Пери О’Шонеси
Сляпо правосъдие (13)

12.

Двама облечени в униформа офицери излязоха от кабинета на Колиър Хелоуел, прекалено задълбочени в получените инструкции, за да забележат Нина.

— Сега можете да влезете — уведоми я жената на рецепцията. Нина изчака звуковия сигнал и отново влезе в безрадостния свят на криминалното право, където не желаеше да се появява до края на живота си.

В голямата приемна секретарите стояха до телефоните, борейки се да въведат в ред графика за явяване на различни свидетели и да държат под контрол работата на съда. Те приемаха съобщенията за заместник-прокурорите на областта, които обикновено бяха в съдебната зала, утешаваха жертвите и обработваха купища документи. Вдясно работеха адвокатите, оттеглили се в тесни стаи от единия до другия край на стената, подчинявайки се на система с неясна структура, чиито принципи на действие Нина не можеше да проумее. Кабинетът на Колиър беше вторият в дъното. Той излезе навън, спорейки оживено по телефона, който държеше вдигнат до ухото си. Той я видя, кимна с глава, правейки й знак да влезе. Кабинетът не се беше променил много в сравнение с последния път, когато го беше виждала: два пъти повече хартия задръстваше помещението, което на големина бе колкото половината от собствения й кабинет. Стените бяха боядисани в цвят, който мъчно можеше да се определи, и на места се лющеха. Бюра, затрупани под издигащи се към тавана купчини папки; претъркани с документи лавици, гол, одраскан под; никакви картини, растения, сувенири; телефон, компютър, факс плюс един прокурор, който защитаваше интересите на държавата от въртящ се стол. Той беше рошав, любезен или сериозен в зависимост от обстоятелствата, схватлив, претъпкан с кофеин, могъщ.

— Обясни им, че нямаме пари и повече няма да се занимаваме с това — заяви Колиър по телефона. — Кажи им да не си губят повече времето. Ако настояват, ще разговарям директно с тях — изричайки последното изречение с леко заплашителен тон, той прекрати разговора.

Преди да седне, Нина забеляза единствения личен елемент в кабинета — фотографията, която прокурорът гледаше по цял ден, изобразяваща покойната му съпруга. Тъмнокоса жена, атлетична, с прав гръб, яхнала кон. Като далечен фон се виждаха върховете на планината Сиера. Вероятно той самият я бе заснел и усмивката й беше предназначена за него.

— Тези документи бяха ли тук, когато идвах през лятото миналата година? Или от време на време ги сменяте с други, за да освежите атмосферата? — попита Нина и потупа с ръка една купчина от папки, неспособна да я отмести на милиметър встрани. — Монолитни като тухлена ограда.

— О, всяка седмица постъпват нови и изнасяме старите. Никога няма да има достатъчно място, докато не се добера до кабинета в ъгъла, който така страстно желая.

— Което ме подсеща да ви попитам ще решите ли някога да се кандидатирате за главен областен прокурор?

— Обявих решението си миналата седмица. Предполагам, че не сте научила още за него.

— Желая ви успех. Наистина.

— Благодаря. Преди да започнем, искам да ви кажа, че съжалявам за вашата клиентка.

Как би трябвало да отговори на подобни думи? Че самата тя не съжалява? Или просто: „Благодаря“ — като някой потънал в скръб роднина?

Нина кимна и не каза нищо.

— Благодаря, че дойдохте — сивите му очи се отклониха към документите на бюрото му. Беше пъхнал химикал в устата си и дъвчеше връхчето му. Средството за писане стърчеше между устните на прокурора като екзотична черна цигара.

— Вие ми казахте да дойда.

Той отвори някаква папка, върху която бе написано името й, и попита:

— Имате ли нещо против да запиша на магнетофон настоящия разговор? — Макар че беше очаквала подобно посрещане, въпросът подразни Нина, налагайки й отново да поеме тежката роля на адвокат от защитата.

— Имам ли някакъв избор?

Този път прокурорът заобиколи бюрото си, после седна върху него и срещна погледа й.

— Никога не мога да свикна със сцените на брутално убийство. Те ме карат да се чувствам уязвим. Всички онези хора, които работят в къщата на улица „Койот Роуд“, може би ви изглеждат безсърдечни, ала всички те се чувстваха по същия начин — уязвими. Вие какво изпитвахте?

— Бях шокирана. Изпълнена с гняв.

— Искате ли да ми разкажете за това?

Нина мисли дълго, преди да отговори.

— Миналата година стреляха срещу мен в съдебната зала. Виждала съм застреляни хора. Затова си казах: „Никога повече. Ще устроя живота си така, че никога повече да не се сблъсквам с подобни неща.“ А Тери дойде при мен със своя проблем, който ме повлече към място, от което се опитвах да избягам. Преди да успея да го сторя, тя умря. Предполагам, че думите ми ще прозвучат егоистично, ала аз не мога да скърбя за нея. Почти не я познавах, а онези черти от характера й, които тя разкри пред мен, не ми допаднаха.

— Разбирам — увери я Колиър. — Преодоляхте ли психологическия ефект? Искам да кажа…

— Искате да кажете психологическия ефект от стрелбата срещу мен? Да.

— Но има и други ефекти. Не желая да ви обиждам — наистина не го желая. Ала вие не приличате на себе си.

— „Уязвим“ е една от думите, с които се описва подобно състояние. Какво ще кажете за фразата „човек, без когото може да се мине“? Ами за словосъчетанието „човек, когото са взели на мушка“?

— А сега отново ви връщат към онзи момент на ужас, сякаш сте окачена на пружина, изтегляща ви винаги в изходното положение.

Тя отново кимна. Чувстваше облекчение, че може да разговаря с някого по този въпрос. Колиър настройваше събеседниците си към изповеди. Работата му беше такава. Нина трябваше да има това предвид.

— Моето семейство също беше захвърлено към онзи момент на ужас. Сякаш всички вървим по тесен дъсчен мост над някаква бездна — ала тя не е празна, изпълнена е с грозно насилие и лудост. Били ли сте някога в Ласен^[1]? Вървели ли сте по онази пътека, водеща към ада Бампъс?

— Да, вървял съм. Бампъс е човекът, който паднал в пропастта и се сварил във вулканичната лава, нали?

— Да, мисля, че е така. Както и да е, през първата миля пред очите на човек се разкриват величествени изгледи на възвишенията Ласен, Дилър и Диамантените върхове. В ясни дни се вижда планината Сиера, дори езерото Тахо. Този измамно добър свят се простира, додето поглед стига, създавайки истинска наслада за окото. След това стигате до някакъв връх. Попадате в хидротермална зона. От земята извира пара. Става ви все по-горещо и по-горещо. Ями, пълни с кал, клокочат и ви заливат с врящи пръски. Те ви предупреждават да не се отклонявате от пътеката, защото земната кора там е толкова тънка, че ще пропаднете и ще се попарите до смърт.

През цялото време под краката ви има действащ вулкан. Независимо от това, че може би нито го чувствате, нито го виждате, той е там — жив е и чака. Смъртта на Тери ми напомни за това място, където е горещо, където ви грози потенциална смъртна заплаха — то дебне да се отклоните от пътеката, чака дъските на моста, по който вървите, да се счупят. Такова внезапно връхлитащо ви зло винаги витае наоколо.

Колиър се намеси:

— Аз се срещам с подобни ситуации във всекидневната си работа.

— И въпреки това… не я напускате.

— Не, не я напускам.

— Защо?

— Поради същата причина като вас.

— Но мен ме въвлякоха против волята ми!

— Може би не желаете да го признаете пред себе си, ала решението е изцяло ваше, както и в моя случай.

— Предпочитам да се преселя на някой остров в Южните морета и да живея с питие в ръка. Ще бъда барманка в някой бар със сламен покрив.

— Но защо не го правите? Защото човек не може да се скрие от проблемите си. Вече са опитвали да го сторят. Марлон Брандо си купи остров, но неприятностите го настигнаха и там.

— Е — подхвана Нина, — очевидно пружината е изтегляла и него в изходно положение. Донесох моето копие от филма и ще отговоря на всички въпроси, които ми зададете. След това ще се върна в кабинета си и ще съставя образец на най-скучната поверителна информация за клиент, който някога сте виждали, и ще забравя всичко, свързано с Тери Ландън — тя се наведе напред и остави контейнера с филмовата лента на бюрото му.

— Разкажете ми за последния път, когато се срещнахте с нея — каза Колиър. Той все още седеше върху бюрото си и Нина трябваше да изопне врат, за да вижда лицето му. Тя стана и се отправи към лавиците, по-близо до книгите, описващи различни начини за разследване на убийство, учебници по криминология, съчинения по криминално право, начини на събиране на веществени доказателства… забележителни книги, посветени на абстрактни идеи. Този човек работеше в ада на Бампъс всеки Божи ден.

— Последния път? Това беше на тридесети март на редовна сесия, свързана с иск за издаване на съдебно решение от страна на Върховния съд на щата. Джеф Рийзнър беше депозирал иск да бъде променен текстът на съдебното нареждане, съставено от мен. Съдията Милн разпореди да се срещнем отново и да предадем на съда нареждане, съставено със съгласието на двете страни.

— Тери присъстваше ли през цялото време?

— Да, но почти не разговаряхме, докато не приключи разглеждането на делото. Тя стана много раздразнителна в съдебната зала, бих казала, че се държеше нерационално. Не успях да я успокоя. Аз излязох навън и тя ме последва. След това…

— След това?

— Тя изтича до паркинга, преминавайки край мен. Не я видях да потегля с колата си оттам. Бях забравила някакви документи и отново се върнах в залата.

Телефонът иззвъня. Колиър не вдигна слушалката.

— Защо беше толкова ядосана тя?

— Беше свързано с делото… отложиха излъчването на филма…

— Тя щеше ли да загуби пари от това? Дълъг ли беше периодът, за който отложиха излъчването на филма й?

— Не беше дълъг. Тери бе продала филма на една телевизионна компания, ала датата на излъчването му все още не беше фиксирана. Продуцентите работеха с нея за изясняването на този въпрос.

— Тогава защо? Коя е била причината за гнева й?

— Тя ми беше сърдита — Нина обясни по възможност най-подробно разпадането на връзката клиент-адвокат в този случай. Когато му разказа за нахлуването с взлом в дома й, Колиър наведе гръб назад, опитвайки се да проумее смисъла на думите й.

Все още затворил очи, той попита:

— Как разбрахте, че именно Тери е жената, проникнала с взлом в къщата ви?

— Веднага щом видях в какво състояние е стаята ми, осъзнах, че нападението е на лична основа. Тя беше единственият човек, с когото в този момент бях в обтегнати отношения.

— Защо не съобщихте в полицията кой е нападателят?

— Нямах никакви доказателства. Ала синът ми беше изчезнал, затова отидох в къщата й. Това се случи около две седмици преди повторното разглеждане на делото. Мисля, че я уплаших. Ако беше направила нещо лошо на Боби…, но се оказа, че той беше избягал в Монтерей. Тя ми върна писмата. Получих онова, за което бях отишла, и си тръгнах.

— Имаше ли някой друг по време на посещението ви?

— Не… О, в самото начало в къщата й имаше един човек. Съсед. Мисля, че името му беше Ралф Кетрик. Той живее в съседната къща с баща си.

— Джери Кетрик — подчерта Колиър, за да има пълнота в записа на магнетофонната лента. Нина си помисли, че може би или бащата, или синът бяха забелязали нещо. Полицаите сигурно бяха разговаряли с тях, защото Колиър вече знаеше за тях.

— Бих желал да видя писмата, които сте взели от нея. Може да се наложи да ги прочета.

— Вече ги няма. Изгорих ги.

Прокурорът не й повярва, ала Нина не я беше грижа. Беше ги прибрала в банков сейф и възнамеряваше да ги съхранява там, докато някой ден не се сдобие със собствен дом. Колиър трябваше да получи съдебно нареждане, ако пожелаеше да ги вземе; ала той не знаеше за съществуването им. Това беше известно единствено на Нина и на банката.

— Този факт може да ви изненада, Нина, ала може би вие сте била единствената връзка на Тери Ландън с човешката раса през последната седмица от живота й. Управлявала е бизнеса си чрез телефона и факса. Изглежда, не е имала никакви близки приятели. Родителите й, както и по-възрастната й сестра са загинали при самолетна катастрофа в началото на седемдесетте години.

— Искате да ми кажете, че не е имала приятели мъже? Тя беше привлекателна. Никога не сме разговаряли за миналото й.

— Не открихме никакви приятели от мъжки пол. Сега разследваме миналото й. Бих искал да зная мнението ви — кой според вас може да я е убил? Вашите размишления по този въпрос може да се окажат важни. Сигурен съм, че сте мислили по този въпрос…

— Всъщност не съм. Ала имаше четирима човека, които се бореха срещу излъчването на този филм. Ищците по делото — Джесика и Джон Суийт — родителите на Темара Суийт; Майкъл Ордуей и съпругата му Дорийн. Сигурно са пръснали купища пари по това съдебно дело и в общи линии го изгубиха. Важното е, че…

— Продължавайте. Мислите ви ме заинтригуваха.

— Ами мотивите на Тери да направи и разпространи този филм ми се струваха неясни. Ала мотивите на ищците да я дадат под съд за това също изглеждаха не съвсем основателни. Искам да кажа, че и двете страни изтъкнаха мотиви, видими на повърхността. Струва ми се, че както ищците, така и ответничката по делото бяха скрили нещо. Може би някой от тях…

— Е убил Темара Суийт — продължи мисълта й Колиър. — С нетърпение очаквам да видя какви доказателства е събрала тя.

— Няма да намерите много веществени доказателства, макар че всичко във филма се основава на фактологичен материал. Той е импресионистичен, мрачен, едновременно разследване по действителен случай и произведение на изкуството. А данните за останалите три момичета, които са изчезнали по-рано, изглеждат като пришити към основната му част. Мисълта ми е, че филмът всъщност не представлява истинска заплаха за никой от тях. Сам ще осъзнаете това.

— О, ще го гледам внимателно. В последна сметка трябва да разследваме отново всичките четири случая на изчезване на млади жени, загатнати във филма. Той потри с длан бузата си, сякаш осъзна, че скоро трябва да се избръсне, ала не каза нищо, затова Нина попита:

— Имате ли други въпроси?

— Само един. Забелязахте ли нещо да липсва в студиото на Тери?

— Не, но бях под въздействието на силен шок.

— Добре. Засега това е всичко. — Някой силно почука по вратата. Следващият клиент на Колиър вече беше пристигнал.

— О, няма да приключим разговора си по този начин — заяви Нина. — Преди да си тръгна, искам да ми дадете честен и откровен отговор.

— Нима съм ви отговарял по друг начин досега?

— Искам да зная дали съществува някаква опасност за мен и за моето семейство — кажете ми, като вземете предвид всичко, което ви е известно по случая досега.

— Не — отвърна Колиър. — Мисля, че няма никаква опасност. Имаме заподозряно лице, поставено под наблюдение. Видели са го да се отдалечава тичешком от къщата след изстрелите.

— Прекрасно. И кое е това заподозряно лице?

— Засега не мога да ви предоставя тази информация. Но тази личност ще бъде арестувана, така че вече ще можете да се успокоите.

— Добре.

— Отбийте се по някое време, след като приключите работата си в съда. Тогава ще можем да поговорим.

— Може би ще имам време за това — той я изведе от кабинета си. Влезе жена полицай със силно накъдрена коса. Вратата се затвори и Нина я чу да казва:

— Наистина няма да повярвате на това, Колиър. — Нина спря и се наклони към вратата.

Гласът на жената полицай звучеше съвсем слабо, ала Нина я чу как казва:

— По делото „Ландън“ ли? Можете ли да повярвате на това? Жертвата включила видеокамерата, след като нападателят стрелял срещу нея.

— Значи е била в съзнание?

— Да, била е и е заснела дяволски сцени.

— С какво мога да ви помогна? — попита я един от секретарите, застанал до лакътя й. Нина се остави да я заведат до изхода, изпълнена с въпроси, на които не можеше да даде отговор.

 

 

Във вътрешния двор между кабинетите на заместник областните прокурори и сградата на съда Нина видя Рийзнър, който крачеше насреща й. Той не протегна ръка към нея. Бездруго тя не възнамеряваше да я стисне.

— Вашата клиентка беше убита по твърде предизвикателен начин — каза й той.

— Какво имате предвид?

— Полицаите са арестували лице, заподозряно в убийството. Свързаха се с мен с молба да го представям в съда. Така че, ако научите нещо ново по случая, очаквам да ми съобщите незабавно.

— По-вероятно е да го съобщя на Колиър Хелоуел — отговори Нина. — Съжалявам, ала човекът, когото ще представяте, по всяка вероятност е виновен, а в мой интерес е човекът, отнел живота на клиентката ми, да бъде наказан сурово. Всъщност кой е арестуваният?

— Не зная защо ли трябва да проявявам вежливост. Бих могъл да запазя информацията за себе си. Все пак името на арестувания е Кърт Скот. Ще разговарям с него по-късно днес. Вие не се намесвайте. Вече ви уведомих за онова, което бе необходимо — без да произнесе нито дума повече, адвокатът премина бързо край нея. Тя видя как задейства блокиращата вратите система, след това той влезе в червеното си BMW, даде газ и се отдалечи.

Нина престана да диша. Тя опря гръб о стената на съда, постоя минута-две, проследявайки колата му с безизразен поглед. След това впери очи в часовника си. Беше единадесет часа и петнадесет минути. Влезе в помещението с обществените телефони и се обади в кабинета си.

— Сенди, ще посетя ареста и ще остана известно време там — съобщи тя на секретарката си. — Не съм сигурна кога ще се върна.

— В три часа трябва да вземете свидетелски показания под клетва.

— Ще се върна дотогава.

— Би трябвало да го сторите.