Пол Дохърти
Царицата на нощта (13)

Глава десета

Удари го така, че да почувства, че умира.

Светоний, „Дванадесетте цезари: Калигула“

На другата сутрин, в деня, когато щеше да се проведе битката на арената, Бур и хората му нахлуха в „Магариците“. Едни завзеха залата за хранене, други се пръснаха из градината. Клавдия мислеше да отиде в амфитеатъра с Полибий и Попея, затова се изми, облече се и слезе долу при тях. Бур и хората му обаче, с техните груби лица, я наобиколиха. С горящи очи и зачервено от виното лице, Бур коленичи пред нея и сложи огромната си длан върху рамото й.

— Мъничка наша, дете на Фрея, трябва да дойдеш с нас! Августата заповяда. Ние коленичихме пред нея тази сутрин. Заклехме се. Трябва да дойдеш с нас, ще бъдеш гостенка в императорската ложа. Не бива да се срещаш с Муран. Малката! — започна да я моли той, когато забеляза гневното изражение върху лицето й. — Муран трябва да се бие! Той не бива да излиза на арената разсеян. Трябва да дойдеш с нас и да останеш там до… — Бур сви рамене, — до края.

 

 

— Да живее императора!

Тълпата, изпълнила до краен предел Флавиевия амфитеатър, като един човек скочи на крака, за да приветства императора си, когато той влезе в своята ложа, пищно драпирана с пурпурни и златоткани платове, украсена с посребрен бръшлян и лаврови листа. Константин, вече погълнал поне три бокала с вино, беше в добродушно настроение и блестеше в обточената си с пурпурни кантове белоснежна тога; на главата си носеше инкрустиран със злато венец на победител. Той вдигна ръка и отвърна на поздрава на предания си народ, след което се отпусна във великолепния си трон във форма на разперена паунова опашка, обърнат към червеникаво златистия пясък на арената. От двете му страни застанаха носителите на императорските знамена с глави и рамене покрити с кожи на вълци, мечки и други диви животни. Те вдигнаха щандартите с величествени златни орли с разперени криле, символ на мощта на Рим. Константин бързо дойде на себе си и се изправи, сочейки с ръка трона до себе си, където майка му, императрица Елена, зае мястото си. Тълпата отново изрева. В ложата започнаха да влизат и други: девиците весталки със старомодните си одежди и сресани по гръцки маниер коси, служители и ласкатели от двора, личните гости на императорското семейство — сенаторът Карин, дъщеря му Антония и други родители, чиито деца бяха отвлечени. Императорската ложа бе разширена с изкуствени стени, високият таван бе украсен с всички символи и знаци на победата: по него се виждаха релефи на победители атлети, гладиатори с вдигнати мечове, лаврови венци и палмови клонки. Ъглите бяха драпирани с пурпурни и среброткани платове. Край стените бяха подредени маси, върху които слугите поднасяха вкусни късчета риба, меса с подправки, медени сладкиши, замразени плодове, чаши с изстудено вино и изцеден плодов сок. Въпреки че робите непрекъснато размахваха огромни ветрила от благоуханни розови щраусови пера, беше горещо и задушно.

Седнала в другия на ложата край вратата, където Бур можеше да я наблюдава, Клавдия си вееше и отпиваше от чаша плодов сок. Бе потънала в пот и единственото, което искаше, бе напрежението най-сетне да намери отдушник. Имаше чувството, че завинаги се е наслушала на звука на тръбите, на дрънченето на цимбалите, на зловещите звуци на свирките, на всички ритуали, церемонии и звуци, съпровождащи едни игри: процесията през арената, забавните привидни схватки, смехориите на жонгльорите, шутовете и джуджетата. Тя често се изправяше, заставаше на най-горното стъпало и впиваше поглед в кръга от златен пясък под нея, после с копнеж гледаше към огромните зейнали порти, които водеха към тъмните непрогледни тунели, осветени от трептящи факли. Там беше Муран. Тя слезе и погледна към местата, където се бяха разположили господарката Урбана, Касия и изправеният зад тях Леарт. Тримата бяха все така дълбоко опечалени, въпреки че господарката Урбана с готовност бе приела поканата на императора да наблюдава Божия съд, както и неговия собствен, който щеше да донесе желаното от нея възмездие. Клавдия вече се канеше да отиде при тях, когато Константин рязко махна с ръка към тръбачите: бе чакал достатъчно дълго. Протяжното пронизително протръбяване накара тълпите, претъпкали тесните балкони на амфитеатъра, да замълчат. Над тях се вееха дългите сенници, които слугите бяха успели да разпънат така, че гънките им, напоени с наситена с аромати вода, да осигуряват някаква защита срещу пълния с насекоми въздух и жарещия блясък на слънцето.

Тръбите прозвучаха отново. Игрите щяха да започнат. Облечените в бели роби патриции по долните балкони забравиха за кошниците с лакомства, изстуденото вино, медените сладкиши и подсладените сливи и смокини. Те заповядаха на робите да приближат още слънчобраните. Мъже, жени и деца попиваха потта по вратовете и лицата си с навлажнени кърпи, впили погледи в подобния на пещера вход, водещ към арената. Над тях римските първенци в многоцветните си туники стигаха чак до местата за плебеите. Те стискаха пропуските си, изрязани парчета кост, и се надпреварваха да се настанят по местата си, като вече не обръщаха никакво внимание на продавачите на наденички и месо с подправки, резени плодове и съдове с уж прясна вода. Дори проститутките и сводниците, обзети от трескаво вълнение, престанаха да подмамват клиенти. Избиването щеше да започне!

„Портите към подземния свят“ се отвориха и съпроводени от рева на тълпата, на арената се появиха гротескни, страховити маски. Под нестройните звуци на тръбите и цимбалите Господарят на Хадес и неговите придружители тръгнаха в тържествено шествие да обиколят арената, като размахваха своите оръдия за мъчение: шипове и чукове, нажежени до червено остриета, камшици с железни краища, всичко, което щяха да използват, за да връщат в боя страхливците, и да проверяват дали някой паднал на пясъка боец не може да стане и да поднови битката.

След като маските обиколиха арената, на сцената излязоха онези, които щяха да се бият. Египтяните бяха предвождани от знаменосец; върху зеленото знаме се виждаше изображението на богинята Хатор. Стройни, мускулести и намазани с масло, петимата мъже носеха кожени полички, а под украсените им с релефи наколенници се виждаха стегнатите превръзки за краката; на главите си имаха шлемове с широка периферия, с конски опашки на върха и специални наличници с отвори за очите; мечовете им — дълги и леко извити — бяха в ножници от дебела кожа, а щитовете им представляваха малки, тъмносини квадрати с блестящи метални изпъкналости в средата. Като пристъпваха самоуверено, те вдигнаха наличниците си и спряха пред императорската ложа. Клавдия ги огледа. Наистина не можеше да разбере защо бяха приели предизвикателството. Вярно, щеше да е глупаво да откажат, но това беше безсрамен отговор на едно предизвикателство от гладиатор, победител на миналите игри. Дали се надяваха на военната си подготовка, на произхода и численото си превъзходство? Или беше нещо друго? Те изглеждаха уверени, въпреки че Муран също беше твърде убеден в победата си. Не замисляше ли Елена някакво ново коварство?

Прозвуча нов тръбен зов и от портите излезе Муран. Посрещнаха го ръкопляскания и приветствени викове, които внезапно утихнаха, когато гладиаторът се препъна и залитна напред. Клавдия ужасена впи очи в него. Муран беше облечен в обичайните си доспехи, плътен набедреник, завързан отпред, защитени с предпазители крак и рамо, но без метални покрития на ръцете и без наколенници. Какво ли е намислил, запита се Клавдия. Дали нарочно се е оставил незащитен, изложен на ударите на противниците си? Нещо повече, носеше старомоден меч и овален щит със сребърна издутина по средата. Това беше ли достатъчно, за да го предпази? Главата и лицето на Муран бяха покрити с обточен по краищата шлем с наличник; на върха на шлема имате нападаща пантера под синьочерна конска грива. Той също спря пред императорската ложа и вдигна очи нагоре. Клавдия беше сигурна, че я е съзрял; тя остана на мястото си, вцепенена от страх.

Императорът вдигна ръка, тръбите отново гръмнаха. Мъжете вдигнаха мечовете си и с вик го поздравиха, а тръбите пак прозвучаха, съпроводени от ударите на цимбалите. Константин вдигна бяла кърпа и я пусна на пясъка. Тълпата разпалено закрещя, когато бойците се разделиха. Клавдия огледа ложата. Всички бяха погълнати от зрелището. Урбана, Касия, Леарт, робите, потящите се под животинските кожи знаменосци, гостите и семействата им бяха впили погледи долу, в очакване на зловещия танц, който щеше да започне на арената.

Клавдия ненавиждаше тези зрелища. Спомни си стиховете на поета Ювенал: „Управниците днес ни дават представления и печелят одобрение, като обръщат пръст надолу срещу онези, които тълпата им заповядва да убият.“ Муран, любимият й, беше там долу, животът му зависеше от прищявката на тълпата, да не говорим за жестокостта и уменията на противниците му. Тя наблюдаваше как съперниците бавно се отдалечават един от друг, Муран наричаше това „ритуал на опознаването“. Сезотен и другарите му образуваха полудъга, която се затваряше около Муран, застанал почти в позата на победен, със свален щит и полувдигнат меч. Изглеждаше неуверен, оплетен в ремъците на щита си. Египтяните приближаваха. Муран се обърна към тях и бързо отстъпи. Тълпата започна да свирка. Муран продължи да отстъпва. Египтяните се приближиха още повече. Муран побягна към другия край на арената. Тълпата скочи на крака, като крещеше и свиркаше. Египтяните свалиха щитовете си, поколебаха се, сетне двама от тях се хвърлиха яростно да го преследват, тичайки един до друг като вълци. Присмехулните викове на тълпата се превърнаха в зловещ вой.

Муран внезапно спря и се обърна. Освободи се от ремъците на щита си и го хвърли право на пясъка пред двамата си преследвачи. Те се спънаха в него и единият падна. Прочут с бързината си, и както беше по-леко въоръжен, Муран бързо приближи, скочи между тях и свирепо удари по лицето и врата египтянина от лявата си страна. Другият, който вече се канеше да се изправи, разбра, че щитът му се е закачил за щита на гладиатора. Той се колеба твърде дълго. Муран се завъртя зад него, нанесе бърз удар по врата му и мъжът се строполи на земята.

Тишината в амфитеатъра сякаш можеше да се докосне с ръка. Бързината и внезапната засада на Муран удивиха зрителите; всичко се бе разиграло мълниеносно — неговото бягство, внезапното спиране, хвърленият щит, това, че той използва привързаността на противниците си срещу самите тях. Другите трима египтяни бяха объркани от тази яростна съпротива. Те спряха, един се отдръпна доста назад. Клавдия не можеше да разпознае кой сред тях е Сезотен, тя виждаше само Муран.

Тълпата дойде на себе си от слисването и избухна както винаги в гръмогласни възторжени викове и ръкопляскания, но Муран отново се движеше по арената. Той бързо хвана единия от падналите египтяни, който още шаваше, примъкна тялото му по-близо до щита и другия труп, после взе един от щитовете на противниците си, направи няколко бързи стъпки в ляво и дясно, използвайки телата и разпръснатото по пясъка оръжие като защитна линия. Клавдия се олюля. Гърлото й беше толкова сухо, че не можеше да промълви и дума; единственото, което виждаше, беше онази увенчана с черна конска грива фигура, която сякаш танцуваше вляво и вдясно, докато другите трима противници приближаваха. Те бяха нерешителни и объркани. Ако се разпръснеха и опитаха да заобиколят импровизираната защитна линия, щяха да останат изложени на ударите на врага си. Ако се опитаха да напреднат в редица, щяха да се окажат в несигурно положение, при което всяко подхлъзване можеше да се окаже фатално. Тримата спряха и се скупчиха един до друг. Клавдия усети, че Сезотен трябва да е онзи в средата, той завъртя глава, сякаш шепнеше нещо на своите другари.

Тълпата ставаше все по-нетърпелива. Муран сякаш се подиграваше на противниците си. Той остави щита, заби меча в пясъка и се приведе, като че ли си почиваше, с провесени надолу ръце. Тримата египтяни пристъпиха напред. Бяха решили да се разделят и единият да нападне Муран отляво, а другите двама отдясно. Те предпазливо приближаваха. Клавдия се запита дали Муран ще прескочи труповете и ще се вклини между противниците си. Обаче той, все още приведен, се обърна, сякаш да посрещне само заплахата отдясно, скочи на крака, стиснал камата, която бе взел от единия от мъртвите си врагове и я хвърли към мъжа, който наближаваше отляво. Камата пропусна целта си, дясната страна на стомаха, но се отклони и улучи египтянина в бедрото; той се препъна и още повече притисна щита към тялото си. Муран се втурна напред като преследваща плячката си хрътка, използвайки щита си като таран, и принуди противника си да отстъпи назад. Раненият и объркан египтянин обезумя от страх и гледаше повече да задържи щита си, който непрекъснато се блъскаше в тялото му, разкри се и сам падна върху меча на Муран. Муран го задържа така набучен, после го завъртя, измъкна меча и блъсна умиращия към останалите двама. Тълпата изрева от удоволствие. Шумът от възбудените разговори в императорската ложа се извиси нагоре като бръмченето на пчели над кошер.

Клавдия не обръщаше внимание на нищо друго. Тя виждаше само фигурата, която сякаш с танцови стъпки се отдалечаваше от поразения си враг, още гърчещ се върху пясъка. Мъжът се опитваше да разхлаби ремъците на шлема си, за да може да поеме повече въздух, а Муран не бързаше да нанесе удара, който щеше да го отърве от мъките му. Това беше връхната точка на сражението. Бе действал изненадващо, жестоко и бързо; може би нямаше да може да го направи отново. Сега бе потънал в пот, членовете му натежаваха. Враговете му вече не бяха толкова уверени. Те нерешително се държаха близо един до друг и бавно се промъкваха напред.

Муран впери поглед в тях през процепа на шлема си. Разпозна Сезотен и цял се съсредоточи върху него. Не биваше да мисли за Клавдия, за тълпата, за горещината, за пясъка и болката в лявата си страна. Бе използвал уловката, която винаги успяваше. Повечето гладиатори загиваха от внезапна засада, а не от играта с меч на противника. Той отстъпи, с примигване отръска капчиците пот по клепките си и зорко загледа враговете. Имаше ли място за още хитрини? Забеляза, че другарят на Сезотен остава назад. Изплашен ли беше, или твърде предпазлив? Затова ли бе останал със Сезотен? Муран си спомни как побягна и внезапно спря. Да, гладиаторът с жълтите пера на шлема отстъпваше. Беше немощен мъж, който разчиташе на щита си, когато трябваше да използва меча. Да, той бе човекът, когото трябваше да нападне!

Муран леко тръгна напред с вдигнат щит и изваден меч и отблъсна Сезотен встрани, преди да се насочи към другаря му. Мъжът замахна, Муран се отпусна на едно коляно, премести меча в ръката, с която държеше щита си, и сграбчи шепа пясък. Жълтите пера тръгнаха напред, Муран хвърли пясъка право в процепа за очите на врага си и бързо отстъпи. Сега Сезотен приближи към него. Муран го посрещна и мечът и щитът се сблъскаха в ожесточена схватка. Той удържа позицията си. Не биваше да губи от поглед гладиатора, когото бе заслепил. Мъжът сваляше шлема си. Муран се съсредоточи върху Сезотен и го отхвърли назад с вихрено замахване на меча, използвайки цялата си сила и умение. Сезотен имаше една слабост, той протягаше глава напред и по този начин откриваше врата си. Муран изчака, сетне нанесе удар и острието засегна толкова дълбоко врата на египтянина, че от раната шурна кръв като вино от счупена кана. Муран не се поколеба и се оттегли, за да изчака онзи с жълтите пера. Не чуваше рева на тълпата, не виждаше морето от лица, размахващите се кърпи, цветята, които полетяха във въздуха. Битката бе приключила. Последният египтянин не беше истински противник, Муран го уби след кратка яростна схватка, като дълбоко заби меча си в корема на мъжа, а после го отстрани с ритник от пътя си. Цялата тълпа скочи на крака и крещеше от удоволствие. Муран се върна при Сезотен, ритна меча му встрани и като разхлаби ремъците на шлема на издъхващия мъж, се вторачи в замъглените му от смъртта очи.

— За Александър! — прошепна. — Това е жертвоприношение за Клавдия, за всички нас и за всички тях!

Тълпата вече крещеше „Убий го! Убий го! Дай му заслуженото!“

Муран опря острието на меча си върху гърлото на Сезотен и като продължаваше да го гледа в очите, натисна с всичка сила.

В императорската ложа Константин и Елена, забравили всякакъв церемониал, бяха станали на крака и протягаха ръце. Урбана пляскаше с ръце от радост. Касия я прегръщаше. Хората се блъскаха, крещяха и радостно викаха. Прикована на мястото си, Клавдия чу един вик, една повтаряща се дума, и внезапно дойде на себе си. Бе открила ключа към загадките.

 

 

— Казах ти да нямаш грижа!

С лавров венец на главата, Муран се олюля на импровизирания си трон в градината на кръчмата „Магариците“.

— Ти си пиян! — подразни го Клавдия.

— Не, само съм щастлив. Бих се и спечелих!

— О, богове! — промърмори Клавдия. Тя огледа гостите на Полибий. Всички бяха пияни като свине. Някои дремеха. Сводника Петроний бе обявил Стоика Симон за своя отдавна изгубен брат и двамата бяха заспали прегърнати. Спретнатия Нарцис сега не беше толкова спретнат, а галеше шише с балсамираща течност, сякаш беше истинската му любов. Полибий и Попея се гледаха с натежали за сън очи. Океан се опитваше да намаже отрязаното си ухо с мед.

— Нека всички богове, Муране…

Гръмогласно хъркане посрещна думите й. Гладиаторът бе заспал с усмивка на уста, венецът му беше паднал. Клавдия се запита дали на сутринта той още щеше да си спомня обещанието си незабавно да се ожени за нея.

Загледа се в тъмнината. Победата на Муран на арената сякаш се бе случила преди цяла вечност. Беше се опитала да слезе долу и да го види, но тълпите така се бяха струпали край него, че беше невъзможно. Нещо повече, Бур й каза, че Издирвача Салуст я чака под задните стълби на императорската ложа и тя побърза да слезе, за да се срещне с него. Онова, което Издирвача й каза, за нея не беше изненада; той просто потвърди всичките й подозрения. Клавдия се върна в кръчмата късно следобед и прегледа записките си дума по дума. Беше толкова сигурна в заключенията си, че изпрати кухненския прислужник Извинявай при презвитер Силвестър и го помоли да я посети; досега той още не бе отговорил. Клавдия скръцна със зъби. Радваше се, че всичко свърши. Елена си беше отмъстила, но Клавдия искаше веднъж завинаги да затвори тази страница. Тя поклати глава при вида на заспалия Муран.

— С теб ще се оправям утре! — закани се тя.

Отпи още няколко глътки от виното си и се унесе в дрямка, но беше събудена от Извинявай, който я гледаше с широко отворени очи.

— Господарке! — умолително се обърна той към нея. — Нещо важно!

И посочи към кръчмата.

Беше Силвестър, обвит в наметало и с качулка на главата, придружаван от двама от германците на Елена.

— Извинявай за късния час!

Клавдия подмина думите му и го отведе в другия край на градината. Попита го дали иска да хапне и да пийне нещо. Той се усмихна и каза, че е постил, част от обета му към Господа Христа, за да измоли победа за Муран.

— И той му я даде! — добави Силвестър с радост в очите. — Голяма победа! Чу ли новините?

Клавдия поклати отрицателно глава.

— Намериха още една къща, собственост на египтянина, с много нови доказателства, дрехи, вземани от заложниците им — сви рамене: — Имаха късмет, че не ги разпънаха на кръст.

— Муран имаше късмет, че не го убиха!

— Но не го убиха, нали? — прошепна Силвестър. — Победата на Муран му донесе богатство и милостта на императрицата. Тя никога няма да го забрави! Освен това, така той снема от себе си всякаква вина, каквато може би чувства заради смъртта на младия Александър.

— А силата на твоя Христос бе възвеличена!

— Неговата сила не се нуждае от възвеличаване! — отвърна Силвестър. — Но както и да е, победата не вреди никому!

Клавдия се опита да подразни презвитера с цитати за използването на меч от Писанията, в които вярваше. Преди време той самият ги бе изричал пред нея. Силвестър отметна качулката и се загледа как Извинявай слага резетата на главната порта. Изчака момчето да се отдалечи.

— Добре, а сега ми кажи, какво има, Клавдия?

Тя разказа всичко ясно и логично, като изпитваше предположенията си в отговор на въпросите му и ги защитаваше срещу критичните му забележки. Колкото повече говореше тя, толкова повече Силвестър се замисляше; накрая потъна в мълчание, прехапал долната си устна и поклащайки от време на време глава. Мина един час; отвън отекваше смях — гостите на Полибий започваха да се събуждат за нов гуляй. Клавдия приключи, прегракнала от доводите, които излагаше един подир друг и Силвестър се изправи.

— Както казваш, Клавдия, това е въпрос, който императрицата трябва да разгледа. Тя ще реши — той я изгледа строго: — но е много, много сериозно!

 

 

На другата сутрин Клавдия стана първа. Завари Целад дълбоко заспал в кухнята с винен мях в едната ръка и парче печено свинско в другата. Тя хапна набързо, върна се да дремне още малко и се събуди доста по-свежа. Изми се, преоблече се и слезе в кръчмата. Целад със зачервени очи вече беше в кухнята и печеше резени говеждо месо. Още не се беше окопитил от усилията, който бе положил предния ден, и от мисълта за пиршеството, което трябваше тепърва да приготви.

— Сготви, каквото трябва да сготвиш, Целаде, но бъди готов и за нещо друго! — каза му Клавдия.

— Какво искаш да кажеш?

Другите, включително и Муран, се опитваха да се преборят с натежалите си глави, тихичко стенеха и нямаха търпение да се измъкнат или в някоя стая на втория етаж, или в градината. Накрая късно следобед Полибий слезе долу, за да посрещне обичайните редовни посетители. Той съобщи, че Муран дълбоко спи, но когато започне да се смрачава, празникът щял да бъде подновен, този път в чест на Клавдия. Девойката опита да се възпротиви, но я прекъсна гръмко блъскане по вратата, после тя широко се отвори. С ръка върху дръжката на меча, Бур едва ли не влетя в залата за хранене, последван от трима от другарите си и група слуги, облечени в императорски ливреи, с ленени торби, бъчвички с вино и всякакви гърнета и кърчази.

— Къде е боецът? — прогърмя Бур.

— Горе! — извика в отговор Клавдия. — Пиян, махмурлия, уморен, но както останалите, готов за нови подвизи!

— Чудесно! — засия Бур. — Императрицата изпраща това. — На масата паднаха две издути кожени кесии. — И това! — Трета кесия ги последва. Полибий ги прибра, преди някой да успее да мигне.

— Императорът и майка му ще вечерят тук веднага, щом слънцето залезе. — Бур посочи слугите, които нахлуха вътре с товарите си. — Те пращат всичко, което възнамерява да ядат и пият, и очакват да опитат рецептите на новия ви готвач.

Застанал на прага на кухнята, Целад плесна с ръце и възкликна от удоволствие. Полибий прехапа устни, сякаш измерваше тежестта на торбите, и с крайчеца на окото си се опитваше набързо да прецени какво са донесли.

— Никой друг! — Лявата ръка на Бур се стовари върху слабото рамо на Стоика Симон. — Техни величества и гостите им ще отпразнуват победата на своя боец. — С яростни очи той огледа залата. — Голяма чест! Затова, приготвяйте се!

Германецът изчака, докато императорските слуги донесат всичките торби, подигравателно отдаде чест на Полибий, смигна на Клавдия и излезе, като тръшна вратата след себе си.

Отначало настъпи мълчание, сетне Попея започна да скимти. Полибий стоеше объркан, но Целад овладя положението. Той бързо прегледа съдържанието на торбите и се върна, препасал кожена престилка, за да оповести, че ще приготви достойно за боговете угощение.

— Задушени с месо краставички, гъби в мед — изброяваше той, — печена камбала, пържен дроб, шунка със сос от червено вино и копър!

Жребият беше хвърлен. Полибий реши да превърне любимата си част от градината в място на пиршеството: изнесоха поставки за лампи, измолиха още от съседните кръчми; донесоха още маси, лежанки и столове, които взеха от Апулей и други приятели. Полибий се чудеше колко ли ще бъдат гостите. Градината на „Магариците“ се беше превърнала в истински рай, въздухът ухаеше от пикантните аромати, идващи откъм кухнята. Когато осъзна с каква голяма чест е удостоен, Полибий изостави обичайното си поведение на дребен хитрец и обяви, че утре вечерта цял Рим ще научи, че точно „Магариците“ е кръчмата, която техни величества често посещават.

Муран скоро се появи долу. Клавдия го изпрати при Торкват, за да го подстриже и обръсне и да го заведе в най-близките бани.

— И да не си близнал и капчица! — извика Клавдия подир него. — Искам те трезвен!

Муран насмешливо й се поклони и излезе. Клавдия се вмъкна в кухнята, привика при себе си Полибий и Целад, като им каза какво ще се случи и какво трябва да правят. Полибий примирено сви рамене, знаеше, че е безполезно да разпитва непоколебимата си племенничка. Целад се учуди, но с готовност се съгласи да направи всичко, което тя поиска от него.

Вече се здрачаваше, когато императорският кортеж пристигна, съпроводен от подрънкване на оръжия и яркия блясък на факли. Малкото площадче пред кръчмата незабавно бе обкръжено и стана недостъпно заради подреждащите се една след друга редици на императорската гвардия. В центъра му бяха положени августейшите носилки със спуснати завеси. Бур и отрядът му нахлуха в залата за хранене и изпълниха градината, за да патрулират край стените и да завардят портите. Цялото домочадие на Полибий заедно с Клавдия коленичи, посрещайки високите гости. Клавдия въздъхна облекчено, когато видя посетителите: Константин, Елена, Силвестър, Урбана, Касия и Леарт. Облечен в белоснежни одежди с пурпурни кантове по краищата, императорът им махна с ръка и веднага с тежка стъпка се отправи към кухнята, откъдето се появи след малко, дъвчейки с мляскане резен шунка и с любимия бокал на Полибий, вече пълен с вино.

— Майко! — неясно заяви той с пълна уста. — Много е вкусно!

После бързо насочи пресметливия поглед на студените си очи към Клавдия — знак, че императорът, както обикновено, се преструва на палячо.

Елена добронамерено поздрави всички и като прегърна Клавдия, я целуна по двете бузи. Клавдия усети вълнението на императрицата; лишеното й от всякакъв грим лице беше напрегнато, тъмните й очи зорко наблюдаваха всичко наоколо.

— Внимавай, мишлето ми! — прошепна тя. — Но сцената сега е наша!

Августата се отдалечи, като загръщаше рамене със своята пурпурна наметка и опипваше аметиста със златна верижка, висящ на врата й. Огледа се и с престорен гняв попита къде е победителят. Полибий изломоти, че Муран иска да се приготви възможно най-добре, и предложи на техни величества, ако благоволят, да отидат в градината. Константин отвърна, че техни величества желаят точно това. Клавдия размени хладни любезности с другите гости и ги последва. Настанен в центъра на подредените във форма на подкова лежанки, Константин без да се бави започна да говори за победата на Муран на арената.

— Ще има още награди за момчето ми! — извика той и обеща да му даде чашата, от която пиеше, а после се извини, когато Елена високо му пошушна, че тя е не негова, за да я подарява.

Докато поднасяха първите блюда и пълнеха бокалите с вино, Муран впечатляваше гостите, като им разказваше за тактиките, които бе използвал.

— Исках да са колкото е възможно по-самонадеяни — подчерта той, — но най-вече исках да ги разделя един от друг. Предположих, че не всички ще са толкова смели и изкусни. Когато се уверих в това, изгледите ми за победа се увеличиха.

Разбира се, Константин го прекъсваше и го обсипваше с порой въпроси. Виното се лееше, гостите жадно пиеха и като прецени, че моментът е подходящ, Клавдия кимна на Полибий и вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо.

— Ваши величества! — тя се надигна от лежанката. — Нека помълчим според фризийския обичай — тя пренебрегна въпросителния поглед на Муран, — докато напълнят чашите, а после да ги вдигнем в чест на нашия победител!

Константин реши, че това е добра идея. Полибий, Попея и Нарцис обиколиха събралите се, за да напълнят чашите им. Целад отиде при Леарт, за да го обслужи.

— Larg na maith! — попита високо Целад.

— Larg na maith malan! — отговори, без да се замисли, Леарт и замръзна.

— Какво става? — попита Константин. — Ти каза, струва ми се, че трябва да мълчим!

Леарт гледаше втренчено Клавдия с окръглени като на бухал очи.

— Целад е пикт! — обясни Клавдия. — Току-що той попита Леарт на собствения си език дали да напълни бокала му с червено или с бяло вино. Всички мислехме, че Леарт е парт, а излиза, че разбира пиктски, което е удивително постижение. Той какво ти отговори, Целаде?

— „Искам червено, ако обичаш!“ — заяви Целад, застанал зад Леарт.

— Целаде — продължи непринудено Клавдия, — ти ми разказа по-рано, че синът на всеки пиктски главен вожд има червен кръг, татуировка на дясното бедро, която се прави веднага, когато момчето навърши дванайсет години.

— Да, господарке!

— Леарте, покажи ни свещения знак.

— Какво е това? — изпищя Урбана.

Касия протегна ръка, за да стисне рамото на Урбана. „Права бях, помисли Клавдия — и двете сте ужасени, защото скоро вината ви ще стане известна.“

— Бур! — извика към тъмното Елена. Германецът приближи.

— Няма нужда! — Леарт се изправи на крака. Той сви рамене, свали колана си и разтвори туниката.

— Сред нашите племена — обади се Целад, — кръгът трябва да е оцветен със свещено багрило.

Бур взе една факла и я доближи, колкото беше възможно повече. Клавдия разгледа татуировката на бедрото на Леарт.

— Малко е избледняла, кожата се е сбръчкала, но още може ясно да се види.

Тя му направи знак да се загърне. Леарт се препаса и седна на ръба на лежанката, загледан студено в нея.

— Ти не си парт! — обвини го Клавдия. — Направи грешка по време на последните игри; поддал се на възбудата си, ти извика narifa, думата за победа на пиктски — повтори я два пъти. Да, Леарте, ти си пикт, воин, синът на главния вожд. Преди осемнайсет години баща ти те присъединил към своя боен отряд. Няма да повтарям подробностите, всички ги знаят. Отрядът бил избит от крило на римската конница, водено от Статил. Той пленил баща ти и жестоко го измъчвал, преди да умре. Статил и другарите му мислели, че само баща ти е жив, но ти също си бил жив. Сложил си отличителните знаци на друг труп и си се скрил в пустошта. Баща ти живял само няколко часа още; единственото му утешение било, че знаел какво си направил. Разбрал, че трупът, който са донесли, не е твоят. Ти си искал да отмъстиш за баща си. На дневна светлина си видял какво е станало с него. И, което е още по-важно, имал си време да огледаш лицата на мъчителите му — римски конници, които след битката свалили шлемовете си. По-късно ти си проследил конния отряд на юг до Колчестър. Приклещил си едного, вероятно пиян, убил си го и си поругал трупа.

— Не знам в действителност какво е станало после, но подозирам, че си бил пленен, продаден за роб и кастриран. Легионите били изтеглени в Рим и ти си бил отведен с тях. Когато си заживял в града, си станал слуга на Касия. Целад ми каза, че пиктите добре владеят езика на знаците; ти си станал вещ в него и си я придружавал, дори когато от куртизанка станала християнка. Подозирам, че си живял спокойно до момента, в който военачалникът Аврелиан решил да уреди едно от пиршествата за своите бивши войници. Видял си Петилий; нещо още по-важно — и Петилий те видял. Вероятно познал чертите на баща ти в теб. Ти никога не си забравил онази ужасна смърт край самотната стена в Северна Британия.

— Леарте, ти имаш някои черти, по които приличаш на жена; освен това имаш достъп до гардероба и парфюмите на господарката си — Клавдия погледна нагоре към осеяното със звезди небе. — Питах се за онези ужасяващи смърти по вонящите странични улички на Рим. Никоя жена няма да иде там сама, но ти, разбира се, все още си воин, Леарте, каквото и да ти се е случило. Не си се страхувал особено — нали си искал да отмъстиш! Сега нека си представим какво е ставало. Промъквал си се по страничните улички с кожена торба, в която си носел воал, женски плащ, парфюми и грим, примамвал си жертвата така, както баща ти примамвал римляните в пирена преди толкова много години. В подходящия момент си нападал. Жертвите ти мислели, че срещат проститутка; всъщност те се изправяли пред отмъщението. Разбира се, с Крисп и Секунд е било още по-лесно. Военачалникът Аврелиан ги доведе във вилата, трябвало е само да наблюдаваш и да изчакваш. Още веднъж си се предрешил като жена; отишъл си с делва в баните, подмамил си първо единия, сетне втория да влязат вътре, намушкал си ги в корема, прерязал си им гърлата и си поругал телата им, като жертвоприношение пред сенките на твоя баща, втората му жена и всички онези, загинали преди толкова много години.

— Ние не знаехме за това! — обади се Урбана.

— Знаели сте! — студено отвърна Клавдия. — Знаели сте, че той е пикт. — Говореше бавно, за да може Касия да следи устните й. — Знаели сте за убийствата, не може да не сте забелязали, че някои предмети липсват. Леарт винаги е отсъствал, когато тези мъже са били убивани. Но след като пак се връщал, какво ви е било грижа? В края на краищата подозирам, че Леарт е привикнал към тази маскировка: бил е облечен по същия начин, когато се е срещнал със Сезотен, за да му предаде разпорежданията ти. Разбираш ли, Касия — Клавдия се наведе напред, — аз използвах Издирвача Салуст. Той не откри почти нищо за миналото ти. Приела си християнството, но преди това си била куртизанка и като всички известни куртизанки в Рим, си се кланяла на египетските богини Изида и господарката Хатор. Ти познаваше Сезотен, знаеше за неговия порочен начин на живот.

— Ако това е вярно — извика Урбана, — ако Сезотен е знаел, че Касия е замесена, защо не си призна?

— О, разбира се, че няма да си признае! — рязко потвърди Клавдия. — Може и да е подозирал, но е нямал твърди доказателства срещу вас. Нещо повече, ако обвинеше вас, щеше да уличи и себе си. Следователно, предизвикателството към Муран беше най-безопасния път за всички. Ако Сезотен победеше, нямаше да съществуват повече проблеми. Ако го убиеха, той и другарите му щяха да млъкнат завинаги. Мога да разбера ликуването ти в императорската ложа, когато Муран спечели; проблемът бе разрешен. На това се дължи и триумфалният вик на Леарт, той беше толкова възбуден, че се върна към родния си пиктски език.

— Обвиняваш ли ни? — попита настоятелно Урбана. — Касия, Леарт, дори мен?

— Разбира се, че ви обвинявам! — Клавдия огледа разположените в дъга лежанки. Всички гледаха напрегнато, дори Константин бе забравил да пие. Силвестър седеше с наведена глава и ръце в скута. Елена се взираше в тъмнината. Муран недоумяващо поклати глава.

— Ще изложа обвиненията си. Урбана, ти определено си богата, поне сега — добави Клавдия, — защото преди не беше. Ти, Урбана, и Касия прегърнахте християнството. Е, това не беше пълно приемане, вие просто сменихте един култ с друг. И двете бяхте обсебени от разказа за Мария Магдалина, спътничката на Христос, която според презвитер Силвестър, избягала от Иудея след възкресението и се установила в Марсилия. Ти бленуваше да намериш гроба й, но това струваше пари.

— Съпругът ми беше богат.

— Аврелиан беше богат, но не те глезеше, защото всъщност не те обичаше. Той отхвърляше твоето приемане на християнството, твоето обсебване от реликвите. Аз прочетох спомените му. Разбираш ли, през последните няколко години той почти не споменава за теб? Ти, разбира се, все още си имала влияние над него. Когато Петилий познал Леарт, тъкмо ти вероятно си направила всичко възможно ветеранът да не се срещне с мъжа ти. Ти ли подтикна Леарт да нанесе бърз и решителен удар, за да сложи точка на въпроса?

Урбана отвърна поглед встрани.

— Разбира се — продължи Клавдия, — ако Петилий се беше срещнал с мъжа ти и бе разговарял с него, ти щеше да подкрепиш Леарт. В края на краищата не е престъпление да оцелееш при едно клане. А и Петилий щеше да признае истината, какво в действителност се е случило с неговия командир в онова самотно укрепление в севера на Британия преди толкова много години.

— Какво общо има това с отвличанията? — прекъсна я Константин, като пренебрегна ядосания жест на майка си.

— О, голямо! — отвърна Клавдия. — Урбана е имала нужда от пари.

— Тя е богата! — възрази Константин, като произнасяше неясно думите.

— Не е! — опроверга го Клавдия. — Аз подозирах, че тя получава просто някаква издръжка, пари, които е харчила за скъпите си търсения. Салуст откри условията за паричната подкрепа, която ти е осигурявал мъжът ти, да не говорим за завещанието му. Преди смъртта на Аврелиан ти изцяло си зависела от издръжката му. Отчаяно си имала нужда от пари и какво си направила? Ти си високопоставена римска матрона, Урбана, до теб достигат всички мълви. Толкова лесно е било да научиш къде ще има празненства и излети, кога и къде ще се състоят, дори да узнаеш кое е тайното местенце на Антония в собствената й градина. Решила си да организираш отвличането на деца на богати римляни, да искаш откуп за тях, да ги освобождаваш и така да имаш свой собствен източник на доходи. Е, това е била първата част от плана ти. Ти и Касия сте… — Клавдия замълча; изкушаваше се да каже „любовници“, но нямаше сигурно доказателство за това. — Вие сте съучастнички. Чрез нея и Леарт, преоблечен като жена, ти си започнала преговори със Сезотен. Той имаше славата на човек, занимаващ се със съмнителни дела, нещо, което Касия помни от времето, когато е била куртизанка. Планът ти е бил съвършен. Както казах, научавала си всички подробности за патрицианските семейства в града. Освен това си и християнка, която може научи всичко, свързано с катакомбите. Внимавала си да не бъде причинена никаква голяма вреда: децата се връщали читави, богатите им родители губели малко злато, Сезотен получавал своя дял, а ти си можела да продължаваш да търсиш свещени реликви. Ти и Касия напълно сте се отдали на тази цел. Религията вече нямала значение за вас. Магдалина се превърнала в самоцел, в център на твоя свят. Харчила си всичко, за да постигнеш мечтата си. Разбира се, мъжът ти трябва да се е питал откъде идват парите ти, но ти си била толкова близка с Касия, лесно е било да го объркваш, да го лъжеш, да го мамиш.

— А Александър? — попита Муран. — Той беше убит!

— О, това е друго нещо — втората част от плана на Урбана. Както казах, изпратих Издирвача Салуст във вилата на Аврелиан. Сега завещанието на военачалника е публично известно. Според него, цялото му богатство остава на Александър. Само ако Александър умре без потомство, богатството му ще премине към теб, господарке Урбана. Размислих се върху това, когато Муран подчерта, че сега ти си богата жена. Двете с Касия сте разбрали, че отвличанията не бива да продължават. Александър се е превърнал в голямото препятствие, затова ти си решила, че той трябва да умре заедно с баща си, това е трябвало да бъде последното злодейство на Сезотен.

— Муран беше нает за охранител, той беше специално избран. Първо, това бе чудесен начин да покажеш колко си загрижена за доведения си син, макар да беше лъжа. Второ, беше превъзходен начин да се отървеш от другите разбойници, наети от Сезотен. В деня на нападението той ги праща в засада. Те са ранени или убити. Ако някой от тях оцелее, за него няма пощада. Муран ви е казал, че ще заведе Александър в Рим, обаче е сигурен, че единствените, които са знаели точно по кое време ще тръгнат, сте били ти и военачалникът Аврелиан. Той дори на Александър не е съобщил, за да не се развълнува прекалено много момчето. В края на краищата, мога да разбера Аврелиан, той е бил горд от решението на Муран да заведе сина му в Рим, но ти, господарке Урбана, след всички онези ужасни отвличания, не възрази ли? Особено, след като дойде в двореца да се жалваш на самата императрица от похищенията.

— Ти ме подкрепи! — Муран посочи с пръст Урбана. — Подкрепи ме. Изобщо не възрази да заведа Александър в града!

— Ако всичко това е вярно — прекъсна го Елена, — защо Урбана веднага дойде при мен, след като дъщерята на сенатора Карин беше отвлечена? Каква логика има в това?

— Ах! — отвърна Клавдия. — Отначало си мислех, че това са само жени, които си пъхат носа навсякъде, но сега идваме до още едно доказателство — актьорът Теодор. Той е присъствал, когато Антония е била отвлечена. Разказът му беше смесица от факти и измислици. Не е видял ничие лице, но тъй като се е покланял в храма на Хатор, сигурно е разпознал маските. Сезотен е щял да убие Теодор, но е имал точни нареждания никой да не пострада. Затова той бързо е съобщил на Урбана каква опасност представлява актьорът.

— Пак ще попитам! — прекъсна я Константин. — Сезотен познавал ли е Урбана?

— Мисля — отговори Клавдия, — че Урбана е действала единствено чрез посредника си Леарт, предрешен като жена. Сезотен бил известен за подробностите, той и другарите му трябвало да се съберат и да нанесат удар. По-късно Леарт прибирал парите за откупа и давал на Сезотен неговия дял. Върховният жрец не се страхувал от нищо; той забогатявал, имал осигурено безопасно място в катакомбите и, както навярно се досещал, бил покровителстван от много могъща личност.

— Не е ли заподозрял нещо след като получил нареждане да убие младия Александър? — попита императорът.

— Не — отговори Клавдия. — Защо да подозира? Та това дори би могло да отклони подозренията от Урбана. Убийството на любимия й син? Не! — Клавдия отметна кичур коса от лицето си. — На Сезотен вероятно е било казано, че така си отмъщават на императрицата, задето е изпратила Херея да шпионира в катакомбите. В същото време е било и най-бързият начин да се отърват от наетите от Сезотен разбойници. Много се съмнявам дали са им казали за Муран, описали са го като обикновен телохранител. — Клавдия се усмихна на любимия си. — Скоро обаче нападателите разбрали, че нещата са по-различни. Муран не успял да спаси Александър, но се сражавал толкова добре, че станало извънредно опасно да продължават схватката и те побягнали. Сезотен и другите е него се погрижили за оцелелите. — Клавдия замълча: — Ваши величества — тя посочи обвинените, — представете си две жени, обзети от една идея, две опасни жени, които сами са си проправяли път нагоре. Урбана е преизпълнена е негодувание срещу съпруга си и условията на неговото завещание, от това, че не я подкрепя за нещо, което тя смята за важно. Тя привлича Касия и разбира се, Леарт, евнухът е съвършеното оръжие. Той не обича нито Рим, нито неговите сенатори и военачалници. — Клавдия сви рамене: — А сетне и миналото го застига.

— А Теодор? — попита императрицата.

— О, нашият актьор беше много хитър! Поискал е да се убеди, че онези маски са от храма на Хатор. Приискало му се е да прецени нещата, дори може и да е помислил за изнудване, затова толкова настояваше да иде в храма, преди да го заведем в „Магариците“. Освен това, бил е и изплашен. Ако разпознаел маските, можело и да се окаже замесен — нали е бил с господарката Антония, когато са я отвлекли. Сезотен обаче предава разказаното, където трябва и господарката Урбана, тази грижовна римска матрона, се задейства бързо. Тя посещава сенатора Карин, взема Теодор и отива в двореца. По-късно същия ден Теодор умира, отровен.

— Да — изкрещя Урбана, — но той умря тук!

— Не! — поклати глава Клавдия. — Теодор не е изпил отровата тук. Проверих най-внимателно всичко. Той се чувстваше зле. Оплакваше се от стомашни болки, които започнаха, след като посети Палатинския дворец, единственият случай, когато вие тримата, Урбана, Касия и Леарт, бяхте заедно с него в едно помещение. Аз бях при императрицата, вие трябваше да чакате отвън; императорският иконом ви е поднесъл вино и медени сладкиши. Установих това. Касия отвлича вниманието на Теодор, докато ти, Урбана, вадиш отровата и я изливаш я в чашата му с вино. Била е някаква бавнодействаща отрова, която първоначално предизвиква стомашно неразположение. Писателят Целз изброява такива отрови и тяхното въздействие. Господарке Урбана, ти много добре познаваш отровите, нали така? Леарт твърди, че си познавачка на всякакви билки и треви, но в библиотеката на Аврелиановата вила няма нищо за отровните растения. Подозирам, че такива текстове се пазят тайно в собствената ти стая, наред с праховете ти. Ти си убийца! Кръвта на Александър е по ръцете ти, както и кръвта на съпруга ти. Ако Александър бе умрял, а военачалникът Аврелиан бе останал жив, това нямаше да ти помогне да осъществиш плановете си. Трябвало е и двамата да умрат. Ти имаш студено сърце и умееш да планираш. Знаела си какво ще бъде въздействието от смъртта на Александър върху баща му и си помогнала на съпруга си да се отправи към вечния мрак. Тайна отрова, смъртоносен прах, примесен с виното, и смъртта му ще се приеме просто като последица от ужасния удар. Сигурна съм — добави с усмивка Клавдия, — че императорските издирвачи, които претърсват вилата сега, ще открият повече доказателства за твоите познания за билките.

— Как смееш? — извика Урбана.

— Управителят на двореца, Крис — сладко се обади Елена, — беше пратен във вилата ти. Той ще я претърси от избите до най-крайното кътче на градината. Ако няма от какво да се боиш, това няма да навреди никому. Ако са нанесени някакви вреди, императорската хазна ще ти ги възстанови. В случай, че… — гласът на Елена се промени, — се върнеш у дома.

Клавдия наблюдаваше Леарт, който седеше с приведени рамене, потънал в мислите си.

— Леарте?

Той вдигна глава. Сърцето на Клавдия се разтуптя. Ако той признаеше…

— Ти си воин, Леарте — заяви Клавдия, — и син на воин. Ти носиш символа на вожда. Обърна се към кръвната вражда. Някой може и да каже, че си въздал праведно възмездие на хората, убили своя другар, измъчвали баща ти и пряко отговорни за смъртта на всичките ти другари, да не говорим за смъртта на втората жена на баща ти. Би трябвало да се обърнеш към императора за правосъдие. Военачалникът Аврелиан би могъл да те изслуша, но ти си предпочел да поемеш по пътя на воините. Ти продължаваш да бъдеш пикт и воин, Леарте. Тук имаш възможност да умреш като воин. Без никакво съмнение, ти си виновен за престъпленията, които изброих. Пред теб има два пътя. Бавни, мъчителни изтезания в ръцете на императорските следователи, последвани от разпъване на кръст извън градските порти или смъртта на воин, тази нощ, от ръката на друг воин — Бур. Изборът е твой — дали ще си признаеш или не.

Леарт подритна сандалите си, изправи се на крака, свали верижката от врата си, гривните и пръстените от ръцете си и ги захвърли на земята. Разкопча колана, отхвърли туниката и остана гол, само с препаската на бедрата. Отметна глава назад и започна монотонно да пее на някакъв странен език, загледан в небето, протегнал ръце. Касия се опита да го сграбчи за рамото, но той я отблъсна. Урбана изкрещя, очевиден знак за собствената й вина, но Леарт продължи да пее, гласът му ставаше все по-силен. После замлъкна, приклекна с ръце на бедрата си, впил очи в Клавдия.

— Имаш късмет, господарке! — започна той. — Мъжът ти е воин. Наблюдавах го да се бие на арената и му отдадох сърцето си. Онова, което казваш, е вярно. Аз съм син на пиктски вожд, бивш роб, скопен от пленилите го, продаден в Рим, приет от господарката Касия. Никога не забравих, как бих могъл да забравя онази нощ! Разделиха ме от баща ми. Скрих се под един труп в пирена. Свалих торквата и гривните си, и ги сложих на нечие друго тяло. Нощта отмина. Настъпи утрото. Римляните бяха пияни. Мислеха, че всички са мъртви. Наблюдавах ги как свалят доспехите си, за да се наслаждават на изтезанията на баща ми. — Той притисна с ръка главата си. — Молех се времето на кръвта да дойде! — прошепна Леарт. — Угощенията на военачалника Аврелиан! Едно подир друго, година подир година, после дойде редът на „Гризачите“. Видях ги! Времето на кръвта бе дошло! Призраците на миналото завладяха душата ми. Петилий ме позна. А аз със сигурност познах него и другите. Реших да започна кървавото отмъщение — смърт за смърт. Сянката на баща ми и тези на другарите му викаха за отплата. Все още бях воин. Убивах ги с наслада. Не съжалявам за това!

— Колкото до останалото — въздъхна той, — имаш право. — Той посочи с ръка градината: — Рим! Харесваш ли го, Клавдия? — После се обърна към Урбана и Касия: — Те не го харесват. Те са дъщери на британски племена.

Харесват християнството, защото все още е нещо по-различно, не е истински римско. Някога се покланяха на египетските богини, които замениха с Магдалина. Мислех, че това е удивително. Аврелиан не правеше онова, което искаше Урбана. Той подцени тъмната ярост, гордостта, криеща се в нея. Тя ненавиждаше Аврелиан и всичко, което му беше скъпо. Беше толкова лесно! Аз се свързах със Сезотен, срещах се с него предрешен, по тъмно, давах му нареждания, предавах му неговия дял от печалбата. Както сама каза, никой не пострада, никому не беше нанесена истинска вреда. Защо трябваше да се противопоставям, ако неколцина тлъсти, богати римляни загубят децата си за няколко дни срещу малка част от имането си? Особено ако го сравниш с онова, което бях изгубил аз! Никога не надмогнах омразата си към римляните и техния град. — Той извърна глава: — Не възразявах срещу игрите им или тяхното глупаво домогване към прашни знания. Когато убиха Александър, започнах да си задавам въпроси. Сетне военачалникът Аврелиан умря и аз започнах да подозирам някои неща. Боговете знаят, че нямам пръст в смъртта му. Наблюдавах твоя мъж на арената, знаех какво е да си воин, да се сражаваш под слънчевата светлина, да бъдеш истински. Ако ти не беше се сблъскала с мен, навярно щях да напусна Рим и да отнеса тайните си в гроба, но защо трябва да умра на кръста? За какво? Не, ще тръгна по пътя на воините.

— И всичко онова, в което Клавдия обвини Урбана и Касия, е вярно? — остро попита Елена.

— Това е истината. — Леарт се изправи. — Искам да умра.

— Бур! — извика към мрака Елена. Германецът пристъпи напред с вече изваден меч. — Не тук! — заповяда императрицата. — Не тук, където се забавлявахме. Намери някое самотно място. И да стане бързо!

Леарт се поклони и без да обърне внимание на другите, се остави германецът да го отведе. Сега Елена седеше на крайчеца на лежанката си, Константин вече не се правеше на пиян.

— Вие ще бъдете разпънати! — извика той. — За всичките злодеяния, което сте извършили!

— Не, не! — прекъсна го Елена. — Мисля че някога ти, Касия, наричаше себе си царицата на нощта. Права беше. Вие и двете сте царици на нощта, господарки на мрака. Замисляхте отвличания, похищения, убийства и предателства. Ти, Урбана, уби собствения си мъж, един римски пълководец, и прекрасния му млад син Александър. И за какво? За пари! А ти, Касия, която винаги я следваше, с нея бяхте като — Елена посочи към Урбана и процеди думите си — „душа и тяло“. — Императрицата се изправи. — Обвиненията на Клавдия са доказани. Признанието на Леарт само ги потвърди. Сигурна съм, че хората, които изпратих да претърсят вилата, ще подпечатат съдбата ви. Обаче вие няма да умрете на кръста!

Урбана започна да хълца.

— Тишина! — заповяда императрицата. — Муран се позова на древните обичаи на Рим. Това правя и аз. Вие двете ще бъдете отведени на Нечистите полета и ще бъдете затворени в килия под земята. Ще останете там без храна и вода четирийсет дни. Ако в края на това време все още сте в състояние да твърдите, че сте невинни, пак ще си помисля, но съм убедена, че действително сте виновни. Империята иска справедливост, справедливост иска и Бог. — Елена вдигна ръка и щракна с пръсти: — Отведете ги!

 

 

Тръбите прогърмяха и уплашените птици с дрезгави крясъци се разлетяха из небето. Нечистите полета очакваха две знатни римски матрони да бъдат погребани живи. Прекараха Урбана и Касия в талига през града, с мръсни, покрити с прах дрехи, с остригани глави и дамгосани лица, изложени на яростта на тълпата. Те напуснаха града през Целийската порта. Тълпата вече бе изморена да крещи подир тях, да ги замеря с камъни и нечистотии. Зад талигата вървеше отряд от императорската гвардия, а от двете й страни яздеха войници от помощната конница. Двете жени бяха сломени и когато пристигнаха на Нечистите полета, седяха свити, с наведени глави и дори не се докосваха една друга.

Елена заповяда Клавдия и Муран да присъстват на края на Урбана и Касия. Нареждането бе донесено от Бур. Сега той помагаше на затворничките с оковани китки и глезени да слязат от талигата, а после ги повлече по насипаната с дребни камъчета пътека към сивите каменни стъпала, водещи до подземната килия. По заповед на императрицата Клавдия вече бе слизала там, за да се увери, че всичко е готово. Тя никога досега не беше преживявала ужаса от такова злокобно, мрачно, забравено от боговете място. Сиви стени, сиви камъни на пода, сив таван, без никаква пролука, без прозорец, нищо, освен една пейка и маса с поставен върху нея калаен поднос с две глинени чаши вода и комати сух ръжен хляб, последното, което жените щяха да получат. Вратата беше от тежки дъбови дъски, подсилени със стоманен обков и железни гвоздеи. Когато я затвореха, вътре нямаше да прониква никаква светлина, щеше да царува само пълен мрак. Клавдия почувства някаква жал за двете жени, обаче Муран й напомни за давещия се в кръвта си Александър, за умрелия от разбитото си сърце Аврелиан, за ужаса и страданията на отвлечените деца.

Палачът, мъж с усмихнато лице, все още без ужасната си маска на куче, ги последва, като разпитваше дали всичко е наред. Клавдия отговори утвърдително. Сега тя и Муран стояха на горното стъпало на това мрачно стълбище и гледаха как тласкат двете жени към смъртта. Едва ги позна. Сега те се притискаха една към друга, хълцаха тихичко, с издрани лица, без нищо върху себе си, освен покритите с мръсотия парцали. На върха на стълбището свалиха веригите, прерязаха въжетата и блъснаха двете престъпнички в тъмнината. Никоя от тях не погледна към Клавдия, която ги беше довела до това място, за да получат правосъдие. Тя затвори очи, когато чу писък, после палачът затръшва вратата и постави веригата, като прикова с гвоздеи към нея обявлението за смъртната присъда.

Клавдия отвори очи и се загледа в лобното място. Наблизо се извисяваха пет кръста, на които бяха окачени труповете на египтяните, убити от Муран. Тя отклони очи; телата бяха покрити с кръв, обсипани с тор и мръсотия, след като ги бяха влачили през града. Ненавиждаше това страховито, голо поле, сивите каменни килии, едва подаващи се над земята, и дървените позорни стълбове, щръкнали срещу небето. Ощипа Муран по китката.

— Ела с мен.

Те оставиха лобното място и тръгнаха през пустошта натам, където бяха седяли някога. Клавдия се протегна, седна на земята в сянката на един дъб и отправи поглед към стражите. Повечето от тях бяха освободени, с изключение на четиримата, които трябваше да останат на пост през първата четвърт на деня. Клавдия откъсна една тревичка, помириса свежестта й и я размачка между пръстите си.

— Богове! — прошепна тя. — Елена получи отмъщението си.

— Справедливост! — отвърна седналият край нея Муран. — Справедливост, Клавдия, помисли за мъртвите!

— Мисля! — заяви тя, вторачена в стълбовете на позора, стърчащи срещу небето. — Но аз имам един въпрос към теб, Муране! — Тя се обърна, за да го погледне право в лицето. — Защо беше толкова сигурен, че ще победиш?

— Защото съм най-добрият!

— Какво нахалство! — остро изрече тя и размаха пръст пред лицето му. — Кажи ми истината!

— Те бяха виновни! — потвърди отново Муран. — И ти го знаеш. Къщата, която египтяните притежаваха, даде доказателствата; още други пък бяха открити в катакомбите.

— Кажи ми! — извика Клавдия. — Кажи ми или ще стана и ще си тръгна. Наблюдавах те на арената, Муране, плаках за теб. Заслужавам да знам истината!

Муран сви устни.

— Елена! — тихо заговори той. — Тя ми каза да им отправя предизвикателството, а сетне направихме заговора.

— Какво?

— Тя окуражи Сезотен и хората му да приемат предизвикателството ми, като им каза, че съм ранен, че ударът в главата е бил много сериозен. Направи го чрез други хора, те им повтаряха непрекъснато едно и също, колко съм слаб, как не мога да се съсредоточавам. Аз се присъединих към играта и преднамерено се държах така в гладиаторската школа. Тя довърши нещата, като тайно заложи определена сума в сребро, че египтяните ще победят.

— Хитра е като лисица!

— Дори направи още нещо. Изпрати свои шпиони на тренировките им. Аз знаех за всички приготовления на Сезотен и хората му. Кой е най-опасен, кой е муден, какви тактики използват. Елена дори предложи да ги упоят, но това щеше да бъде твърде очевидно. — Той се засмя на Клавдия, която яростно го изгаряше с очи. — В края на краищата бяха убити. Те не бяха гладиатори.

— Не! — тихо заяви тя. — Определено не бяха, но и ти вече не си, Муране! — Обгърна лицето му с длани: — Това беше последното ти сражение!