Сандра Браун
Лъки (4)

4

Когато Лъки се събуди, в стаята цареше непрегледна тъмнина. Несигурно отвори едното си око, след като острата болка го подсети, че дясното му око щеше да си остане насинено и затворено от отока поне още ден-два.

През леко отместеното перде проникваше тънка ивица светлина откъм паркинга. Все още бе нощ, но той дори и не се опита да погледне колко е часът.

Мускулите му се бяха схванали от продължителното лежане в една и съща поза. Той се протегна, примигна от болка и леко простена, като се опита да се обърне на една страна. Когато най-после успя, коляното му се блъсна в нечие друго коляно.

Той промърмори.

— Доуви?

— Мм?

Лъки често се будеше по средата на нощта, когато в леглото му имаше жена и затова веднага реагира по обичайния за него начин — прегърна я с ръка и я придърпа към себе си. И двамата автоматично изпънаха колене и телата им се допряха. Косата й погали бузата му и той зарови лице в нея, вдъхна аромата на билки и цветя и без да мисли започва да целува кичурите, които го гъделичкаха по устните.

Беше толкова естествено, толкова приятно. Той приплъзна устни към гладкото й чело, след това се спусна към веждите, после към клепачите. Миглите й погалиха устните му. Целуна скулите й, носа, устата. В отговор тя се отдръпна назад.

— Лъки? — гласът й бе тих и едва доловим.

— Да, скъпа — прошепна той и отново потърси устата й. Устните й бавно се разтвориха. Той бързо пъхна език между тях. Устата й бе прелестна, но напълно непозната. Не си спомняше да я е целувал преди. Езикът му се движеше бавно и спокойно, проникваше навсякъде, изследваше всяко кътче, а след това се спря на долната й устна. Внезапно си спомни, че от доста време копнееше да направи точно това и нежно я всмукна между зъбите си.

Тя леко простена и неспокойно се размърда. Ръцете й ласкаво погалиха голите му гърди. Той усети пръстите й, които си играеха с косъмчетата по гърдите му и нежно драскаха кожата му. Стори му се странно, че ласките й са толкова свенливи и сдържани. И тогава тя погали зърната му с връхчетата на пръстите си и той забрави всичките си размишления. Единственото, което усещаше, бе ароматът й и невероятното удоволствие от допира с нея.

Почти легнал върху нея, той спусна ръце към гърдите й и с огромно смущение откри, че тя е облечена. Блузата й беше копринена, наистина, но какво изобщо правеше в леглото с дрехите? Изведнъж се сети, че и той все още не е събул дънките си. Ето защо се чувстваше толкова неестествено.

Все още замаян, посегна към копчето на панталона си. Разкопча го, свали ципа и когато най-сетне се освободи от дънките, въздъхна с облекчение. Напрежението, което изпитваше, бе почти болезнено.

Като използваше собствената си радарна система, устните му безпогрешно откриха врата й в тъмнината и го покриха с безброй целувки, а ръката му отново се спусна към гърдите й. Копчетата на блузата и закопчалката на сутиена й изобщо не го забавиха и той скоро обгърна с ръка топлата й податлива плът.

Това е нещо друго, помисли си той.

Всичко се нареждаше според очакванията му. Гърдата й беше сочна и мека и той нежно я галеше и очертаваше с ръка контурите й. А когато прокара палец около зърното й, то веднага се възбуди и втвърди. Той леко го притисна между пръстите си, наслаждавайки се на тихите, приглушени стонове, които се отронваха от гърлото й и при най-лекия натиск на пръстите му.

После се наведе и го пое в уста. Езикът му започна да го докосва, да го гали, да го дразни, докато най-накрая тя впи ръце в раменете му, а собственото му тяло се разтресе от изгарящата го страст.

— Много си сладка — простена той, съблече изцяло блузата й и жадно зацелува и другата й гърда. — Толкова си сладка.

Чорапи. Чорапогащи — отчаяно си помисли той, когато ръката му се спусна под полата й, за да погали коляното. Презираше чорапогащите и силно желаеше да остане пет минути насаме със садиста, който ги бе измислил.

Няколко секунди по-късно, обаче, изпита истинско задоволство, когато ръката му достигна до късчето атлазеногладка кожа, която напипа над края на найлоновата материя. Очевидно и тя бе очарована, защото веднага щом ръката му докосна вътрешната част на бедрата й, тя се изви в леглото и от устата й се отрони накъсана въздишка на удоволствие… и все по-нарастващо желание.

Той проследи с ръка копринените жартиери и достигна до мястото, където двете й бедра се срещаха. В гащичките й имаше безброй неща, които да изследва и той изпитваше отчаяна нужда да погали всяка частичка от нея, да усети вкуса на възбудата й. Но нямаше време за всичко това. Тялото му го принуждаваше да побърза.

Обладавал ли бе някога преди тази жена? Не. Не бе възможно. Защо иначе щеше да изпитва толкова противоречиви желания? Защо тялото му бе толкова нетърпеливо, а в същото време му се искаше този екстаз да продължи вечно? Бръкна в джоба си, извади обвития във фолио презерватив и бързо го нахлузи като негодуваше срещу всяка изгубена секунда. Силното желание, което го принуждаваше незабавно да намери пътя към нея, сякаш в същото време му заповядваше да не бърза толкова.

Но той вече бе там, възбуден, твърд, силно притиснат към нея. А тя бе готова — влажна, топла и сладка.

Чу се да повтаря дрезгаво — съжалявам. Съжалявам — макар че не бе съвсем сигурен какво точно иска да каже.

Единственото, което знаеше със сигурност в този момент, бе, че никога не би се наситил на тази жена. Той я притисна под себе си, покри тялото й с целувки и безброй ласки, а след това проникна дълбоко в нея. Искаше му се да удължи удоволствието колкото е възможно по-дълго, но то бе просто неописуемо и той се оказа безпомощен да задържи конвулсиите, които го разтърсиха и сякаш го изцедиха докрай.

Почувства се напълно изчерпан. Останал без сили, положи глава на гърдите й, леко целуна зърната и потърка бузата си с наболата вече брада в меката й плът. Нежно погали с ръка влажните къдрици между бедрата й.

Тя го погали по косата. Усетил ласката, той се усмихна. А след топа отново се унесе в сън, като не преставаше да се пита защо след като тя му достави такова огромно удоволствие, той никога преди не я беше любил.

 

Винаги се събуждаше на зазоряване, без значение колко късно си бе легнал предишната нощ и колко алкохол бе погълнал. Баща им всеки път намираше по някоя дребна работа за него и Чейс, която да свършат преди училище. Навикът да става рано сутрин бе дълбоко вкоренен в него.

Когато изплува от съня, Лъки имаше чувството, че главата му е като топка за боулинг, натъпкана с памук, която всеки момент ще се търкулне от раменете му. Опита се да отвори здравото си око, но дори и това незначително движение му костваше неимоверни усилия. Когато обаче разбра, че е сам в стаята, той се разсъни напълно. Протегна ръка и докосна отпечатъка, който тялото й бе оставило върху леглото.

Като ръмжеше и стенеше от болка, той седна, запали нощната лампа и уморено огледа стаята. Никакво сако. Никакви ключове. Никаква чанта. Никаква следа, че тя изобщо е била в стаята.

Може би просто е отишла да купи кафе.

Той спусна крака на пода като без всякакви задръжки проклинаше болката, която прониза цялото му тяло — от ходилата на краката до върха на главата му. Изправи се замаян и закуцука към прозореца. Вдигна ръка, доколкото му позволяваше натъртеното му тяло, и дръпна пердето. Съскащият звук стресна една възрастна двойка, която се разхождаше по алеята.

Жената ахна от почуда и бързо отклони поглед от полуголото тяло на Лъки. Съпругът й укоризнено го изгледа, а след това подхвана възмутената си съпруга за лакътя и я поведе към караваната им, паркирана до бордюра.

Лъки механично започна да закопчава дънките си, като не сваляше поглед от празното място, на което Доуви бе паркирала колата си предишната вечер.

— По дяволите!

Беше се измъкнала майсторски. Изнизала се бе като крадец. При тази мисъл веднага бръкна в джоба на дънките си, за да провери дали парите му са там. Сумата беше непокътната.

Тя беше тук, нали? Преживяното не бе просто плод на въображението му, нали? Не, разбира се, че не! Не би могъл да си представи очи с толкова необикновен зелен цвят. Ако я бе сънувал, то сънят му бе дяволски примамлив. Искаше му се да го сънува всяка нощ и никога да не се буди.

С куцукане се замъкна в банята и пусна яркото, непрощаващо никому флуоресцентно осветление. Лицето, което го гледаше от огледалото над мивката, сякаш бе излязло от някой филм на ужасите. Косата му бе невъобразимо разрошена, долната половина от лицето му бе потъмняла от наболата брада, а окото му, както и очакваше, бе синьо-черно и почти затворено от отока. На рамото му личеше синина голяма колкото топка за бейзбол — може би я бе получил, когато заби рамо в стомаха на Литъл Алвин. Раната от ножа се бе затворила, но все още бе яркочервена.

И тогава изведнъж погледът му бе привлечен от нещо, което отразяваше яркия блясък на флуоресцентната лампа. Издърпа един дълъг, тъмночервен косъм, който се бе заплел в косъмчетата на гърдите му. Вдъхновен от това откритие, той се върна в спалнята и погледна в кошчето за боклук.

Веднага намери това, което търсеше.

Отпусна се на леглото и стисна с две ръце главата си, която се цепеше от болка. Значи тя е била съвсем истинска. Не е сънувал. Не е сънувал, че я е любил, че е галил копринената й кожа.

Като се чудеше дали ще се почувства по-добре или по-зле, той влезе в банята и си взе един душ. Облече се, веднага излезе от стаята и отиде при Мустанга си. Беше истинско безразсъдство от негова страна да го остави открит и отключен през нощта, но, слава Богу, нищо не му се бе случило. Той заобиколи сградата и подкара към офиса. Влезе вътре, за да поговори с администратора — не бе същият, който бе дежурил предишната вечер.

— Добрутро. — Усмивката му стигаше чак до ушите. — Малко кафе?

— Добро утро. Благодаря. — Лъки си наля една чаша от кафеника, който вреше на печката. — Казвам се Лъки Тайлър. Прекарах нощта в стая 110. Стаята бе регистрирана на името на една млада жена.

— Да?

Администраторът подпря лакти на плота и изпълнен с любопитство се наведе напред.

— Да. Бихте ли проверили във вашите документи как се казва.

— Ти не знаеш ли?

— Доуви не знам коя си.

— Страхотна нощ трябва да е била. Тя ли те подреди така? — посочи насиненото око на Лъки и раздраната му риза.

— Как се казва? — Лъки говореше с такъв тон, че всички по-нататъшни коментари по въпроса бяха изключени.

Администраторът благоразумно се наведе над книжата си.

— Смит, Мери.

— Мери?

— М-е-р-и.

— Мери Смит?!

— Точно така.

— Адрес.

— „Мейн Стрийт“, номер 203.

— Град?

— Далас.

— Далас?

— Далас.

— „Мейн Стрийт“, 203, Далас, Тексас?

— Така пише тук.

Лъки познаваше града достатъчно добре и знаеше, че номер 203 на „Мейн Стрийт“ се намира в центъра на търговската част. Заподозря госпожа Смит в измама. Смит! Мери Смит на всичкото отгоре. Не беше дори достатъчно оригинално. Откъде ли й беше хрумнало това Доуви?

Дала ли е телефонен номер?

— Не.

— Номер на кредитна карта?

— Не.

— Каква кредитна карта е използвала?

— Тук пише, че е платила в брой.

Лъки изруга.

— Номер на шофьорската книжка?

— Няма.

— Страхотно!

— Изглежда така, сякаш дамата се е опитвала да прикрие следите си.

— И на мен така ми се струва. — Лъки не преставаше да си блъска ума и да се чуди как би могъл да я открие. — Когато някой клиент плаща в брой, не сте ли длъжни да поискате от него да се идентифицира по някакъв начин?

— Да, такъв е редът, но нали знаеш — администраторът сви рамене, — не винаги се спазва. Имам предвид, че тук се отбиват хора за малко — пътуват заедно, прииска им се едно бързо и спрат при нас. В повечето случаи дори не остават през цялата нощ.

Съзнавайки, че администраторът е напълно прав, Лъки се опита да пооправи косата си с пръсти. Беше я измил със сапун и сега тя съхнеше и стърчеше на всички страни.

— Кога застъпва на смяна другият администратор? Онзи, който беше дежурен снощи.

— В четири.

Лъки хвърли празната пластмасова чашка в кошчето за боклук и бавно се отправи към вратата.

— Благодаря.

— Няма защо. Пак заповядай — весело му отвърна администраторът.

Лъки му хвърли един смразяващ поглед, а след това излезе навън.

Слънцето тъкмо изгряваше пад Източен Тексас, а ярките му лъчи проникваха през клоните на високите палмови дървета и пронизваха като свредели уморените му очи.

Той си сложи слънчевите очила, които предишния ден бе оставил върху таблото на колата, и насочи Мустанга към дома. По-късно следобед щеше да отиде до кръчмата, за да се опита да разбере нещо за нея. Вече му дължеше не само извинение, но и обяснение. Но въпреки всичко не можеше да посвети целия си ден на издирването й. Макар че нямаше кой знае какво за вършене, двамата с Чейс се чувстваха по-добре, ако се преструваха, че са заети и претрупани с работа.

При нормални обстоятелства шофирането до дома би му отнело около час, но Лъки, който не бе вечерял предишната вечер, изпитваше остра нужда от повече кафе и нещо за хапване. Пришпори Мустанга до дупка и след малко повече от тридесет и пет минути вече завиваше по алеята, която водеше към къщата им.

Тесният асфалтиран път бе ограден от двете страни с орехови дървета. Лете, когато бяха напълно разлистени, клоните им образуваха над пътя дебел, зелен покров, през който изобщо не проникваха слънчевите лъчи. Единственият сезон, в който не понасяше дърветата, бе есента, защото тогава майка му го изпращаше да събира орехите, които покриваха земята.

Но орехите си заслужаваха усилията, заради неподражаемия вкус, който придаваха на домашните торти и сладкиши.

Отглеждаха малко добитък — само колкото да си подсигурят достатъчно прясно месо, а в конюшните им имаше няколко състезателни коня. Сейдж ги бе разглезила, превърнала ги бе в домашни любимци и те не представляваха никакъв интерес за такива настървени ездачи като Чейс и Лъки. Лъки погледна настрана и изсвири с клаксона на малкото стадо животни, които пасяха гъстата зелена трева, оградила къщата.

Двуетажната сграда бе построена от боядисани бели тухли, черни сенници покриваха прозорците, които се отваряха към просторната предна веранда. Баща му беше построил къщата когато двамата с Чейс бяха юноши, но

Лъки изобщо не си спомняше да е живял някъде другаде. Когато съвсем неочаквано се появи Сейдж, бяха пристроени още три стаи в задната част, за да може къщата да побере разрастващото се семейство Тайлър.

Къщата беше красива и уютна. Лъки знаеше, че някой ден ще се ожени и ще се изнесе от този дом, както бе направил брат му преди две години, но само мисълта за това го ужасяваше. Това беше неговият дом. Най-скъпите му спомени бяха свързани с тази къща.

Познаваше всяко ъгълче, всяко кътче в нея. Знаеше кои точно стъпала скърцаха, когато някой се движеше но тях. Инициалите му бяха издълбани върху всяко едно прасковено дърво в градината. Беше си свил толкова много цигари с листата от лозницата, която растеше край оградата, че бе истинско чудо, че тя е още жива.

Можеше да си спомни всяка прекарана Коледа, а един Великден се бе запечатал завинаги в съзнанието му, защото двамата с Чейс бяха подменили варените яйца, които майка му бе боядисала за кошничката на Сейдж със сурови, а след това си бяха получили заслуженото заради проваления празник на сестра им.

— О, по дяволите…

Тази сутрин изобщо не се зарадва като видя колата на Чейс паркирана на алеята пред къщата. Беше още рано за работа и Лъки се бе надявал, че ще разполага с няколко часа, през които да се погрижи за отеклото си око, преди да застане пред по-големия си брат.

Примирил се с неизбежния разпит и дежурната лекция за възмъжаването, имиджа пред обществото и чувството за отговорност, той паркира Мустанга и бързо изкачи предните стълби.

Влезе в широкото и просторно антре и, усетил аромата на прясно сварено кафе, се упъти към кухнята, разположена в югоизточния ъгъл на къщата. По това време на деня белите стени бяха обагрени в жълто от ярката слънчева светлина.

— Лъки, ти ли си? — извика майка му от стаята си.

— Кой друг? Какво има за закуска?

Влезе в кухнята и изненадан видя Таня, съпругата на Чейс, която седеше с него до масата. Дребна и руса, тя чудесно допълваше високия му, тъмнокос брат.

Лъки много харесваше Таня и често я дразнеше като й повтаряше, че ако някога събере достатъчно ум в главата си и напусне брат му, той ще е първият, който ще я закачи на въдицата си. Това разбира се, никога нямаше да се случи. Тя боготвореше Чейс, а това бе една от основните причини, поради които Лъки я харесваше толкова много.

Когато той влезе в кухнята, тя му се усмихна с една от най-сладките си усмивки, която замръзна на лицето й, като го видя да сваля слънчевите си очила. Той се усмихна и от това чертите му се разкривиха още повече.

Лори Тайлър, привлекателна дори и на тази възраст, притисна ръка към гърдите си и залитна назад, когато забеляза пораженията, които Литъл Алвин бе нанесъл по лицето на сина й.

— О, Боже, Лъки! Чухме, че отново си се сбил, но изобщо не очаквах, че си чак толкова зле. Онова животно Кагни ли те подреди така?

— Да, потрябваше да видиш как изглеждаше той вчера — духовито отвърна той, приближи се към кафеварката и си наля чаша кафе.

— Къде, по дяволите, беше?

Лъки духна върху кафето и изгледа брат си през парата, която се издигаше над чашата му.

— Днес май пак си в някое от гадните си настроения. Още е твърде рано дори за работа, а ти вече започваш да се заяждаш с мен.

— Лъки, случи се нещо — каза Лори и хвана ръката му. Очите й, сини като на сина й, обикновено бяха жизнерадостни и младежки почти колкото неговите. Сега, обаче, те изглеждаха мрачни и загрижени.

— Нещо се е случило?

Точно в този момент Сейдж връхлетя през задната врата. За кой ли път през последните месеци Лъки с изненада се вгледа в по-малката си сестра. Тя вече не беше дете. Само преди няколко седмици бяха присъствали на тържеството по случай завършването на обучението й в местния колеж. А през есента тя щеше да постъпи в университета в Остин. Сейдж вече не изглеждаше като момиченце. Беше жена. И сякаш се бе превърнала в такава само за една нощ.

— Бях в обора и видях колата му да спира пред къщата. — Беше задъхана, сякаш бе тичала през цялото време. — Казахте ли му вече?

— Какво да ми кажат? Какво, по дяволите, става тук?

— Снощи имаше пожар — мрачно каза Чейс.

— Пожар?

— В главния ни склад — Чейс стана от стола и отиде да си сипе нова чаша кафе.

— Исусе… — Лъки изведнъж усети, че му се гади. — Съжалявам, че ме нямаше. Страшно ли беше? Надявам се, че никой не е пострадал.

— Не, няма пострадали, но сградата изгоря до основи. Всичко в нея бе унищожено.

Лъки се отпусна на един стол и отново прокара пръсти през косата си. Това, което Чейс току-що бе казал, му изглеждаше направо немислимо, но мрачните лица, които го заобикаляха, потвърждаваха всяка негова дума.

— Как е започнал? По кое време се е случило? Опитаха ли се да го изгасят?

— Първата пожарна дойде към два и половина. Бориха се с огъня докъм четири часа. Всичко свърши, но навсякъде цари хаос и безпорядък.

Чейс се върна на стола точно срещу брат си. Веднага щом седна, Таня постави ръка на коляното му, сякаш да му изкаже съчувствието и подкрепата си.

— Слава Богу, че успяхме да платим застрахователните вноски — отбеляза Лъки. — Като знам колко ни беше трудно да съберем парите за… — Той изведнъж млъкна, забелязал погледите, които останалите си разменяха. — Още нещо ли има?

Чейс въздъхна и тъжно кимна с глава. Лори се приближи към стола на Лъки, сякаш той всеки момент щеше да се обърне към нея за подкрепа и утеха. Таня бе навела глава и съсредоточено гледаше ръцете си.

Най-накрая Сейдж се обади.

— Има още нещо, което е дяволски сериозно. Кой ще му каже?

— Мълчи, Сейдж.

— Но, мамо, той рано или късно ще трябва да разбере.

— Сейдж!

— Ти си главният заподозрян в подпалването, Лъки.