Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тексас! (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Texas! Lucky, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 171 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Лъки

ИК „Коала“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Галя)

13

Беше все още сърдита и намръщена, когато й отвори вратата на дома си и я поздрави с добре дошла по обяд на следващия ден. Той си знаеше, че прощалната му целувка ще я вбеси. И точно заради това я бе целунал. Изпитваше удоволствие да я дразни и провокира само защото тя толкова бързо и лесно се палеше. Сякаш го предизвикваше да разбере по колко различни начина би могъл да я ядоса.

А и освен това така му се бе искало да я целуне.

И сега му се искаше. Но това не му изглеждаше много добра идея, особено като забеляза колко предпазливо мина край него, внимавайки да не го докосне дори и с дрехата си.

Беше облечена делово в светложълт ленен костюм с права пола до коленете и ушито по поръчка сако, на ревера на което имаше голяма сребърна брошка. Сребърните обици, които допълваха тоалета й, се виждаха добре, защото косата й бе опъната назад и прибрана в стегнат кок. Изражението на лицето й бе почти войнствено и заядливо.

— Здравей — поздрави го студено.

— Здрасти — наперено й се ухили, макар да знаеше, че тази му усмивка я дразнеше.

— Пропусна да споменеш, че живееш извън града.

— Исках да ти обясня как да стигнеш дотук, забрави ли? Но ти не ми позволи. Лута ли се дълго?

— Е, сега съм тук, нали?

— Да, тук си и приличаш повече на съпругата на свещеника, отбила се у дома на чай, отколкото на жена, която идва да потвърди алибито ми за през нощта. Кой ще ти повярва, че съм те катурнал в леглото? — Сякаш дяволът го дърпаше за езика, караше го да й казва неща, за които бе сигурен, че ще я наранят и обидят. Но кой знае защо, чувстваше, че противното му държание е оправдано. Нейното собствено поведение не бе кой знае колко по-различно.

— А ти какво очакваш да облека? Нощница?

— Аз…

— Лъки, пристигна ли нашата гостенка?

Лори Тайлър влезе в антрето през сводестата врата.

— Здравейте — тя се усмихна приятно и подаде ръка на Девън. — Аз съм Лори Тайлър, майката на Лъки.

— Аз съм Девън Хейнс.

— Заповядайте, госпожо Хейнс. Всички са в кухнята. Питам се защо ли ни бяха необходими толкова много стаи! Мисля, че щяхме да направим по-добре, ако си бяхме построили една огромна кухня. Имам чувството, че всички в края на краищата се събираме все там.

— Следователите тук ли са? — несигурно попита Девън и погледна през рамо към колите, паркирани на алеята.

— Не още. Тези коли са на семейството — обясни Лори.

— Привлякохме интереса на цяла тълпа любопитни наблюдатели — иронично каза Лъки.

Майка му го погледна с укор, а след това хвана Девън за ръката и я поведе към кухнята.

— По нашия край обядът обикновено е съвсем неофициален. Днес имаме пилешка салата. Реших, че ще ни дойде добре в един такъв тежък и задушен ден. Надявам се, че няма да откажете?

— Ами, аз… да, струва ми се. Не смятах, че ще имам време да обядвам.

Лъки наблюдаваше двете жени, докато вървеше след тях през трапезарията, в която се хранеха само на празници, на рождени дни или при някои особено важни и тържествени случаи. Гостоприемството и дружелюбното отношение на майка му очевидно смущаваха Девън. Лори често влияеше по този начин на непознати. Тя винаги се отнасяше към хората с доверие и успяваше да ги предразположи към себе си и не променяше това си отношение, освен ако нямаше наистина сериозни основания.

Тя покани Девън в кухнята и я представи на останалите, сякаш тя наистина беше съпругата на новия свещеник, която се бе отбила на чай.

— Това е Девън Хейнс, която така благородно се съгласи да помогне на Лъки да се измъкне от неприятностите си. Девън, това е Таня, снаха ми. Това е Сейдж — най-малкото ми дете, а ето го и Чейс — по-големият брат на Лъки.

Всички я огледаха с явно любопитство, но измърмориха по едно учтиво здравейте, защото знаеха, че Лори не би приела друго отношение от тяхна страна.

— Сейдж, отмести стола си по-нататък, за да може Девън да седне между теб и Лъки. Девън, какво предпочиташ — чай с лед или лимонада?

— Ами, чай с лед, ако обичате.

— Чудесно, сега ще ти донеса. Захарта и лимонът са на масата. Лъки, подай й чинията от хладилника. А сега, когато тя вече е тук, и ти можеш да започнеш да се храниш. — Подаде на Девън чашата с чай и додаде: — Беше твърде притеснен, за да яде, преди да пристигнеш.

— Не съм бил притеснен — сърдито отбеляза той. Сложи препълнените чинии на масата и като преметна крак през облегалката на стола, се настани край масата. — Страхувах се, че тя няма да дойде.

Девън реагира така, сякаш я бе ударил.

— Казах, че ще дойда, нали?

— Да, но имаш навика да се отмяташ без предупреждение.

— Е, тя е тук и това е най-важното — намеси се Чейс, след като Таня силно заби лакът в ребрата му. — Всички много се радваме, че се съгласихте да свалите подозренията от Лъки, госпожо Хейнс. Особено като се има предвид какво ви струва това.

— Защото сте омъжена! — Сейдж, която за радост на всички бе мълчала до този момент, не можеше да се сдържа повече. — Вие съвсем определено не приличате на никоя от мадамите на Лъки.

— Сейдж!

— Не исках да я обидя, мамо. Зная, че и ти като мен си изненадана, че не носи отровнозелени сенки и мрежести чорапи. Между другото, костюмът ти много ми харесва — каза тя и сърдечно се усмихна на Девън.

— Б-благодаря — смънка Девън.

Макар че само преди няколко минути Лъки се бе опитвал да ядоса Девън, сега му се прииска да напляска сестра си за грубостта й. Бузите на Девън бяха яркочервени, очите й неестествено блестяха, но устните й бяха пребледнели под перленото й червило.

Таня побърза да й се притече на помощ.

— От колко време сте журналистка, госпожо Хейнс?

— Вече пет години — отговори Девън и погледна Таня с признателна усмивка. — Започнах работа веднага щом завърших колежа. Преди да получа мястото в Далас, работех за един по-малък вестник в Южен Тексас.

— Аз редовно чета вашите материали. Много са интересни.

— Много сте тактична — тя леко се усмихна. — Моите читатели понякога оспорват твърденията ми.

— И аз не винаги съм съгласна с вас — призна си Таня с усмивка, — но написаното от вас винаги ми дава повод за размисъл.

— Радвам се да го чуя.

— Вкъщи ли пишете или всеки ден ходите до редакцията на вестника? — поинтересува се Сейдж.

— Откъде черпите идеите си? — не я остави да отговори Чейс.

— Защо не млъкнете всички и не оставите госпожа Хейнс да се наобядва — прекъсна ги Лори и, забравила веднага собственото си нареждане, попита: — Използвате ли текстообработващи програми?

Девън се разсмя.

— Нямам нищо против въпросите. Наистина. Обичам да говоря за работата си.

Отговори на въпросите им по ред. Лъки също проявяваше интерес към разказа й, но се опитваше да изглежда напълно незаинтересован и ядеше пилешката си салата, без изобщо да усеща вкуса й.

Семейството му се отнасяше към нея сякаш беше Савската царица. По дяволите! Той беше в беда, не тя. Защо не я подлагаха на същия разпит, на който бяха подложили него за това, че е спал с непозната?

И макар че през цялото време си задаваше с раздразнение подобни въпроси, знаеше, че ако някой от тях само се осмелеше да произнесе една обидна дума по неин адрес, той веднага щеше да се изправи в нейна защита.

— Кой се обади на Пат? — попита Лори. Тя бе отместила пердето и гледаше през прозореца към приближаващата се патрулна кола.

— Не съм аз — каза Лъки. — Мислех, че ще изчакаме да се наобядваме, Чейс.

— И аз така смятах. Не съм се обаждал.

Чейс стана от стола и застана до майка си близо до прозореца.

— Той е сам. Агентите не са с него.

Отиде и отвори задната врата, преди още Пат да е стигнал до нея. Шерифът влезе в кухнята и свали шапката и слънчевите си очила.

— Здравейте всички — той кимна по посока на масата и добави, — извинете, че прекъсвам обяда ви.

— Присъедини се към нас, Пат — покани го Лори. — Ядене имаме в изобилие.

— Не мога, но ти благодаря.

— Нещо за пиене?

— Нищо, благодаря.

До този момент Пат упорито избягваше да ги погледне в очите, пристъпваше неловко от крак на крак и неспокойно местеше пръсти по периферията на шапката си. По всичко личеше, че не бе наминал просто да ги види.

Лъки бутна настрана чинията си и се изправи.

— Какво има, Пат?

Пат Буш го изгледа напрегнато. Извади един сгънат документ от вътрешния джоб на униформената си риза.

— Имам съдебно постановление за арестуването ти.

Сейдж и Таня зяпнаха от изненада. Лори притисна ръка към гърдите си, сякаш някой току-що я бе наранил. Девън безпомощно разтвори бледите си устни. Реакцията на Чейс беше яростна и необуздана. Той извика:

— Какво означава това, по дяволите?

Лъки грабна документа от шерифа, прегледа го набързо и го захвърли на масата. Произнесе под нос няколко думи, думи, които майка му не искаше да чува в къщата си.

— Имам алиби — каза той на Пат и посочи към Девън.

— Виждам. Мадам. — След като я поздрави, Пат отново погледна към Лъки. — Нищо не мога да направя. Заповедта за ареста ти вече е издадена. Ще трябва да дойдеш с мен. Чейс може да доведе дамата, когато започнат да те разпитват. Всичко скоро ще се изясни.

— Трябва ли да бъде арестуван? — попита Лори.

— Съжалявам, Лори, но се налага. Може обаче да довърши обяда си. Не бързам да се върна в града.

— Да, но аз бързам. Искам час по-скоро да приключа с тая бъркотия. Да вървим. — Лъки рязко тръгна към вратата.

Пат го хвана за ръката.

— Искам да направим всичко според закона. Трябва да ти прочета правата.

— Добре — сухо каза Лъки. — Но не можем ли да излезем навън? Не искам да принуждаваме майка ми да слуша всичко това.

— Не се отнасяй така покровителствено към мен, Джеймс Лоурънс — сряза го остро Лори. — Аз не съм някакво нежно цвете, което постоянно се нуждае от закрила. Изгубих баща ти, но се борих с рака му в продължение на две години. Нямам никакво намерение да се разделя с още един член от семейството си точно в този момент и щом властите ме предизвикват по този начин, аз смятам да се боря докрай. — Гласът й бе твърд и непоколебим.

— Точно така, мамо. — Чейс изглеждаше не по-малко решен да защити брат си.

Лъки намигна на майка си.

— Приготви нещо вкусно за вечеря. Ще се прибера у дома много преди да е станало време за ядене. — Излезе през задната врата. Пат махна с шапката си на дамите и го последва.

— Пат му прочете правата.

— Дяволски ми е неприятно, че трябва да направя това — смотолеви той, докато слагаше белезниците около китките на Лъки.

— Просто го направи и престани да се извиняваш. Всичко разбирам. Изпълняваш служебните си задължения.

— Много се радвам, че си намерил жената.

— Защо? — попита Лъки, докато се настаняваше на задната седалка на патрулната кола. Мрачният глас на Пат го караше да се чувства подтиснат и обезкуражен.

— Защото при нас дойде Сюзън Йънг и тя, приятелю, твърди, че ти си подпалил склада.

 

Човек не можеше да не се възхити от спокойствието на Девън, когато влезе в стаята, в която се провеждаше разпитът. Двамата федерални агенти пушеха като комини и малкото помещение бе напълно задимено. Нейната поява бе като глътка чист въздух за Лъки.

Пат й помогна да седне на един стол и тя нито за миг не промени гордото си и напълно овладяно изражение.

Лъки се опита да срещне погледа й, за да й вдъхне малко кураж, но тя изобщо не поглеждаше към него. Вместо това насочи цялото си внимание към единия агент.

След като си размениха дежурните любезности, той веднага се залови с разпита.

— Господин Тайлър твърди, че е бил с вас в нощта, когато складът му изгоря до основи.

Зелените й очи бяха студени и непоколебими.

— Точно така. Наистина беше с мен.

Пат седна на ъгъла на масата, точно срещу нея. Когато заговори, гласът му бе далеч по-дружелюбен.

— Разкажете ни как и кога се запознахте.

— Както знаете, шериф Буш, запознахме се следобеда на същия онзи ден в бара, разположен на главен път 277. — Тя леко смръщи вежди. — Не съм сигурна за името му.

— Няма име — каза Пат.

— О! В такъв случай предполагам, че точно затова не си го спомням.

— Просто ни разкажете какво се случи. — Единият от агентите се намеси нетърпеливо и запали още една цигара.

Девън спокойно им разказа за посещението си в кръчмата и за намерението й да събере материал за статията относно сексуалните предразсъдъци по отношение на жените. Призна си, че постъпката й не е била твърде разумна.

— Опитах се да не бия на очи, да изглеждам колкото се може по-незабележима, но без каквото и да било насърчение от моя страна двама мъже се приближиха към масата ми и предложиха да ме почерпят с едно питие. Изобщо не обърнаха внимание на протестите ми. Очевидно не бяха свикнали да получават отрицателен отговор от жена.

Очите й внезапно срещнаха тези на Лъки. Без да иска, бе използвала фразата, която толкова често си бяха разменяли като обвинение. Стори му се, че всички в стаята усетиха напрежението, възникнало между тях. Девън бързо отвърна поглед.

Разказа и останалата част от историята, като изцяло потвърди показанията на Пат и Лъки. После насочи разказа си към мотелската стая.

— Отворих вратата и пуснах вътре господин Тайлър, защото той беше ранен. — Това беше леко изопачаване на истината, но единствен Лъки го знаеше, а той нямаше никакво намерение да оспорва твърденията й. Превързах раната му — продължи тя. — Той не беше в състояние да шофира и затова… остана с мен през цялата нощ и беше все още в стаята, когато си тръгнах на следващия ден, а това беше някъде около шест часа сутринта.

Лъки погледна двамата си обвинители и злорадо се усмихна.

— А сега можем ли да прекратим тази нелепа история?

Не му обърнаха никакво внимание. Единият избута Пат от мястото му и седна точно срещу Девън.

— Имате ли разрешение за лекарска практика, госпожо Хейнс?

— Какво по…

— Девън изпревари сърдитото възклицание на Лъки.

— Не, разбира се.

— Но решихте, че сте достатъчно квалифицирана, за да се погрижите за рана от нож и за едно насинено око, което, по всичко личи, едва не е довело до ослепяването на господин Тайлър.

— Напротив, изобщо не смятах, че имам необходимата за това квалификация. Посъветвах господин Тайлър да отиде в болницата, но той отказа.

— И защо?

— Ще трябва да попитате него.

— Направих го — отговори агентът и се намръщи. — Той на свой ред ме попита къде, ако ми се удаде подобна възможност, бих предпочел да прекарам нощта — в отделението за спешна медицинска помощ, или с вас?

Тя се взря в Лъки през гъстия тютюнев дим. Невярващият й поглед изразяваше обида и неприкрита болка.

— Беше шега, Девън. Шега.

Леко пребледняла, тя отново се обърна към агента.

— Бях обезпокоена от раните на господин Тайлър — тихо каза тя. — Беше ранен, докато се опитваше да ме защити, и се чувствах до голяма степен отговорна. Когато той отказа да потърси квалифицирана медицинска помощ, аз се постарах да направя всичко, което бе по силите ми, за да облекча болката му. Мислех си, че това е най-малкото, което можех да направя, за да му се отблагодаря за това, че ми се притече на помощ.

— Докъде се простираше благодарността ви? Спахте ли с него?

Лъки моментално скочи от стола си.

— Не, по дяволите. Тя… — Пат тежко отпусна ръка на рамото му и го натисна надолу.

— Сядай и млъквай.

Шерифът го гледаше така, сякаш се кани да го убие, но Лъки съзнаваше, че Пат постъпва така, защото е истински загрижен за него. Отпусна се отново на стола си и хвърли към агента изпълнен с ярост и злоба поглед.

— Е, госпожа Хейнс?

— Господин Тайлър изглеждаше напълно изтощен. Предполагам, че бе пийнал малко повечко. Във всеки случай, изобщо не бе в състояние да шофира. И когато ме помоли да остане, аз му позволих. Той ми намекна дори, че би могъл да има и някои вътрешни наранявания.

Двамата агенти се спогледаха и нагло се изхилиха с разбиране.

— И вие му повярвахте? — попита единият.

— Ще трябва да го запомня този номер, за да го използвам някой път — обади се и другият.

Този път Лъки изобщо не успя да стане от стола си. Ръката на шерифа отново се стовари върху рамото му и го прикова към мястото му. В същото време Пат сърдито изръмжа и изгледа двамата агенти, които се опитваха да направят разпита на Девън колкото е възможно по-труден за нея. И двамата сякаш се забавляваха от смущението и явното й неудобство.

— Не можех да зная дали има вътрешни наранявания или не — остро отвърна тя. — А и вие няма как да го знаете. — Рязко вирна брадичка. — Окото му бе ударено много лошо. Напълно възможно бе да има мозъчно сътресение или някакви други травми. Направих това, което в онзи момент сметнах за най-уместно.

— И вероятно сте била възнаградена за проявеното милосърдие — разтегна думите единият агент, намигайки. — Казахте, че той все още е бил в стаята, когато сте си тръгнала в шест часа на следващата сутрин.

— Точно така — кратко отговори тя. Презрението, което изпитваше към тях, бе повече от очевидно. Като знаеше отношението й към неравностойното положение на жените, Лъки разбираше какво й коства да понася грубите им забележки.

Като се имат предвид обстоятелствата, тя се държеше изключително добре.

— Той все още спеше, когато си тръгнахте?

— Да. Дълбоко.

— Така ли спа през цялата нощ?

Тя леко се поколеба, но най-накрая отговори.

— Да.

— Откъде знаете?

— Знам.

Агентът се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Възможно ли е той да се е измъкнал през нощта, да се е върнал в града, да е запалил склада, в който държаха цялото това скъпоструващо, застраховано оборудване, а след това да се е прибрал в стаята, без вие изобщо да разберете, че е излизал?

— Не.

— Това едва ли би му отнело повече от два часа.

— Не е излизал от стаята.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Изглеждате съвсем категорична.

— Да. Напълно.

— Мотелската стая е достатъчно широка, госпожо Хейнс. Не би ли могъл…

— Ние споделяхме не само стаята, но и леглото — заяви тя с блеснали очи. — Ако искахте да ме накарате да си го призная, защо не ме попитахте направо като истински мъж, ами го увъртате и усуквате?

— Амин! — обади се Лъки.

— Господин Тайлър и аз спахме на едно и също легло — продължи Девън. — Двойно легло. Бяхме много близо един до друг. По необходимост. И ако господин Тайлър се бе опитал да стане и да излезе от стаята, аз със сигурност щях да се събудя. Не спя много дълбоко.

Господи, беше страхотна! На Лъки му се искаше да й изръкопляска. Или да я целуне. Или пък и двете. Бе успяла да ги сложи на местата им. Но те все още не се предаваха.

— Нито веднъж ли не се събудихте през цялата нощ?

Лъки усети капана и искрено се надяваше, че Девън го е забелязала. Ако тя кажеше да, те биха могли да продължат да твърдят, че той се е измъкнал, а после се е върнал без тя да разбере, като е разчитал да я използва като алиби. Другата й алтернатива бе да си признае, че е имала интимна връзка с един непознат.

— Напротив. — Въпреки по-големия риск за нея самата, тя бе избрала втората алтернатива. Лъки се възхити на куража й, но искрено съжали за удара, който гордостта й щеше да понесе. — Събудих се веднъж.

— Защо?

Въпреки усилията на Пат, Лъки рязко скочи от мястото си.

— Какво значение има това, по дяволите!

Пат го блъсна на мястото му, изправи се пред него, застанал като щит между агентите и Лъки, който бе готов да ги разкъса с голи ръце.

Когато успя временно да успокои Лъки, Пат се обърна към агентите.

— Вижте, вие двамата. Госпожа Хейнс сама се съгласи да дойде тук. Знаете, че тя е омъжена и никак не й е лесно в този момент. Давайте по-кротко, а?

Не му обърнаха внимание.

— Отговорете на въпроса, госпожо Хейнс.

Тя с гняв изгледа агентите, хвърли един бърз поглед към Лъки, а след това сведе глава и се загледа във влажните си от напрежение ръце, които стискаше в скута си.

— През нощта господин Тайлър и аз… имахме интимна връзка.

— Можете ли да го докажете?

Тя рязко вдигна глава.

— А вие можете ли да докажете противното?

— Не — отвърна агентът, — но в съседната стая има една друга жена, която казва буквално същото, само че освен това тя твърди, че той се е похвалил, че смята да запали сградата и да вземе парите от застраховката.

— Тя лъже.

— Така ли?

— Да.

— И откъде знаете?

— Защото той беше с мен цялата нощ.

— И те чукаше!

Мощното тяло на Пат Буш се оказа недостатъчно здрава преграда, за да спре Лъки. Той изрева като разярен лъв и се хвърли през стаята към агента, който бе запратил непочтената си забележка в лицето на Девън.

Бутна агента и го събори върху масата, която с трясък се прекатури на пода. Из стаята се разхвърчаха трески. Девън изненадано извика, скочи от стола си и заотстъпва към вратата.

В този момент Чейс връхлетя вътре и едва не я събори на пода. Той чакаше в стаята на дежурния, но при най-малкия знак, че са възникнали неприятности, побърза да се притече на помощ на по-малкия си брат.

Вторият агент, този, който бе останал встрани от юмруците на Лъки, се спусна напред, за да помогне на колегата си. Чейс го сграбчи откъм гърба.

— Не бързай толкова, приятелче — изрева той в ухото на агента, като не му позволяваше да мръдне от мястото си.

Пат, съвзел се от изненадата, се изплъзна от юмруците на Лъки, сграби го за яката и го изправи на крака.

— Какво, по дяволите, става с теб? — изкрещя той. — Това няма да ти помогне.

Той изблъска по-младия от него мъж до стената и го притисна назад, опрял ръка на гърдите му. С другата си ръка помогна на агента да се изправи.

Цялото тяло на Лъки се тресеше от напрежение и ярост. Той насочи показалец към агента.

— Ти, кучи син! Никога повече не си позволявай да й говориш…

— Ще повдигна срещу теб обвинение за нападение на длъжностно лице — изрева агентът. Измъкна от джоба си бяла, сгъната кърпичка и се опита да спре яркочервената кръв, която течеше от разцепената му устна.

— Няма да направиш нищо подобно — високо заяви Пат. — Ако повдигнеш обвинение, аз ще отида при твоите началници и ще депозирам официално оплакване срещу теб заради начина, по който проведе този разпит. Ти съвсем умишлено тормозеше и всячески унижаваше госпожа Хейнс, която направи всичко възможно, за да помогне на разследването.

— Той е прав — процеди Чейс през стиснатите си зъби. Беше извил ръцете на агента назад. Повдигна ги по-нагоре, към лопатките. Мъжът простена.

— Нали? И преди да отговориш, искам да ги кажа, че половин дузина заместници на шерифа и аз чухме през вратата всяка думичка, произнесена в тая стая.

— Може би — агентът се задъхваше от болка. — Може би той наистина малко попрекали.

— Чейс — извика Пат, — пусни го. Очите му ще изхвърчат от напрежение.

Лъки изобщо не забелязваше какво става около него. Беше усетил вкуса на кръвта и искаше още. Злобно се взря в агента и го заплаши.

— Ще те прикова…

— Лъки, млъкни! — Пат извика един от събралите се в другата стая помощници. — Заведи го горе и го заключи.

— А? — Мисълта за затворническата килия отрезви Лъки и той изгуби войнственото си настроение. — Защо?

— Защото си заподозрян в умишлен палеж, забрави ли? — спокойно произнесе Пат и кимна на помощника да отведе Лъки.

— Но аз съм невинен!

— Това трябва да докажеш на съдията по-късно днес следобед. А междувременно ти препоръчвам да си мериш приказките по-добре и да поукротиш гнева си.

Лъки беше сразен и изобщо не се опита да се противопостави на помощника, който на всичкото отгоре навремето бе участвал в един и същ бейзболен отбор с Лъки и бяха приятели от години. Погледна към Девън.

— Заведи я вкъщи, Чейс.

— Добре — кимна брат му. — А и ти не създавай повече проблеми.

— Ще се видим в съда — дръзко каза Лъки, докато го извеждаха през вратата. Усмивката му обаче изчезна, когато помощниците и чиновниците се отместиха да му направят път и той забеляза едно ярко петно в иначе едноцветната, боядисана в синьо стая на дежурния.

Сюзън Йънг стоеше до отсрещната стена, навиваше кичур коса около пръста си и доволно се усмихваше.