънат на кръст жена ми и мен, или щяха да ни пратят в амфитеатъра.

— И сега го заслужавате! — потвърди Клавдия. — Ще ви обвинят, че сте я убили и че сте скрили тялото, а вас тримата, Полибий, Океан и Нарцис, ще ви обявят за съучастници. — Тя насочи пръст към Нарцис: — А историята за стария вратар на будката край портите?

— Приказки! — промърмори неясно той. — Той ще си спомни всичко, ако му дадеш монета за чаша вино.

— Всички ние трябва да направим едно нещо! — гневно прошепна Клавдия. — Презвитер Силвестър никога няма да спомене за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите. Ще си държите устата здраво затворена и ще се закълнете във всичко свято, че никога, ама никога няма пак да отворите дума за това. Нека Елена си има блажената Фулгенция. Ние знаем истината. Полибий, ти спечели много пари от това мошеничество. Затова и можеш да загубиш най-много. Сега, когато вече върна задължението си към Торкват, ще поискам нещо от теб.

— Какво е то?

— Никакви търговски начинания повече! — Клавдия насочи пръст към него. — Никакви подправки от Понт, скъпо сандалово дърво от Арабия или дървесни и растителни смоли от Ливан, нищичко! Обещаваш ли?

Всички вдигнаха ръце като консули, които полагат клетва. Клавдия едва сдържа усмивката си.

— Кажи ми, Апулей — тя не желаеше да задълбочава слисването им, — толкова ли силно действа арсенът?

— Той е безмилостен убиец — отговори аптекарят, — и въздействието му трудно може да се открие. Пациентът страда от стомашни спазми и повръща, сякаш е ял нещо развалено и кръвта му е отровена. Ти ми помогна, господарке! — той се наведе към нея през масата. — Аз и другите тук вече мислихме как да ти помогнем в отплата. Имам предвид за актьора Теодор.

— Сетил си се за нещо, така ли? — попита Клавдия.

— За нищо не съм се сетил — отвърна Апулей и махна с ръка към другите да мълчат. — Но нали ти помниш, Клавдия, как, когато Теодор дойде тук, се оплакваше от спазми в стомаха? Как твърдеше, че не се чувства добре?

Клавдия усети прохладния нощен вятър около раменете си.

— За какво говориш, Апулей?

— Винаги ми е било интересно, когато хората умират при такива обстоятелства. Естествено смъртта на Фулвия ме накара много да мисля. Отново се размислих за отровата. Господарке, през онази нощ в тази кръчма не е влизал никой, когото Полибий да не познава. Не забравяй, че тук идваха само хора, които са си платили да видят великото чудо.

— И какво от това?

— Кой от посетителите на Полибий ще поиска да отрови един актьор, когото никога преди не е виждал?

— Какво намекваш? — попита Клавдия.

— Ако Теодор е бил убит, а аз мисля, че е така, ако е бил отровен, а аз подозирам, че е бил — Апулей едва доловимо се усмихна, — тогава това е станало доста, преди да дойде тук. Господарке, да сте се отбивали в някоя винарна?

Клавдия се опита да си припомни всички подробности.

— Ходихме в храма на Хатор край Целинския хълм и там Теодор се срещна с върховния жрец Сезотен, но не помня да е ял или пил нещо. Благодаря ти, Апулей. А сега, — засмя се тя, — освен ако не възнамерявате да правите някое друго голямо откритие…

Всички разбраха намека, благодариха й и се разотидоха. Клавдия ги чу да се смеят, докато се връщат по градинската пътека към кръчмата, където Бур и грубияните му гръмогласно ги приветстваха. Тя остана в тъмното, загледана в трептящите пламъци на лампите. Предпочиташе да мисли на тъмно. Още повече, че вечерта беше толкова хубава, не се виждаше нито едно облаче, звездите висяха ниско, а пълната луна шестваше в цялото си златно великолепие през тъмносините небеса. Запита се как ли е Муран и мислите й се върнаха към зловещите събития във вилата на военачалника Аврелиан. Къде ли беше бримката, от която можеше да се разплете загадката? А загадъчната смърт на Теодор? Преписът на Целз я бе увлякъл и тя си спомни какво й разказа Апулей. Ако е вярно, помисли си тя, ако Теодор е бил убит, къде е ял и пил нещо? И защо настояваше да посети онзи храм и странния върховен жрец?

Клавдия усети как стомахът й се свива от вълнение. Тя се ощипа по ръката, за да накаже сама себе си. Беше го забравила! Беше пропуснала, че Теодор искаше да благодари на своята богиня покровителка, преди да се присъедини към компанията в „Магариците“. Защо трябваше да иде в храма на Хатор? Вдигна очи към небето.

Беше минал един дълъг ден, но още се чувстваше свежа, не й се спеше, а Бур и диваците му имаха нужда от работа. Бяха ги изпратили в Рим да я наблюдават, е, добре, можеха да я понаблюдават!

Малко след това Клавдия излезе от кръчмата, съпровождана от петима германски наемници. Бур пристъпваше отзад като огромен трол от мрачните германски гори и мърмореше под нос, че са ги откъснали от нежните погледи на Януария, вкусното ядене на Целад и силното винце, предложено от Полибий. Той и двама от другарите му носеха факли от склада на Полибий; факлите, заедно с подрънкването на оръжията им, караха уличните сенки да се притаяват по-далеч. Калайджии, фалшификатори, вещери и фокусници, продавачи на крадени стоки, сводници и проститутки се разбягваха, преди да бъдат разпознати като заплаха. Клавдия беше потънала в собствените си мисли. Искаше да се съсредоточи върху Теодор. Той беше ключът и тя бе забравила това обстоятелство. Нещо глождеше паметта й, нещо, което бе прочела в книгата на Целз и бе научила във вилата, но в момента не можеше да го осмисли. Първо трябваше да посети храма на Хатор. Групата навлизаше все по-навътре в копторите и се насочи към тясната уличка, в края на която се намираше храмът. Обитателите на копторите се предупреждаваха един друг за приближаването на непознатите в нощта. Клавдия чуваше виковете им зловещо да отекват наоколо.

— Идва жена! Идва жена! С нея има войници! С нея има войници!

Съобщението се предаваше от тези безтелесни гласове. Клавдия имаше чувството, че върви по някаква пътека в Хадес, предшествана от тъмнокрил вестоносец.

Когато стигнаха до открития площад пред храма на Хатор, сградата изглеждаше изоставена. Вратата бе заключена, резетата и мандалата здраво наместени. Един просяк клечеше на горното стъпало. Съпроводена от Бур, Клавдия бързо се отправи към него.

— Тук ли са жреците? — подвикна тя. — Затворили са храма, но дали са в къщата си отзад?

Просякът, с бели като мляко очи и покрита със струпеи кожа, примигна и облиза устните си.

— Гладен съм! — отговори той. — И чух виковете! Идва жена! Ти си пухкаво, сладко малко парче! Ако тези не бяха с теб…

Бур понечи да извади меча си. Гласът на мъжа стана ласкателен.

— Аз съм само един просяк! — проскимтя той. — Имам нужда да хапна и да пийна нещо. Ще кажа на хубавата господарка всичко, което иска да знае!

Клавдия пъхна една монета в дланта му; кожата беше груба и нарязана, средният пръст липсваше.

— Бях войник! — продължи да хленчи мъжът, който проследи погледа й. — Загубих го в една битка на север, когато се сражавах с бойци като тези.

— Жреците! — повтори Клавдия. — Сезотен и следовниците му! В къщата отзад ли са?

— Ами върви там и ги потърси — отвърна старикът, — но няма да намериш никого, няма ги, всички си заминаха!

Клавдия се взря в изрязаните от двете страни на вратата образи на Хатор, египетската богиня на веселието; те не изглеждаха особено доволни и примамващи, по-скоро бяха гротескни и зловещи в оскъдната светлина. Сподирена от Бур, девойката отиде встрани на храма и огледа прозорците, заковани с дъски и със спуснати капаци. Стигнаха до стената на градината, вратата й също беше заключена и Бур я отвори с ритник. Всички влязоха сред буйната, тъмна растителност и Клавдия скоро откри пътека, водеща към центъра. Тя спря пред друга статуя на някакъв египетски бог, когото не можа да разпознае, и се огледа. В единия край се издигаше къщата, потънала в тъмнина, чиито прозорци също бяха заковани с дъски. Някъде наблизо се разнесе смразяващ кръвта кучешки вой. Тя отиде до задната част на храма; там имаше малка вратичка, заключена с катинар и подсилена с железни гвоздеи, които дори Бур не можа да изкърти. От двете страни на вратата бяха прозорците. Клавдия успя да намери няколко празни кафеза, скупчи ги и се покатери. Дръпна капаците на прозорците, но те не помръднаха и тя слезе долу. Бур се качи и с дръжката на меча успя да й проправи път.

С негова помощ Клавдия се покатери по стената на храма, хвана се за перваза, прехвърли се и скочи в тъмнината под нея, като удари краката и издраска ръцете си. След дрезгав разговор с хората си, Бур успя да промъкне една факла вътре. Клавдия я хвана и я обърна надолу така, че пламъкът да се разгори, после я вдигна. От двете страни на храма имаше редица колони, а близо до мястото, където бе застанала, се виждаше олтар с водещи нагоре стъпала; на олтара стоеше празен шкаф, светилището, дарохранителницата, с отворени вратички. Клавдия мина от единия до другия край на храма. Миришеше на мухъл. Тя пак чу кучешки лай и въпреки че той идваше отвън, по-скоро откъм къщата, отколкото от самия храм, се запита дали отдолу няма някакво подземно помещение. Тръгна покрай стената и светлината от факлата караше издълбаните в стената сцени да оживяват. Внезапно спря и се задъха. Стените на храма бяха покрити с груби картини, изобразяващи различни случки от живота на египетските богове. Повечето разказваха за Хатор, богинята на щастието и повелителка на веселието, господарката на мрака, дарителката на ликуването. Докато Клавдия ги разглеждаше, устата й пресъхна. Бяха минали години, откакто за последен път беше посещавала някакъв храм или бе наблюдавала обетно жертвоприношение, било то езическо или християнско. Сега обаче си припомни, че египетските жреци, независимо на кой бог служеха, винаги носеха маски. Дали Теодор бе дошъл тук затова? Актьорът не беше разпознал нечие лице, но бе познал маските от храма на Хатор.

Клавдия побягна назад и повика Бур. Сред порой ругатни и ропот германците успяха да хвърлят вътре няколко факли и също се стовариха в храма. Две от факлите изгаснаха и трябваше пак да ги запалят, наемниците охкаха заради натъртените си ръце и крака. Клавдия ги укроти и ги прати да претърсят най-внимателно целия храм. Откриха врата, която водеше към малка ниша; Бур я отвори с ритник и всички пристъпиха надолу в миризливия, студен мрак. Клавдия вървеше първа, тя внимателно напредваше с факла пред себе си. Когато стигна последното от ронещите се стъпала, тя се огледа. Не се виждаше нищо освен празно подземие, влажна земя и каменни стени, в една ниша имаше маслени лампи, в друга — свещ. Тя се наведе, вторачена в тъмнината, а Бур и другарите му се разпръснаха покрай стената, главите им почти докосваха тавана.

— Нищо! — съобщи Бур, като се върна. — Нищо, освен това.

Той хвърли в краката на Клавдия нещо, което приличаше на къс кожа.

Клавдия го вдигна и го обърна. Беше кожена кесия, от едната й страна тя позна гравираните със сребро инициали на сенатора Карин. Изправи се, стомахът й се свиваше, сърцето й се разтуптя.

— Какво е това, малката?

— Бързо! — подкани го Клавдия. — Хвани просяка!

Бур и другарите му изтичаха по стъпалата нагоре към храма. Клавдия ги чу как вдигат една греда, как резетата падат и вратата се отваря. Тя облекчено въздъхна, когато отвън се разнесе скимтене — просякът не бе мръднал от мястото си и Бур го довлече вътре. Когато Клавдия се качи горе, старецът бе коленичил в петното светлина, което хвърляше една факла, и изплашен гледаше огромните чорлави зверове край себе си. Бур извади меча си и постави плоската страна на острието върху рамото му. Просякът започна да хленчи със сведена към пода глава.

— Моля ви! — проплака той. — Не знам нищо.

— Помисли си пак! — Клавдия се наведе и го тупна по темето. Отвори кесията си и извади оттам сребърна монета. Мъжът алчно се вторачи в нея. — Слушай! — подкани го Клавдия. — Не искам да ти сторя нищо лошо. Кажи ни каквото знаеш. Къде са Сезотен и другите?

— Няма ги! — отвърна просякът. — Онези кучета, които чуваш да лаят, са техни. Оставиха ги тук да пазят, но самите те заминаха нанякъде.

— Къде? — повтори Клавдия.

— Върнаха се в Египет, това чух, да се поклонят на богинята и да занесат статуите й в храма на един град, наречен…

— Мемфис! — помогна му Клавдия. — От кое пристанище ще отплават?

— От единственото! — ухили се просякът и показа черните си зъби. — От Остия! Тръгнаха натам с песни, щастливи и доволни!

Клавдия пъхна монетата в ръката на просяка и се изправи на крака.

— Бур! Кое от милите ти момчета е най-добрият ездач? Трябва да отнесе спешно съобщение на императора. Друг трябва да тръгне за Остия и да каже на управителя на пристанището да използва властта си. Не бива да оставят Сезотен и жреците му да отплават. Трябва да ги арестуват и да ги докарат в Рим!

Късно на другата вечер Клавдия се чувстваше доволна, че е взела правилното решение. Бур изпрати хората си, и Сезотен и четирима от спътниците му били арестувани в пристанището на Остия точно когато отивали да се качат на кораб за Египет. Поставили ги под стража и сега били на път за Рим. В същото време Елена изпрати от вилата на военачалника Аврелиан войници, които претърсили храма на Хатор и къщата зад него. Намерили кучетата да бродят вътре, диви, жестоки зверове — не им останало друго, освен да ги избият. Докладвали, че всичко в къщата или е било изгорено, или отнесено. Не открили нищо в подкрепа на подозренията на Клавдия, но кесията беше достатъчно доказателство. Сезотен и другите жреци от храма на Хатор бяха организирали похищенията, беше сигурна в това. Спомни си Херея, как Бур й каза, че е бил разкъсан от кучета, преди да го убият и да изгорят трупа му. Сезотен бе използвал тези кучета. Беше наблюдавал богатите и заможните, които принасяли дарове в храма му, за да разбере кой къде отива и да планира отвличанията. Въпреки това, Клавдия беше убедена, че преследването още не е приключило. Трябваше да изчака, докато не се срещне със самия Сезотен.

 

 

На другата сутрин в кръчмата „Магариците“ пристигна императорски пратеник, който викаше Клавдия да отиде заедно с него в Палатина. Елена се бе настанила с двора си в „Пауновата зала“, величествена и разкошна, в самото сърце на двореца. Константин седеше на трона с майка си от дясната му страна и презвитер Силвестър от лявата, публичен знак за все по-засилващата се мощ на християнската църква в Рим. Клавдия и Муран бяха настанени на столове в ляво от трона. Срещу тях, върху покрития с плочки под бяха поставени още пет стола за Сезотен и сподвижниците му. Петимата жреци бяха арестувани, но не им бяха сторили нищо лошо. Те изглеждаха самодоволни, арогантни, готови да се защитават и да настояват за правата си. Докараха ги пред августейшите особи в бели надиплени роби, бръснатите им глави и лицата блестяха от благовонно масло, скъпоценни гривни и пръстени проблясваха по китките и пръстите им. Всички се поклониха, коленичиха и заеха местата си. Сезотен яростно изгледа Клавдия, устните му помръднаха в някакво неизречено проклятие.

— Тук сме — гръмогласно обяви Константин, — в императорската консистория^[1], където аз съм Pontifex Maximums et Judex, Върховен Понтифекс и Съдия. — Той посочи Сезотен и придружаващите го жреци. — Срещу вас са повдигнати сериозни обвинения, приписват ви се най-тежки деяния: отвличане, изнудване, убийство и предателство. Какво ще кажете вие?

— Невинни сме, твое величество! — Гласът на Сезотен бе силен и самоуверен. — Ние сме жреци, граждани на Рим, бивши войници на империята. Според закона, трябва да знаем кой ни обвинява.

Константин погледна към Клавдия.

— Аз ви обвинявам! — рязко заяви Клавдия.

— Така си и мислех.

— Защо? — присмя му се Клавдия.

Сезотен насмешливо отвърна очи. Клавдия се опита да запази спокойствие. Единственото реално доказателство, с което разполагаше, беше кожената кесия, поставена на пода между тях; просякът изчакваше под стража в преддверието. Тя не поиска да го доведат вътре; самото му присъствие беше достатъчна заплаха. Не му вярваше; той можеше да каже всичко, да промени думите си и дори да оттегли свидетелството си. Тя огледа залата, Сезотен говореше нещо с един от жреците от лявата му страна. Императорът и императрицата оставаха неподвижни. Странно, обаче Муран й се струваше отдалечен от нея, потънал в собствените си мисли. Той седеше доста далеч от нея с ръце върху коленете и крадешком я поглеждаше с крайчеца на окото си. Лицето му бе върнало цвета си, а раната на слепоочието му зарастваше много добре.

Клавдия се питаше какво ли има да става. Тя размърда крака, за да прикрие безпокойството си; имаше нещо нередно, въпреки че Елена явно изпитваше задоволство от арестуването на Сезотен и другите жреци. Новината вече бе обиколила Рим и този консисториален съд беше част от намерението й да възвести това на всички, въпреки че в действителност не беше необходимо. Един имперски съдия можеше да разгледа случая в съдебната зала. Като сам се бе заел с това дело, Константин беше породил още по-противоречиви чувства, а присъствието на Силвестър бе сигурен знак, че могъщата християнска общност е замесена в случващото се. Но защо презвитерът седеше до императора? Какво замисляше Елена? Защо Августата бе толкова спокойна и уверена? Тя не беше благоволила да приеме Клавдия, за да обсъдят проблема, нито дори бе разрешила на Муран да поговори с нея.

— Какви доказателства имаш?

Въпросът на Сезотен прозвуча като удар с камшик във въздуха.

— Виж там! — Клавдия посочи кожената торбичка на пода. — Върху нея са инициалите на сенатора Карин и хората ни му я показаха. В нея той разпозна една от кесиите, използвани за част от откупа, платен за освобождаването на дъщеря му.

— Е, и?

— Беше намерена в подземието на твоя храм.

— Какво доказателство е това? — обърна се Сезотен към императора и майка му. — Ваши величества, всеки би могъл да я остави в храма. Нашето светилище е отворено; много поклонници идват с пожертвования, за които са дали обети. Някой преднамерено би могъл да я подхвърли там.

Константин кимна леко в знак, че е съгласен.

— Ваши величества, всички ние научихме за тези похищения. Беше платено много злато и сребро, такива торбички може да се намерят във всяко кътче на Рим!

Клавдия се опита да прикрие разочарованието в гласа си:

— Преди четири дни Муран беше нападнат в засада на самотен селски път край вилата на военачалника Аврелиан — всички знаете какво стана. Отвън имам свидетел, един просяк, който събира милостиня на стъпалата пред твоя храм. Той твърди, че в онази нощ преди нападението ти и приятелите ти сте натоварили талига, теглена от два коня, и сте напуснали храма.

— А аз имам свидетели — рязко се противопостави Сезотен, — че преди четири дни една каруца отведе мен и другарите ми в свещените дъбрави на Диана, където, навярно знаеш, също има светилище на нашата богиня и покровителка Хатор, повелителката на веселието.

Клавдия реши да не отговаря на това. Сезотен хитруваше; без никакво съмнение другите бяха готови да се изправят и да се закълнат, че той казва истината.

— Защо напуснахте вашия храм? — обвинително го попита тя. — Защо сте отнесли всичко, което притежавате, от него и от дома си, и сте изгорили онова, което не сте могли да вземете със себе си?

— Това е Рим! — подсмихна се Сезотен. — Ние тръгвахме на дълъг път, свято поклонничество в Египет, за да се поклоним пред Хатор в нейния белостенен град Мемфис. Възнамерявахме да останем там известно време. В нашия храм и в къщата пазехме имуществото си; онова, което искахме да вземем със себе си, натоварихме на каруци и го откарахме в пристанището на Остия; останалото бяха боклуци, затова и ги изгорихме. Не желаехме да се завърнем и да видим, че къщата ни и храмът са оплячкосани.

— А кучетата? — попита Клавдия, стиснала от гняв юмрук.

Сезотен забеляза слабостта й.

— Както повечето храмове в Рим, и ние имаме кучета пазачи! — отвърна той, като подигравателно й се подсмихна. — Самият факт, че ги оставихме там, е сигурно доказателство, че скоро щяхме да се върнем. Платихме на един човек да ги храни и да се грижи за тях. Какво нередно има в това? Какво е доказателството, че носим вина за отвличания, похищения, убийство и предателство?

— А маските ви? — подхвърли Клавдия. — Аз проучих обредите на Хатор; онези, които й служат, носят маски по време на свещения танц и жертвоприношенията.

— Нашите маски са тежки и стари; ние изгорихме и тях. Възнамерявахме да купим нови, когато стигнем в Мемфис.

— А Теодор? — не го оставяше на мира Клавдия. — Актьорът, който беше убит в кръчмата „Магариците“? Той посети вашия храм.

— Така е! — потвърди Сезотен, поглеждайки лукаво императора. — Той умря, когато бе поверен на твоите грижи, в твоята кръчма. Никой от нас не е посещавал „Магариците“ в онази нощ; нямаме нищо общо с неговата смърт.

— Но защо той дойде при вас? — повтори въпроса си Клавдия. — Защо един актьор, който току-що бил разпитан за отвличането на господарката Антония, ще поиска да ви посети, преди да отиде в кръчмата „Магариците“?

— Отговорът е съвсем логичен! — отговори Сезотен. — Искал е да изрази благодарността си, самата ти беше свидетелка на онова, което се случи. Аз го срещнах в преддверието на храма, помниш ли? Сетне влязохме вътре. Теодор вървеше пред мен и се изправи пред олтара. Поръси свещения пламък с тамян, после си тръгна. Какво намекваш?

— Защо му е било да го прави?

— Предполагам, че за да изрази благодарностите си за своето избавление — Сезотен сви рамене. — Размених няколко думи с него и му пожелах всичко най-добро, това беше всичко. — Сезотен подчерта думите си: — Той отиде в твоята кръчма, където според мълвата е бил отровен. Когато дойде в храма ни, не сме му давали нищо, нито да яде, нито да пие, нищичко! — Сезотен махна с ръка: — Твоите обвинения срещу нас са сериозни, а доказателствата, с които разполагаш, са незначителни! Една кесия, един посетител в храма, фактът, че сме се погрижили за своята собственост, че сме посетили светилище извън Рим и сме се приготвили да заминем към светилището-майка в Египет… Култът към господарката Хатор има много последователи — той хвърли бърз поглед към презвитер Силвестър, — както и християнската църква.

Клавдия реши да не отговаря, но погледна към императрицата. Седналият до нея Константин сякаш дремеше; беше се отпуснал на трона с полупритворени очи. Елена бе вперила поглед в стената отсреща, сякаш изцяло бе погълната от картината, изобразяваща бягството на Еней от горящата Троя.

— Споменаваш нашата църква — обади се Силвестър, сякаш се пробуждаше. — Ти си свещенослужител като мен — продължи словоохотливо той. — Следователно, трябва да имаш Liber Diurnalis, дневник на празненствата с датите на жертвоприношенията и обредите. Можеш ли точно да кажеш къде сте били ти и другарите ти в дните на другите похищения и кой точно може да го потвърди?

Въпросът на Силвестър бе неочакван и породи страх. Сезотен примигна няколко пъти и бързо погледна жреците от двете си страни.

— Можем да пресметнем — бавно отвърна главният жрец, — но това ще отнеме време. — Той се запъна: — Трябва да се видим с някои от вярващите от храма ни.

Клавдия усети, че Сезотен няма търпение да отмине този въпрос.

— Клавдия — обърна се той към нея, — ти каза, че Муран е бил нападнат преди четири дни. Той е всеизвестен като гладиатор победител, истински боец. Според онова, което знаем, мнозина от нападателите му са били или убити, или ранени, но виж… — той посочи себе си и другите до него, — по нас няма нито рана, нито белег, нито дори драскотина.

— Това не е доказателство за невинност! — възрази Клавдия. — Ти си пращал други да ти вършат работата, негодници, които си набирал из копторите на Рим; поискал си да ги убият, да ги накараш да млъкнат завинаги, затова и си ги пратил да нападнат Муран. Ще се върна към въпроса на презвитер Силвестър — бързо добави тя. — Ако те попитам къде си бил и какво си правил по време на похищенията, ще можеш ли да ми отговориш?

Тя насила се усмихна, за да прикрие собственото си безпокойство. Ако не внимаваше, това дело щеше да се сведе до обикновена разпра, до размяна на обвинения и контраобвинения.

— Обвинява ме — извика Сезотен, — мен и другите жреци тук, бивши войници, граждани на Рим, нас ни обвинява една…

— И аз те обвинявам! — обади се Муран. — Аз също съм римски гражданин, ваши величества! — Муран се обърна към императора. — Можем да продължаваме да си седим тук и да се караме като малки деца. Но на доказателствата срещу Сезотен трябва да се отговори. Той се е готвил да избяга от Рим, не е бил в града, когато бях нападнат и убиха Александър. Поради някаква странна причина тъкмо него посети Теодор, човекът, който по-късно загадъчно беше убит. Сезотен трябва да каже къде е бил и къде са били неговите съучастници при другите случаи, когато са били похищавани млади мъже и жени. Използваната от сенатора Карин кесия за плащането на откуп беше намерена в подземието на неговия храм. Сезотен притежава големи кучета. Господарката Антония говореше за кучета, а императорският агент Херея е бил разкъсан, преди да изгорят тялото му.

Клавдия учудено изгледа Муран. Не можеше да си спомни дали му е разказвала тези подробности, но той говореше, сякаш е добре запознат с всичко, което се беше случило. Нещо не беше наред. Делото сякаш щеше да получи внезапен обрат. Целият напрегнат, Силвестър се наведе напред. Константин беше нащрек. Елена се усмихваше на себе си.

— Цезарят има право да поиска сам да отсъди по което и да е дело — продължи с висок, режещ глас Муран. — Всички римски граждани имат право да се обърнат към Цезаря и никой не може да се жалва от решението на Цезаря, освен пред Бога. — Той скочи на крака. — Аз призовавам моя Бог, Господа Иисуса Христа. Обръщам се също към обичаите на древния Рим и his Gladii, силата на меча. Твое величество, предизвиквам Сезотен и последователите му да заложат своето упование и вяра в тяхната богиня Хатор, както аз ги залагам на Господа Христа. Нека истината бъде разкрита чрез меча на арената.

Ужасена, Клавдия замръзна. Залата се завъртя пред очите й и ушите й забучаха, сякаш в тях отекваше ревът на тълпата. Сезотен и сподвижниците му разгорещено спореха помежду си. Египтянинът скочи на крака с уверен израз. Приемаше предизвикателството. Разбираше, че няма друг изход. Ако откажеше, това би могло да потвърди обвиненията срещу него, докато петима мъже срещу един на арената означаваше, че везните силно натежават в тяхна полза. Презвитер Силвестър гледаше в пода. Константин сияеше. Обзет от възбуда, Бур приближи откъм вратата. Елена седеше на трона си с изписан в погледа й триумф. Клавдия само наведе глава и промърмори думата „кучка“.

 

 

— Толкова ли си глупав, Муране, толкова преизпълнен със собственото си…

— Млъкни! — Муран отхапа от парчето пиле, преди да отчупи къшей ечемичен хляб и да го натопи в соса от гъби и лук. — Млъкни! — повтори той.

С пламнало лице и гневни очи Клавдия отблъсна паницата си встрани.

— Защо го каза! — изкрещя тя, без да обръща внимание на погледите на другите посетители в кръчмата „Магариците“.

— Трябва да изслушаш онова, което имам да ти казвам! — продължи Муран и влоши нещата още повече, като й смигна.

Клавдия не можа да се овладее. Тя скочи, помете купата и чашата си от масата и се втурна в градината. Стигна до самия й край при рушащата се стена и се промъкна зад буйния храсталак, мястото, където винаги отиваше, когато искаше да се скрие. Седна на земята, облегна се на стената и се отдаде на внезапната си ярост, като започна да удря с юмруци по коленете си, тропаше с крака по земята и бълваше порой ругатни срещу Константин, майка му, презвитер Силвестър и всички, които според нея бяха виновни за това развитие на нещата.

Останала без дъх, накрая тя затвори очи и си пое дълбоко въздух. Елена беше хитра! Бе постигнала резултата, който искаше. Имената на заподозрените, виновни или невинни, бяха оповестени в цял Рим. Елена бе удържала обещанието си, което даде пред всички: правосъдието сякаш бе въздадено, а тя превърна своята защита на императорската власт в публична изява на правдата на Господа Христа, който въздава справедливостта си срещу египетските богове. Клавдия отвори очи. Не смееше и да мисли за най-лошото. Тя гневно се взираше в сплетения гъсталак и съзря отблясъци светлина откъм „Магариците“. Единственото, което Муран й обеща, беше, че ще стои мирен поне тази вечер, и ще обяви решението си пред обществото едва на другата сутрин. Клавдия знаеше, че когато това стане, „Магариците“ ще започнат да се пълнят с посетители, които Полибий ще посреща с отворени обятия.

Клавдия се опита да се срещне с императрицата, но самият Бур й отказа и я съпроводи извън пределите на двореца. Опита се да се върне обратно и да посети Муран, но отново не я допуснаха в двореца. Изпълнена с ярост, тя се върна у дома, заключи се в стаичката си и излезе от там едва когато Муран се върна за вечеря. Полибий и останалите подозираха нещо, но трябваше да изчакат. Клавдия скръцна със зъби. Ако размислеше, съвсем не беше толкова чудно, че държаха Муран далеч от нея или че Елена й отказа среща. Трябва да бяха окуражавали Муран да се обърне към древното правосъдие на меча! Клавдия направи гримаса. А и не е било нужно да го увещават дълго! Муран беше дълбоко опечален, че младият Александър бе убит, когато той лично беше поел грижата за неговата безопасност; беше и победен, и унижен. Хитроумно замислен капан, размишляваше Клавдия, за Сезотен и неговото сборище от вещери! Тя не се съмняваше, че те бяха виновни, онази кесия беше ужасна грешка. Ако императорските обвинители бяха претърсили основно храма, ако бяха направили списък с датите и точното време, срещу жреците щяха да се натрупат достатъчно доказателства. Но имаше и още нещо, Клавдия бе сигурна в това. Тя все още се чувстваше оплетена в мрежа от лъжи и коварства. Елена можеше да се преструва и да превърне правораздаването в публично зрелище, но истината…

— Клавдия! Клавдия! — отекна гласът на Муран в тъмнината. — Клавдия, знам, че си там, излез, моля те!

Тя въздъхна, стана и тръгна към моравата. Загънат в плащ, за да се предпази от нощния вятър, Муран стоеше пред кръчмата с фенер в ръката. Той се опита да я прегърне през рамо, но тя го отблъсна.

— Как можа да го направиш, Муране? — прошепна тя.

— Ами ей така! — Муран беше много пиян и се олюляваше. — Августата ми се довери, както и презвитер Силвестър, останалото беше лесно. Тези хора са виновни, Клавдия!

— Не са единствените виновни!

— Какво иска да кажеш?

— Муране, около тези похищения все още остават много въпроси, да не говорим за убийствата на ветераните, но да не сменяме темата.

— Не я сменям!

— Защо се съгласи?

— Трябваше. Доказателствата срещу Сезотен бяха неубедителни — Муран с пъшкане клекна на тревата и остави фенера до себе си. — Клавдия, аз се досетих за клопката на Елена, но съм боец. Един млад човек бе поверен на грижите ми. Той беше убит заедно с още четирима добри мъже, които не са по-различни от чичо ти Полибий, Океан и другите. Техните сенки зоват за отмъщение. — Той се наведе напред. — Мълвата вече плъзна. Залаганията започнаха. Императрицата ми даде кесия със злато, както и Урбана, сега тя е много богата жена.

— Нямаме нужда от техните пари!

— Не, Клавдия, имаме!

— Муране! — Клавдия коленичи пред него и обхвана лицето му с двете си ръце. — Ти си войник и още веднъж трябва да излезеш на арената. Ще се изправиш срещу петима мъже, бивши войници, безжалостни убийци, обучени да си служат с оръжия. Елена не помисли ли, Силвестър не се ли сети, Урбана не предположи ли, че може да загубиш?

Муран нежно отстрани ръцете й.

— Клавдия! — Гласът му бе пълен със страст. — Може и да не победя — никой не знае как ще се завърти зарът, но кълна ти се, Сезотен и сподвижниците му със сигурност ще изгубят.

Клавдия отправи поглед някъде над главата на Муран. Елена бе убедила Муран да се сражава, но Сезотен? Какво беше сторила, за да убеди коварния жрец да приеме предизвикателството? Клавдия знаеше, че императрицата обича залаганията, а и не беше особено почтена в играта. Как ли беше хвърлила зара?

 

 

На другата сутрин вестта за предстоящото сражение вече се носеше из цял Рим, а вестителят Меркурий го разпространяваше с най-големи подробности из квартала с копторите край Флавиевата порта. На разгневената Клавдия тепърва й предстоеше да се сблъсква с лукавството на Елена. Хората вече бяха забравили похищенията, както и убийството на Александър. Заподозрените бяха заловени; императорското правосъдие бе въздадено. Какво я интересуваше тълпата, че Сезотен и другите жреци може и да са невинни? Или че можеше да са виновни и да избегнат присъдата? Тълпата искаше да се забавлява и при това да се забавлява безплатно. Целият процес бе получил още по-изгарящ любопитството привкус, тъй като Муран бе възложил тържеството на справедливостта на Господа Христа. Гладиаторът бе известен със симпатиите си към новата религия, но малцина виждаха в думите му пръста на Елена. Според вестителя Меркурий хората по пазарите, училищата и кръчмите правеха най-различни предположения защо християните, които открито проповядваха ненасилието, бяха позволили да бъдат въвлечени в кървава битка до смърт на арената. Дали това не беше знак за други промени, за приспособяването на християнството към държавата? Меркурий разказа на Клавдия как в града се бяха появили надписи, които защитаваха едната или другата страна, как комарджиите се обзалагаха, а общественото мнение бе настройвано срещу Муран. В края на краищата, не остаряваше ли той? Не беше ли жестоко ранен при последното нападение? А и петимата му противници, не бяха ли те бивши войници, чиято подготовка бе също толкова строга и сурова, както и обучението в гладиаторските школи?

Поболяла се от тревога, Клавдия реши да не слуша всичко това и се опита да не мисли. Муран усети настроението й и я отбягваше, като гледаше да стои колкото е възможно по-далеч от „Магариците“ и поднасяните от Целад деликатеси. Той постеше, хранеше се съвсем оскъдно и напълно спазваше желязната дисциплина на тренировките. За разлика от последния път обаче, когато се готвеше за схватката си с Мелеагър, Чудото на милион градове, сега той се упражняваше публично и съобщенията за постиженията му не бяха много добри. Бил бавен, вял, някои говореха дори, че отстъпвал на другарите си, с които се упражнявал. Клавдия действително се чувстваше като мишка, хваната в капана на грозните слухове и подшушнатите приказки; дори Полибий, който се наслаждаваше на новопридобитото си богатство, изглеждаше разтревожен. Понякога чичо й се измъкваше, за да се срещне насаме с Муран. Когато се връщаше, изглеждаше мрачен.

През тези първи няколко дни Клавдия изпитваше все по-увеличаващ се страх, тя непрекъснато мърмореше и кълнеше Елена. Питаше се дали да не падне в краката й и да я помоли да накара Муран да оттегли предизвикателството си, но знаеше, че ще бъде безполезно. След известно време собствената й строга дисциплина надделя. Трябваше да забрави, да се съсредоточи върху изправения пред нея проблем; имаше задача, която трябваше да довърши. Извини се, че не върши нищо в „Магариците“ и при първа възможност се връщаше на мястото си в градината до стената на оградата, където си бе донесла стол, маса и писмените си принадлежности. Сядаше в пъстрата сянка и размишляваше за всичко, което се бе случило.

Мислите й се върнаха към един човъркащ мислите й проблем: смъртта на Теодор. Той определено бе отровен, но, според Полибий и Апулей, не беше ял или пил нищо в кръчмата. Клавдия написа всичко, което знаеше за Теодор, от първия път, когато го видя, до неочакваната му смърт в „Магариците“. Съсредоточи се върху това. Единственият път, когато Клавдия се смеси с останалите посетители, бе, за да удовлетвори собствения си глад, както и да установи какво е правил в тази съдбовна вечер убитият актьор. Тя бързо стигна до едно заключение. Теодор бе изпил бокал вино точно, преди да се качи в стаята си, но не беше ял или пил нищо повече, оплаквайки се от неразположение. Разлятото в стаята му вино означаваше, че чашата е била пълна, когато смъртта го е настигнала. Прегледа още веднъж написаното и в паметта й изникнаха няколко неоформени още подозрения. Прекара целия ден в мисли върху всичко, което бе видяла и чула и въпреки това по пътя, който искаше да следва, се появяваха непреодолими препятствия. Изпрати да повикат Издирвача Салуст. Той я посрещна с извинения, че не беше напреднал в опитите си да открие чие е тялото на младата жена, заровено в същата тази градина, където се срещаха, и с тъжни очи и задавен глас я хвана за ръката.

— Клавдия, Клавдия, битката ще се състои след три дни. Чух новината. Луд ли е Муран? От гладиаторската школа се носят всякакви приказки; приятелите му се тревожат за него, говори се, че е по-бавен заради раните си. Казват, че залозите срещу него стават все по-високи. Египтянинът и хората му се готвят на Марсово поле.

Клавдия сложи пръсти върху устните на Салуст.

— Достатъчно! — прошепна тя. Тя свали ръка и го потупа по бузата: — Искам да слухтиш наоколо — тя насила се усмихна, — и да изкопчваш всякакви слухове и хорски приказки. — Подаде му два малки свитъка: — Този е за Августата, а другият за Муран. Ще очаквам отговорите им и всичко, което научиш.

В края на краищата Елена отговори веднага, или по-скоро го направи управителят Крис от нейно име, като потвърждаваше всичко, за което питаше Клавдия. Муран продиктува отговора си на един градски писар, а сетне добави собственоръчно с необработения си почерк: „Липсваш ми, обичам те, нито за миг не преставам да мисля за теб.“

Клавдия тихичко си поплака и докосна с ръка свитъка, преди да изсипе безмълвно нов порой ругатни срещу Елена, императора и тълпата. Посетителите на „Магариците“ долавяха настроението й и гледаха да стоят по-далеч от нея. Тя отказа да иде при тях, дори когато Сводника Петроний устрои специална вечер и изнесе пародийно слово за Приап и популярното поклонение на култа към мъжкия член. На лекцията присъстваха доста хора и гръмогласен смях отекваше в градината, докато Клавдия седеше, загледана в своето парче пергамент. Целад се опита да я изкуши с телешко филе, приготвено със силно подправен с пипер сос. Сега пиктът беше напълно преобразен човек, изпълнен със замисли за бъдещето. Той, Полибий и Спретнатия Нарцис мечтаеха за общо начинание: Полибий и Целад щяха да се грижат за тялото и всичките му нужни глезотии преди смъртта, а Нарцис с майсторството си на балсаматор ще отвори дюкян, в който ще предлага услуги, необходими не за този, а за отвъдния живот. Всички знаеха обаче, че това начинание ще трябва да изчака. Муран щеше да се сражава за живота си, а Клавдия разбираше, че вместо да го обвинява, трябва да приеме, че и тя има пръст в случващото се. Тя се самообвиняваше, проклинаше се, че се бе оставила проблемите й толкова да я погълнат, и си даде обет да не се държи като жертва. Изпрати любовно писъмце на Муран. Той отвърна, като за съвсем кратко се измъкна, отиде в „Магариците“ и я отведе в градината, където я прегърна нежно и страстно, шепнейки, че няма да умре и че тя трябва да му вярва.

— Ще дойде и нашето време! — прошепна той. — Ние ще седим тук заедно с децата си, ще свирим на флейта и ще танцуваме. Повярвай ми, Клавдия, аз съм воин. Моята смърт още не ме е повикала, все още не.

Той нежно я целуна и си тръгна.