Пол Дохърти
Царицата на нощта (7)

Глава четвърта

Ще сторя това дело, затова заповядвам да бъде изпълнено. Нека волята ми подкрепи моя разум.

Ювенал, „Сатири“

Клавдия си наля още вино и го изпи по-бързо, отколкото възнамеряваше. Едва долавяше звуците отдолу и продължаваше да се взира в статуята. Спомни си въпроса, който Муран й зададе в храма на Хатор. Ако трябваше да си признае истината, тя не вярваше в никаква религия. Можеше да приеме, че има някакъв Бог, но всички тези кървави и ужасни смърти, очевидният факт, че животът е толкова евтин и жесток — как презвитер Силвестър щеше да ги обясни? Шумът по стълбите я сепна. В стаята влязоха Муран, Секунд и Крисп, последвани от кръчмаря, който носеше, според думите му, най-доброто вино и четири чисти чаши. Той остави подноса на масата и побърза да си тръгне. Муран напълни чашите и вдигна своята по посока на олтарчето.

— Нека неговото божество се погрижи за него! — изрече тържествено. — Нека Статил отиде на светло място. Той заслужаваше по-добра смърт.

Пи и пак напълни бокала си.

Клавдия гледаше двамата ветерани — мъже, които сякаш се бяха признали за победени в битката, която водеха. Сякаш изведнъж бяха остарели още повече, небръснатите им лица бяха побледнели, страните хлътнали, очите им бяха придобили погледа на преследвани роби.

— Толкова бързо! — прошепна Клавдия. — Беше излязъл само да се изпикае.

Стомахът й вече се беше успокоил, тя каза на Муран да почака и слезе долу. Кръчмарят й даде фенера си и тя се върна на уличката, на мястото, където бе умрял Статил. Остави фенера на земята и грижливо претърси всичко наоколо, като предпазливо заобикаляше петната съсирваща се кръв. Огледа уличката и забеляза някакви слаби отблясъци от светлина в далечината. В края на краищата не откри нищо и като взе фенера, пак се върна в кръчмата. Изми ръцете си във ведрото с вода, поставено непосредствено под стълбището, и се качи при останалите. Крисп и Секунд пиеха, сякаш се бяха срещнали със собствената си смърт.

— Как е могло да стане? — попита тя. — Крисп, ти си войник, ветеран; който и да е убил Статил, трябва да се е доближил съвсем до него и да го е изненадал. Друг мъж или момче?

Крисп отрицателно поклати глава.

— Кой тогава? — продължи Клавдия. — Жена?

— Разбира се! — завалено произнесе Крисп. — Статил бе като нас. Жените ни са или мъртви, или останали в Британия; бихме взели всяка, която ни се предложи. Статил беше пил, не си е спомнил, не е могъл да осъзнае опасността, докато не е станало твърде късно.

Клавдия се облегна на масата, загледана в храната и петната от вино. Опитваше се да си представи какво се е случило. Статил е излязъл от кръчмата, за да се облекчи. Тръгнал е по уличката. Някой е знаел, че тази вечер той ще бъде тук. Някой вече го е причаквал. Нямало е значение кой от тримата ще излезе; в очите на техния убиец съдбата на ветераните вече е била решена. Статил беше стар войник, мъж, който живееше сам. Очевидно с този пълен с вино търбух, не е разбрал, че е в опасност. Някоя хубавичка проститутка, обикаляща наоколо, е приближила към него; промушила го е с бърз удар в корема. Нападението е било неочаквано и Статил не е могъл да се защити, после е дошло останалото. Клавдия вдигна глава.

— Ще ни разкажете ли сега — попита тя, — това, което пропуснахте преди? Нещо извънредно важно от вашата история? Ако искате да живеете, трябва да ни го кажете и да ни го кажете сега.

Секунд се опита да възрази, обаче Крисп, с разширени от страх очи, отблъсна предупреждаващата ръка на другаря си.

— Ще ти кажа! — заяви той. — Разказът на Статил беше истина, но в него липсваше много. Ние отидохме на стената под началството на Постул. Не, не, млъкни, Секунд, искаш ли и ти да срещнеш ужасна смърт в някоя уличка?

Секунд прибра ръцете си и седна със сведена глава.

— Както казах — сега гласът на Крисп беше по-силен, в тона му прозвуча горчивина, — отначало животът там беше добър. Постул беше чудесен офицер, обичаше да си пийва, но се грижеше за нас. Сетне ни пратиха в онова укрепление. Мразех го! Място, обитавано от духове! Небето сякаш те смазваше, а от всяка страна на стената наистина нямаше нищо друго, освен прещип, къпинак и висока трева. На юг двамата претенденти за престола се биеха помежду си, цели отряди напускаха, но ние решихме да останем там за по-безопасно. Както и да е, между Постул и Статул имаше стара вражда, те се мразеха един друг. Постул беше от старата школа, малко претенциозен. Мислеше, че трябва да командва повече войници, но кохортите, полковете, дори легионите, разбира се, силно намаляха. Все пак, той беше достатъчно опитен и направи така, че редовно да ни плащат, да ни хранят и да сме защитени. Чувахме слухове, че някакви пиктски въоръжени отряди търсят плячка в околностите и решихме да излезем и да ги проучим — той направи гримаса: — С Постул имаше петнайсет-шестнайсет от нашите хора. Конете ни бяха здрави, бяхме добре въоръжени и имахме провизии. Постул ни поведе. Почти веднага се натъкнахме на онази въоръжена сган — бяха се подслонили в пещерата под един хълм. Заради бъркотията по стената навярно мислеха, че са в безопасност. Нападнахме ги през нощта, нахлухме в лагера и започнахме да колим наляво и надясно. Бяха повече, отколкото предполагахме, но взехме двама пленника — млад мъж, на когото веднага прерязахме гърлото; беше ранен толкова лошо, че Постул каза, че не можем да го влачим със себе си.

— А другият пленник? — попита Клавдия.

— Няма да повярваш! — Крисп я погледна право в очите. — Пиктите са дребни, мургави и жилести. Имаха съюзници на север, каледоните, а от другата страна на морето, от запад, и скотите. Някои от тях са с необикновено светли коси. Накратко казано, вождът на пиктите водел със себе си жена, младо момиче, навярно на не повече от петнайсет или шестнайсет години. Носеше наметка с качулка, но когато се върнахме в укреплението, видяхме, че е много красива. Един от нашите знаеше езика на пиктите, поне някои думи. Опитахме се да разберем какво казва. Тя беше много уплашена и твърдеше, че е принцеса, новата жена на върховния вожд на пиктите, че той много ще се ядоса и ще дойде да я търси. Попитахме я за името й, но тя ни каза само, че е Златната дева — това значеше името й — и че е била дадена на вожда като сватбен подарък, за да бъде подпечатан съюзът между двете племена.

— Обикновено когато вземахме в плен жени, ние всички спяхме с тях, а после ги продавахме на пазара, но сега беше различно. Постул и Статил бяха направо поразени. Отначало Златната дева беше уплашена, но скоро разбра, че разликата между един пикт и един римлянин е съвсем незначителна — на всички ни умът беше там, където са топките ни. Затова започна да ни насъсква един срещу друг. В същото време нашите съгледвачи съобщиха, че пиктите много са се раздвижили. Разярени от загубата, те бързо бяха потеглили на юг — военен отряд от около трийсет-четирийсет души. Нападнаха укреплението, но ние ги разбихме. Между Постул и Статил избухна спор за това какво да правим. Постул настояваше да върнем момичето и да сключим мирен договор, като подкупим пиктите с малко сребро от ковчежето с парите и няколко делви поска. Те щяха да бъдат доволни и да ни оставят на мира. Статил беше на друго мнение. Той обвини Постул в предателство, в заговорничество с враговете ни. Постул много се напи. Не знам какво е станало в действителност, но се затвори в стаята си. Статил пое командването и направи една истинска глупост. Изпрати съгледвач да разбере какво точно става и горкият нещастник повече не се върна. После разбрахме, че пиктите го убили, точно преди да ни нападнат. Статил добре познаваше нравите на пиктите; Златната дева беше тяхна жена и ако разберяха, че е била с римлянин, щяха да убият и нея. Да, Статил, той…

— Беше убедителен… — обади се Секунд. — Беше много красноречив. Той подчерта, че Постул не е бил добър началник. Щом бил толкова пиян, трябвало да го оставим, да подмамим пиктите в капан, да ги избием и да твърдим, че сме победили. Останалата част от историята е вярна.

— Наистина ли? — попита Клавдия. — Сигурни ли сте, че сте избили всички пикти?

— Според Статил, ги избихме — отвърна Секунд.

— Какво искаш да кажеш с това „според Статил“?

Секунд направи знак с ръка на Крисп.

— След сражението ни изпратиха на разузнаване. Когато се върнахме, всички мъртви лежаха накуп в голяма яма извън южната порта. Заляха ги с масло и ги изгориха. Нямаше пленници.

— А Златната дева? — попита Муран. — Какво стана с нея?

— Когато нападнахме военния отряд — отвърна Крисп, — Златната дева беше окована в една гора. После Статил направи глупавата грешка да я докара да види мъртвите. Тя наистина беше красива! — прошепна той. — Косите й бяха златни като зряла царевица, а кожата й беше бледа като слонова кост.

— Виждал ли си Касия? — попита Клавдия. — Някогашната куртизанка? Тя е близка приятелка на Урбана, жената на пълководеца Аврелиан.

— Да, виждал съм я. — Секунд леко се усмихна. — Красива е.

— Прилича ли на Златната дева? — продължи Клавдия.

— Малко — призна Секунд. — Но Касия не е Златната дева. Първо е много млада. И второ, не изглежда като нея. А най-важното е, че аз знам какво стана със Златната дева.

— Какво? — попита Клавдия.

— Както казах, Статил я доведе. Тя погледна мъртвите и заплака. Ние празнувахме. Намерихме стария Постул насечен на късчета, но всички си замълчахме, защото всъщност бяхме виновни, че се бяхме опълчили срещу него. Изгорихме и неговото тяло. Причината всички да се съгласим да го сторим бе, че Статил ни беше обещал, като унищожим пиктите, да изоставим укреплението и да потеглим на юг да търсим военачалника ни Аврелиан. Постул искаше да останем на стената. Сега, когато той беше мъртъв и бяхме удържали голямата си победа, потеглихме с радост.

— Какво се случи? — настоя Муран.

— Ами, както ви казах, празнувахме. Имахме малко вино и храна. Статил се усамоти със Златната дева. Чувахме я как крещи, докато той се забавляваше. Бяхме установили лагера си извън укреплението; на другата сутрин видяхме, че Златната дева се е обесила на една греда вътре.

— Обесила се? — повтори Клавдия.

— От срам! — обади се Крисп. — Заради нея мъжът й и целият военен отряд бяха унищожени. Тя знаеше какво ще стане сетне. Статил или щеше да я продаде на пазара, или щеше да я пусне на другите, затова бе взела въже и се беше обесила.

— Сигурни ли сте, че е умряла?

— Напълно. Изгорихме тялото й и потеглихме на юг. Тогава за последен път видяхме укреплението, пиктите и Златната дева. Станахме герои, спасители. Никой не посмя да каже истината. Странно! — унесе се в мислите си Крисп. — Винаги съм се чувствал виновен повече заради Постул, отколкото заради Златната дева.

— И преди ви попитах — обади се Клавдия, — възможно ли е някой от отряда на пиктите да е останал жив?

Секунд поклати глава.

— Невъзможно е! — възкликна Крисп. — Избихме всички. Статил настояваше да го направим. Искаше да е сигурен, че никой не е оцелял, за да разкаже как е бил убит Постул — това беше много важно. Нито един пикт не се измъкна и както каза твоят приятел — той посочи Муран, — сражението стана през нощта. Е, имаше запалени няколко факли, но въпреки тях шлемовете и плащовете скриваха лицата ни. И, което е още по-важно, това беше преди осемнайсет години!

— Търсихте ли? — попита Муран. — Искам да кажа, опитахте ли се да разберете дали в Рим няма роби пикти?

— Разбира се, че има! — подигравателно отвърна Секунд. — Роби от всички племена и земи под слънцето, но никой дори не ни е доближавал. И защо сега, след осемнайсет години?

Клавдия разбра, че няма какво друго да научи. Тя стана от масата, взе плаща си и погледна двамата ветерани:

— Ние трябва да вървим. В момента нищо не можем да направим, но ви предупреждавам, никога не оставайте сами, никога не позволявайте жена да доближи до вас. Ако ме послушате, може и да останете живи.

— Ще кажеш ли на военачалника Аврелиан? — попита Крисп. — За Постул, искам да кажа.

— Определено мисля, че ще трябва! — отвърна Клавдия. — Не веднага, но когато се наложи…

— Неговата кръв не е по ръцете ни! — рязко заяви Крисп. — Ние не сме го убили, само пазихме тайната. Но сега, когато Статил вече е мъртъв, не ме е грижа дали истината ще излезе наяве. Нямаме пръст в смъртта на Постул!

Клавдия благодари на мъжете; тя и Муран слязоха по стълбището и излязоха на улицата. Мракът вече бе паднал. В началото на една уличка се мяркаха различни фигури, странни звуци и викове изпълваха въздуха. Двамата стигнаха до съседния площад, където няколко наемници още продължаваха да безделничат; бяха закрепили факла на стената на една къща и се наливаха с вино. От другата страна на площада, затънат в черен кожен плащ, заклинател монотонно пееше над гърне със запален вътре огън. Край него клечеше старица и от време на време хвърляше в гърнето някакъв прах, от който пламъците започваха да подскачат и да пращят. Гласове кресливо ругаеха. Някъде по-надалеч се разплака дете, след което се разнесе пискливият смях на жена. Клавдия сплете пръсти с пръстите на Муран и го притегли по-близо до себе си. Стиснала фенер, една проститутка залитна към тях. В мъжделивата светлина лицето й беше противно: с ниско чело, с къс чип нос и широки ноздри, с уста, която се кривеше, докато мърмореше някакви ругателства.

— Какво правиш тук? — заяде се тя с Клавдия.

Муран я отблъсна встрани и веднага от мрака изникна друга фигура: необикновено дебел мъж с кръгло като на бухал, лукаво лице, с огромна лигава уста, от която се стичаха слюнки, и юмруци, готови да удрят. Той спря, огледа Муран от горе до долу и като сграбчи жената за косите, я повлече нататък. Клавдия и Муран продължиха пътя си. Въздухът вонеше на застояло готвено, на пържена риба, тричав хляб и гранива мазнина. Сред едно петно от бледа светлина се бяха наредили музиканти, които окуражаваха изпаднали в транс танцьорки, смугли, сенчести фигури, които се вихреха и кръжаха пред тях. Клавдия почувства облекчение, когато наближиха кръчмата „Магариците“. Муран спря точно в началото на уличката, водеща към нея.

— Мислех си… — промърмори той.

— Опасно е! — подразни го Клавдия.

— Не! — обърна се Муран към нея. — Ние разпитвахме ветераните за онзи пиктски боен отряд — дали някой не е оцелял, дали не е дошъл в Рим, дали не е познал своите мъчители и не е решил да им отмъсти. Има обаче и друга вероятност: Постул. Не може ли някой негов близък, любима или член на семейството, да е открил, че всъщност е бил оставен да бъде убит от собствените си хора?

Клавдия се вдигна на пръсти и целуна Муран по бузата.

— Да, възможно е и ние трябва да проверим.

Те продължиха по уличката към площадчето пред „Магариците“. Клавдия забеляза двама войници от нощната стража, които с извадени мечове бяха застанали от двете страни на входа.

— О, не! — простена тя. — Сега пък какво има?

Един от стражите тръгна да я спре, позна я и отстъпи; тя се усмихна на Муран и им махна, докато влизаше през полуотворената врата. Вътре в залата за хранене началникът на стражата седеше на една маса заедно с Попея, Полибий и Апулей; тримата изглеждаха тревожни, а началникът определено се чувстваше неудобно, сякаш беше станало нещо, което не можеше да се оправи с подкуп.

— Какво се е случило? — тръгна към тях Клавдия.

Полибий избегна погледа й.

— Какво се е случило, чичо?

— Кажи й, Полибий! — прошепна е наведена глава Попея. — Най-добре ще е да й кажеш.

— Няма само да й кажа. — Напълно пиян, Полибий, се опита да се изправи, като се олюляваше напред-назад. — Ела с мен!

Те се качиха по стълбите и тръгнаха по един дълъг коридор към стаите за гости. Тревогата на Клавдия се засили, когато видя дървените трески. Трябва да беше станало нещо ужасно. Вратата на стаята беше насилена, пантите и заключалките бяха счупени, навсякъде имаше разпилени парчета дърво. В малката тясна стаичка върху едно легло беше проснат трупът на Теодор. Само един поглед й беше достатъчен да разбере какво се е случило. Мъртвият актьор изглеждаше грозен в смъртта си, лицето му бе подуто и бяло, с отворена уста, изплезен език и изскочили от орбитите очи.

— Не! — простена Клавдия. — Чичо, какво се е случило?

Тя бавно отиде до леглото и опипа лицето на трупа; кожата беше студена и сякаш от восък. Клавдия коленичи и избута тялото към средата на леглото. Подуши устата и не усети никакъв подозрителен мирис, но по изцъклените очи, по широко отворената уста, по разкривените устни разбра, че Теодор е бил отровен. Смъртта сигурно бе настъпила мигновено. Тя се изправи и се обърна. Полибий стоеше на прага, опрял едната си ръка на рамото на стража, за да може да се задържи на крака.

— Знаем само това, което и ти виждаш! — проплака той. — Толкова хубаво си празнувахме долу! Кухнята бе затрупана от поръчки. Теодор ни остави, като каза, че не се чувства добре и се качи в стаята си. Реших да го поканя да се върне при нас, за да мога да го държа под око, както ти ми заръча. И така, отидох, похлопах на вратата, обаче нямаше отговор. Накарах Океан да насили ключалката. — Той махна с ръка. — Беше преди около час и ето ти беда! Не съм го канил да идва тук, Клавдия!

— Бил е отровен! — Апулей се показа иззад Полибий и си проправи път пред него. — Погледни само, Клавдия!

Клавдия видя винената чаша. Беше се търколила на пода, край нея имаше локвичка разлято вино. Столът до леглото също бе прекатурен, сякаш Теодор, вече легнал в постелята, се е опитвал да се изправи, размахвал е ръце, изтървал е чашата и е бутнал стола, като се е мъчел да стане, преди да падне обратно върху леглото.

— Но защо? — попита Клавдия.

Апулей бръкна в кесията, която висеше на колана му, и подаде монета на началника на стражата; офицерът бързо излезе от стаята. Аптекарят и Полибий влязоха във вътрешността на стаята, затвориха с ритник вратата зад себе си и я залостиха със счупения стол. Двамата помогнаха на Клавдия да нагласи тялото на Теодор върху леглото и скръстиха ръцете му върху корема. Тази вечер тя се беше нагледала на смърт, затова смъкна от стената едно парче плат и покри с него лицето на мъртвия актьор. После седна на пода с гръб към вратата и впи очи в чичо си.

— Каква е причината, какво се е случило? Надявах се ти да имаш грижата за него!

— Грижихме се! — Полибий седна на пода със скръстени крака като ученик. — Ние се забавлявахме. Хората се тълпяха да видят „Голямото чудо“. Апулей беше тук. Теодор се оплакваше, че има чувствителен стомах. Все пак видях, че започва да се олюлява, и му казах, че е по-добре да си легне, да отпочине. Той се качи горе, останалото го знаеш.

Клавдия посочи трупа:

— Сигурно ли е, че е бил отровен?

— Така мисля — Апулей приседна в края на леглото и тъжно се вгледа в нея. — Не знам каква е отровата, навярно от някаква трева, но със сигурност е бил отровен. — Посочи чашата с вино: — Внимателно я огледах, по нея няма и следа от отрова.

— Тогава някой е влизал в кръчмата — бавно произнесе Клавдия — и е отровил неговото вино или храната му. — Тя стана, взе чашата, подуши я, прокара пръст по нея и вкуси от тънката утайка. — От най-доброто! — промърмори Клавдия. Подаде чашата на Апулей, той пак я огледа най-грижливо и потвърди заключението си.

— Така… — Клавдия се загледа в трупа. — Сега какво ще правим?

— Ще накарам Нарцис да погледне тялото — Полибий стана. — Някои от онези хора ми дължат пари; те може да отнесат тялото в най-близкия дом за покойници.

Клавдия кимна и Полибий й отвори вратата. Тя излезе на площадката, слезе долу и отиде в обляната от луната градина. Остана там известно време, подложила лицето си на студения вятър. Муран се приближи зад нея и леко сложи ръце върху раменете й. Тя се обърна, застана на пръсти и го целуна по устните.

— Наспи се хубаво! — прошепна тя и подръпна ухото му. — Достатъчно слушах и говорих за една вечер, а утре и пълководецът Аврелиан…

 

 

Клавдия и Муран тръгнаха с пукването на зората. Измъкнаха се от „Магариците“ и поеха по прашния път, който пресичаше Стената на Север и водеше към Виа Тускулана. Въпреки че слънцето още се канеше да изгрее, градът вече беше оживен. В края на улицата, под едно чворесто сикоморово дърво, бръснарят Торкват приготвяше за работа тезгяха си и точеше бръсначите на специален брус, докаран чак от Сирия. Беше в състояние с часове да бъбри за магични камъни, билки и животни и около него вече се беше събрала малка групичка. При други обстоятелства Клавдия също щеше да се спре и да го послуша. Торкват омайваше, беше роден артист с неизчерпаем запас от най-различни истории, но военачалникът Аврелиан беше стар войник, който сигурно ставаше рано. Най-добре щеше да е да го посетят, преди да се е захванал с всекидневните си работи.

Улиците се пълнеха с търговци и разносвачи на вода, метачи и мъже с гребла. Чистачите на отходните ями вече шетаха с талигите си, изпразваха нужниците и весело си подхвърляха задявки. Опушените готварници бяха отворени, а край съдилищата се бяха настанили продавачи с преносими печки, които привличаха ранобудните „с празен стомах и сухо гърло“, както гръмко оповестяваше един надпис. На едно място се събираха за погребална процесия с професионални оплаквачи, жреци и египетски хор със сини роби и пурпурни шапчици на главите. Група иберийски танцьори, изхвърлени от някоя кръчма, отчаяно се опитваха да припечелят нещо, за да си купят прясна вода от водоносните, и предлагаха да потанцуват за всеки, който им даде няколко монети. Мина процесия от жреци на някакъв вавилонски бог. Облечени в ленени одежди и с бръснати глави, те надуваха роговете си и лакомо се наливаха с вино, а накъдрените им бради се вееха на утринния вятър. С още залепнали от съня очи към училище се отправяха ученици, а майките им стояха на прага на къщи и дворове, и метяха с метли от зелени палмови листа или снопове тамарискови пръчки, пирен и мирта. Вестители оживено обявяваха какво и къде в града ще се продава, особено последните перуки, които можело да бъдат намерени в един дюкян край храма на Херкулес.

Дневната горещина вече се усещаше и когато стигнаха до градските порти, устните и гърлото на Клавдия бяха пресъхнали. Двамата с Муран спряха, за да се освежат и да преглътнат праха с плодов сок от напукани керамични чаши. Мълчаха, не си проговориха, докато не стигнаха градските околности и не поеха по пътя, който минаваше през нивите с узряла пшеница. Попитаха един селянин накъде да вървят, оставиха пътя и тръгнаха по една пътека, която се виеше покрай кипариси, чинари и борове. Ливадите и нивите от двете й страни стигаха чак до главната порта на Аврелиановата вила. Там Клавдия показа на вратаря печата с образа на императрицата от едната страна, а от другата — със заповед всеки да помага според възможностите си на приносителя. Той внимателно го огледа, вратите веднага се отвориха и Клавдия и Муран влязоха в един друг свят — посипани с дребни камъчета пътеки, морави, овощни градини, малки горички, фонтани и чисти езерца, грижливо разположени от двете страни на пътя, който водеше към великолепната вила.

Прислужниците от къщата ги посрещнаха с купи ароматизирана вода и те измиха ръцете и лицата си. После ги поведоха през атриума — прекрасно място с малък басейн под отвор в покрива, а сетне през един портик към вътрешните помещения. Клавдия разглеждаше красивите каменни стени, украсени с фрески и картини от жълт кехлибар и бронз от Дамаск; колоните от фригийски мрамор, вратите, чиито рамки бяха инкрустирани с малахит и коруби от костенурки; таваните искряха от злато и скъпоценни камъни. Навсякъде беше прохладно, ухаеше на свежест и аромати.

Известно време те почакаха в една стая с резбован таван от ливански кедър; по стените красиви картини прославяха триумфа на Церера, богинята на земеделието. Клавдия докосна Муран по бедрото и сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Знаеше, че много от тези вили, построени специално за собствениците им, често имаха нарочни процепи, през които можеха да се подслушват всички разговори. Клавдия се облегна на прохладната мраморна стена и притвори очи. Не бе спала добре предишната нощ и съзнанието й постоянно се измъчваше от образите на падналия в мръсната уличка Статил и простряния върху леглото Теодор с разкривеното му в агонията лице. Искаше да остане сама, за да може да подреди хаоса в главата си, но тази среща беше важна и тя трябваше се приготви за нея. До слуха й достигаха звуците от пробуждащата се за живот вила: по коридорите забързано се разминаваха прислужници, отнякъде се носеше гласът на флейта, чуваха се виковете на прислужнички, цвиленето на коне откъм конюшните. Един иконом им поднесе хляб, грозде и разредено с вода вино. Клавдия и Муран ядоха като наистина гладни хора и продължиха да чакат. След известно време, което им се стори цяла вечност, един надменен освобожденец отсечено им нареди да го последват.

Той ги поведе към вътрешността на вилата до „Залата на мистериите“, както я нарече, красиво помещение със стенни мозайки, изобразяващи живота на Дионис и странстванията му по света. Военачалникът Аврелиан ги чакаше, настанен в синьозлатно кресло, което много приличаше на трон. Жена му Урбана седеше от дясната му страна с Касия до нея, а вляво бе застанал млад човек с ниско подстригана, кестенява коса и усмихнато лице, облечен в светлозелена туника, силно пристегната около кръста. Аврелиан изглеждаше такъв, какъвто и беше — бивш пълководец, войник, стегнат и жилест мъж. Бялата му коса падаше край сбръчканото лице, с което напомняше на ястреб, заради острия нос над безцветните устни и немигащите очи. Изглеждаше много по-стар, отколкото Клавдия очакваше, и тя бързо прецени, че Урбана ще трябва да е двайсет или дори трийсет години по-млада от него.

Военачалникът сдържано ги поздрави и попита дали са се нахранили. Не си направи труда да чуе отговора им и веднага им представи сина си Александър. Промърмори, че вече са срещали жена му Урбана и господарката Касия, която удостои само с един поглед, и отново засмяно се обърна към сина си. За тези няколко мига Клавдия научи много. Отношенията между военачалника и добрата му жена изглежда не бяха такива, каквито би трябвало да бъдат, докато към Касия той изпитваше доброжелателна търпимост. Цялото му внимание беше насочено единствено към Александър, момче с добри обноски, усмихнато лице и мек поглед, което с такова обожание гледаше Муран, че баща му трябваше да го спре, за да не го обсипе веднага с въпроси за арената и големите му победи там. Вместо това, сякаш рязко издаваше заповеди, Аврелиан изброи задълженията на гладиатора.

— Разбираш ли? — Александър се наведе напред, когато приключи. — Разбра ли всичко, което искам от теб?

— Да, господарю! — отвърна Муран. — Трябва да бъда като сянка на сина ти.

По суровото лице на военачалника премина слаба усмивка. Той посочи с пръст към Муран.

— Ти ми харесваш, човече, точно този отговор очаквах от теб. Ще вървиш с него навсякъде, където той отива, и винаги ще носиш оръжие. Донесе ли си бойния колан?

Муран обясни как слугите са му взели оръжието веднага, щом е влязъл във вилата.

— Вече няма да го правят! — отсечено заяви пълководецът. — Където и да отиваш, мечът, камата и боздуганът ти ще бъдат с теб. Където отива синът ми, и ти ще отиваш с него, било в банята, в нужниците, да плува, на Марсово поле^[1], когато язди, дори и когато се катери по някое дърво.

Муран отново увери пълководеца, че знае точно какви са задълженията му. Аврелиан се протегна, сякаш беше решил някакъв голям проблем.

— А сенатор Карин? — обърна се той към Клавдия, като я огледа отгоре до долу. — Някакви новини за Антония?

— Не, господарю! — отговори Клавдия толкова раболепно, че Урбана и Касия наведоха глави, за да прикрият усмивките си, а застаналият до нея Муран изсумтя, за да й даде знак да не се подиграва с военачалника. Аврелиан присви очи.

— Ти си само едно дете — промърмори той, — някакво подобие на момиче, а императрицата ти се доверява. — Започна да цъка с език. — Но такава си е Елена! Винаги прави онова, което най-малко очакваш. От нея щеше да излезе добър военачалник. Всъщност — изкриви лице той, — тя беше добър военачалник. Наставляваше както мъжа си, така и любимия си син. — После бързо добави: — Искаш да ми кажеш нещо, момиче, нали?

— Да, господарю. „Стражите на Стената“, ветераните от „Гризачите“…

— А, да. — Лицето на Аврелиан стана сурово. — Ти трябва да откриеш убийците им. Трудна задача за младо момиче…

— Още един бе убит миналата вечер.

Аврелиан не обърна внимание на острото изненадано ахване от двете жени до него.

— Кой? — възкликна той, като доближи ръка до ухото си, сякаш му беше трудно да чуе какво казва Клавдия.

— Статил! — отвърна тя. — Срещнах се с него, Секунд и Крисп в една кръчма; на една от техните редовни срещи.

Пълководецът кимна, очите му остро я гледаха.

— Какво се случи там?

— Статил излезе да се облекчи. Беше убит, варварски, както и другите.

Аврелиан за миг прикри лицето си с ръце.

— Убит! — възкликна той, като вдигна глава. — С императорски агент край себе си?

— Не бихме могли да го спасим! — отговори Клавдия. — Статил сам си навлече смъртта. Аврелиане, време е да научиш истината!

С насечени, къси изречения тя му предаде какво й бяха разказали предната вечер. Когато свърши, Аврелиан остана неподвижен, подпрял брадичка в ръцете си, загледан в пода, сякаш очарован от мозайките, изобразяващи триумфиращия Марс. После вдигна очи.

— А Секунд и Крисп? — попита. — Виновни ли са за убийство или съзнателно причинена смърт на офицер?

— Не, господарю! — поклати отрицателно глава Клавдия. — По времето, когато това се е случило, те не са били там. Постул е умрял заради Статил, заради враждата помежду им, заради това, че е бил пияница, но най-вече заради Златната дева.

— Ако го знаех вчера — заяви старият военачалник, сякаш издаваше указ, — щях да накарам да бичуват Статил. Щеше да има късмет, че не е свършил на кръста. Ще извикам другите двама тук. Трябва да ги разпитам, а и ще бъдат в безопасност във вилата.

Старият човек си припомни кои са служили с него и, обръщайки се към жена си, която седеше и зорко наблюдаваше Клавдия, шепнешком й се извини. Седналата до нея Касия не изглеждаше нито толкова забавна, нито толкова весела като вчера, а седеше с каменно лице и твърд поглед. Клавдия осъзна, че и двете жени са завършени актриси, мили и благоразположени в присъствието на императрицата, но тук, във вилата на Аврелиан, истински патрициански матрони.

— Пак ми разкажи какво е станало край „Голямата стена“! — заповяда Аврелиан.

Клавдия повтори разказа си. Аврелиан често я прекъсваше, като й задаваше нови въпроси, но все пак накрая я остави да довърши. После тропна по пода с обутия си в сандал крак.

— Ще извикам Секунд и Крисп да се подслонят тук. Съгласен съм със заключението ти, момиче: когато онези мъже са били убити, единственият, който би могъл да доближи до тях, е била някоя проститутка, въоръжена с кама — той се обърна към Урбана, за да я попита нещо, но вратата се отвори и влезе Леарт с грижливо сресана коса и намазана с благовонно масло мургава кожа. Носеше тъмночервена туника, поръбена със зелена ивица, и червени сандали. В едната си ръка държеше букет цветя, а в другата — елегантна палка с връхче от слонова кост. Въпреки положението му, Аврелиан изглежда го харесваше. Той се усмихна, с жест го покани да се настани на стола до господарката си и накратко му разказа какво се е случило. Леарт седна и го изслуша внимателно, с тъжни очи, като често кимаше с глава. Аврелиан се сети за Клавдия и рязко се обърна към нея.

— Е, момиче, има ли някакви въпроси, които да искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли нещо? — попита Клавдия. — Можеш ли да добавиш нещо към онова, което ти казах?

Аврелиан разпери ръце:

— Ти говореше за онази провинция отпреди осемнайсет години. Тогава тя приличаше на прекатурен пчелен кошер, хората се тълпяха по пътищата, градчетата и селата бяха опустели. Нашият най-голям враг беше страхът. Никой не знаеше точно какво става, кой военачалник командва, на кои полкове можеш да се довериш… Пирати ли са слезли на брега? Къде пиктите са пробили стената? Кои племена се бунтуват? — Погледна Касия, усмихна й се и протегна ръка. — Бедната Касия трябваше да преживее всичко това. Дни, изпълнени с кръв, нощи на ужаси; тя още не може да си спомни какво се е случило в действителност.

Бившата куртизанка нежно се усмихна на стария воин, който изглеждаше поласкан. Той високо въздъхна.

— Да, трябваха ни години, за да наложим ред. За нас беше радост да посрещнем „Гризачите“. Разбира се, когато научихме за голямата им победа, наградите и възхвалите потекоха като река към тях.

— Чувал ли си за взети пленници?

— Нищичко! — категорично заяви военачалникът. — Те се придвижваха бързо и всичко, което притежаваха, бе завързано към седлата, без талиги, само войниците и оседланите им коне. Изоставиха дори собствените си жени и деца — той внимателно се вгледа в Клавдия. — Следващият въпрос.

— В Рим има ли пиктски роби?

— Труден въпрос. — Аврелиан потърка брадичката си. — Пиктите… Минаха години, откакто воювахме с тях. Не знам. Струва ми се, мога да попитам едилите^[2] или префекта — обърна се към Урбана: — Ти знаеш ли нещо по въпроса?

Жена му поклати отрицателно глава, очите й следяха неотклонно лицето на Клавдия.

— Аз ще разпитам. — Старият воин въздъхна. — Обаче аз следвам логиката ти, момиче. Ако онзи пиктски отряд е бил унищожен, а жената, която наричала себе си Златната дева, се е обесила, кой би могъл да знае, кой би могъл да помни?

— Знаеш ли нещо за Постул? — попита Муран. — Дали е имал жена и семейство?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Аврелиан. — Постул беше самотник, затова и пиеше. Някога имал жена, но мисля, че умряла; нямаше деца, нито когото и да било друг тук, в Рим. Ако е имал близки, те отдавна щяха да ме потърсят за някаква услуга.

— А Петилий? — намеси се Клавдия. — Ти си го поканил тук на среща, а малко по-късно той започнал да ти досажда и поискал да го приемеш отново.

— Да, да, искаше! — отговори Аврелиан.

— Знаеш ли защо е искал да те види?

Военачалникът вдигна очи към тавана. Задиша шумно и започна да се почесва по ухото.

— Всъщност, не знам — бавно отговори той, — но трябва да има нещо общо със славното ни минало. — Засмя се. — Клавдия, ти знаеш ли нещо за Петилий?

Клавдия поклати отрицателно глава.

— Беше съгледвач. А когато си съгледвач в конницата, момиче, трябва да си не само добър ездач, но и да имаш много силна памет и зорко око — за земята и хората. Петилий беше такъв. Освен това, беше и роден разпътник; нито една проститутка в Рим не можеше да се опази от него. Просто виждам как е бил убит. Петилий би поставил живота си в опасност дори само да подуши жена. На нашата среща трябва да е забелязал нещо, което му е напомнило за миналото и което е поискал да обсъди с мен. Но това е всичко, което мога да кажа.

Аврелиан се изправи, оправи гънките на старомодната си туника, приближи се до Клавдия и докосна леко брадичката й.

— Клавдия, нали така е името ти? — Потупа я по рамото. — Толкова си мъничка! Изглеждаш уморена; тревожиш се, а пък приятелят ти трябва да остане тук и да се почувства като у дома си, нали? — Той широко й се усмихна: — Според авгурите^[3], денят ще е хубав. Може би ще останеш няколко часа, преди да се завърнеш в Рим. Ще наредя да те съпроводят по-късно. — Аврелиан се обърна. — Добри ми приятелю Леарте, ще се погрижиш за Клавдия, нали? Жена ми ще бъде много заета с песнопенията си. — Военачалникът пак се обърна към Клавдия. — Ти, Клавдия, ми донесе новини, неща, за които не знаех. Трябва да помисля върху тях.

Като й се закани с пръст, той се обърна и си тръгна.

Пълководецът още не бе напуснал стаята, когато Александър, седял през цялото време неподвижен и безмълвен като статуя, скочи на крака и се хвърли към Муран с порой въпроси. Коя е най-добрата му битка? Излизал ли е някога срещу лъв? Истина ли е, че бикът е най-опасното животно?

Леарт приближи и меко хвана ръката на Клавдия.

— Ела, Клавдия — той се наведе и й се усмихна: — Ще ти покажа вилата.

Урбана и Касия си говореха нещо, но когато Клавдия се изправи, Касия се извърна и й се усмихна. Урбана изглеждаше поуспокоена и приятелски й махна с ръка, докато й обясняваше, че са заети, но по-късно може би ще се видят.