Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (12)

11.

Към девет сутринта Нина се върна в къщата на Мат, тъкмо навреме да чуе писък, след това остър вик от двора. Изтича до портата и рязко я отвори.

— Добре ли си? — попита Нина.

Андреа седеше в калта, а лицето й бе опръскано с пръски тиня.

— Този сняг все още продължава да се топи. Макар че дворът наистина е слънчев. — Тя се изправи, опита се да отупа мръсотията от дрехите си, ала изцапа навсякъде с кал сините си джинси. — Претърпях само малка злополука — и тя продължи работата си с мотиката.

— Работата изглежда твърде удовлетворителна. Искаш ли да ти помогна?

— Благодаря, но имаме само една мотика. Така осигурявам вентилация на почвата. В началото на юни този двор ще се превърне в плътен зелен килим.

— Никога не съм успявала да разбера защо искаш да направиш морава тук. Има камъни, борови иглички, гъсталак… Естественият пейзаж е толкова прекрасен, а дворът, който се опиташ да оформиш, ще се запази в този вид само през лятото…

— Не си живяла достатъчно дълго тук, затова не можеш да разбереш — отвърна Андреа, пухтейки. Половината от площта на моравата беше прекопана и превърната във влажна, силно ухаеща почва. — Моравата е признак на човешката цивилизация. Затова местните жители работят толкова упорито, за да имат подобно нещо близо до къщите си. Ние живеем сред тези величествени природни пейзажи и след известно време започваме да изпитваме съжаление към себе си. Затова ограждаме част от земята около къщите си, засаждаме цветя и трева. Така се чувстваме по-сигурни.

— Днес ще бъде топло — отбеляза Нина.

— Как беше снощи? — Андреа се облегна върху мотиката и погледна Нина.

— Благодаря, че се погрижи за Боб. Пол и аз прекарахме чудесно.

— Наистина се радвам, Нина. Ти беше сама прекалено дълго. Защо не го покани да дойде на закуска?

— Аз… предполагам, защото имах друга среща рано призори.

Андреа втренчи поглед в нея.

— Наистина ли? Е, я ми затвори устата, да не глътна някоя муха. Кой е той?

— Значи просто заставаш пред мен и ми задаваш този въпрос?

— Е? — рече Андреа, без да се вълнува ни най-малко.

— Един дух.

— Звучи много тайнствено. Какъв дух?

Нина седна на влажната земя, взе буца пръст и я помириса. Андреа се разположи до нея.

— Вчера, след като приключи делото в съда, видях един човек, когото не бях виждала от дванадесет години — разказа й Нина. Тя стисна буцата пръст и между пръстите й се посипаха песъчинки. — Името му е Кърт Скот.

— Мъж, когото си познавала преди дванадесет години. Хмм. Може би се досещаш, че имам предположение кой е той.

— Да, имаш право. Той е бащата на Боби.

Андреа замълча. После измърмори.

— О, Божичко. Значи в края на краищата Боб го е намерил?

— Каза ми, че не е. Но в четвъртък Кърт стоеше в коридора на съда. Приближих се към него и той изглежда ме позна. Изглеждаше възбуден, беше разтворил ръце към мен. Знаех, че е Кърт, ала в същото време не успях да осмисля случилото се. Сега разбирам какво имат предвид хората, когато казват, че не могат да повярват на ушите си.

— И какво направи? Струва ми се, че аз бих се разкрещяла, ако бившият ми съпруг ме изненада по този начин. Предпочитам тези неща да се уреждат в съда.

— Просто се почувствах объркана, без опора под краката си. Не зная как да обясня състоянието, в което изпаднах. Различни емоции ме разпъваха на кръст. Не можех да се движа. За миг погледите ни се срещнаха. После — и това е странната част от историята — тъкмо го бях познала, разбрах за съществуването му. Осъзнах, че не е някой друг, който просто прилича на него. Не, наистина е Кърт. Но изражението на лицето му се промени. Никога не съм виждала друго лице, изпълнено с толкова… ненавист. След това той изчезна. Втурна се към вратата и побягна към паркинга.

Андреа постави длан върху ръката на Нина и каза:

— Слушай, Нина. Има нещо гнило в щата Калифорния. Първо Боб тръгва да търси баща си. Бинго! След дванадесет години този човек изведнъж се появява. Какво става?

— Не зная. До обяд имах друга работа. Едва по-късно имах време да размисля. Може би той не е очаквал да ме види там и присъствието ми е било ужасен шок за него.

— Моля те. Не е възможно това да бъде просто съвпадение. Защо е дошъл той в Тахо?

— Срещнахме се тук. Вероятно все още има някакви корени в този град. Когато през април миналата година аз напуснах Сан Франциско и се преселих при вас, си мислех, че може да го срещна. Мислех си, че може би той е все още тук.

— Опита ли се да го намериш?

— Прегледах телефонния указател и най-различни други информационни издания. Ала не излезе нищо, затова се опитах да забравя всичко това. След това Боб започна да се вманиачава на тема кой е баща му. Това бе и причината, поради която си помислих, че може би вчера съм си въобразила, а не съм го видяла в действителност. Ала Кърт бе оставил бележка в кабинета ми. Искаше да ме предупреди от нещо и настояваше да се срещнем в седем часа тази сутрин.

— О!

— Бях твърде нервна, но отидох. Той въобще не се появи. Чувствам се ядосана и… отново измамена. Това ме накара да си припомня лошите чувства от миналото.

Андреа сложи ръка на рамото й.

— Ще ми разкажеш ли за него? Никога по-рано не си споменавала нищо по този въпрос.

— Чувствах се прекалено унижена, за да ти разкажа — отговори Нина.

— Той е бил женен.

— Да. Живееше отделно от жена си, но беше женен. Да.

— И те е напуснал, когато разбрал, че си бременна.

— Още по-лошо. Въобще не съм му казвала. Той няма ни най-малка представа, че има син. Не знае за съществуването на Боби.

— О, Нина. Божичко. Но как…?

— Бях тук през лятото онази година, когато започнах следването си по право в университета. Бях отседнала в хижата на една приятелка недалеч от езерото Фолън Лийф. Нали знаеш, че тук от време на време възниква опасност от избухване на епидемия от бубонна чума — пренасят я бълхите по катеричките. Управлението на лесничейството искаше да ни евакуират, но аз отказах да напусна убежището си. Бях млада и не давах пукната пара за това, мислех си, че никога няма да се разболея от тази ужасна болест. Твърдо бях решила да остана тук. Никога не бях прекарвала цял месец на езерото Тахо и отказах да се евакуирам.

— Разболяла си се от бубонна чума. Той е бил лекар с богат опит в Африка. Спасил е живота ти и…

Тези думи накараха Нина да се разсмее.

— Въобще не беше така. Не се разболях от чума. Можех да се наслаждавам сама на цялото езеро. Не, той работеше за лесничейската служба през лятото и се беше заел да ме изхвърли оттам. Ставам сутрин и го намирам на стъпалата пред верандата ми, проверявайки дали по верандата не са идвали катерички. Ако някой би могъл да заболее от чума, това щеше да е именно той.

— Сигурно е бил много самотен горе, сред дърветата, не е имало никого наоколо — предположи Андреа. Тя стана, погледът й спря върху парче земя, обрасло с разни плевели, които тя веднага нападна с някакво гребло.

— Ала това не беше задълго. В хижата имаше старо, раздрънкано пиано и той ми предложи да го настрои. Поканих го да го стори.

— Обзалагам се, че си постъпила тъкмо така. Какво знаеше за жена му?

— Нищо. Той не говореше за нея. Беше в ранния стадий на развода си. Поне така ми каза. Тя живееше в Лос Анжелис през цялото време, докато трая познанството ми с него. Всичките шест седмици.

— Предполагам, че нещата не са се развили добре — отбеляза сухо Андреа.

— В живота на всички нас се случват непредвидими неща. Някои хора променят отношението си към нас, без да има видима причина за това. Други спечелват от лотарията. Цените на акциите понякога рязко спадат, роднините ни изведнъж умират… — подхвана Нина. — Просто се случи. Влюбихме се лудо един в друг, Андреа.

— Това въобще не звучи убедително от устата на самотната дама, която познавахме доскоро — намеси се Андреа, ала усмивката й смекчи суровите думи, които бе изрекла.

— Беше луда, страстна любов. Имах пълно доверие в него. Бих направила всичко за него, бих жертвала всичко, всичко… Животът ми изцяло се промени. Решихме да се оженим веднага, щом той получи развод.

— Сигурно наистина е бил привлекателен мъж.

Нина не можеше да спре.

— Направихме план да се срещнем в края на лятото. Трябваше да се върна в Монтерей да взема някои от нещата си, а на него му беше необходимо още време да приключи отношенията с жена си. Не му казах, когато разбрах, че съм бременна. Пазех новината в тайна, за да го изненадам. Той искаше да се запознае с баща ми и с Мат. Ала въобще не дойде на срещата.

— О, Нина. Колко тъжно.

— Аз щях да продължа следването си в университета. Кърт беше блестящ музикант и щеше да се присъедини към симфоничен оркестър в Европа… Планирахме живот, съвсем различен от този, който ме сполетя. Но аз знаех, че той пази нещо в тайна от мен, нещо твърде важно. Винаги съм го знаела, ала опитвах да убедя себе си, че ще ми каже, когато може. Но после… нищо. Той нито се обади, нито ми писа. Изчезна, също както постъпи вчера.

— Но защо се е върнал?

Нина поклати глава.

— Нямам никаква представа. Изглежда, че отново е изчезнал. — Гласът й стана суров. — Благодаря, че изслуша трогателния ми разказ за една романтична любов и последвалото я предателство.

Отказвайки се от преструвките, че продължава да се занимава с градинарство, Андреа отвори вратата на навеса и започна да прибира инструментите си.

— Лесно ли ти беше… — попита тя и гласът й потъна сред тракането на мотики, гребла и лопати. — Лесно ли ти беше да се откажеш от мисълта, че ще станеш адвокат, когато реши да се омъжиш?

— Не бях сигурна дали ще мога да се справя и с двете неща едновременно. Разбираш ли, Андреа, за да върша работата си, всяка сутрин трябва да бъда сурова и непреклонна. Знаех, че тази работа е непосилна за жена със семейство.

— Но когато той те напусна, ти продължи.

Нина си припомни изтеклите години.

— Случилото се ме накара да осъзная колко съм уязвима. Знаех, че работейки като адвокат, занимаващ се със съдебни дела, ще стана по-сурова. Това ми беше необходимо, за да се справя с… с всичко.

— Никой, който те е засегнал, не се е отървал лесно след това.

— Вече не.

— Но стреляха срещу тебе — подхвърли Андреа почти небрежно, след това затвори вратата на навеса и набра комбинацията на ключалката.

— По дяволите, Андреа. Какво целиш с това?

Андреа се обърна. Малкото й, изцапано с кал луничаво лице и заострената брадичка се бяха зачервили от работата.

— Може би вече си готова да опиташ друг подход, просто трябва да изоставиш суровостта. Мисля, че вече започна да го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

Андреа се усмихна.

— Сега вече имаш вътрешна сила. Отваряш черупката си и показваш малко повече от щедрия човек с голямо сърце, когото познавам.

— Та хора като Тери Ландън и Рийзнър ще ме унищожат, ако изоставя маската, която ме защитава. Работата, с която се занимавам…

Андреа отново се отпусна на земята до нея.

— Не бива да позволяваш да те ръководи страхът. Ти пазаруваш от супермаркета, нали? Е, и лудите пазаруват оттам. Не можеш да им избягаш. Те плюят на защитната ти маска. Освен това повечето от тъй наречените „луди“, за които си се загрижила толкова, не са опасни, нито склонни към насилие.

— Добре. Ще дам най-високата възможна оценка за съвета, който ми даде. Обаче винаги бъди нащрек.

Топлото слънце се промъкна през клоните на дърветата и докосна разкопаната земя. От къщата долетяха викове, трополене и шум от стъпки на децата.

— Ще отида да видя какво става — рече Нина.

— Почакай малко. Хрумна ми нещо. Кой друг беше с теб в съда, когато Кърт се втурна към изхода? Възможно ли е да е видял някого, когото е познавал, а може би не е желал да го среща?

— В коридора имаше неколцина човека. И моята клиентка, разбира се. Тя е прекарала целия си живот в Тахо. Може би го познава — Нина се опита да запомни тази интригуваща мисъл.

— Какво възнамеряваш да правиш? Ще се опиташ ли да го намериш?

— Не се тревожи. Той изчезна и аз няма да се затичам след него.

— А ако го видиш още веднъж… ще му кажеш ли за Боб?

— Никога.

Телефонът иззвъня в къщата.

— Мат ли ще отговори?

— Той още не е станал. Нещо го измъчва, Нина.

— Хайде да поговорим по-късно за това — предложи Нина и изтича да вдигне телефонната слушалка.

Колиър Хелоуел със сух, делови тон я помоли да се срещне с него в къщата на Тери Ландън колкото е възможно по-скоро. Той прекъсна разговора, преди Нина да има възможност да го попита защо.

 

 

Този път улицата „Койот роуд“, изкачваща се по хълма, беше чиста и суха, макар и осеяна с кални дупки. Изпод купчините топящ се сняг край пътя бликаше вода и течеше по канавките от двете му страни. Две момичета в тийнейджърска възраст крачеха напред и оживено разговаряха. Нина се зачуди какво ли правят тук.

Не беше закусвала. Имаше нужда от чаша кафе. Какво ли искаше Колиър?

Тя мина край редицата дървета, посадени от двете страни край пътя, водещ до къщата на Тери, и едва не се сблъска с една линейка. Портата беше отворена.

Задната врата на линейката беше отворена в очакване на някого; няколко полицейски коли със запалени светлини, камион на пожарната команда с двама едри мъже, облечени в жълти униформи. Всички тези превозни средства се бяха наблъскали в малкото пространство пред студиото. Малкият син пикап на Тери изглеждаше съвсем незначителен в сравнение с тях.

На късата пътека вляво от къщата, наполовина скрити от боровете, стояха няколко човека. Те се намираха точно пред бялото бунгало, където работеше Тери. Нина спря пикапа си по-далеч от другите коли и изскочи навън. Остави куфарчето си на седалката и се приближи с бързи стъпки към групата.

Зяпачите се отместиха и й направиха път, но един млад офицер от полицейския участък в Саут Лейк Тахо вдигна ръка пред нея и заяви:

— Влизането забранено.

— Тук ли е Тери Ландън? — попита Нина. — Тя е моя клиентка. Аз съм адвокат.

Той наведе главата си на една страна и попита:

— Вие ли сте Нина Рейли?

— Да. Какво става тук? Къде е госпожа Ландън? — Полицаят кимна с глава към вътрешността на студиото. Сърцето на Нина се сви.

— Съжалявам — заяви той. — Точно сега не е разрешено да влезете. Тук е извършено престъпление.

— Престъпление ли?

— Жертвата е все още тук — отговори полицаят. — Оперативните работници се подготвят да изнесат трупа. — Нина се опита да се промъкне край него. — Хей! — извика той.

— Пуснете ме да вляза!

Колиър Хелоуел, заместник-прокурор на област Ел Дорадо, излезе на верандата. Не го беше виждала месеци наред. Сивите му очи изглеждаха зачервени, като че не беше спал през цялата нощ.

— Какво става? Какво се е случило? Тери ли е жертвата? — попита Нина, след като Колиър я хвана за лакътя и я въведе в студиото.

— Боя се, че е така.

— Какво се е случило?

— Изстрел с огнестрелно оръжие — отвърна Колиър. Той си бе сложил тежки бежови гумени ръкавици, носеше стара негладена риза и джинси. Върху обувките си бе нахлузил найлонови предпазни пликове. „Няма чорапи“ — помисли си автоматично Нина. Изглеждаше така, сякаш го бяха измъкнали насила от леглото. Ръкавиците и найлоновите пликове върху обувките му я уплашиха. Обичайният дружелюбен и добросърдечен израз бе напуснал лицето му. Сега мъжът изглеждаше недостъпен и свиреп.

— Тук сме от призори. Готови сме да приключим. А вие къде бяхте?

— Тя се е самоубила, нали? — Нина откъсна поглед от прокурора и затвори очи, опитвайки да се съсредоточи. — Беше ужасно разстроена от всичко, което й се беше случило, състоянието й беше нестабилно…, но излъчването на филма беше отложено за съвсем кратък срок от време… ние спечелихме делото…

— Тя не се е самоубила, Нина — заяви Колиър. Върху пръстите на ръкавиците се виждаха тъмни петна. В тях ръцете му изглеждаха застрашителни, ужасни. — Снощи някой е влязъл в жилището й и я е застрелял. Имате ли някаква представа за случилото се?

— Аз ли?

— Вие, разбира се — отвърна той, наблюдавайки я внимателно. — Утре сутринта елате в кабинета ми. Филмът във вас ли е?

— Имате предвид „Къде е Темара Суийт?“ Не, сега не е в мен, но имам копие от него в кабинета си.

— Искам да го гледам веднага.

— Ще видя какво мога да направя…

— Къде бяхте снощи?

— Аз ли? У дома. В леглото.

— Сама ли бяхте?

— Разбира се. Защо мислите, че съм убила клиентката си?

— Подобни неща са се случвали — отбеляза Колиър. — Вчера в съда между вас се е разиграла неприятна сцена. Вие сте депозирали искане до съда, настоявайки да се оттеглите от случая. Трябва да разбера всичко по случая.

— Разбира се.

Пред студиото спря бял фургон, върху който имаше надпис: „ТЕЛЕВИЗИЯ“

— По дяволите! — изруга Колиър, вперил поглед във фургона. — Трябва отново да вляза вътре.

— Искам да я видя — заяви Нина.

— Не. Няма никаква наложителна причина да го сторите.

— Тя е моя клиентка и е била убита. Искам да я видя — Нина изрече тези думи спокойно, професионално, така че Колиър можеше да я разбере. Нямаше да направи сцена, ако той не се опиташе да я прогони оттук. Прокурорът опита още веднъж да я отблъсне, ала тя скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Няма да си тръгна. — Не разполагаше с време да го накара да я разбере. Трябваше да види Тери със собствените си очи.

Прокурорът хвърли нещастен поглед към хората от новинарския екип, които бяха разтоварили фургона и вече се приближаваха към тях.

— Хайде — обърна се той към Нина, а на офицера пред вратата нареди: — Хей, Майк, прави каквото знаеш, но не позволявай на онези от пресата да влязат тук. Уведоми ме, щом пристигне съдебният лекар. — Прокурорът здраво стисна ръката й, повлече я след себе си, след това я въведе в студиото и затвори вратата след нея.

Нина отново попадна в продълговатата бяла стая, където Тери така гордо й се бе похвалила с колекцията от различни електронни уреди. Ала този път двама детективи от отдел „Убийства“ и един офицер от пожарната команда стояха до стената, очаквайки фотографът да приключи работата си.

Тери лежеше по гръб на килима, близо до дълга лавица. Тялото й бе затиснало дясната й ръка, а лявата беше протегната встрани.

На врата имаше няколко петна съсирена кръв, от които надолу по тялото й се спускаше червеникавокафяв кървав поток; той продължаваше по леко неравния под и се разклоняваше на ръкави, дълги няколко фута.

Офицерът от пожарната си тръгна, а двамата детективи наблюдаваха Нина, като внимаваха да не стъпчат веществените доказателства.

Тъмножълтеникавите очи на Тери се взираха към тавана, лишени от мисъл и блясък. Тънка струйка засъхнала кръв се бе спуснала от дясното ъгълче на устата й, следвайки наклонената глава на жертвата, отпусната върху окървавена възглавница. Между краката й беше подпряна видеокамера.

Фотограф, облечен в жълто-зелено сако с множество джобове, се движеше бавно около Тери, коленичеше, навеждаше се напред, документирайки всяка подробност от това последно унижение — в близък план, под определен ъгъл. Със и без светкавица. Калъфи от камери, яке и една черна бейзболна шапка бяха натрупани близо до вратата, далеч от кървавата сцена; вещите по всяка вероятност принадлежаха на жертвата.

Стената зад работната маса също бе опръскана с кръв и парчета мускулна тъкан. Сякаш в нея беше пробита дупка…

Светлините бяха така ослепителни, нещо тук миришеше лошо, вратата беше затворена, в помещението беше влажно, горещо и…

Ръката на Колиър се появи сред хаоса от гласове и светлини, протегна се и хвана ръката на Нина, след това я отведе до вратата и я отвори. Вече се намираше навън, чувствайки се напълно изумена. Съседи и хора от новинарския екип задаваха различни въпроси, а лицата им изглеждаха грозни от обзелото ги любопитство.

— Кога мога да ви видя? — попита Колиър. Контекстът на въпроса му й прозвуча съвсем нелепо след всичко, което беше видяла: абсурдно почти колкото шумоленето на вятъра в клоните на боровете пред студиото на Тери.

— Какво? — попита Нина. Думите на прокурора я бяха изтръгнали от видението, което още танцуваше пред очите й.

— Трябва да науча всичко, което знаете вие — каза Колиър. — Какво ще кажете да се срещнем в кабинета ми рано сутринта в понеделник?