Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (17)

15.

Боса, оставила куфарчето и официалните си обувки на покрития с плочки под, Нина се обади на Сенди от кухнята у дома си, за да я уведоми къде може да се свърже с нея при нужда.

Боби се прибра вкъщи в три и половина. Сега вече беше достатъчно голям да излиза с велосипед заедно с някой негов приятел. Както при всяка нова стъпка напред в живота му, и сега Нина се чувстваше нервна, ала нима животът струваше нещо без свобода? Обзета от облекчение както винаги, когато го зърнеше да тика велосипеда си по алеята към къщата, тя му сложи да се нахрани и побъбри с него за това как бе минал денят му.

Докато ядеше, Боб й разказа, че на път за дома се отбил с няколко приятели в търговския център, превръщайки кратката история в истинска сага също както дядо си Харлан. Даде й да разгледа малък тюлен. Двамата си поиграха със сивата мека играчка, натискайки корема й, за да я накарат да писука. Боби вече беше пораснал за плюшени играчки, ала след пътуването му до Монтерей той бе развил необикновен интерес към тюлените, дори в училище бе написал едно есе за тях.

Мат докара двете малки деца няколко минути по-късно. Трой се присъедини към Боби на горния етаж, където двамата пишеха домашните си работи, а Бриана пусна телевизора и започна да гледа любимото си детско шоу във всекидневната стая.

— Чаша кафе? — обърна се Нина към брат си. Все още беше облечена в официалните си работни дрехи, неспособна да стане от удобния пластмасов стол с дебели възглавнички в кухнята.

— Не мога — отговори й Мат. — Трябва да свърша доста работа, преди да се е стъмнило.

— От доста време ме избягваш и крачиш с тежки стъпки наоколо като човек, който си е наумил нещо. Дори Андреа спомена за това.

Той се забави несигурно на вратата.

— Ти винаги ме съветваш да намаля темпото и да усетя удоволствието от уханието на кафявата течност. Хайде ела и виж какъв аромат има кафето „Антигуана“.

— Добре — Мат затвори вратата, наблюдавайки я със съжаление. — Ще изпия набързо едно кафе — взе чаша и я напълни, после обърна стол и го възседна, подпирайки ръце на облегалката.

— Къде е вестникът? — попита Нина. — Не виждам дори старите броеве, които събираме за рециклиране.

— Крия го — отвърна брат й, после се изправи, отиде до стената с прозореца, откъсна няколко салфетки от топчето тоалетна хартия и ги натопи под течащата струя на чешмата в мивката. Започна да вдига саксиите с растенията от прозореца и усърдно изтри повърхността под тях.

— О — възкликна Нина.

— Крия вестника заради Кърт Скот. — Мат хвърли мръсните салфетки в контейнера за смет, постави миещ препарат върху гъбата, изстиска й, след това я изплакна и направи знак на Нина да вдигне ръце, за да може да избърше масата под тях.

— Мат, престани да шаваш наоколо. Андреа ти е разказала за него и за мен, нали?

— А Боб спомена името му, когато се прибра от Монтерей. Освен това, помниш ли, че помогнах на Боб да се запише в училище миналата година през пролетта? Трябваше да представя свидетелството му за раждане. Погледнах името на бащата.

— Значи знаеш за него.

Той преустанови почистването на кухнята за минута — време достатъчно, за да изрече:

— Мама ни научи добре, нали, Нина? Научи ни как да пазим тайна. Толкова е тъжно, че хабим енергия, за да скриваме различни неща. — Тази мисъл не го бе разстроила, просто го бе накарала да се държи по-резервирано.

— Всички ние имаме разни неща в живота си, за които не желаем да говорим.

— Не и Андреа. — Той изсипа утайката от кафето в мивката, пусна чешмата, после хвърли някакви отпадъци в контейнера за смет. — Това е нещо, което обожавам у нея. Тя бъбри за всичко.

— Добре, хайде да поговорим.

— Ти си ходила да го видиш.

— Да.

— Какъв е той? Що за човек е?

— Наистина не зная. Измина толкова време.

— И след всичкото това време… все още ли изпитващ някакви чувства към него?

Тя мисли дълго и накрая отговори:

— Не зная.

— Страхотно! — Мат започна да изважда чистите чинии от машината за миене на съдове, подреждайки ги на внушителни купчини, след това се зае да прехвърля сребърните прибори за хранене от кошницата с все още несортирани прибори в чекмеджето и вдигна такъв шум, че Нина потрепера.

— Мат, моля те, спри! Седни! Не мога да чуя даже какво приказвам, та камо ли да мисля.

Той отново се разположи край масата и хвърли хавлиената кърпа пред нея.

— Кажи ми какво те измъчва.

— Нима мислиш, че се измъчвам? Бащата на Боб се върна. Радвам се и за двама ви, макар че има един мъничък проблем. Той е в затвора по обвинение, че е извършил убийство.

— Това не е твой проблем, нали, Мат?

Той я погледна с непроницаемо лице и поклати глава.

— Точно така. Ето че отново започвам да си спомням какво се случи с теб. Освен това Боб е свързан с мен и моето семейство — той мълча дълго време. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше шумът от барабаненето на пръстите му по масата. Когато отново заговори, Мат я погледна в очите и дълго задържа погледа й, настоявайки за отговор.

— Значи реши да скриеш от Боб, че Скот е арестуван — така, както постъпваше с всичко досега?

— Възнамерявах да разговарям с него.

— Направи на всички ни тази услуга. Не казвай на момчето онова, което не е необходимо да знае. Може би няма да открие истината, докато баща му бъде изпратен в каторжен затвор някъде далеч оттук.

— Не зная…

— Това ми е противно.

Сърцето й се сви. Мат никога нямаше да намери спокойствие, щом с него живееха тя и Боби, а бе дошъл тук именно поради тази причина.

— Съжалявам, Мат.

— Не намесвай и нас в това.

— Сигурно ще бъда призована като свидетел по делото.

— При повечето случаи не се стига до съдебен процес, нали? Ти самата си изтъквала това многократно.

— Наистина няма да се стигне, ако Рийзнър е адвокатът, който защитава Кърт.

— Какво точно искаш да кажеш? — цялата сдържаност на Мат се изпари. — Нали не възнамеряваш да се замесваш в случая? — попита невярващо той.

— Той е баща на Боби, Мат — каза Нина. — Може би ще успея да му помогна.

— Само да си посмяла. Само да си посмяла да ни намесиш във всичко това — изрече тихо Мат. — Предупреждавам те.

— Как бих могла да живея в мир със себе си, ако Кърт бъде осъден за престъпление, което не е извършил? Рийзнър няма да му предостави защита, каквато той заслужава…

Мат затръшна вратата след себе си.

 

 

Тази вечер, докато миеше зъбите си, преди да отиде да си легне, Нина призна пред себе си: беше почувствала, че ще предизвика силна опозиция, ако поеме защитата на Кърт — в случай че той пожелае тя да го стори, ако версията му звучи правдоподобно и ако въобще Нина успее да изтръгне делото от Рийзнър.

Не би могла да постигне никакъв напредък без намесата на Пол. Тя се напъха в леглото, вдигна жълтата завивка към брадичката си, набра телефонния му номер и когато чу гласа му, подхвана:

— Здравей, страннико!

— Сега не съм в състояние да разговарям, тъкмо съм пламнал в разгара на сексуално изпълнение с две партньорки — заяви той, ала в гласа му не се долавяха нотки на гняв.

— Просто изслушай няколко думи. Наистина, зает… ли си в момента? Мога да се обадя след известно време.

— След един месец ли? Не, момичетата вече се обличат. Развали всичко с това обаждане. Ето, вече си тръгват. Хей, Ева, онова там ще ти трябва, вземи си го. Този път дано се обаждаш за добро.

В шегата се долавяше известна острота.

— Все още ли ми се сърдиш?

— Не бих могъл да изтърпя нов отказ, преди да съм си отпочинал от предишните. Първо се любим, а след това ти не отговаряш на телефонните ми обаждания.

— Всъщност би трябвало аз да ти бъда сърдита.

— Какво съм сторил?

— Значи нямаш никаква представа, така ли? Какво ще кажеш за онова малко пътуване до Германия, по време на което си се ровил в миналото ми?

— А, това ли било?

— Казал си нещо, което е накарало бащата на сина ми да долети тук на среща с Тери Ландън. Сега той е в затвора, обвинен, че е извършител на жестоко убийство. Какво смяташ по този въпрос?

За пръв път Пол не можа да каже нищо.

— Е?

— Е, в такъв случай излиза, че съм проклето куче.

— Тогава продължавай — започвай да лаеш.

— Какво общо има той с Тери Ландън?

— Бил е женен за нея, преди да срещне мен — Нина наостри уши да долови каква ще бъде реакцията му, ала това очевидно се оказа погрешна маневра, защото детективът изсвири в телефонната слушалка.

— И той я е убил? Знаех, че тя е твоя клиентка. Сега се досещам какво е било мястото й в неговия живот. Сигурно е била лудата дама, от която той толкова се страхуваше. Нямах представа, че са го арестували за извършване на убийство. Всъщност дължа ти извинение.

— Вече е прекалено късно за това. Пол, каза ли му нещо за Боби?

Пол отвърна:

— Значи мислиш, че съм толкова глупав?

— Е, благодаря ти. Ти нахълта в миналото ми, наруши неприкосновеността на личния ми живот, откри бившия ми приятел. Но поне не си въвлякъл сина ми в играта.

— Поддадох се на инстинкта си или на някой от лошите си навици. Помислих, че ще успея да разбера какво не ти позволява да дойдеш при мен.

— Казал си на Кърт, че ще се оженим. Ти си арогантен, самоуверен мъжкар…

— Е, дори аз имам някои лоши качества.

Нина не можеше да не се засмее.

— Слава Богу — въздъхна Пол. — Ще ми простиш ли?

— Вече го сторих.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Добре, Пол, престани да ме дразниш.

— Въобще не те дразня. Хайде да се оженим.

— Значи говориш сериозно! — Нина отново се засмя.

— Ще се омъжиш ли за мен? — изрече Пол. Тонът му се промени. Сега наистина говореше сериозно.

— Не мога да се омъжа за тебе — избъбри Нина, ала детективът, изглежда, никак не се смути от резкия отказ на предложението си. Не че самото то бе най-изисканото нещо, което бе чувала през живота си.

— А защо не? — попита той.

— Не бива да задаваш такива въпроси, нали?

— Защо не? — повтори той.

Нина почувства, че трябва да отговори честно.

— Отидох в затвора да се срещна с Кърт, ала все още не съм разговаряла с Боби за случилото се. Объркана съм, изпитвам несигурност при създалата се ситуация. Женитбата е последното нещо, за което бих се замислила сега.

— Сигурна ли си?

За пръв път осъзна пълното значение на тези думи. Пол можеше да се откаже от нея и да продължи живота си. Защо сега я принуждаваше да описва какви са чувствата й, след като не желаеше да го прави? Не можеха ли да останат просто приятели и колеги? Ала тя прояви достатъчно тактичност и не му зададе всички тези въпроси. Вместо тях изрече с най-мекия, най-успокояващия тон, на който беше способна:

— Необходимо ми е време да помисля, Пол.

От другия край на телефонната линия долетя нечленоразделно сумтене. Тя си представи как Пол, сам в своя апартамент, ругае представителките на целия женски род, тяхната нерешителност и двойственост, способността им да въртят мъжете на малкия си пръст, сякаш те са хвърчила, завързани на конец. Тя се чувстваше объркана и възбудена от тази своя чисто женска власт, която рядко си позволяваше да изпита.

— Не мога да повярвам на собствената си глупост — каза накрая детективът. — Споменах, че си в Тахо, и Скот ми избяга, докато се държахме за ръце с келнера.

— Искам да ми разкажеш всичко за това пътуване колкото е възможно по-скоро.

— Значи не казваш „да“, ала същевременно отговорът ти не е „не“ — измърмори той и замълча. След няколко секунди продължи: — Ти се страхуваш от любовта ми — това изречение бе изречено със скръбния тон, който Нина свързваше с говорещото мече, подарено й от Пол. Детективът беше романтичен според нейните представи за съдържанието на тази дума, ала както всичко останало у него, любовта му беше по-голяма, по-силна и по-застрашителна. Той искаше да контролира живота на двамата. Нина се запита дали би могла да издържи като негова съпруга. Тя едва успяваше да го понесе сега. Тази мисъл, която би трябвало да й бъде неприятна, я накара да се усмихне.

— Може би е така — призна тя. — Но наистина се чувствам поласкана от предложението — Пол не продължи да настоява. Тя мислено отправи поздравления към собствената си личност, мислейки си: „За момента отклоних вниманието му в друга посока. Сега да се върнем към истинската цел на телефонното обаждане.“

— Хмм… Пол. Питах се, дали ако се случи аз да поема защитата на Кърт… не че той ме е молил да го сторя, нито пък съм взела подобно решение… ти ще бъдеш ли готов да ми окажеш помощ?

Изминаха няколко секунди, преди детективът да проумее същината на въпроса й. Нина чакаше сред възцарилата се тишина, долавяйки огромното вулканично напрежение, което се натрупва в Кармел, усещаше, че мъжът в другия край на телефонната линия се сгорещява все по-силно, все по-опасно…

— И така — изрече Пол с подозрително мек глас. — Отново той. Винаги се появява той.

— Просто не мога да го оставя на Джефри Рийзнър. Кърт каза, че е дошъл тук да ме предупреди. Тери Ландън имала причини, поради които желаела да навреди на мен или на моето семейство. Задължена съм му за това…

— Не мога да помогна. Намери човек, който не дава пукната пара за теб. Нека той работи по случая.

— Не мисля, че ще се справя без тебе.

— Начинът ти на мислене е правилен. А сега ме изслушай, Нина. От дълго време сме приятели. Поставяли сме приятелството си над всичко друго, нали?

— Наистина се радвам, че казваш това, Пол.

— Е, като твой стар приятел аз те моля: не вземай този случай. Той ще обърка всичко. Твоя живот. Живота на Боб, на Мат — детективът зачака тя да каже нещо, ала когато Нина не престана да мълчи, той експлодира: — За Бога, жено, какъв е този дефект в характера ти, който те кара да захвърлиш добрия живот, извоюван с толкова труд, сред куп кучешки лайна?

— Да приема ли, че отговорът ти не е положителен, ала не и отрицателен?

— Не! Отговорът ми е „Не“! — изкрещя Пол.

 

 

След разговора с Пол не можа да заспи. Цялата нощ мисли какво решение да вземе. Ако не предприемеше нищо, последствията щяха да бъдат също тъй решителни, както ако приемеше да защитава Кърт. И двете възможности щяха да доведат семейството й до катаклизъм.

— Мамо? — Боби стоеше до вратата на стаята й, облечен в в червената си карирана памучна пижама. Гърбът му беше осветен от лампите в коридора, а лицето му — от златистата светлина на зората, промъкваща се между щорите на прозорците.

— Какво има, момчето ми? Не можеш ли да спиш?

Той се приближи и седна в края на леглото й.

— Аз чух какво приказваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух как ти и чичо Мат крещяхте вчера.

Значи той знаеше. Нина не беше успяла да го защити. Тя отпусна ръка върху тесните рамене на момчето и му разказа как Пол бе намерил баща му. Чувстваше, че думите й протичат през него като волтова дъга, дишането му се ускоряваше все повече, накрая синът й се отскубна от нея и скочи от леглото.

Той удари с юмрук дланта на другата си ръка и извика:

— Аз си знаех, че ще го намери! Знаех си! Къде е той, мамо? Можем ли да го видим? Какво ти каза за мене? — Той искаше да й зададе милион въпроси едновременно и в обзелото го опиянение блъсна лакътя си в нощното шкафче достатъчно силно, за да го насини, без това нито за миг да помрачи настроението му.

Никога не беше виждала сина си толкова развълнуван.

— Седни — тя потупа с ръка леглото до себе си. Незабавно откликвайки на сериозния й тон, момчето се настани на посоченото му място, потупвайки пода с крак, ала все пак беше достатъчно спокойно.

— Той е в Тахо, Боби — Нина не знаеше как да му обясни, затова пое направо, неспособна да заобиколи жестоката истина. — В затвора е, обвинен в извършването на сериозно престъпление.

— Убийство, нали? Казват, че е убил някого. Кого, мамо?

Вече беше казала много повече от онова, което възнамеряваше да разкрие на сина си за Кърт.

— Обещавам, че по-късно ще поговорим за това.

— Не, не говори така. Все така казваш.

Боб имаше право.

Очевидно осъзнал, че тя няма да добави нищо повече, синът й попита:

— Кога мога да го посетя?

— Не можеш да го посетиш — нямаше да му позволи да го стори, не и докато не откриеше неоспорими доказателства, че Кърт Скот е невинен. Още в мига, когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Нина знаеше, че това може би нямаше да се случи никога.

— Ти въобще не си му казвала за мен, нали, мамо? — тя наблюдаваше с тъга как истината го прекърши. Раменете на Боб леко се приведоха, поемайки тежестта на удара. — Той дори не знае кой съм аз, нали?

— Боби, трябва да ми се довериш. Аз трябва да те защитя.

— От собствения ми баща? Въобще ли не си го обичала?

— Разбира се, че го обичах. Ала това беше преди толкова много години.

— Значи е бил добър човек, щом си го обичала.

— Хората се променят.

— Ти ли си неговият адвокат?

— Той вече е наел друг адвокат. Въпреки това отидох да го видя — Нина отведе сина си в детската спалня. Спокойното дишане на Трой равномерно издигаше завивките. Боби пъхна ръка под възглавницата си и измъкна новата си играчка тюлен. Нина го зави. Тъкмо преди да си тръгне, момчето обви врата й с ръце и се надигна да я целуне.

— Мамо, той има нужда от нас — прошепна то в ухото й. — Ти трябва да му помогнеш.

Думите му завладяха съзнанието й и се настаниха дълбоко, дълбоко в сърцето й.