Пол Дохърти
Царицата на нощта (4)

Глава първа
Рим, август 314 г.

Правдата е постоянното и неизменно желание всекиму да се отдава дължимото.

Юстиниян, „Институции“

Повечето хора биха се съгласили, че Вила Карина, спотаила се в Албанските хълмове^[1] над Рим, е истински рай. Най-многото, което завистниците казваха за нея, беше „хубавичка е“, но това малко засягаше Валерий Карин, сенатор и потомък на бивш император. Той бе натрупал състояние като собственик на множество кариери из цяла Италия. Ако Стените на Север^[2] се нуждаеха от нови камъни, ако храмът на Серапис^[3] имаше нужда от току-що глазирани плочки или Октавиановият портик^[4] трябваше да бъде освежен, Валерий Карин бе нужният човек. Неговият девиз беше Salve Lucrum, „Да живее печалбата“, и той му бе изцяло верен. Злите езици твърдяха, че мие ръцете си с вино, къпе се в мляко и си позволява да положи тялото си само върху най-скъпата коприна. Повечето от нападките срещу него не бяха истина. Карин притежаваше най-плодородните лозя в Кампаня, наемаше най-добрите управители и въпреки това бе възможно най-въздържан в храненето си. Всяка сутрин закусваше само с хляб и преварен мед от Атика, следвайки препоръките на великия лекар Гален^[5]. Но по отношение на другите, бе винаги щедър, особено към любимата си единствена дъщеря Антония, чиято зрялост трябваше да бъде отпразнувана с най-пищно празненство във великолепните градини на вилата му. Самата вила беше доста голяма. Много от покоите й представляваха самостоятелни апартаменти със сервизни помещения, бани и всякакви други удобства. Уханните вечери на късното лято бяха убедили Карин, че терасите с изглед към градината с фонтаните, декоративните езерца и сенчести беседки ще са най-доброто място за празненството на Антония. Прохладната сянка, предлагана от обраслите с бръшлян дървета наоколо, зеленината на живия плет и храстите, сладостта на овощните градини и благовонната вода, струяща от мраморните фонтани — да, това беше по-добро от всичко друго.

Сега сенаторът Карин се поздравяваше за своето решение. Леко пийнал, той седеше в мраморната си спалня, отделена от градинската тераса с елегантна двукрила врата, държеше скъпоценния си бокал от слонова кост и гледаше мозайката на пода, на която бе изобразено величието на Помона, богинята на плодородието. Музиката откъм градините едвам се чуваше и Карин с цялото си сърце пожела есента да дойде по-бързо: тогава дебнещата дневна горещина щеше да се оттегли и всички щяха да се греят на слънчицето сред освежителна прохлада. Той стана, потупа по задните части заспалите робини и тръгна към вратата. Нямаше вяра на икономите си, тази пияна неблагодарна сган. Искаше да посети птичарниците, да провери дали вратите са затворени и дали светилниците, поставени в сложно резбованите маски от печена глина с прорези за очите светят ярко. И най-вече — трябваше да види какво прави неговата любима, но разглезена дъщеря. Тя бе свикнала да й угаждат, да я коткат, беше своенравна, но след смъртта на майка й Карин задоволяваше всяко нейно желание. Стаята леко се завъртя. Сенаторът се блъсна в стената, усети, че му се гади, но в това нямаше нищо странно, защото бе изпил набързо доста вино.

Карин седна на един стол и прехапа устни. Ако трябваше да бъде честен, той не искаше това празненство, не и с всички тези отвличания, които се случваха напоследък в Рим. Богати млади мъже или жени биваха отвличани от домовете си и държани в плен, за да бъдат освобождавани само срещу злато и сребро. Кой бе виновен за тези страхотии? Положението бе станало толкова сериозно, че неколцина сенатори се осмелиха да отидат в императорския дворец. Кланяха се дълбоко, произнесоха тактични речи, признаха, че времената са насилнически, но посочиха, че от този изблик на престъпност страдат и техните драгоценни синове и дъщери. Докато представителите на градските големци настояваха на отвличанията и вземането на заложници да се сложи край, император Константин, Богоизбраният, яростно се взираше в тях с изпъкналите си очи. Моравото му лице потъмняваше все повече, докато се опитваше да овладее надигащата се ярост.

Карин и другите обаче се гневяха не по-малко и на Елена, могъщата майка на императора, седнала вдясно от любимия си син на високо, инкрустирано със злато кресло. Както обикновено, Елена бе облечена в скромна далматика^[6] или поръбена с пурпур туника, със сандали на краката и наметната на плещите бродирана стола^[7]. Сивеещите коси на императрицата бяха увити около главата в старомодна дебела плитка, прихваната с диамантена игла. Тя не използваше благовонни масла; върху нейното сурово лице с чувствени устни и високи скули нямаше никакъв грим или златна пудра, а изразителните й очи все повече заприличваха на твърди ахати, докато изслушваше думите на сенаторите. Единственото, което издаваше раздразнението й, беше играта й с ветрилото от пъстри паунови пера и дръжка от слонова кост. Тя ту внезапно го разтваряше, за да се разхлади, ту подканваше с него плещестия началник на германските й наемници Бур да й подаде чашата с вода, за да отпие. Бур беше всяващ ужас мъж с чорлава коса, брада и мустаци; светлосините му очи святкаха яростно на грубото лице. Въпреки горещината, той носеше къса сива кожена наметка върху плетената си ризница. Бур напомняше на Карин огромната мечка от северните гори, която бе докарал в Рим да се бие на арената. Всъщност, колкото по-често срещаше германеца, толкова повече приликата се засилваше, защото мъжът и животното бяха еднакво опасни и ловки. През време на цялата среща възлестите пръсти на Бур не спираха да галят дръжката на широкия му меч, сякаш наемникът не можеше да разбере защо царствената му господарка трябва да слуша тези словоизлияния. Стигаше само една дума от Елена и Бур щеше да вземе главите им. Зад императрицата стоеше един на вид безвреден, но също толкова опасен мъж, Анастасий, глухонемият й секретар. Той бе облечен в проста бяла туника и не носеше никакви скъпоценности с изключение на пръстена на средния пръст на лявата му ръка — с него на всички се възвестяваше, че Анастасий се радва на пълната подкрепа на августейшите особи.

През цялата аудиенция по тялото на Карин се стичаше пот, колкото заради горещината, толкова и заради страха, особено когато Аврелиан Сатурнин, несъмнено подучен от съпругата си Урбана, известна с отровния си като на пепелянка език, подчерта, че беззаконието може да се смята за белег на слабост в Константиновото управление. Елена и синът й бяха победили след последната битка при Милвийския мост; Константин бе сложил край на гражданската война и бе унищожил съперника си Максенций, но — не спираше езика си бившият военачалник Аврелиан — властта носи отговорност не само по границите на Рим, но и по улиците и уличките на града. При тези думи Елена присви очи и Карин високо се изкашля като предупреждение към стария военен, че е отишъл твърде далеч.

Е, добре! Карин стана, отвори двукрилата врата и се вгледа в прекрасната градина, окъпана от светлината на пълната луна. Излезе на терасата и взе купата охладено бяло вино, която личният му роб бе поставил на една алабастрова масичка. За миг забрави за страховете си. Това беше „естествената“ част на градината. Кошерите, изработени от обелена дървесна кора и сплетени ракитови клонки, бяха поставени до дивите растения, които пчелите му предпочитаха: мащерка, син и жълт минзухар, липа, цъфтящи плодни дръвчета, хиацинти, чийто аромат се носеше навред. Карин съзерцаваше тъмнината, прокъсвана тук-там от светлите петна на лампи и свещи. До него продължаваше да долита тиха музика, почти заглушавана от смеховете и бъбренето на гостите, утешавани със зайци в сос от мащерка, свинско с букет от подправки, съселчета с мед, пъдпъдъци, патици и най-добрите вина от избите на сенатора. Откъм дърветата край фонтана на Артемида долетя смях на девойка, последван от кокетно изпискване. Докато отпиваше от виното си, Карин се молеше само Антония да стои колкото е възможно по-далеч от онзи гръцки актьор, Теодор.

В действителност и смехът, и писъкът, които Карин чу, бяха тъкмо на Антония, отвела Теодор, обещаващият актьор от остров Кос, навътре сред дърветата към изкуствената полянка край прохладните, плискащи се води на фонтана. Около него кръгът трева, примесена с цветни камъни, светлееше заради многобройните лампи в прозрачни стъкленици. Въпреки светлината и откритото пространство, Антония бе убедила Теодор, че ще бъдат сами, защото това беше нейното специално място. Гола, с изключение на диадемата от мирта, портокалови цветчета и вербена^[8], Антония се излегна върху мраморната скамейка, а Теодор се съблече, за да й покаже любовните слова по тялото си, подарък за рождения й ден. Замаяна от белите и червени вина от Кампаня, Антония се закиска, когато той взе гърненце с пепел и втри сивия прах в кожата си, обяснявайки, че със сок от титимал^[9] може да изпише каквото си поиска и то да остане невидимо, докато пепелта не го извади наяве.

— Гледай! — Теодор се доближи до скамейката. — Това е първият стих от „Едип“ на Сенека^[10]. Прочети го!

Като се кискаше, Антония доближи лицето си до мускулестия корем на красивия актьор и в светлината от лампите прочете думите „Нощта избяга вече. Променливото слънце отново ще се вдигне.“

С престорена свенливост тя погледна нагоре.

— Какво ще вдигне?

Теодор посочи надолу към думите точно над срамните си косми.

Антония облиза устни и още повече доближи лицето си, готова да разчете буквите, когато чу някакъв шум зад гърба му.

— Бягай! — изпищя тя.

Теодор се обърна. От мрачината се измъкнаха тъмни, загърнати в плащове сенки, подобни на фурии от царството на Хадес^[11], образуваха полукръг, лицата им бяха скрити зад гротескни маски, в ръцете си държаха къси мечове и тояги.

— Какво! — скочи напред Теодор.

Антония чу тъпия звук от стоварил се юмрук и Теодор се строполи на земята, а по устните му се появиха мехурчета от избликналата кръв. Тя отвори уста да изкрещи, но нощните насилници бяха по-бързи. Сграбчиха я, запушиха й устата, сложиха на главата й парче зебло и завързаха китките и глезените й. После я сложиха върху нечие здраво рамо и една ръка в ръкавица я шляпна по закръгленото задниче. Антония се гърчеше и един по-силен удар се стовари върху гърба й, а груб глас й нареди да замълчи, иначе ще я убият.

Хората, които я бяха отвлекли, бързо като призраци се понесоха през градината. Тя чуваше пращенето на шубраците и далечните звуци от пиршеството. Все пак Теодор бе успял да вдигне тревога. Похитителите спряха; стовариха Антония на земята, обърнаха я, и я повлякоха. Притиснаха я до някаква твърда стена, грубо я избутаха през нея и отново побягнаха. Този път не я носеха, а я влачеха и блъскаха напред. От време на време гъделичкаха врата й с кама, сякаш по този начин й напомняха да мълчи. Тя почувства дълбоко отчаяние. Намираше се в околностите на града. Нямаше да се намери никой да я спаси!

Похитителите добре познаваха пътя си. Голите й крака се разкървавиха от къпинака и прещипа, но те продължаваха да я влачат. Когато се оплака от болка в хълбока, я помъкнаха за завързаните ръце като пленница в триумфална процесия. Понякога тя дочуваше по някой случаен звук, като скърцането от колелата на каруца, но почти през цялото време нищо освен дишането на похитителите й не нарушаваше пълната тишина. Антония не можеше да повярва. Беше слушала за отвличания в Рим, а сега това се случи на самата нея — толкова бързо, толкова ненадейно. Как бяха намерили пътя през бащините й градини до нейното тайното място край фонтана на Артемида? Те грубо я мъкнеха напред и тя се опитваше да разбере къде се намира, но скоро престана. Сега мисълта й беше съсредоточена само върху едно: да се подчинява на похитителите си. Осъзнаваше, че ще бъде в безопасност, докато го прави. На едно място те спряха и й позволиха да отдъхне, дадоха й глътка вода и къс сух хляб, сетне ужасът продължи.

Антония чуваше заповедите, които мъжете даваха шепнешком от двете й страни, но нямаше представа къде отиват. Разплака се от болката в краката си и бързо й обуха чифт груби сандали с пристегнати каишки. Тя вече не вървеше през селските околности, а се препъваше по твърд път и се запита къде ли може да се намира. Щом повърхността под краката й се промени, усети, че и нападателите станаха по-предпазливи. Скоро те спряха и я изблъскаха още няколко крачки напред. Въздухът беше сух и миришеше на плесен. Намираше се в нещо като прокопан от хора тунел. Какви ли подземни тунели имаше в Рим? Въздухът застудя и тя усети остри камъни от двете си страни. Къде би могло да бъде това място? Отходните канали на Рим? Спъна се, залитна и изкрещя, когато ръката й се докосна до човешки череп. Беше в нещо като гробище, навярно в големите катакомби, които се простираха под Виа Апиа. Да, в това предположение имаше смисъл — на няколко мили от вилата на баща й, дотам водеше кратък и безопасен път. Щяха ли да я затворят тук? Докато хълцаше и хлипаше, мъжете я натикаха в някаква кухина и я оставиха там.

Потънал в пот, все още със здраво прилепнала към лицето му маска, главатарят на похитителите се огледа наоколо.

— Направихме, каквото трябваше да направим. — Взря се в другарите си. Те бяха дванайсет души и той грижливо ги преброи, за да се убеди, че никой не липсва. — Сега ще трябва да чакаме! Онези, които не са от нашите, може да си вървят.

Някои от мъжете си тръгнаха, останалите приклекнаха наоколо, впили погледи в него.

— Стойте тук.

Той излезе от пещерата и тръгна по дългата, слабо осветена галерия, която потъваше напред в тъмнината. Знаеше, че посетителят му ще го чака там. Видя движение на факла и спря. Не биваше да продължава по-нататък. От мрака пристъпи една фигура, жена, загърната в роба. Той долови уханието на парфюма й.

— Добре ли мина? — Гласът беше мек, но властен. — Имаше ли някакви проблеми? Има ли пострадали?

— Нямаше проблеми. — Главатарят усети как лицето му се облива в горещина под маската; прииска му се да избяга, но знаеше правилата. — Отведохме момичето. Живо и здраво е. Очакваме откупа.

— Добре! — отекна гласът. — Но аз те попитах пострада ли някой?

— Тя беше с някакъв мъж — отговори главатарят. — Чухме ги да разговарят. Той се опита да се съпротивлява, но ние го свалихме на земята.

— Убихте ли го?

— Не! — увери я главатарят. — Нали ти заповяда никой да не пострада!

— Кой беше той? — попита гласът.

— Един актьор — отговори главатарят. — Опита се да изиграе ролята на герой.

— Остави актьора на мен! — прошепна гласът. — Аз ще се погрижа за него.

 

 

В същата нощ, когато нападнаха Вила Карина, Луций Помосий, ветеран от алата, кавалерийското крило, прикрепено към Втори легион „Августа“, излезе от нужниците на Улицата на изобилието, по която се излизаше до главния път, стигащ до Колизея. Със замъглено от пиене съзнание той заоглежда предизборните призиви, грубо надраскани по стените на уличката и смътно осветявани от факлите. Над тях имаше образ на Меркурий с крилати сандали, с копие с форма на пенис в едната ръка и торбичка злато в другата. Наметката на малкия бог се издуваше, а пръстът му сочеше надолу по улицата. Луций потупа изображението, засмя се и като се подпираше с ръка о стените, се помъкна към „Домът на златните купидони“ с неговите очевидни символи, възбудени мъжки членове, от двете страни на входа.

Луций спря. Наистина беше пил много! Той се подпря на стената и огледа уличката. Въпреки погълнатото вино беше сигурен, че са го проследили, и глождещото подозрение, че са го наблюдавали още откак излезе от горната стаичка на кръчмата „Славната Лудия“ не го напускаше. Там той и тримата други оцелели воини от Vigilii Muri или „Стражите на стената“, се срещаха всеки месец. Тази вечер се бяха събрали нарочно, за да обсъдят жестоката смърт на стария Петилий, намерен в леглото си заклан и изкормен, с отрязан член, пъхнат в ръката му. „Беше окъпан в собствената си кръв“, описа случилото се декурионът^[12] Статил, „плуваше в придошло море от пурпур.“ Статил винаги бе обичал да разкрасява разказите си, но пък той беше воин поет, бард, който с наслада възпяваше своята прекрасна бивша любима и припомняше на всички тях онези дни в Британия. Как бяха ръководили войниците на Стената и бяха наблюдавали дивата, покрита с трева пустош, която се вълнуваше като море под ниските сиви небеса! О, да, това бяха истински дни!

Луций се вторачи в надраскания надпис върху отсрещната стена: „Който не ме покани на вечеря днес, е варварин.“ Искаше му се да не го бяха канили на вечеря днес. Не желаеше да обсъжда кървавата смърт на Петилий. Тя събуждаше спомени за онази нощ край Стената, когато пиктите бяха подмамени в капан и избити. За нощта на тяхната bona fortuna, както обичаше да я нарича Статил, нощта на големия им късмет. Тогава те бяха десетки, но войната и годините бяха намалили броя им. Човек можеше вече да очаква смъртта, но не и такава като на Петилий, не и по този начин! Кой би могъл да заколи един развратен, но безобиден стар човек? Петилий беше грозен и дребен. Дори и най-долните проститутки започваха да се пазарят, когато виждаха клетото му лице; и все пак той беше убит и скопен по начин, който напомняше за пиктите. Възможно ли бе да има някаква мрачна нишка, която да се размотава обратно към мрачното минало? Луций тайно в себе си предполагаше, че трябва да има, но не искаше да мисли за това. Не искаше да си спомня. Не искаше да призовава призраците!

Той изтри потта от лицето си и погледна нагоре към тясната ивица небе между високите постройки. Прииска му се пак да е на Стената, далеч от Стражите, неговите другари, далеч от вонята и спомените. Обърна очи надолу към светлото петно пред „Домът на златните купидони“. Дали да не си вземе преградено място в общата спалня долу, където щеше да слуша охканията на другите момичета, обслужващи клиентите си? Или да избере самостоятелна стая горе?

— Господарю?

Той рязко се извърна. Неясната женска фигура с було на главата и подрънкващи по китките гривни приближи с още една крачка.

— Мога ли да ти предложа обичайното?

Луций поклати отрицателно глава, опитвайки се да прогони винените пари. Парфюмът на жената беше наситено сладък. Тя бе облечена в ленена роба с позлатени краища. Погледна искрящите й очи, очертани с въглен, полуотворените в сладка усмивка устни. Една мека длан погали страната му. Той я сграбчи и тя сякаш се разтопи между пръстите му. Ръцете му се отпуснаха от двете страни на тялото. Пронизан от болка, Луций потресен се взря в жената, а тя отстъпи назад и остави камата дълбоко забита в корема му. Той залитна напред, падна на колене и се опита да хване оръжието, но главата му се отметна назад и наточеното острие преряза гърлото му.

 

 

— Някога са ги наричали Нечистите полета.

Седнала на върха на една тревиста могилка, Клавдия се премести по-навътре в сянката на сикоморовите дървета^[13]. Тя сдъвка парче хляб, замесен с гъби, отпи от разреденото с вода вино и попи устни с кърпа. Загледа се в самотната пустош от двете страни на Виа Номентана^[14], който водеше към Колинската порта^[15]. Жарката омара, спуснала се над Рим в късния летен следобед, почти скриваше гледката. Сега по пътя нямаше каруци, пътници, странници и търговци. Дори кохортата^[16] пехотинци, след като бе влязла през портата, бе решила да потърси убежище под липите.

— И продължават да ми изглеждат осквернени.

Клавдия се обърна и щипна рамото на Муран, Victor Ludorum, Победителят на Игрите, носителят на победния лавров венец.

— Дори не поглеждаш! — укори го тя.

Гладко избръснатото лице на гладиатора разцъфна в усмивка, която още повече го накара да прилича на пакостливо момче.

„О, Муране!“, помисли си Клавдия. Изглеждаше толкова красив в тъмносинята туника, с протегнати крака, облегнал гръб на един стар дъб. Той я погледна. Зелените му очи дяволито припламнаха, когато почеса късо подстриганата си червеникава коса и прокара мускулеста ръка по лицето си, за да отръска капките пот, стичащи се по високите му скули. Решителната му уста и волевата брадичка се бяха отпуснали под успокоителното въздействие на слабото вино и силното слънце.

— Днес лицето ти е квадратно! — подразни го тя и използва пръстите си, за да очертае формата. — Очите ти не са толкова големи, устата ти не е яростна, а устните…

— На теб ти бе приятно да ги целуваш! — той се приближи към нея.

— Винаги, винаги! А, не!

Клавдия шеговито отблъсна Муран към дървото. Той й се изплези и тя почувства как гърлото й се свива, а сълзите потичат. За миг, за един съвсем кратичък миг палавият жест й напомни за брат й Феликс, но всичко това беше вече в миналото. Феликс бе мъртъв, а животът й толкова неочаквано се беше променил. Мъжът, който го уби, а нея изнасили, онзи вампир, преследващ я в сънищата с грубия си глас, с татуирания на китката си червен бокал, бе заплатил за престъпленията си. Муран се беше погрижил за това, бе отнел живота на злодея с меча си, на арената пред неистово ревящата тълпа. Възмездието бе въздадено, отмъщението настъпи. В драпираната с пурпурни тъкани императорска ложа над арената Константин, Елена и целият двор бяха наблюдавали, докато тълпата виеше като глутница подивели кучета над този мъж, врагът, който умираше долу върху пясъка.

Клавдия отвърна очи и извърна глава, сякаш искаше да подложи лицето си на лекия ветрец. Муран внимателно я наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи: черната й коса, това нежно лице, зорките очи. Дали кожата й беше маслинено смугла или с цвета на слонова кост? Никога не можеше да определи цвета й, но Клавдия беше такава — променяше се толкова бързо! Беше работила като актриса в пътуваща трупа; бе наистина добра и беше пребродила пътищата на Италия. Скоро се бе завърнала в Рим, за да заживее с онзи мошеник чичо си Полибий, с хубавичката му закръглена любовница Попея и всички други мъже и жени от римския подземен свят, превърнали кръчмата „Магариците“ край Флавиевата порта в свой дом, в център на живота им. В известен смисъл тя беше дом и на Муран.

Той се протегна към бокала с вино и отпи от вкусната течност. Клавдия го бе довела тук, на това усамотено място, далеч от врявата на кръчмата, за да могат да поговорят преди започването на есенните игри. Искаше му се само тя да не бъде толкова твърдоглава, когато спореха. Клавдия можеше да бъде много настойчива и същевременно тъй потайна! Едва напоследък, през отминалите две седмици, тя неохотно му бе разказала за работата си при императрица Елена и за отношенията си с могъщия християнски свещеник Силвестър. Тогава Муран изтъкна, че ако самият той се излага на опасност на арената, то тя е още по-застрашена в градините на богаташите и по вонящите улички на Рим. Бяха спорили разгорещено, а сега пак му се искаше да протегне ръце и да я вземе в обятията си. Щеше му се да я накара да се отпусне, да й вдъхне страст, да направи така, че тя да не бъде толкова строга, толкова организирана. Клавдия почти не носеше скъпоценности — само един пръстен и изящна сребърна верижка около врата. Гъстата й коса бе спретнато прибрана, наблизо лежеше слънчобран, в случай че станеше твърде горещо. Дори кожената торбичка, в която бе донесла храната, беше поставена на най-удобното място, сгъната грижливо, а върху ленена покривка лежаха приготвените от нея и Попея хляб, омесен с гъби, гърне със сос от билки и лук, дребни сладки. О да, това беше Клавдия, толкова подредена и точна! Муран се покашля и като се наведе, я погъделичка по тила.

— О, magistra^[17] — присмехулно продума той. — Аз съм само прост фризиец^[18]. Защо наричат тези полета нечисти?

Клавдия му се усмихна през рамо. Премести се, за да седне отново до него и посочи надолу под хълма към кръглите масивни кули, извисяващи се над земята.

— Защото тук са ги погребвали живи.

— Кого?

— Весталките, дали обет за девственост и безбрачие в служение на богинята Веста^[19] и държавата. Всяка весталка, обвинена, че е нарушила своята непорочност, била осъждана да бъде погребана жива. Довеждали ги тук — всъщност може и още да ги довеждат — и ги зазиждали за четиридесет дни в някоя от онези подземни килии, като им оставяли съвсем малко храна и вода. Богинята Веста трябвало да реши дали да живеят или да умрат. Те винаги умирали.

— А после?

— Преди двеста години, при управлението на Домициан^[20], главната весталка била обвинена в неморалност. Три от другите весталки също били осъдени, а любовниците им били пребити с камъни. Както и да е — Клавдия избърса лицето си, — главната весталка била преведена по римските улици и я довели в една от тези специално приготвени подземни килии. Когато слизала надолу по стъпалата, дрехата й се закачила за нещо. Палачът й подал ръка, но тя презрително я отблъснала. — Клавдия поклати глава. — Хората са толкова странни! Ако всеки римлянин, обвинен в неморалност, бъде доведен тук, човек няма да може да види тревичка под краката си!

— Сетне? — запита Муран.

— Понякога дори пред смъртта хората държат на общественото си положение. Богатството и привилегиите все още са по-важни от самия акт на умирането. В странен свят живеем! — Клавдия се усмихна.

— Императрицата прати ли да те повикат?

— Не, не е! — Клавдия раздразнено го погледна. — Но мисля, че ще прати. Чу ли за отвличанията?

Муран кимна.

Клавдия вдигна ръка:

— Пет случая през последния месец! Точно това ме кара да мисля за богатството, привилегиите и опасностите, които те носят. Синовете и дъщерите на богати римски сенатори са отвличани от градините им, от носилки и бани! — Клавдия сви рамене. — Вестителят Меркурий ми разказа сутринта, че последното похищение е станало тази нощ. Антония, шестнайсетгодишната дъщеря на сенатора Карин, била отвлечена от тържеството във вилата на баща й сред Албанските хълмове. Е — енергично продължи тя, — затова те доведох тук.

— Защо, за да ме отвлекат или за да ме погребат жив?

Клавдия го замери със стрък трева.

— Заради арената! Муране, ти си сега победителят, вече трябва да се оттеглиш, ти не можеш…

— Аз…

— Не можеш! — Очите на Клавдия, както и гласът й, станаха твърди като кремък. — Муране, от теб ще стане чудесен ръководител на стражата на някоя богата фамилия. Може да започнеш своя собствена работа, да създадеш собствена военна част.

Вътре в себе си Муран простена, но в същото време бе дълбоко поласкан от чувствата и загрижеността на тази красива млада жена.

— Знам какво ще кажеш, Муране — Клавдия се приближи още по-близо до него, — но не е вярно. Ти не си просто убиец. Ти имаш душа, добър си, честен си и понякога си много, ама много забавен, особено, когато си пийнеш. Чичо Полибий те има за син, Попея те обожава, както и всички други в кръчмата. Дори Спретнатия Нарцис.

Муран се изсмя, когато Клавдия спомена последното попълнение в обществото на „Магариците“. Сириец, бивш роб, Нарцис сега искаше да отвори собствен дом за погребални обреди с помощта и подкрепата на чичо Полибий.

— Безпокоиш ли се за Полибий? — попита Муран.

— Не сменяй темата! Да, винаги се тревожа за Полибий и непрекъснатите му умувания как бързо да забогатее. Дори мисли да стане християнин, за да спечели благоразположението на свещениците, особено на презвитер Силвестър. Обаче, Муране… — Клавдия започна да прибира храната и грижливо сгъна ленената покривка. После вдигна очи: — На разпродажба на тържището край „Магариците“, видях една фреска. Изобразяваше гладиатор, бестиарий^[21], чийто огромен пенис представляваше див звяр. Звярът, куче със зейнали челюсти, беше част от тялото на гладиатора и все пак яростно се беше обърнал срещу него. Мъжът трябва да убие животното, което го застрашава, но в такъв случай ще кастрира сам себе си.

— И после? — заинтересува се Муран.

— В това е поуката! — Клавдия се наведе и го целуна по върха на носа. — На арената, Муране, ти забавляваш, доставяш наслада на тълпата. Но накрая ти убиваш не само други хора, ти убиваш и себе си. Ако ще се женим — Клавдия дълбоко пое дъх, — на това трябва да се сложи край.

Муран се изправи и постави ръце на раменете й.

— Наистина ли го мислиш?

— Знам го! — засмя се тя.

— А ако не се съглася, за кого ще се омъжиш?

— За Бур.

Муран избухна в смях, наведе се и я целуна по челото.

— В такъв случай — прошепна той, — време е да поговорим по този въпрос.

Клавдия огледа призрачната пустош, горичката и тревата, която се олюляваше под засилващия се вятър. Омарата постепенно се вдигаше. Тя беше получила онова, за което бе дошла тук.

— Време е — прошепна тя, — време е да се връщаме. И не забравяй какво каза и какво обеща!

Муран я хвана за ръка и двамата си тръгнаха; по пътя надолу Клавдия спря и като се вдигна на пръсти, бързо го целуна по бузата. Те продължиха по прашната пътека до настлания с плочи път, който водеше към Флавиевата порта. Отначало Клавдия прикриваше задоволството и вълнението си, като бъбреше на Муран, но дневният пек утихваше и движението по улиците се бе увеличило, а това затрудняваше разговора. От време на време те отстъпваха встрани, за да дадат път на някоя кохорта или манипула^[22], които се движеха под командата на грубогласни офицери. Чифликчии и селяни със семействата си вече се връщаха по домовете си. Натоварени с продукти каруци тежко трополяха към града, възползвайки се от императорския декрет, с който им се разрешаваше да се движат по улиците след свечеряване. Клавдия ги наблюдава известно време и цитира от „Сатири“ на Ювенал^[23] знаменитата диатриба^[24] срещу нощния шум по оживените римски улици. Муран кимна в знак на съгласие.

Скоро Клавдия се умълча; сега тя правеше онова, което най-много обичаше: да наблюдава и да изучава това, което се случваше около нея. Известно време двамата с Муран вървяха заедно с група амбулантни търговци. Всеки от спътниците им носеше провесена на врата си табла с евтини дреболии и Клавдия си купи няколко игли за коса, гребен за Попея, изящен египетски нож за Нарцис. За Океан, едноухия бивш гладиатор, който трябваше да осигурява безопасността в „Магариците“, избра комплект гривни с изобразен на тях тракиец, изправил се срещу нападащи глигани. Скоро търговците оставиха пътя, за да се подслонят под групичка дървета и Клавдия се заслуша в бъбренето на един нумидиец^[25] мулетар, който на своя пристанищен диалект съобщаваше вести за Лициний — владетеля на Източната римска империя и съперник на Константин. Лициний очевидно се спотайваше в Никомидия и замисляше да завладее империята на Константин, също както Константин и майка му заговорничеха в Рим да завземат неговата. Потокът новини внезапно секна, когато нумидиецът се впусна в разгорещен спор с осем сирийци — носачи, облечени в еднакви туники и с намазани с масло и сплетени в плитки коси, те връщаха едра възпълна матрона обратно при „скъпия й съпруг“ в Рим. След известно време Клавдия реши да тръгне след талига с актьори, които нямаха търпение да допълнят кесиите си и разказваха на спътниците си истории от миналото на Рим. Един млад мъж с подобен на звънче глас декламираше откъси от историка Светоний за Калигула, живял почти триста години по-рано.

— О да! — извика актьорът от задната част на талигата. — „Той беше толкова покварен — ръката на мъжа се плъзна към срамните му части и той направи неприличен жест, — че често отиваше в императорските градини и се любеше с луната, която смяташе за своя жена.“

Това предизвика незабавната реакция на една жена сред слушателите на декламацията — за огромно удоволствие на останалите имитираше неприлични действия.

Клавдия едва се заслушваше, защото разглеждаше различните сценични принадлежности, струпани в огромна каруца, теглена от няколко здравеняци с безизразни лица. Тя различи гротескни маски, бутафорни съдове, различни декори, които можеха да се сглобят като дърво, стена или врата на къща. Спомни си за онези дни, когато заедно с Феликс пътуваха от град в град — онова странно време, когато винаги бяха в движение. Откакто се установи в „Магариците“, животът й се промени. Беше станала тайна служителка на императрицата, довереница на могъщия презвитер Силвестър и, както сухо заключи в себе си, покровителка на чичо си Полибий, към чиито нощни срещи с някакви неясни фигури в градината ставаше все по-подозрителна.

Потънала в мислите си, стиснала в едната си ръка слънчобрана, а с другата ръката на Муран, тя се върна на земята, щом стигнаха Флавиевата порта. Вдигна очи и се загледа във външните пристройки, бараките и оградите, в изникналия пред тях импровизиран пазар. Стражи в доспехи, разположили се в сенките, играеха на зарове, а офицерът им, германец с крещящо украсена ризница, наблюдаваше тълпата. Клавдия се запита дали офицерът е от кохортата на Бур. Знаеше, че истинските наблюдатели са скрити някъде. Етиопецът със сплъстена коса, който продаваше натъртени плодове от двуколката си, или жрецът на някакво незначително божество със своята мръсна, излиняла от слънцето дреха, монотонно пеещ над глинен съд с жарава в него — и двамата навярно бяха шпиони. Шпионин можеше да бъде и онзи сводник с остри черти на лицето, заобиколен от три жени с перуки, гримирани и с подрънкващи украшения, който се оглеждаше за клиенти и подвикваше, че е наел навес в едно сенчесто местенце тъкмо до градската стена. Всеки от тях можеше да бъде „наблюдател“ на императрицата — човек, който оглежда лицата и проучва бродещите из града, като си припомня описания и търси някой злощастник, който трябва да бъде арестуван.

Всички замълчаха, когато се разнесе ек на военни рогове. По улицата преминаваше екзекуционен отряд, шестнайсет мъже под началството на своя декурион, разделени по четирима. Всяка четворка охраняваше по един затворник, носещ греда на раменете си — водеха ги да ги разпънат. Когато те отминаха, Клавдия и Муран се присъединиха към тълпата и започнаха да си проправят път през портата към широкия път, който веднага се разклони на по-тесни улици, улички и странични проходи.

Клавдия както винаги въздъхна с облекчение, когато се върнаха в техния квартал — онзи гъмжащ зайчарник, в който тесни пътечки се провираха между живите плетове и водеха към сергии, разположени под открито небе. Той може и да вонеше, може да беше шумен и пъстър, но това беше домът й, онова безопасно място, където познаваше хората и знаеше кой кой е. Там търговците бяха подредили стоката си под ронещите се тераси и колонади или на кръстовищата. Продаваха всичко — от грънчарски изделия до сладкиши. По стените наоколо висяха съобщения с имената на кандидати за предстоящия избор на чиновник в градския съвет или с цените на разни стоки и обяснения къде биха могли да бъдат купени. Мнозина тук добре познаваха Клавдия и Муран и ги срещаха с поздрави и добронамерени подмятания.

Бръснарят Торкват, продавач на лекове и пиявици, както винаги бе заел най-доброто място под една огромна, разклонена сикомора на площада край кръчмата „Магариците“. Торкват бръснеше хората, подстригваше ги и ненаситно изслушваше здравословните им болежки. После им предлагаше „най-добрия съвет“, който — както разпалено убеждаваше клиентите си — идвал от най-изтъкнатите лекари в империята. Той поздрави Клавдия и я попита дали е видяла „голямото чудо“ в „Магариците“? Клавдия го погледна учудена, но преди още двамата с Муран да стигнат до малкия вход откъм площада, тя почувства, че нещо не е наред.

„Магариците“ беше една от най-удобните гостилници в Субура^[26]. Тя се гордееше със зала за хранене и чудесно поддържана кухня, с малки стаи на втория етаж, както и със „Гордостта на Полибий“ — красива просторна градина отзад. Кръчмата заемаше по-голямата част от приземния и първия етаж на една жилищна постройка, разположена между Флавиевата порта и рушащия се храм „Короната на Венера“. Прозорците й бяха закрити с насмолен пергамент и дървени кепенци. Имаше две основни врати — една външна, а зад нея друга, двукрила. Над входа беше поставена красива статуя на Минерва с любимата си сова в ръка. В ниша от другата страна на входа бе поставен един смеещ се Хермес или Меркурий, а дръжката на вратата имаше формата на огромен фалос. Мъжката част от клиентелата на заведението я смяташе за знак за късмет в любовните дела и винаги караше любовниците си да я погалят. Сводника Петроний се хвалеше, че за модел на този непристоен предмет е бил използван собственият му член, на което Попея отвръщаше, че ваятелят бил извънредно късоглед човечец. Голяма обява вдясно от вратата хвалеше специалитета на деня, обикновено наденички и гъби, печени с чесън. Не бе за чудене защо чичо Полибий все повече се тревожеше, че менюто му започва да дотяга на гостите. До първата обява висеше още една — с цените на питиетата и с предупреждение към бродещите магьосници, вещери и сводници да си вършат работата някъде другаде, освен „ако нямат специалното за това разрешение на собственика“.

И така, в този следобед край кръчмата се беше струпала тълпа и Клавдия и Муран трябваше да се промъкнат вътре през един от прозорците, специално отворен за тях от широкоплещестия шкембест Океан. Той ги поведе през дългата претъпкана зала за хранене, после покрай тезгяха и ги вкара в кухнята. Клавдия веднага усети, че се е случило нещо сериозно: в помещението не миришеше както обикновено, не се носеше уханието на пикантни сосове, съдините стояха неизмити, жаравата в огнището не припламваше, а двете готварски печки от двете му страни бяха студени като камък. Тя се обърна към Океан:

— Какво е станало?

Плешивият бивш гладиатор бе така превъзбуден, че не знаеше дали да дърпа здравото си ухо с меден кръг в него, както обикновено правеше, когато бе нервен, или да се заеме с отрязаното, което висеше на връв от врата му. В онази последна голяма битка в кариерата му неговият противник беше отхапал ухото му. Океан бе спечелил сражението и беше дал ухото си да го изсушат и пробият, за да може да го носи като трофей.

— Океане! — Клавдия се качи на един стол и обхвана тлъстото му лице с двете си ръце: — Океане, кажи ми истината или ще отхапя носа ти!

— Това е чудо! — проговори с опулени очи Океан. — Велико чудо! Клавдия, нали знаеш избата под кръчмата?

Клавдия кимна. Подземните стаички и ниши под кръчмата също бяха собственост на Полибий и той винаги бе искал да се възползва по някакъв начин от тях.

— Ами… — продължи Океан, — ако знаеш какво откриха там долу!

— Какво?

— Същото, каквото в градината тази сутрин!

— Океане! — Клавдия стисна лицето на бившия гладиатор, притегли го по-близо и бързо смигна на озадачения Муран.

— Рано тази сутрин — заломоти Океан, — лозарят Венуций дойде да изкопае в градината дупка, в която да поставят преса за масло. Е, той не чу точно какво му се каза, и заедно с работниците си разкопа по-дълбоко, но бяха объркали мястото и намериха…

— Океане, ще започна да хапя!

— Труп! — прошепна Океан и завъртя очи към кухненската врата, която му се прииска да не беше затварял.

— Какво?

— Тяло на млада жена, завито в ленено платно и положено в дълъг сандък. На очите й имаше поставени монети с образа на император Диоклециан^[27]. Знаеш ли кой е той?

— Знам кой е бил.

— Тяло на християнска мъченица! — изпелтечи Океан. — По гърба и раменете й имаше белези, а на ковчега — религиозни символи.

Клавдия слезе от стола и замислено се загледа през отворения прозорец над огнището. Той беше обърнат към градината с малката морава, овощната градинка, дърветата и малкото лозенце. Кръчмарският котарак Калигула се бе покатерил на един клон, където малкият кухненски прислужник с прякора Извинявай му духаше в носа.

— Наистина трябва да си спомня името му! — Клавдия загледа момчето.

— Извинявай? — не я разбра Муран.

— Точно така! — ухили се Клавдия, сочейки момчето. — Той казва само тази дума, оттук и името му. Океане, сигурен ли си? Че трупът е на млада жена?

— Ела и виж сама!

Океан ги изведе от кухнята и тримата отидоха в каменната постройка, където бе поставен хипокаустът^[28]. Океан кимна на вестоносеца Меркурий, кръчмарския клюкар, който пазеше отвън; той се поклони с широко отворени от възбуда очи; устните му беззвучно мърдаха, докато си повтаряше новината, която по-късно щеше да разпространи из целия квартал. Този самопровъзгласил се вестител отвори вратата и ги въведе в плесенясалия мрак, осветяван сега от трепкащи факли. Помещението беше пълно с хора, а през отворената врата други протягаха вратове един над друг, за да надникнат надолу по стълбите, водещи към избите. Клавдия мерна познати лица: Стоика Симон, Сводника Петроний, кръчмарската прислужница Януария и още слуги и прислужници. Те се опитаха да ги заговорят, но Муран и Океан си проправиха път.

Клавдия предпазливо ги последва по стълбите към избата. Тухленият градеж от двете й страни беше мръсночервеникав и покрит с паяжини; закрепените в ръждясали поставки факли пращяха силно и смолистият им дим се смесваше със сухата плесен на избите. Стъпалата водеха към поредица квадратни помещения, свързани с арки. Във второто стояха Полибий, Попея, тлъстоликият винар Венуций заедно с аптекаря Апулей и жена му Калиста, с приятели и съседи на Полибий. И двамата бяха дребни, сивокоси и гледаха изплашено. Клавдия често се срещаше и си бъбреше с тях, харесваше ги и двамата. По произход те бяха от юга и имаха смуглите, обветрени лица на селяни, работили дълги часове под жаркото слънце. Бяха пристигнали в квартала преди няколко години и Апулей заслужено си беше спечелил репутацията на най-вещ познавач на различни билки и лекове.

Петимата се бяха скупчили около ковчег, поставен върху грубо скована маса на подпори. В него лежеше девойка, осветена от запалените тънки свещици, покрита с фино ленено платно, чиито гънки бяха подредени така, че разкриваха лицето й. Клавдия пресметна, че трябва да е била на шестнайсет или седемнайсет години, със слабо, доста измъчено лице, издадена напред долна устна, чип нос и трапчинка на брадичката. Очите й бяха затворени, ръцете — сключени върху гърдите. Черната й коса беше спретнато сресана, разделена на две върху темето и подредена по раменете.

Клавдия кимна на чичо си и леля си, взе маслена лампа и се загледа по-отблизо в тялото. Докосна кожата, беше с цвят на восък, но на допир беше мека. На по-силната светлина забеляза червеникавозлатистия прах по врата, хлътналите страни и леко отпуснатата челюст. Отдръпна ръката си.

— Какво е това?

По пръстите й имаше полепнал прах.

— Беше по ковчега — обясни Апулей. — Вероятно от дървото.

Клавдия кимна и се върна към огледа. Наведе се и усети уханието на диви цветя. Докосна косата — беше чуплива и като изсъхнала. Размести внимателно гънките на платното и забеляза леки синини отстрани на врата и по раменете. Понечи да повдигне ленената роба, но Апулей постави ръка върху нейната.

— Не мисля, че трябва да го правим — прошепна той. — Никога преди не съм виждал такова нещо.

Той посочи капака на сандъка и краищата му. Клавдия различи християнските символи: буквите chi и rho^[29], както и грубо изрязани кръстове и риби^[30]. Полибий й подаде двата денария^[31], потъмнели от времето.

— Бяха върху очите й.

— Не в устата?

— Не, разбира се! — отбеляза Апулей. — Аз също съм християнин. Ние не използваме монети, за да заплатим на Харон, повелителя на ада. Ние не вярваме в такива неща.

— Какво всъщност е станало? — попита Клавдия.

— Не тук! — каза сякаш сам на себе си Полибий.

Той огледа капака на ковчега и Клавдия видя малки кръстове, издълбани отвътре. Тя помогна на чичо си да затвори ковчега, забелязвайки, че скобите бяха ръждясали, а дъските изглеждаха протрити и захабени. На места дървото дори бе започнало да гние, въпреки че беше най-качествен бряст. Ковчегът със сигурност беше лежал известно време в земята. Клавдия взе лампата и разгледа двата денария. Бяха изтъркани от времето, но тя забеляза приликата с къдрокосия брадат Диоклециан, а имената и титлите на императора бяха изписани по края.

— Диоклециан! — възкликна Клавдия. — Но той абдикира преди около десетина години. Колко време е управлявал? — Тя леко завъртя очи. — Около двайсет години?

— Доста преди да стана собственик на тази кръчма! — заяви Полибий. — Аз я купих преди четири години.

— А чия беше преди?

— На един от хората на Максенций — отбеляза Полибий. — Преди края на гражданската война избяга или е бил убит — запотеното му лице загрижено се смръщи. — Да не говорим тук — той сви рамене: — Я да пийнем малко винце.

Полибий ги изведе от избата, оставяйки Океан и вестоносеца Меркурий да пазят вратата, на която поставиха специални резета и заключиха. Освен това той обеща на Стоика Симон и Сводника Петроний да им даде безплатна вечеря, ако помогнат в опазването на онова, което всички вече наричаха „Голямото чудо“. Попея повика двамата в кухнята, където наряза хляб и студени наденички, а мъжът й заведе Венуций, Апулей и жена му заедно с Клавдия и Муран на една маса, разположена в сенките на малката овощна градина. Подушили, че това ще е важна среща, Извинявай и Калигула изчезнаха, но преди това Полибий успя да нареди на момчето да поръча на Попея кърчаг сухо бяло вино, най-доброто от Северна Кампаня.

След като поднесоха виното, Клавдия научи какво се беше случило. Венуций и копачите му пристигнали точно преди изгрев слънце и започнали да работят в погрешната страна на градината. Изкопали дупка от около шест метра, когато мотиките ударили на дърво. Унесен в работата си в кръчмата, Полибий не забелязал нито къде са, нито какво правят, докато не го повикали. Той незабавно наредил на Венуций и хората му да идат в залата за хранене, а той, Океан и Нарцис вдигнали ковчега, отворили го и открили онова, което Клавдия току-що бе видяла.

— Бях объркан — отпи от виното си Полибий, — и толкова се уплаших, че изпратих вестител до началника на стражата; този негодник довтаса много бързо. Нали знаеш закона, Клавдия — ако има подозрение, че е било извършено убийство, или ако самият аз съм обвинен, че съм погребал тайно трупа…

Последните му думи увиснаха във въздуха.

Клавдия знаеше наказанията за тези престъпления: изземане на имуществото, дори разпъване на кръст, или най-малкото робство в мините на Сиракуза.

— Но ти не си виновен!

— Разбира се, че не е — намеси се Апулей. Аптекарят седеше на пейката до жена си, която бе придобила вид на изплашено съселче. — Аз съм лечител и лекар. — Апулей се засмя. — Чичо ти ми се доверява, затова веднага дотърчах тук, когато прати да ме повикат. Калиста ми донесе чанта с инструменти и лекове.

— И ти огледа трупа?

— О да, Калиста дойде заради това — обясни Полибий. — Момичето беше голо.

— Как така голо?

— Наистина! — Полибий срещна погледа на Клавдия. — Голо като новородено бебе с изключение на тънка ленена покривка.

— Вярно е… — прошепна Калиста. — Аз помолих Попея да донесе някакво ново платно; помислих, че старото е изгнило. Помислих си…

— Тогава я преместих — намеси се Апулей, като посочи към небето. — Слънцето, горещината… най-прохладно беше в избата. Останалото знаеш.

— Но това е невъзможно! — възкликна Клавдия. — Трупът трябва да е лежал погребан поне десет години, знам ли? И все пак, ако съдим само по лицето, няма никакво гниене, никакво разложение.

— Не мога да си обясня какво е причинило смъртта! — призна Апулей. — Аз огледах тялото и освен тези синини, няма никакви други белези от насилие.

— А как ще обясниш, че тялото се е съхранило досега?

Апулей отвори уста да отвърне, после крадешком погледна към жена си.

— Колебая се дали да говоря — призна Калиста, като бързо примигваше. — Радвам се, че Полибий ни повика. Мъжът ми е аптекар, поназнайва от лечителство, но наред с това ние сме и християни. Апулей разпозна знаците по ковчега — тя замълча и дълбоко въздъхна. — Според моя съпруг, това момиче вероятно е девица.

— Чакайте! — вдигна ръка Клавдия. — Къде е Спретнатия Нарцис? — попита тя. — Той е професионален балсаматор, навярно би могъл да помогне.

— Разбира се, че може! — съгласи се Полибий. — Той също прегледа трупа и се съгласи със заключенията на Апулей. Аз обаче го пратих да разбере всичко възможно за случилото се на това място при управлението на Диоклециан.

— Съжалявам! — обърна се Клавдия към жената на аптекаря. — Продължавай, каза, че се колебаеш дали да говориш.

— Може да е умряла от насилствена смърт! — заяви Калиста. — Тези синини по врата и раменете… — тя замълча, после думите бързо започнаха да се леят от устата й. — Както знаете, през управлението на Диоклециан християните бяха жестоко преследвани. Често млади момичета са били поругавани, били са принуждавани към разврат. Понякога разпитите ставали в частни домове. Мисля — продължи Калиста, като заекваше, — че съдбата на нашата млада жена е била такава. Тя е била християнка, доведена в града близо до Флавиевата порта. Обещали са й свобода, ако склони да се отдаде на стражите, но тя отказала и била пребита или удушена, а може и сърцето й да не е издържало.

— Но защо са я погребали?

— Може да е била от добро семейство — заговори Апулей. — Убиецът навярно се е изплашил. Той съблякъл тялото и купил този ковчег. Тъй като бил суеверен, набързо го подготвил, издълбал по него християнските символи и я заровил тук — замълча: — Ако е била погребана от християни, те щяха да се върнат да вземат тялото. Имайте предвид — натъртено добави той, — че има и друга възможност — трупът да е бил погребан тайно от християни, умрели преди края на гоненията. Така всеки спомен за нея е изчезнал.

— Възможно е! — съгласи се Полибий. — По времето на големите гонения и последвалата гражданска война много къщи тук са били изоставени. Когато взех кръчмата, тази градина беше буренясала.

— Но всичко това не обяснява защо трупът се е запазил непокътнат! — настоя Клавдия.

— Добре де — посочи Полибий към Апулей. — Ти обясни!

— Тази млада жена — отвърна аптекарят — е била мъченица, светица. Бог е запазил тялото й като знак за нейната святост.

— Никога не съм чувала…

— Клавдия!

Тя се обърна и изпъшка. На входа се бе изправил Океан, а до него стоеше вестоносец на императора. В дясната си ръка служителят държеше бял длъжностен жезъл, а с лявата я подканваше да тръгне с него.

— Императрицата! — скочи на крака Клавдия. — Мъртвите могат да почакат, но живите — не!