Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Galimundi (2009)
Корекция
dave (2009)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2008

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978–954–365–038–5

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Рядка птица по цялата земя.

Ювенал, „Сатири“

Към тях се втурнаха да ги посрещнат икономи и прислужници. Клавдия подаде юздите на един коняр и, следвана от Полибий и Океан, изкачи стъпалата към преддверието. Навсякъде се виждаха знаците на жалейката — черни драперии, кипарисови клонки, посипана пепел, засипани огнища, всички свещи и лампи бяха изгасени, капаците на прозорците бяха отворени, за да могат душите на мъртвите да се движат свободно. Не им предложиха вода да се измият, нито ги поздравиха. Някъде дрънкаха цимбали, една флейта печално пееше, по коридорите отекваха плачове. Това наистина беше опечален дом, място на нещастие и униние, което помрачаваше духа.

Икономът отведе Клавдия да види мъртвите. Първо Александър, положен в една стая до преддверието. Тялото на младия мъж беше умито, помазано с масла и благовония, и облечено в снежнобяла туника; той лежеше с глава върху възглавница, босите му крака сочеха към вратата. Прислужниците и слугите му бяха коленичили наоколо с посипани с пепел коси, лица и рамене. Един жрец монотонно пееше. Клавдия не можа да разбере дали се моли на езически бог или на Господа Христа. Тя погледна восъчното лице на Александър и изпита дълбока жал за младостта, огромната загуба и ужасната му смърт. Ако кожата му не беше толкова бледна, щеше да помисли, че спи, с още червени устни и затворени очи. Тя се поклони пред тялото и излезе.

Икономът я изведе от къщата и я поведе към баните. Там пазеха въоръжени слуги, те отстъпиха встрани, когато икономът влезе с Клавдия в преддверието и помещението зад него. Докато на тялото на Александър бяха отдадени всички възможни почести, труповете на Крисп и Секунд изглеждаха така, сякаш ги бяха извлекли от бойно поле; поруганите им останки бяха потънали в кръв и мръсотия. Вонята бе натрапчива. Клавдия усети, че й се повдига. Нямаше нужда да разпитва. Застаналият зад нея иконом прошепна, че половите органи на двамата са били жестоко отрязани, гърлата прерязани, коремите разпорени; открили ги в баните, плуващи във водата, която сега била източена.

— Такава касапница! — промърмори той. — Навсякъде кръв. Такава ужасна смърт, господарке!

Клавдия не отговори и икономът я изведе навън. Там тя спря, затвори очи и си пое дълбоко дъх, като попиваше в дробовете си чистия въздух и благоуханието на градините.

— Трябва да видя Муран! — прошепна тя. — Трябва да го видя веднага.

Двамата се върнаха във вилата. Стаята на Муран беше встрани от дома, гледаше към моравите, а капаците на прозорците бяха отворени. Муран лежеше, завит до брадичката с ленено платно, с глава върху нагънати парчета плат. Един лекар с двама помощници бе превързал раната на слепоочието му. Клавдия постави ръка върху бузата на Муран.

— Как е? — прошепна тя.

Зачервените очи на лекаря срещнаха нейните.

— Няма опасност за живота му — отговори той, — но има доста натъртвания.

Той отметна платното.

Клавдия зяпна. Муран лежеше гол с изключение на набедрената препаска. По двете му ръце имаше отоци и синини, както и по корема и бедрата. Лекарят отново го покри.

— Те не са опасни — прошепна той. — Скоро ще изчезнат. Но трябва да се погрижим за това — той леко обърна главата на Муран встрани и Клавдия видя раната и контузиите; острата червена коса на гладиатора бе сплъстена от кръв. — Но и това не е толкова страшно — лекарят взе един тампон и леко докосна с него раната. — Тревожи ме вътрешната рана. Ако черепът му е здрав, тогава е в безопасност. Още е в безсъзнание; навярно ще разберем след няколко часа. Ти нищо не можеш да направиш тук.

Клавдия се наведе над леглото и целуна Муран по челото, устните и бузата, после излезе. Остана известно време в коридора, сякаш погълната от мозайката на стената, която изобразяваше легендата за Съня, брата на Смъртта, сина на Нощта, който обитаваше тайнствена пещера на остров Лемнос край земята на легендарните кимери[1]. Художникът бе свързал всичко това, предавайки мрачния, мъглив образ на Лета, реката на забравата, течаща през пещерата, където Сънят се бе излегнал върху пухена постеля, заобиколен от своите безбройни синове, Сънищата. Цялата мозайка бе изпълнена в мрачни тонове, сред които тук-там проблясваха ярки живи петна, като слънчеви проблясъци в мрачен ден. Картината отразяваше собственото настроение на Клавдия. Новините, онова, което бе видяла, сякаш бяха помрачили съзнанието й. Тя трудно можеше да се съсредоточи върху нещо определено. Муран бе ранен. Синът на Аврелиан бе убит; щяха ли да обвинят Муран? Четирима прислужници бяха умрели, да не говорим за онези двама ветерани. Как можа всичко това да се случи в тази красива вила, заобиколена от открита местност? Откъде нападателите знаеха, че Александър ще бъде съпроводен до Рим? Можеше да са разбрали от школата, от мястото за упражнения или дори от баните. Само Муран можеше да каже със сигурност.

Клавдия тъкмо се канеше да се върне в градините, да седне и да обмисли събитията, когато вилата бе разтърсена от още по-ужасени писъци и викове, които приглушиха оплакванията. Тя остана като вкопана на мястото си, когато от задната част на дома се разнесоха сърцераздирателни вопли. Слуги, роби и освобожденци, потресени от собствената си мъка, се разтърчаха при новото нещастие. Малко по-късно икономът се върна, придружен от Леарт; изражението върху лицата на двамата говореше за още една трагедия.

— Военачалникът Аврелиан! — извика задъхан Леарт. — Намериха го мъртъв от сърдечен удар! Беше се затворил в библиотеката да се отдаде на скръбта си. Ела…

Клавдия тръгна след тях по разкошно мебелираните галерии към библиотеката. В едно петно от светлина, струяща през прозореца в другия край, се бе проснал военачалникът Аврелиан. Край него бяха коленичили Урбана и Касия. Двете се поклащаха напред-назад, толкова погълнати от тежката си печал, че никоя от тях не се възпротиви, когато Клавдия се промъкна сред прислужниците и клекна до тялото. Лицето му бе синьобяло, очите отворени, устата зееше пред ужаса на внезапната смърт. Клавдия бързо се огледа наоколо. Не видя нито чаша с вино, нито храна, освен един разгънат на масата ръкопис. Урбана хълцаше, без да може да спре. Касия бе коленичила до нея с ръка през раменете й, втренчено загледана в трупа. Клавдия пипна лицето на мъртвия мъж; беше студено. Наведе се и подуши устата му: не миришеше на нищо, освен на вино. Отдръпна се, когато лекарят, който се грижеше за Муран, се втурна в помещението с торбичка през рамото. Той опипа шията и китката на Аврелиан; натисна стомаха и гърдите, загледан в изцъклените мъртви очи. Умелото му и спокойно поведение направи впечатление на Клавдия.

— Внезапен сърдечен удар! — заяви той. — Военачалникът Аврелиан дойде тук да се отдаде на скръбта си; болката и потресът трябва да са били твърде силни за него.

— Имаше ли слабо сърце? — обади се Клавдия сред хълцанията на двете жени.

Лекарят направи знак с глава към вратата, после нареди на прислужниците да не помръдват, преди да се върне.

— Военачалникът Аврелиан имаше ли слабо сърце? — повтори въпроса си Клавдия, когато двамата вече бяха извън библиотеката.

Лекарят гледаше тавана, сякаш омагьосан от резбите по него. Клавдия видя колко силно развълнуван и неспокоен е мъжът.

— Ти знаеш коя съм аз! — каза тя. — Клавдия, служителка на…

— Знам коя си, Клавдия! — лекарят внимателно я погледна със зелените си очи. Беше хубав мъж с високи скули и тънки устни. Клавдия явно имаше пред себе си умен, наблюдателен човек, който говореше малко и имаше собствено мнение. — Знам коя си! — повтори той. — Военачалникът Аврелиан ми каза за теб. Роден съм в Британия, името ми е Каска. Учил съм в училищата на Родос, Салерно и тук, в Рим. Служа при военачалника още от оттеглянето му. Аз съм не само негов лекар, но и близък приятел, негов съветник; някой би казал дори личен слуга. — Лекарят внимателно подбираше думите си. — Сега, господарке — пристъпи той, — да отговоря на въпроса ти. Военачалникът Аврелиан беше много добър човек; под рязкото му поведение се криеше благородно сърце, но в същото време беше и слаб. Бе изкарал дълга и тежка служба в Британия и на други места. Синът му от неговата първа жена, Александър, беше неговата гордост и радост, и неговата смърт означаваше краят на света на Аврелиан, краят на собствения му живот. Подозирам, господарке, че той не е искал да живее повече, а е желаел да се присъедини към сина си в какъвто и да е живот, който съществува след смъртта. — Лекарят направи няколко крачи, после се върна и застана толкова близо, че Клавдия можеше да усети мириса на отварата от билки, в която бяха изпрани дрехите му. Той докосна челото си. — Аз съм лекар, Клавдия, умея да наблюдавам и навярно мога да ти кажа какво не е наред с тялото, но не мога да ти кажа какво става в съзнанието или душата, както го наричат. Военачалникът Аврелиан бе опустошен от смъртта на Александър — такава ужасна смърт, да попаднеш в засада на един селски път и да те намушкат…

Клавдия вдигна ръка да го спре.

— Какво има, господарке?

Тя го дръпна за туниката, двамата се отдалечиха от прага и отидоха до отворения прозорец, който гледаше към малък вътрешен двор.

— Може и да греша — заяви тя, — но подозирах, че онези, които са нападнали Муран и Александър, са възнамерявали да отвлекат младежа. Ако е така обаче защо са го убили? Същите нападатели ли са били, които са извършили толкова още други престъпления в Рим? Или са били други разбойници? Не, не! — Тя замълча. — Не е логично. Ако са били грабители, щяха да изберат много по-лесна плячка, а не млад мъж, въоръжен и охраняван от човек като Муран, да не говорим за четиримата прислужници с тях. Защо са го убили? Муран ще може да отговори на този въпрос. — Кажи ми, Каска! — Клавдия погледна лекаря в очите. — От малкото, което знам — продължи тя, — Муран, Александър и тяхната охрана са напуснали вилата преди съмване. Тръгнали са по пътя, който води към Рим, значи са се насочили към града.

— Вярно е — съгласи се лекарят. — Всички го знаеха. — Той леко се усмихна на изпитателния поглед на Клавдия. — Миналата вечер — продължи Каска, — Аврелиан не можеше да се нахвали със сина си. Разправяше наляво и надясно как Александър иска да упражни уменията си и да се изправи срещу Муран в гладиаторската школа. Че се интересува от оръжия и един ден ще стане добър воин в императорската войска, какъвто самият Аврелиан е бил. Старият военачалник се хвалеше на всеки, който искаше да го изслуша, на гостите си на вечерята, на слугите, които влизаха и излизаха. Огледай се, господарке, тази вила е пълна с хора, които се ползват от добротата на Аврелиан; онези ветерани, които дивашки бяха убити, бяха само двамина от тях. Аврелиан винаги канеше хора, които познаваше от дългата си военна служба. Те можеха да останат тук дотогава, докогато искат. Всякакви идваха и си тръгваха, прислугата ходеше на най-различни места, а новините бързо се разпространяват.

Клавдия кимна в знак, че е съгласна. Можеше да си представи как старият пълководец се е хвалил предната вечер. Всеки би могъл да научи какво ще става и да се измъкне до града. След като се стъмнеше, въпреки портите, въпреки че защитната стена на вилата се затваряше, някой би могъл да излезе и да се върне, без да го забележат.

— Какво се случи през миналата вечер? — попита тя.

Лекарят изду замислено бузи:

— Както ти казах, Аврелиан беше извънредно щастлив, че Муран е дошъл при нас; чувстваше се по-спокоен. Беше доволен също и от онова, което двамата ветерани му разказаха, сам ми го каза. Както и да е, вечеряхме късно, военачалникът Аврелиан, аз, господарката Урбана и господарката Касия. Аврелиан разказваше спомени от дните на военното си минало и говореше как Александър ще тръгне по стъпките му.

— Ти чу ли, видя ли нещо подозрително? — настоятелно продължи Клавдия. Каска поклати отрицателно глава. — Ще се опиташ ли да поразпиташ още? — помоли го тя. — Нещо, което някой от прислугата е могъл да забележи? Все някой в тази вила би трябвало да знае нещичко.

Лекарят кимна.

— Леарт там ли беше? Има предвид, на снощното угощение? — попита Клавдия.

— Разбира се — студено отвърна лекарят. — Където е господарката Касия, там е и той. Но като споменах за това, господарките имат нужда от мен. Ще запомня това, което ми каза.

Вече се канеше да тръгне, когато Клавдия го хвана за рамото.

— А другите убити? От охраната?

— Всички са били убити мигновено, простреляни от стрели — отговори лекарят. — Телата им са в дома на мъртвите.

— А двамата ветерани?

Той сви рамене:

— Според един роб, Секунд бил видян малко преди разсъмване да отива към баните; военачалникът им беше възложил някаква работа. Той влязъл, а другият трябва да се е присъединил към него по-късно, но как са били убити толкова лесно и безшумно, не знам. Сега, господарке, наистина трябва да вървя.

Лекарят с бързи крачки се отправи към библиотеката, а Клавдия отиде да потърси Полибий и Океан. Намери ги седнали на стъпалата във вътрешния двор на кухните, заобиколени от прислужници от помещението за миене на съдове и от близките конюшни. Полибий се опитваше да ги поразвесели. В центъра на двора имаше фонтан с воден чучур във формата на житен сноп, вързан към издялана от мрамор бягаща лисица и чичо й описваше ритуалите на големия празник в Рим, когато лисица с привързан към опашката й запален сноп от съчки се пуска на свобода в подножието на Авентинския хълм[2].

— Според мен — говореше той, влязъл в ролята на учител, — корените на празника идват от времето, когато заловили лисица да напада ято гъски. Тя била оваляна в слама и запалена, но успяла да избяга, изгоряла само опашката й. Жертвоприношението носело късмет, затова оттогава…

Когато забеляза Клавдия той млъкна, извини се, стана и бързо тръгна към нея с Океан след него. Прислужниците започнаха да възразяват, че не е довършил разказа си, но Полибий им викна през рамо, че някой ден ще им доразкаже останалото. Клавдия заведе двамата в един сенчест ъгъл на двора.

— Преди да ме попиташ — ухили се Полибий, — ще ти кажа, че душих като добро паленце за каквато и да е новинка, до която бих могъл да се домогна — посочи към кухните, където прислужниците, разочаровани, че разказът му е останал недовършен, се бяха върнали към задълженията си. — Това е бил щастлив дом. Аврелиан го ръководел с желязна ръка, но бил много добър и щедър. Прислужниците го обичали. Имало много гости. Старият военачалник се интересувал само от сина и спомените си, а господарките Урбана и Касия били отдадени на добрите си дела и култа към една жена на име…

— Магдалина.

— О, да! — ококори очи Полибий. — Магдалина.

— Как е Муран? — попита Океан.

— Ранен е лошо встрани на главата и още е в безсъзнание. Ще чакам, докато дойде на себе си — тя пак се обърна към Полибий: — Научи ли нещо за нападението?

— Всички знаели, че са тръгнали за Рим. О, между другото, има убит още някой, един селянин, който работел навън на нивата си. Намерили тялото му със забито в гърба копие; трябва да е бил убит от същите онези, които са направили засадата.

Клавдия погледна към небето. Белите облаци се разсейваха, слънцето напипаше все по-силно.

— Да отидем там! — предложи тя. — Искам да видя мястото на нападението.

 

 

Те напуснаха вилата и тръгнаха по спечения от слънцето коларски път. Клавдия съжали, че не си взе шапка. Горещината сякаш ги разтапяше, прохладният вятър вече не подухваше и потта се стичаше по гърба й. Коларският път бе твърд като скала; жилавите шубраци от двете му страни вече бяха пълни с насекоми и от тях се разнасяше непрестанната песен на щурците. Стигнаха до мястото на засадата, мрачно, прохладно, засенчено от дърветата наоколо. „Призрачно място, помисли си Клавдия, където маните на убитите бродят безспирно“. Тя бързо прошепна заклинанието, на което я бе научила майка й, без да знае дали е християнско или езическо. Океан и Полибий спряха с ръце на хълбоците и заоглеждаха сплетените клони над тях.

— Добро местенце! — обади се Океан. — Точно тук бих нападнал някого. — Той се наведе и почука с пръсти коравата, покрита с камънаци почва.

Тримата грижливо претърсиха земята. Клавдия откри кървави петна и части от стрели; тук-там се виждаше как някой кон се е подхлъзнал и се е обърнал, оставяйки отпечатъци от копитата си в пръстта. Само едва забележими следи напомняха за жестокото нападение, отнело живота на петима души. Тя последва Океан към групичката дървета вляво; храсталаците тук бяха сплетени и гъсти, но накрая откриха черния път, който нападателите навярно бяха използвали. Океан дълги години беше служил в помощните войски и военното му обучение сега им помогна много. Отначало той се луташе и колебаеше, но скоро започна да показва как нападателите използвали дърветата от двете страни на черния път, за да разположат въоръжени с лъкове стрелци. Застанала в сянката на една сикомора, Клавдия разбра каква ясна цел са били Муран и хората с него. Пресякоха пътеката и претърсиха и другата горичка като малко по малко събираха сведения за случилото се. Океан предположи, че нападателите навярно са били дванайсетина души, притаили се за известно време сред дърветата; откриха конска подкова, камък, върху който някой бе точил меча си, остатъци от храна, счупена чаша и парче кожа.

— Мисля — заключи Океан, — че нападателите, общо около дузина души, са дошли тук много преди съмване. Разположили са се на лагер, яли са, пили са и са се подготвяли. Дърветата растат съвсем нагъсто. Дори птиците свикнали с присъствието на нападателите. Били са професионални убийци, знаели са какво правят. Странно — унесе се в размишленията си той, — имали са само един или два коня.

— Но след нападението сигурно са ги изоставили, когато са се връщали в Рим? — подхвърли Клавдия.

— Не е задължително! — възрази Полибий. — Ако тръгнеш по черния път, ще видиш, че води до кръстопът. Нападателите са избягали оттук, разпръснали са се, смесили са се с отиващите в града или излизащите от него. Ако не са се държали подозрително, никой всъщност не ги е забелязал. Кой знае, може дори да са били преоблечени като войници, като част от някой помощен отряд, който пътува към гарнизона си. Кому би хрумнало да ги спре?

— Питам се — продължи Клавдия — какво ли е станало с техните ранени и убити. Муран трябва да им е показал с кого си имат работа.

Объркани, Океан и Полибий само поклатиха глави.

Клавдия се върна на черния път и се обърна към вилата. Нещо не беше наред, но тя се чувстваше твърде изморена, твърде объркана, за да напипа същината на проблема. Повика Полибий и Океан и те тръгнаха след нея през дърветата и полето натам, където бе открито тялото на селянина. И тук почвата беше корава, набраздена на пластове и изровена, и те трябваше много да внимават, за да не се препънат или да не изкълчат глезен. Местността стръмно се издигаше нагоре към билото на един хълм. Тримата откриха плуга и ръчната количка, още пълна с оборска тор; воловете бяха разпрегнати и отведени. Океан видя едно кърваво петно. Застанала на върха на този самотен хълм, Клавдия се вгледа в малкото стопанство в подножието му — постройка от червени тухли, заобиколена от дървета, и се запита каква ли тежка горест бе причинила там смъртта на бедния човек. Стоеше, потънала в мислите си, когато осъзна какво всъщност се е случило. Селянинът е тръгнал преди зазоряване и е отвел воловете да ги впрегне в плуга. Сигурно е работил, докато се е уморил да преобръща спечената земя. После е помъкнал количката и е разпръснал торта, която с падането на дъжда е щяла да направи почвата по-плодородна. Притаилите се в засада мъже са разбрали опасността — той можел да ги види, и затова просто го убили — безсърдечно допълнение към жестокостите, които им предстояли.

Внезапно тя чу в далечината звука на тръба, обърна се и долови отблясък от броня по черния път между дърветата.

— Какво е това? — обади се Океан.

— Императрицата! — отвърна Клавдия. — Елена в цялото си величие пристига във вилата.

— Което значи, че ние трябва да се връщаме! — заяви Полибий.

Клавдия се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо! — невинно я погледна в отговор Полибий. — Но онзи пикт, когото ме посъветва да наема за готвач, май се оказва истински майстор в занаята, Клавдия. Ще трябва да се връщам и да сложа всичко в ред.

 

 

Сякаш цялата мощ на Рим пристигаше във вилата на военачалника Аврелиан. Императорски носилки с блестящи обкови върху резбованото тъмно дърво и тежки бели завеси със скъпоценни камъни по краищата доведоха Елена и Константин, за да споделят скръбта на вдовицата. Августата и синът й бяха придружавани от най-първите придворни и чиновници, включително и Анастасий, Крис и дори презвитер Силвестър. Императорската гвардия — пехотинците и конниците — също пристигна в блестящите си великолепни брони със скулптирани нагръдници и наколенници, подплатени с кожа полички и величествено украсени с пурпурни пера шлемове. Те изпълниха вътрешните дворове и землището на вилата, започнаха да се разпореждат във външните пристройки и конюшните, да разпъват навеси и павилиони по моравите и полетата извън стената. Обградиха вилата със стоманен пръстен.

Полибий събра своите оскъдни вещи и с подтичващия зад него Океан, се отдалечи от вилата, а Клавдия се промъкна през тълпата, за да посети Муран. Бдящият над него прислужник я увери, че е дошъл на себе си, но Каска му е дал обезболяващо и сега спи. Доволна, че Муран е вън от опасност, Клавдия отиде в градините. Бур и хората му се бяха разположили в една от овощните градини, където вече се справяха с отмъкнатата от кухните храна, наобиколили набързо стъкмен огън като стадо глигани. Всички станаха да поздравят разпалено Клавдия, направиха й място, бутнаха в ръцете й дървена паница, препълнена с подправено свинско, и я поканиха да сподели с тях глътка от винения мях. Германците се наслаждаваха на храната си и с пръсти пъхаха горещото месо в уста. Бур ядеше също толкова бързо, колкото и другарите му, но от време на време внимателно поглеждаше към Клавдия.

— Императрицата — изсумтя той между два залъка, — е като богинята на войната Фрея[3], изпълнена е с ярост и се задушава от гняв, затова внимавай, малката!

Клавдия прие предупреждението. Успя да си осигури малка стаичка над една от външните пристройки и се погрижи за себе си. Зърна Елена отдалеч. Лицето на императрицата беше изопнато от сдържания гняв. Августата минаваше от атрия край перистила с колонадите, с обточено със злато ветрило в едната ръка, а другата — положила върху рамото на сина си с неговите изпъкнали очи и четвъртито лице. Пламтящите му страни, олигавени устни и несигурна походка издаваха, че е много пиян. Един поглед бе достатъчен: Елена наистина беше разгневена.

Клавдия остана в сенките, докато императорските чиновници се заеха с подготовката на погребенията. Заради силната горещина на късното лято погребалните обреди щяха да се състоят още същата вечер. В далечния край на градините бяха издигнати клади — шест по-малки около една възвисяваща се, за Аврелиан и сина му. Траурната процесия се подреди в централния вътрешен двор веднага след здрачаване. Воини от императорския двор в блестящи брони носеха факли и пламъците им играеха на лекия ветрец. Певци и актьори, набързо докарани от Рим, подеха сърцераздирателна монотонна песен, която зловещо се понесе в мрака. Въздухът ухаеше на тамян, натрошено сандалово дърво и билки. Прозвуча самотна тръба, вдигнаха и свалиха знамената и пенатите[4], и процесията пое към погребалните клади.

Телата на военачалника Аврелиан и сина му Александър почиваха върху широко, разточително украсено ложе, а телата на другите шестима — на дървени носилки. Съпроводена от пронизителното дрънчене на цимбалите и печалния звук на малка флейта, процесията тръгна по осветявания от факлите път да обиколи мястото на погребението. Господарката Урбана, подкрепяна от Касия и Леарт, и Елена и Константин като главни опечалени, застанаха на един подиум. Клавдия стоеше далеч отзад, подслонила се под разперените клони на един дъб. Самият Константин произнесе панегирика[5] от една импровизирана ростра[6], после под звуците на оплакванията напръскаха с вино и обсипаха с цветя кладите, и подпалиха с факли сухите съчки в подножието им. В началото пламъците само примигваха, но когато сухото, напоено с масло дърво ги подхвана, те се разпространиха и лумнаха с бучене към нощното небе като кървавочервени езици.

Клавдия видя достатъчно. Тя се измъкна през мрака и се върна в стаята на Муран. Той продължаваше да спи, а слугата дремеше на сноп слама в другия край. Клавдия целуна Муран по челото. Като излезе от стаята, тя спря и се заслуша в надгробните оплаквания, примесени с пукането на кладите. Дори от мястото, където стоеше, можеше да усети характерната миризма на полятата с масло клада. Оттегли се рано в стаята си, като гледаше да минава по-далеч от галериите и коридорите. Елена и Константин щяха да присъстват на възпоменателното угощение, а веднага, щом ритуалната част приключеше, императрицата щеше да нанесе удара си.

 

 

Клавдия не се излъга. Рано на другата сутрин, веднага след изгрев слънце, Бур я потърси — точно когато се канеше пак да отиде при Муран. Той настоя тя да тръгне с него и я заведе в градината под атрия, чиято колонада беше охранявана от застаналите близо един до друг германци и въоръжени с копия императорски воини. Елена бе отпратила двора и седеше там само с Константин. Императорът, чиито очи още бяха замъглени, се бе изтегнал на специално издигнато кресло, почесваше небръснатото си лице и поглеждаше с копнеж каната с вино и чашите, поставени върху поднос на централната маса. Той протегна ръка да си налее и майка му веднага я отблъсна, сетне посочи на Урбана, Касия, Леарт и накрая на Клавдия поставените пред тях столове. Мястото беше прохладно и красиво, басейнът с чиста вода проблясваше на светлината, а белите лотоси по повърхността му се отваряха към изгряващото слънце и насищаха въздуха с ухание. Пурпурен балдахин, поръбен със сребро, трябваше да предпазва августейшите особи от горещината. Елена стоеше като статуя, с твърди като мрамор лице и очи, устните й леко се кривяха от гнева, който бушуваше в нея. Само веднъж тя отправи пронизващ, яростен поглед към своето „малко мишле“. Облечен също като майка си, в бяла одежда с пурпурни кантове, Константин прикри с ръка беглата си усмивка и смигна на Клавдия. Бур приближи, застана зад императрицата, наклони се и прошепна нещо в ухото й.

— Добре! — въздъхна императрицата. — Донеси още един стол за нашия победител.

Бур се оттегли. Клавдия се напрегна. След малко Муран, с пребледняло лице, влезе под балдахина. Бе облечен в тъмнозелена туника, която му беше малко голяма. Синините по ръцете и краката му бяха намазани с масло, на главата му имаше превръзка с лапа. Той изведнъж се стегна, коленичи пред императора и майка му после се обърна и поздрави Клавдия, която се надигна от мястото си.

— Седни!

Гласът на Елена прозвуча като удар с камшик, когато тя й посочи стола.

Докато Клавдия сядаше, Урбана високо въздъхна. Клавдия се обърна към нея. Вдовицата седеше с наведена глава, с положени в скута ръце. Клавдия не можа да реши дали въздишката беше израз на скръб или на гняв при вида на Муран.

— Домина — Елена съчувствено се усмихна, — още веднъж те моля да приемеш нашите най-искрени съчувствия за ужасната трагедия, която се случи тук…

— Отмъщение! — дрезгаво я прекъсна Урбана. — Искам отмъщение и правосъдие, и ги искам веднага!

— Всичко с времето си! — Константин се протегна към масата и си наля бокал вино толкова бързо, че Елена не успя да се намеси. — И с волята на Рим! — добави императорът и дълбоко отпи.

Клавдия си наложи да се успокои. Константин бе посочил самия корен на проблема. Всяка лична драма тук, в тази вила, бледнееше пред твърдата имперска политика.

— Нападателите? — заговори Елена. — Онези похитители…

— Убийци! Касапи! — избухна Муран. Той протегна ръка. — С твое позволение, Августа, аз бях там. Те не направиха опит да отвлекат Александър. — Той бързо погледна към императрицата, докато Урбана сподави хълцането си. Муран се извини за мъката, която щеше да причини, после описа смъртоносното нападение и сипещите се от тъмнината стрели, ужасната битка гръд срещу гръд, маскираните мъже, обкръжили коня му и коня на Александър. — Всичко стана така, както ви разказах — завърши той. — Това беше опит не да похитят, а да убият младия мъж, а вероятно и мен.

Клавдия напрегнато го слушаше. Елена се обърна, студена и враждебна.

— Съгласна ли си с това? — рязко попита тя.

— Да, твое величество, съгласна съм.

После Клавдия описа онова, което беше научила. Как военачалникът Аврелиан съобщил, че Муран и синът му на другата сутрин отиват в Рим, за да присъстват на заниманията на една гладиаторска школа. Как нападателите са можели да научат това от който и да е обитател на вилата. Как са се събрали в горичката много преди разсъмване, убили са селянина и са подготвили нападението. Когато тя привърши, Елена се върна към смъртта на двамата ветерани. Клавдия обясни, че и двамата трябва да са били проследени от Рим, че вилата едва ли може да се нарече укрепление и че всеки би могъл да се промъкне сред дърветата или на друго някое усамотено място и там да изчака да осъществи замислите си.

Елена я изслуша, докато нетърпеливо потрепваше с крак или побутваше с лакът сина си, който похотливо наблюдаваше как Касия разговаряше със знаци с Леарт.

— Ваши величества! — Леарт се наведе напред, загледан в господарката си, после се обърна към императора и майка му. — Господарката Касия пита: Муран е знаменит гладиатор. Ако нападателите са възнамерявали чисто и просто да убият младия Александър и вероятно Муран, защо са напуснали прикритието на дърветата? Четирима от слугите са били убити със стрели; същата участ би могла да сполети Александър и Муран. Защо се е стигнало до ръкопашен бой между тях и един прочут боец?

— Съществува само един възможен отговор на това — меко проговори Клавдия. — Твое величество, твоят слуга Херея беше пратен в катакомбите да търси тези злосторници.

— И това е било тяхното отмъщение? — бързо запита Константин. — Точно това ти казах и аз, майко! — обърна се той към Елена. — Това е пряко предизвикателство към нашия авторитет, опит да ни направят за посмешище в очите на Рим!

— Не мисля, че е така! — внимателно се обади Клавдия.

Константин изненадано се обърна към нея.

— Какво значи това, мишле? — попита той иронично.

— Твое величество, не мисля, че е така. Муран описа нападението, но пропусна едно нещо. Ето защо исках да разпитам първо него.

Тя се усмихна на императрицата, която й отвърна с гневен поглед.

— Питай го сега! — остро заповяда тя.

Клавдия стана от стола си, отиде при Муран и коленичи до него. Тя сложи едната се ръка на коляното му и нежно го загледа. Той още беше много блед, черни кръгове очертаваха очите му, белезникавият цвят на кожата силно контрастираше на червеникавата му коса.

— Муране, спомняш ли си нападението? — започна тихичко тя. — Ти и Александър сте яздили стреме до стреме.

Гладиаторът кимна.

— Стрелите са дошли откъм дърветата, четиримата слуги паднали на земята, какво стана после?

— Около нас се изви истинска вихрушка от хора — продължи Муран, — маскирани, облечени като наемници, мъже с кожени полички и сандали, добре въоръжени с мечове, ками, бойни тояги и брадви. Те ни заобиколиха и размахваха оръжията си. Аз отвръщах на ударите им, както и Александър, държеше се като истински войник.

Урбана пак тихичко започна да хълца.

— Вие убихте ли някого от тях? — продължи да го разпитва Клавдия.

Тя чу как императорът се задъха от вълнение.

Муран затвори очи и сведе глава, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Да! — отговори той. — Сигурен съм, че Александър уби двама, видях как ги намушка с меча си. И аз трябва да съм убил двама или трима; други бяха тежко ранени. Беше истинско кърваво сражение, острие срещу острие.

— Аз видях кървави петна по черния път! — потвърди Клавдия, после се обърна към императрицата. — Августа, мислих върху това. Напълно възможно е това нападение да е било последното, затова и Александър е бил убит. Затова са нападнали пред очите на всички!

— Какво искаш да кажеш? — попита Константин. Елена присви очи и напрегнато се загледа в лицето на Клавдия.

— Твое величество! — обърна се Клавдия към императора. — Когато някои войници са част от наказателна кохорта, какво става с тях?

— Винаги ги пращат първи в сражението, за да се докажат.

— Ето какво е станало, според мен! — заяви Клавдия. — Който и да е предвождал нападателите, в действителност е искал да убие Муран и Александър, както и собствените си хора; затова и са били изпратени. Водачът е решил, че вече трябва да приключва. Вярно, може и да е поискал да отмъсти за намесата на Херея. Но по-важно е това, че вече е нямал нужда от злодеите, които е наел. Какъв по-добър начин от това, да използваш Муран да убие онези, от които искаш да се отървеш?

— Господарката ми е съгласна — обади се Леарт, — но има още един проблем. Ти каза… — евнухът замълча, за да събере мислите си, — … ти каза, че нападателите са дошли от Рим, че са изчакали жертвите си в горичката. Нападението започва, Александър е убит, но какво става после?

Муран докосна главата си встрани.

— Получих удар тук, причерня ми и паднах от коня, но все пак успях да се изправя на крака, иначе щяха да ме убият. За тях все още бях опасен. Помня, че чух звука на рог и онези, които бяха оцелели, побягнаха, но помня, че прибраха падналите. Аз вдигнах Александър, но разбрах, че е мъртъв. Поставих тялото му на един от конете и го върнах във вилата, после припаднах, останалото го знаете.

— Телата! — възкликна Клавдия. — Твое величество, ако водачът на нападателите е възнамерявал да убие Александър и Муран от самото начало, а после да остави собствените си хора да бъдат убити, къде са телата на нападателите? Муран е видял, че ги отнасят. Вярно, оцелелите биха могли да тръгнат към голямото шосе, водещо в Рим, да се смесят с тълпите и да се изгубят сред тях, но много трудно е да се скрият трупове.

— Какво намекваш?

— За групичките дървета! — отговори Клавдия. — Твое величество, моля те да ми разрешиш да изпратя Бур там. Трябва основно да претърсим местността. Труповете може още да са там, скрити някъде. Ако ги открием, навярно ще можем да ги разпознаем, да разберем откъде са дошли, да намерим някаква нишка към цялата тази загадка.

Възбуденият Константин бързо пак напълни чашата си и шумно сръбна, докато кимаше в съгласие.

— Значи ще трябва да останем тук! — заяви Елена. Тя заповяда на Бур да вземе хората си, да ги заведе в горичката, където беше станало нападението и да я претърсят най-основно за всяка следа, да гледат дали някъде из нея земята е била разкопавана. — Ще търсите трупове! — натърти Елена.

— В този пек и горещина — поклони се Бур, — вонята ще ни отведе до тях.

Когато Бур си тръгна, Елена се обърна.

— Това изобщо не е добре! — прошепна тя. — Урбана, приеми още веднъж съчувствията ни. Муране, ти оставаш тук. И ти, Клавдия, докато реша какво ще става. Междувременно — Елена се изправи и всички бързо я последваха, а тя грубо стисна рамото на Клавдия и ноктите й се забиха в кожата, — да се надяваме, че си права, мишлето ми, че това е последното похищение. Искам истината. Който и да стои зад всичко това, ще умре и цял Рим ще се смае от смъртта му.

Императрицата тръгна, последвана от сина си, който продължаваше да отпива от бокала си.

Клавдия се обърна към господарката Урбана и стисна ръцете й, като по този начин изразяваше дълбокото си съжаление и съчувствие. Лицето на Урбана беше бледно, очите й зачервени. Тя кимна, но не можа да се въздържи да нападне Муран.

— Ти обеща да закриляш сина ми — изсъска тя, — а той беше убит! Заради неговата смърт загубих и съпруга си. Нямам какво да ти кажа, Муране!

После сви рамене и отмина.

Касия и Леарт се приближиха. Въпреки че бе дълбоко опечалена, Касия изглеждаше все така необикновено красива. Тя взе лицето на Клавдия в ръце, целуна я нежно по двете страни, после плъзна пръсти по рамото на Муран в дружелюбен жест, преди да направи знак на Леарт да я последва. Клавдия ги гледаше, докато се отдалечаваха. Обзет от слабост, Муран бързо приседна и скри лице в ръцете си.

— Не! — прошепна Клавдия. — Вината не е твоя, Муране! Виж какво…

Муран свали ръцете си.

— Онова, което Урбана каза, не е вярно! — настоя Клавдия. — Никой не би могъл да предположи станалото! Ние разнищвахме похищения, отвличания на млади мъже и жени, а не жестока засада и дивашко убийство! — тя поклати глава: — Не мога да разбера какво става… — продължи Клавдия. — Всичко е обгърнато в тайни и лъжи. Но хайде, Муране — тя се засмя насила, — пази си силите!

Помогна му да се изправи на крака и настоя той да се върне в стаята си. Там го настани удобно в леглото, седна на един стол и погали лицето му с върха на пръстите си. Муран се опита да каже нещо, но очите му натежаха и той скоро заспа. Клавдия го остави. Чувстваше, че в себе си цялата кипи от гняв. Не само заради публичното пренебрежение към скръбта на Урбана, което прояви Елена и нейните язвителни забележки; тя и Муран също бяха попаднали в капан. Вече беше убедена, че похитителите са възнамерявали да убият младия Александър. Бяха тръгнали от Рим с тази цел, но защо? Да покажат презрението си към императрицата? Да отмъстят на Елена, че се е намесила в делата им посредством Херея? Или, както подозираше, да се освободят от съучастниците си?

Клавдия седна на стъпалата на един страничен вход и се замисли за Секунд и Крисп, двете други жертви, за които също трябваше да има възмездие и справедливост. После стана и тръгна към баните на вилата. Кървавата мръсотия, причинена от двете убийства, бе почистена, водата от басейна бе източена. Клавдия огледа покрития с плочки под и забеляза частиците от глинени съдове, попаднали между плочките или струпани на купчинки в ъглите, където стената се съединяваше с пода. Излезе навън и като използва пълномощията си, изпрати един слуга да намери лекаря Каска. Изчака го в прохладата на портика, докато лекарят, раздразнен, че са прекъснали закуската му, пристигна с бързи стъпки. Клавдия му се извини за причиненото неудобство.

— Кажи ми — започна тя, — когато телата на онези двама ветерани бяха намерени, повикаха ли те?

— Да — лекарят седна уморено до нея. — Една слугиня полюбопитствала защо вратата е полуотворена, влязла вътре и видяла ужаса.

— Сетне?

— Извикаха мен и иконома. Намерихме двете тела да плуват в басейна.

— Нещо друго?

— Навсякъде имаше кръв.

— И какво още?

Каска изкриви лице:

— Да, имаше един счупен глинен съд. Защо?

Клавдия се загледа в моравата. Слуги поливаха тревата, пауни крещяха, над цветните лехи прелитаха птици, пеперуди лениво пърхаха във въздуха. Приятна гледка, каквато толкова биха харесали поетът Хораций и естественикът Плиний — пълна противоположност на разигралото се мерзко оскверняване.

— Господарке? — обади се Каска.

— Двама ветерани бяха убити — бавно промълви тя, — възрастни войници, умели бойци. Трябва да са били издебнати от някого, когото най-малко са очаквали. Въпреки предупреждението, те не са проявили бдителност, затова подозирам, че убиецът е жена. Разбрах, че Секунд първи е дошъл тук. Седнал и зачакал Крисп. Старите войници не обичат да работят. Секунд сигурно не е започнал без другаря си. Освен това, не е бил съвсем на себе си от промяната в живота си — бил е повикан от Рим и разпитван от стария военачалник. И така, той си седи полузаспал в преддверието, а в баните влиза жена. Скоро ще съмне, светлината в помещението още е слаба. Жената носи делва. Секунд не я поглежда втори път. Тя влиза в залата с басейна и изтървава съда. Внезапно събуден, Секунд отива там и попада право на насочената към него кама. Малко по-късно влиза Крисп, също сънен. С препъване изкачва стълбите и замръзва при вида на ужаса, който се носи във водите на басейна. Опитва се да избяга и когато се обръща, убийцата вече го чака. И отново бързо намушкване в корема.

— Сигурна ли си, че е била жена?

— Сигурна съм! — усмихна се Клавдия. — Точно както и при другите убийства. Мислиш ли, че е възможно, Каска?

Лекарят разпери ръце:

— Всичко е възможно под слънцето, Клавдия! Да — посочи той с ръка, — погледни тази вила, хората, които влизат и излизат…

— Старият военачалник — ти наистина ли го обичаше? — попита тя.

— Знаеш, че е така.

— А господарката Урбана?

— Срещала си се с господарката Урбана, властна като pontifex maximus[7], силен характер. Беше привързана към Аврелиан също толкова, колкото и той към нея, въпреки че пътищата им бяха различни. Военачалникът пишеше спомените си. Ти познаваш старите войници. Господарката Урбана беше погълната от всичко християнско, особено от култа към Магдалина. Изпрати хора в Галия. Възнамеряваше да напише своята история на култа. И двамата не се трудеха да изкарват прехраната си, за разлика от нас. Аврелиан си имаше навици: всяка сутрин се събуждаше, вземаше баня, закусваше и приемаше хора, после отиваше в библиотеката да пише спомените си. Излизаше само за да се разходи с Александър. — Каска стана. — Трябва да вървя. — Той й се усмихна: — Трябва да се погрижа за Урбана, тя не се чувства добре, както и господарката Касия.

— Военачалникът Аврелиан харесваше ли я? Касия, искам да кажа?

— О, да, много. — Каска замълча за момент, подбирайки внимателно думите си. — Не съм виждал мъж, който да не е бил привлечен от нея. Тя и Леарт? О, те са по-скоро един човек, отколкото двама. Леарт е извънредно вежлив, истински извор на познания, когато иде реч за медицина, благовония и всякакви билки. Но, Клавдия, ако искаш да научиш повече за военачалника Аврелиан, иди в библиотеката, спомените му са там. Помоли библиотекаря, той ще ти помогне.

— Каска?

Лекарят спря на стълбите.

— Ти ли облече труповете на онези ветерани за погребението?

— Да, да, аз ги облякох! — изкриви лице Каска.

Клавдия стана и тръгна надолу по стълбите:

— Като лекар ми кажи, кой и защо според теб, би могъл да извърши тези поругавания?

Каска леко се тупна по челото:

— Клавдия, вече ти казах, че случилото се тук е истинска загадка за мен — той се приближи към нея: — Но ти повтарям, че онзи, който е убил ветераните, трябва много, ама наистина много да ги е ненавиждал!

Клавдия изпитателно го погледна, после тръгна към вилата. Старият библиотекар имаше най-голямо желание да й помогне. Той я настани на една маса до прозореца в другия на помещението и я попита дали там й е достатъчно светло. Клавдия му се усмихна:

— Достатъчно, за да мога да чета! — отвърна му тя. — Възможно ли е да видя спомените на военачалника?

Библиотекарят й ги донесе, сякаш носеше свещени предмети от храм. Той остави на масата свитъците, всеки от които беше грижливо номериран.

— Военачалникът ги изписа четливо със собствената си ръка — обясни той. — По-късно аз трябваше да ги препиша.

Без да го поканят, той седна на един стол от другата страна на масата и започна любопитно да наблюдава, докато Клавдия разгъваше свитъците. И преди беше виждала такива. Военачалникът не се различаваше особено от който и да е друг ветеран, който описва походите си в Британия и други места по света: той изразяваше мнението си за укрепленията, за придвижването на войските, за защитата на империята. Клавдия се прехвърли на последния свитък, разгъна го и бързо, но внимателно прехвърли написаното. Военачалникът имаше четлив почерк и точна мисъл; той отбелязваше всеки развой на събитията и отбелязваше в полето за какво се разказва в новия пасаж. Тук отново се говореше за всички злочестини на империята: породената от гражданската война слабост, необходимостта да се подсили войската, военната флотилия отново да се изгради, да се защитават зърнените полета на Египет — все въпроси, които всекидневно са били обсъждани на форума и другаде. Имаше пасажи за семейството му и особено за Александър, и други, посветени на християнството, което той възприемаше с добродушна ирония. Клавдия не можа да открие нищо любопитно или многозначително. Тя нави свитъка и го върна на библиотекаря.

— Какво търсеше? — попита я мъжът.

— Нищо! — разсеяно отговори Клавдия. — Всъщност нищо.

Библиотекарят я остави. Клавдия продължи да седи на мястото си с подпрени на масата лакти, загледана в помещението на библиотеката. Питаше се кога ще се върне Бур. Вече се канеше да тръгне, когато вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Тя присви очи и разпозна предпазливата походка на презвитер Силвестър.

— А, Клавдия! — обади се той. — Търсех те. Ела, искам да ти покажа нещо.

Той я изведе от библиотеката и двамата тръгнаха надолу по галерията към една малка градина със заобиколена от цветя беседка. Покани я да седне и се настани удобно до нея.

— Добре ли си, Клавдия?

— Знаеш какво става — отговори тя. — Императрицата е разгневена. А аз изобщо не напредвам.

— Затова пък аз напредвам. — Силвестър взе кожената торбичка, която винаги носеше, отвори я и извади оттам един разръфан, пожълтял ръкопис, който остави в скута й. — Можеш да го задържиш. — Засмя се: — Това е доста опърпан препис на „За медицината“ от Целз[8] — кръстоса ръце Силвестър и продължи словоохотливо, — Целз е бил не лекар, а наблюдател на човешките същества. Бил е съвременник на Плутарх[9], живял е преди около двеста години. В труда му има едно чудесно приложение, в което описва смъртта на Александър Велики във Вавилон. Цитира различни източници като Диодор Сицилийски, Юстин, Арий[10] и другите…

— Презвитер Силвестър, какво общо има всичко това с…

— Слушай! — продължи той. — Александър умира в разгара на лятото във Вавилон. Между първите му военачалници веднага избухват борби кой да го наследи. Започва истинска криза. Трупът на Александър е оставен, без да му обръщат никакво внимание, поне седмица. Когато вавилонски и египетски балсаматори накрая успяват да стигнат до него, намират го чудотворно запазен.

Клавдия почувства, че замръзва. Не заради ужасните престъпления, извършени в тази вила, а заради „Голямото чудо“ на чичо си Полибий.

— Същите тези източници — продължи презвитер Силвестър, — подчертават божествеността на Александър, като сочат факта, че въпреки силната горещина трупът не бил започнал да се разлага. Същите автори дават и обобщени сведения за смъртта на Александър по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Те изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. Целз мисли, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, където има една отрова, наричана арсен. В малки дози тя може да се използва за стомашен лек и дори да служи като афродизиак. Това ме интересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментатори. Арсенът също така е и могъща отрова, която съществува в много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане[11]. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда слабо златиста; трупът също изпуска прах, който наподобява леко златисто покритие. Затова, Клавдия… — той замълча за миг, — мисля, че блажената Фулгенция има много общо с Александър Велики. Императрицата и нейният син най-щедро дариха някои постройки да ни служат за църкви в Рим. Аз приготвих — Силвестър се засмя, — или по-скоро приготвям саркофаг за блажената Фулгенция. Елена я смята за свята девица мъченица.

— Обаче тя не е! — прекъсна го Клавдия. — Тя не е светица, нали така?

— Да, страхувам се, че е така. Съблякох и измих тялото. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и…

— Апулей… — прошепна Клавдия.

— И… — продължи Силвестър, — веднага след това започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, Клавдия, блажената Фулгенция в действителност е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината на чичо ти.

— Това не означава, че Полибий е виновен.

— Императрицата не я е грижа — прошепна Силвестър, — и, колкото и да е странно, и мен не ме е грижа.

— Какво искаш да кажеш?

Силвестър се изправи:

— Всъщност това няма значение, Клавдия. Най-добре е да оставим на Всевечния Бог въпроса за светостта. Мен наистина не ме е грижа, но не искам да мислиш, че те заплашвам. Не те заплашвам. Не се тревожи, никой няма да закача чичо ти. Аз лично ще се погрижа за погребението на блажената Фулгенция. — Той се наведе и приближи лицето си до нейното: — Уверих Августата, че всичко е наред. А онзи Офелион, който души наоколо? Сложиха му юзди и му поставиха нова задача. — Силвестър се изправи: — Онова, което искам, Клавдия, е всичко да приключи колкото е възможно най-бързо. Императрицата те нарича свое мишле. Едно зорко и хитроумно мишле! — печално добави той. — Затова продължавай да припкаш наоколо, Клавдия! Елена иска да знае кой е виновен за похищенията и публично да го накаже, да си спечели доверието на сенаторите и търговците, на могъщите в Рим. Освен това иска да открие и убиеца на ветераните. Когато всичко свърши, ще се върне към други, по-неотложни въпроси. — Той посочи ръкописа: — Прочети го!

Бележки

[1] Кимери — племе от тракийски произход, обитавало през VII в. пр. Хр. Мала Азия. — Бел.прев.

[2] Според Овидий, това се случвало през април, на празниците, посветени на богинята на плодородието Церера. Не се знае точният смисъл на това действие, но според Овидий лисицата била изгаряна, като предупреждение към другите вредители. — Бел.ред.

[3] Фрея — „госпожа“ (древноисландски), в скандинавската митология богиня на плодородието, любовта и красотата. В някои варианти тя изпълнява функциите на валкирия или дева воин, която участва в разпределението на победите и смъртта в битките. — Бел.прев.

[4] Пенати — в римската митология, изображения на божествата пазители, свързани с обожествените духове на умрелите предци. Римляните имали два вида пенати — домашни (наследствените духове покровители и пазители на дома, чиито изображения се намирали до огнището) и обществени (пазителите на държавата и на нейното благополучие). Обществените пенати се съхранявали в храма на богинята Веста. — Бел.ред.

[5] Панегирика — в древните Гърция и Рим надгробна похвална реч. — Бел.прев.

[6] Ростра — платформа, на която стоят ораторите. Най-известната ростра е тази на римския форум. — Бел.прев.

[7] Pontifex maximus (лат. букв. „великият строител на мостове“) — върховният жрец в Рим. — Бел.прев.

[8] Аулус Корнелий Целз, римски учен-енциклопедист, лекар и писател. В медицинските си текстове събрал най-достоверните за времето си знания за хигиената, диетологията, терапията, хирургията и патологията; въвел лигатурата за превързване на кръвоносни съдове; създател на термина „делириум“ в психиатрията; наричан „Цицерон в медицината“. — Бел.ред.

[9] Плутарх от Херонея (ок. 46 — 127) — старогръцки писател, добре приет е двора на император Адриан. Най-известното му произведение е „Успоредни животописи“, всички други негови творби са обединени под общото заглавие „Нравствени съчинения“. — Бел.прев.

[10] Диодор Сицилийски — Древногръцки историк, посветил се на създаването на исторически сборници, наричан „александрийски граматик“ заради работата си в Александрийската библиотека. Юстин — вероятно става дума за римския историк Марк Юниан Юстин, живял и работил през III в. Арий — древноримски християнски теолог, основоположник на арианството, според което Синът е по-низше същество, създадено от Отеца. — Бел.ред.

[11] В наши дни характерният „балсамиращ“ ефект на арсеновата интоксикация, при който трупът на починалия се запазва в идеално състояние в продължение на години, е добре известен. — Бел.ред.