Сандра Браун
Лъки (14)

14

— Постъпката ти беше дяволски глупава.

Пикапът с изписани по вратите му инициали на „Тайлър Дрилинг Корпорейшън“, хлътна в една дупка и целият се разтресе. Чейс превключи на по-малка предавка и заплашително изгледа брат си. Цветът на тапицерията на седалките вече не личеше от многото пластове мръсотия, наслоени по тях през годините, през които бяха кръстосвали с него от обект на обект.

— Не знаеш ли какво е наказанието за нападение на федерален агент?

— Не, а ти? — рязко му отвърна Лъки.

— Знаеш какво имам предвид.

— Е, не ми предявиха обвинение, така че ме остави на мира, ако обичаш. — Лъки се смъкна още по-ниско в седалката си, а Чейс насочи пикапа към къщата, потънала в здрача на спускащата се вечер. И изведнъж, почувствал се неловко заради грубото отношение към брат си, Лъки додаде: — Благодаря, че плати гаранцията.

Трябва да благодариш на Таня. Парите са част от нейния жилищен фонд.

— Нейния какво?

— Нейния жилищен фонд. Иска да си купим къща и събира пари.

Лъки отметна назад тъмнорусата си коса.

— Исусе! Чувствам се ужасно.

— Е, не толкова ужасно, ако бе прекарал дните преди процеса в затвора. Или пък ако съдията се бе вслушал в искането на прокурора и бе определил гаранция, по-висока от тази, която можем да платим.

Федералните агенти бяха убедили прокурора, че разполагат с достатъчно доказателства срещу Джеймс Лоурънс Тайлър, за да му предявят обвинение в умишлен палеж. Обосноваха се с твърдението, че щом едната жена може да излъже заради него, значи и другата е способна на това. Защо трябваше да повярват на Девън, а не на Сюзън? Оставяха на съда да прецени достоверността на показанията на всяка от двете жени и да реши дали Лъки е виновен или невинен.

Всички близки на Лъки бяха убедени, че агентите постъпиха по този начин от чиста злоба, а не защото вярваха във вината му, но за нещастие не можеха да направят нищо, за да променят ситуацията.

Адвокатът на Лъки се бе обърнал с молба към съдията да намали размера на гаранцията, искана от прокурора. Бе подчертал с какво добро име се ползва Лъки в областта и бе гарантирал, че клиентът му на всяка цена ще се яви в съда, за да отхвърли отправеното му обвинение и да защити почтеното си име. Съдията познаваше момчетата на Тайлър още от раждането им. Бяха буйна, но не и престъпници. И той се отнесе милостиво и снизходително.

— Как е Девън? — попита Лъки.

— Доста разстроена. Мама я взе под крилото си.

— Има ли някакъв начин да скрием името й от вестниците? Поне до започването на процеса.

— До този момент единствено хората, които присъстваха на разпита, знаят коя е тя. Не вярвам федералните агенти да кажат на някого. Едва ли биха искали да се разбере, че единият от тях едва не бе пребит от бой. — Чейс хвърли на брат си още един изпълнен с укор поглед. — Много тъпо от твоя страна, Лъки! Ако Пат не беше там, за да поуспокои нещата, сега щеше яко да си го загазил.

Лъки обаче се интересуваше единствено от мнението на Девън за него.

— Тя сигурно си мисли, че съм луда глава.

— Но ти си луда глава.

— А ти не си ли?

— Все толкова ми стига умът, за да преценя, че не бива да налитам на федерален агент.

— Защото никога не са разговаряли с твоята жена по начина, по който разговаряха с Девън.

— О, значи сега тя е твоята жена? — попита Чейс.

— Е, просто така е думата.

— А може би така ти се иска?

Лъки мрачно се загледа през изпоцапаното предно стъкло.

— Кой би могъл да предположи, че един юмручен бой в кръчмата ще завърши с подобна бъркотия?

Чейс не отговори нищо, но въпросът и без туй си беше риторичен. Лъки разсеяно се взираше в пейзажа край пътя.

— Нещо да се е чувало напоследък за Литъл Алвин и Джак Ед?

— Нищо. Пазят поведение.

— Ако питат мен, агентите ще направят по-добре, ако ни оставят на мира и се захванат с тези двамата.

— Да, но никой не те пита. — Чейс навлезе в алеята и подкара към къщата, от прозорците па която струеше мека, златиста светлина. — Изобщо не си помислям да се заловиш сам с тях — предупреди го Чейс. — Нямаш нужда от допълнителни усложнения.

— Девън все още е тук!

Лъки изведнъж се почувства ободрен като видя червената й кола на алеята. Чейс паркира до пея. Лъки скочи от пикапа, изкачи стълбите с няколко скока и влезе вътре.

— Здравейте всички. Затворникът е свободен.

— Това не е никак весело — сърдито го посрещна Лори във всекидневната, където седеше с Девън, Сейдж и Таня. Чейс им бе телефонирал предварително, за да им съобщи решението на съдията.

— И в затвора не е — каза Лъки с подобаващо мрачен тон. Той прекоси стаята и се приближи към канапето, на което седеше Девън. Отпусна се до нея и без никакво смущение постави ръка на коляното й. — Добре ли си?

— Чувствам се чудесно.

— Онези копелета причиниха ли ти още нещо, след като ме отведоха?

— Не. Позволиха ми да си тръгна. Чейс ме докара дотук. — Тя се усмихна на Лори, Сейдж и Таня. — Всички бяха много мили с мен, макар че цялата тая суматоха беше напълно излишна.

— След ужасния начин, по който са се отнесли с теб? — Лори се изправи. — Разбира се, че не е била излишна. Моето семейство ти дължи огромна благодарност, Девън. — Тя се отправи към сводестата врата. — Момчета, мийте се. Закъсняхме с вечерята заради вас.

— Бих искал да поговоря с Девън насаме, мамо — каза Лъки.

— След вечеря. Сигурна съм, че тя умира от глад. Чейс, престани с тези целувки и покани всички в трапезарията, ако обичаш.

Чейс с неохота пусна Таня от прегръдките си и отбеляза със смях:

— Днес трябваше да вземем мама със себе си. Никой нямаше да смее да й противоречи.

Лори бе изпълнила молбата на Лъки и бе сготвила обилна вечеря от пържено пиле, картофено пюре, печено месо, варена царевица и черен фасул. За десерт бе приготвила любимия му бананов пудинг. Въпреки събитията през изтеклия следобед, настроението около масата бе весело и празнично.

Тъкмо привършваха с десерта и кафето, когато Таня почука с вилица по чашата си. Всички замълчаха и я погледнаха с изненада, защото тя обикновено избягваше да привлича вниманието към себе си.

— Мисля, че в този момент семейството ни се нуждае от добри новини. — Тя хвана ръката на съпруга си, усмихна му се и заяви. — В скоро време можете да очаквате един нов Тайлър. Бременна съм.

Лори плесна с ръце, а очите й веднага овлажняха.

— О, това е чудесно!

Сейдж дрезгаво изсвири. Лъки силно се разсмя.

— Не гледай така, братко! Едно парче от пудинга току-що падна на панталона ти.

Чейс, зяпнал жена си, постави празната лъжица обратно в чинията си.

— Ти… сериозно ли? Сигурна ли си?

— Таня ликуващо кимна с глава.

— Да, ще ставаш татко.

 

Когато достигна бялата дървена ограда, която опасваше прасковената градина, Девън опря ръцете си на най-горната дъска и дълбоко пое дъх. Лъки застана до нея. За пръв път, откакто Чейс го бе докарал от града, двамата оставаха сами. След съобщението на Таня всички изведнъж започнаха да й задават въпроси, на които тя отговаряше спокойно и уверено.

Не, бременността не е много напреднала, но вече е окончателно потвърдена.

Да, чувства се чудесно и им благодари за загрижеността.

Не, все още не се оплаква от сутрешни неразположения.

Да, очаква да се роди в началото на годината. Не, лекарите не предвиждат никакви трудности и усложнения.

Разговорите за бебето удължиха вечерята. Най-накрая Лори се изправи, за да почисти масата и подкани Девън и Лъки да излязат. Вечерта беше топла и задушна. Въздухът бе влажен, пропит с омайващите аромати на пролетта.

Девън обърна глава към Лъки и попита:

— Знаеше ли?

— Какво? За Таня? — Той поклати отрицателно глава. — Не. Но всъщност не съм особено изненадан. За никого не е тайна, че и двамата искат да имат деца. Беше просто въпрос на време. Радвам се, че тя реши да ни съобщи новината точно тази вечер.

Той подпря гръб на най-горната дъска на оградата и се обърна да погледне Девън. Лекият ветрец развяваше къси кичури от лъскавата й коса, които бяха успели да се изплъзнат от стегнатия кок. Сейдж й бе заела някои от дрехите си. Сменила бе деловия костюм с обикновен джемпър с дълги ръкави, който бе надянала върху една тениска. Беше му трудно да реши как му харесва повече. Независимо как бе облечена — спортно или делово — тя винаги изглеждаше страхотно.

— Майка ти наистина е велика — каза тя. — Толкова е силна и в същото време нежна и състрадателна. Твърде рядка комбинация.

— Благодаря. Аз също мисля, че тя е много специална. Боях се да не помислиш, че всички Тайлърови са малко смахнати. Готови да се сбият на часа. А в следващия миг да се разплачат от умиление пред нероденото още бебе.

Тя откъсна едно листо от най-близкото дърво и започна да го прехвърля между пръстите си.

— Не, нищо подобно. Много ми харесва привързаността, която изпитвате един към друг.

— В твоето семейство не беше ли така?

— Не съвсем. Бяхме само родителите ми и аз. Никакви братя и сестри.

Лъки не можеше да си представи подобно нещо и й го каза.

— Навремето Чейс и аз се гонехме като куче и котка. И сега понякога го правим. Но в същото време сме най-добри приятели и сме готови да сторим всичко един за Друг.

— Това е очевидно. Спомням си изражението на лицето му, когато връхлетя през вратата на стаята за разпити.

Беше минало доста време и двамата вече можеха да говорят за случилото се с усмивка. Лъки пръв възвърна сериозното си изражение.

— След като татко умря, си помислих, че семейните връзки между нас могат да поотслабнат. Вместо това те станаха по-силни от всякога. Мама чудесно успява да ни задържи заедно.

— Разкажи ми за него.

— За татко? Беше строг, но честен. Всички ние, децата, знаехме, че ни обича много. Глезеше ни и ни наказваше по равно, ако мога така да се изразя. Не признаваше никакви увъртания, когато ставаше дума за честност и почтеност. Знаехме, че обича мама. Открито изразяваше любовта си към нея и много я уважаваше.

— Значи е напълно обяснимо защо синът му веднага се притичва на помощ на изпаднала в беда жена.

Той я изгледа насмешливо и леко сви рамене.

— Условен рефлекс. — Протегна ръка, хвана един кичур от косата й и го задържа между пръстите си. — А какъв беше животът на Девън Хейнс, когато тя беше малко момиченце?

— Самотен понякога. — Тя се замисли. За разлика от баща ти, моят баща не беше толкова сърдечен и всеотдаен. Всъщност, беше много взискателен. Мама му се подчиняваше от деня, в който се бе съгласила да се омъжи за него та чак до смъртта си. Ролите им бяха строго определени. Той беше главата на семейството — умен и доминиращ; а тя беше покорна малка женичка. Прекарваше дните си като поддържаше безупречен ред в дома му, а вечерите — като му приготвяше и слагаше всичко, което й поискаше, в ръцете.

— Хъм. И затова ли малкото ми момиченце се е превърнало в такава войнстваща феминистка?

— Не съм войнствена.

Лъки вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Не съм въоръжен.

— Съжалявам — тя горчиво се усмихна. — Може би съм прекалено предпазлива и веднага заемам отбранителна позиция.

— Няма нищо. — А след това се наведе към нея и прошепна: — Ако зелените ти очи продължат да искрят по този начин, ще трябва да те целуна. — Гласът му бе закачлив, но по очите му личеше, че е напълно сериозен.

Девън отмести поглед и се загледа в правите, добре поддържани редове от прасковени дървета. Клоните им вече бяха отрупани с неузрели плодове.

— Целият живот на майка ми се въртеше около татко. И когато той умря, тя просто нямаше за какво повече да живее.

— Ами ти?

— Предполагам, че едва ли съм имала голямо значение за нея.

— Сигурно много те е боляло?

— Да — тя въздъхна. — Преживя само две ужасни години след смъртта на баща ми и също умря.

— Как?

За момент тя съсредоточи цялото си внимание върху земята под краката си. Когато проговори, гласът й бе дрезгав и нисък.

— Откакто се помня, майка ми беше ипохондричка. Постоянно се оплакваше от всевъзможни болки и неразположения. Това й помагаше през ученическите ми години. Не можех да каня приятели у дома, защото тя се чувстваше зле. Нали разбираш?

Лъки измърмори нещо съвсем не ласкаво за бившата госпожа Хейнс, но Девън само поклати глава.

— Предполагам, че хипохондрията беше единственото й средство да привлече вниманието на баща ми. Както и да е, но аз много рано се научих да не обръщам внимание на заболяванията на майка си.

След като баща ми умря, оплакванията й зачестиха, болките й станаха по-сериозни и продължителни. Животът й бе до такава степен зависим от баща ми, че когато него вече го нямаше, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за собственото си тяло и за многобройните му болести. Тъкмо бях завършила колежа и се опитвах да си намеря работа. Признавам си честно, че постоянните й оплаквания за остри бодежи и тъпи болки тук и там, просто ме влудяваха. Опитвах се да не й обръщам внимание.

Девън откъсна парче от листото и го подхвърли на вятъра.

— Тя започна да се оплаква, че болките й стават по-силни. Колкото повече се оплакваше, толкова по-упорито я пренебрегвах. Смятах, че ако толерирам хипохондрията й, само ще влоша положението.

Девън прехапа устните си толкова силно, че краищата им побеляха. Лъки видя сълзите, които се събираха в очите й. Хвана я за ръката и преплете пръсти в нейните.

— Един ден мама ми каза, че има затруднения с преглъщането. Не можеше да се храни. Повръщаше всичко, което й дадях. Аз… аз се смилих и я заведох на лекар. — Неспособна да продължи, тя измъкна ръката си от неговата и покри лице с двете си ръце.

Той я погали по гърба.

— Какво се случи, Девън?

Инстинктивно усещаше, че тя никога преди не е говорила за това. Беше поласкан, но и изпитваше силна болка, като я гледаше толкова разстроена.

Тя изпусна една накъсана въздишка и свали ръцете си.

— Умря след две седмици. Рак на стомаха, който не можеха да оперират.

— О, по дяволите…

Тя извади чиста кърпичка от джоба на джемпъра си и избърза очите и носа си. Красивото й лице носеше отпечатъка на вината и мъката, които я тормозеха.

— Не е имало как да го разбереш — тихо каза той.

— А трябваше.

— Никога преди това не си преживявала подобно нещо.

— Трябваше да се вслушам в оплакванията й. Трябваше да направя нещо.

— Резултатът сигурно е щял да бъде същият, Девън. — Баща му беше умрял от рак, след като месеци наред се бяха борили с болестта.

— Да, сигурно — каза Девън. — Но ако не се бях отнесла така с нея, нямаше да страда. Обърнах й гръб точно когато имаше най-голяма нужда някой да повярва в нея.

— От това, което ми каза, разбирам, че тя първа ти е обърнала гръб.

Девън изтръска ръцете си от листото, което бе надробила на много малки парченца.

— Не бяхме свързани помежду си като вас. Никога не съм изпитвала другарството, което споделяте помежду си, и ви завиждам за начина, по който се поддържате и си помагате един на друг.

Той разбра, че темата за смъртта на майка й бе изчерпана. Не искаше да настоява. За миг тя му бе разкрила душата си. Беше съвсем бегъл поглед към вътрешния й мир, но той жадуваше за още и още информация.

Опита се да се нагоди към тона й.

— И не мислиш, че сме твърде шумни, необуздани, експанзивни?

Тя леко се разсмя.

— Е, малко, може би…

— Да, можем да сме твърде опаки и непокорни.

— Но сигурно е хубаво да знаеш, че има някой, на когото винаги можеш да разчиташ, че ще те подкрепи, без значение какво си извършил.

— А ти нямаш ли такава подкрепа? — Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето. — Ами съпругът ти?

— Той не е в състояние да ми се притече на помощ в този момент, нали?

— А ако имаше тази възможност? Щеше ли да го направи?

Тя освободи брадичката си от пръстите му и отново погледна настрани. Лъки отпусна ръката си надолу. На лицето й бе изписано истинско вълнение и смут. Призляваше му само при мисълта, че може би той е виновен за това.

— Сега ще трябва да му кажеш за нас, нали? — тихо попита той.

— Да.

— Съжалявам, Девън. Надявах се да предотвратя това… — Ако наистина се бе надявал на това, трябваше да я остави на мира, горчиво си помисли той. Не биваше да я кара да идва в Милтън Пойнт, за да противопостави истината на лъжата на Сюзън. Но той мислеше само за себе си и я бе заставил да го направи. Беше сигурен, че ще го признаят за невинен. Девън, обаче, щеше да понесе всички последствия.

— Кога ще се видиш с него?

— Утре. Не искам да го чуе от някой друг, преди да съм имала възможността да му обясня. Ето защо приех поканата на майка ти да прекарам нощта тук. След като съм толкова близо до затвора, би било глупаво от моя страна да карам до Далас, само за да се върна в Източен Тексас утре сутринта.

Лъки не се интересуваше толкова от пътуването й, колкото от обяснението, което щеше да даде на Грег.

— Какво смяташ да му кажеш?

Тя унило поклати глава.

— Все още не зная.

— Какво ще му кажеш за мен?

— Колкото е възможно по-малко.

— Ще му кажеш ли как се запознахме?

— Предполагам, че оттам ще започна.

— С Литъл Алвин, Джак Ед и скандала?

— Така смятам.

— Ще му обясниш ли какво си правила в кръчмата?

— Той ще го разбере.

— Но не и останалото. Какво ще му кажеш за мотела?

— Не зная — призна си тя с нарастващо раздразнение.

— Е, по-добре ще е да измислиш нещо.

Разстроена, тя се обърна към него.

— Кажи ми, Лъки, какво да му кажа? Какво мога да кажа? Съществуват ли въобще думи, които биха направили нещата по-лесни за него? Постави се на негово място. Той е в затвора. Как щеше да реагираш, ако ролите ви бяха разменени? Как щеше да се чувстваш, ако аз бях твоя съпруга и ти разбереше, че съм спала с друг мъж?

Той протегна ръце към нея, притисна я до себе си и изръмжа.

— Ако беше моя съпруга, никога нямаше да спиш с друг мъж.

Тя избегна целувката му.

— Недей. — По гласа й разбра, че го отбягва не от свенливост. Взря се в очите й. — Недей — твърдо повтори тя. — Пусни ме.

Той разхлаби прегръдката и тя се измъкна от ръцете му.

— Поради причини, които не мога съвсем да проумея, семейството ти се отнесе към мен сърдечно и гостоприемно, макар че аз заслужавам единствено презрение. Очаквах, че ще ме отбягват, че ще се държат с мен като с лека жена. Вместо това те се оказаха необикновено любезни и внимателни. И аз няма да ги разочаровам, няма да предам доверието им и няма да се държа с теб като уличница.

Тялото му се напрегна, сякаш ненадейно бе получил силен удар с камшик.

— Ти не си уличница. — Гласът му не търпеше никакви възражения. — Никога не съм те възприемал по този начин. Никога не съм се отнасял с теб като с уличница. Не си ли спомняш, че днес едва не пребих един, който си позволи да прави подобни намеци?

Тя внезапно наведе глава и той си помисли, че може би отново се опитва да прикрие сълзите си.

— До този момент — гласът й бе нисък и развълнуван — имам само един грях, който трябва да призная пред съпруга си. Моля те, не усложнявай нещата повече, Лъки.

— За пръв път ме наричаш по име — промърмори той и пристъпи крачка напред. — Това вече е нещо. Начало.

Тя вдигна глава. Очите им се срещнаха и дълго време никой не отмести поглед. Най-накрая тя навлажни устни, силно прехапа долната си устна и прошепна.

— Не ни е позволено никакво начало. — Обърна се и се отправи към къщата.

— Боже, Боже! Чудесата нямат край.

Чул гласа на сестра си, Лъки гневно се обърна.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Сейдж излезе иззад едно от прасковените дървета.

— Значи все пак съществувала жена, която може да каже не на Лъки Тайлър? Моята вяра в жените бе реабилитирана напълно.

Млъкни, злобарке — измърмори той. — От колко време си тук?

— Достатъчно дълго, за да се разтреперя от вълнение.

— Защо ни шпионираш?

— Не ви шпионирам. Мама ме изпрати да ви кажа, че Чейс и Таня си тръгват. Смяташе, че ще искате още веднъж да ги поздравите с радостното събитие. Но аз усетих сериозността на разговора ви и реших, че няма да е много разумно, ако ви прекъсна.

— Значи си подслушвала?

Без да се смути ни най-малко, Сейдж мина край брат си и закрачи към къщата.

— Бедният Лъки — театрално произнесе тя. — Най-накрая да срещне жената, която наистина желае и да се окаже, че тя всъщност притежава три омразни неща.

— Три омразни неща?

— Ум, съвест и съпруг.

Лъки яростно я изгледа.

— Знаеш ли, когато мама и татко те донесоха от родилния дом, двамата с Чейс сериозно бяхме решили да те завържем в един чувал и да те метнем в езерото. Жалко, че не го направихме.

— Лъки изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да посегне на Сейдж — отбеляза Таня.

 

Чейс и тя пътуваха за дома с колата си. Чейс беше оставил пикапа в къщата, защото не искаше жена му да се друса в раздрънканата му кабина през целия път до тях.

— Сейдж винаги е била много досадна — каза той, но усмивката му изразяваше любов и привързаност. — Сигурно му е подхвърлила нещо за гостенката ни.

— Аз я харесвам.

— Сейдж?

— Не — Таня снизходително го поправи, защото знаеше, че той просто се прави, че не разбира за кого става дума, — гостенката.

— Хъм. Смятам, че е добра. Днес много ни помогна. Не се пречупи под натиска, остана напълно спокойна и невъзмутима. Повярвах на всяка една нейна дума. Съдебните заседатели също ще й повярват.

— Мислиш ли, че е привлекателна?

Доловил несигурността в гласа на жена си, Чейс спря на определеното им за паркиране място пред блока и се обърна да я погледне.

— Мисля, че ти си привлекателна — нежно заяви той и се протегна през седалката, за да я целуне ласкаво по челото.

— Но Девън е толкова интелигентна и изтънчена…

— А ти си бременна с моето бебе. — Промуши ръка под дрехите й и я постави върху голия й корем. — Кога разбра?

— Миналата седмица. Мензисът ми закъсня с повече от две седмици. Вчера си направих тест вкъщи, но не бях съвсем сигурна. Затова се обадих на лекаря и си уговорих час за днес сутринта. Той потвърди бременността.

— Не се ли чувстваш по-особено? — прошепна той, докато я галеше.

Тя се разсмя и прокара пръсти през косата му.

— Не. Още не.

Ласките му станаха по-настойчиви. Целувките им — по-дълги и страстни. Най-накрая Таня леко го отблъсна.

— Може би е по-добре да влезем вътре.

— Да, май е по-добре — съгласи се той и красноречиво въздъхна.

Веднага щом затвориха входната врата на апартамента, Чейс я придърпа към канапето във всекидневната.

— Чейс — възпротиви се тя, — до спалнята има само още няколко крачки.

— Твърде много са.

Вече бе съблякъл ризата си. Разкопча ципа на панталона и бързо го захвърли на земята заедно с бельото си. Нетърпеливо започна да сваля дрехите на Таня. Едва когато се притисна към нея, разумът му за малко взе връх над изгарящата го страст.

— Няма да те нараня, нали?

— Не.

— Ще ми кажеш, ако те заболи, нали?

— Да, Чейс.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — изстена тя, като го притисна до себе си и го пое с цялото си тяло.

— О, Боже, обичам те — прошепна той, заровил лице в косата й няколко минути по-късно. Лежаха отпуснати в прегръдките си и преживяваха насладата от страстното любене.

— И аз те обичам — Таня се притисна към него и го целуна по гърдите. — Съжалявам всички, които не са толкова щастливи, колкото сме ние. Особено Девън и Лъки.

Таня не изпитваше и грам завист към околните. Беше щедра и великодушна до крайност. Но и тя, като всяко човешко същество, си имаше своите страхове и съмнения. Нейните се кореняха в произхода й.

Произхождаше от голямо, трудолюбиво, но бедно фермерско семейство. За обучението й в колеж не можело и дума да става и тя се отнасяше с нескрито възхищение към всички, които притежаваха диплома за завършен колеж.

Благият характер и непретенциозността на Таня силно привличаха Чейс. Познаваше страховете й и ги смяташе за наивни, макар никога да не ги обсъждаше с нея. Беше много типично за нея да изпитва съжаление към Девън Хейнс, макар че бе толкова впечатлена от поведението и външния й вид.

— Свързваш имената им така, сякаш са двойка — каза той.

— Мисля, че биха били, ако това беше възможно — тихо потвърди тя.

— Таня — задавено продума Чейс и погали русата й коса. — От теб ще стане чудесна майка.

— Кое те кара да смяташ така?

— Защото притежаваш безкрайна и неизчерпаема любов за другите.

Със замъглени от обич очи тя погали с пръсти изсечените черти на лицето му.

— Колко хубаво го каза, Чейс.

— Истина е.

Преди да се разчувстват прекалено много, тя се усмихна.

— Знаеш ли, единственото ограничено и недостатъчно голямо нещо в живота ни е този апартамент. Разговарях с една жена — агент на недвижимо имущество — миналата седмица, преди още да започнат неприятностите на Лъки. Тя ми каза да й се обадим веднага щом решим, че сме готови да си потърсим друго жилище.

— Тя?

— Една стара твоя приятелка, Марси Джоунс.

— Патето Джоунс — възкликна той през смях.

— Патето?

— Така й викахме.

— Колко ужасно!

— Ами! Беше просто на шега…

— Тя е много симпатична.

— О, зная — съгласи се той. — Винаги е била. Ние я дразнехме, защото беше висока и слаба, носеше очила и скоби на зъбите и зубреше през цялото време.

— Тя очевидно не е обръщала особено внимание на подигравките ви. Сега е една преуспяваща бизнес дама.

— И аз така чух. Притежава собствена компания за недвижими имоти, нали?

— Мм, да. И дори след като ме обра, за да платиш гаранцията на Лъки, мисля, че имаме достатъчно пари, за да помислим за нова къща. Знаеш ли какво? — каза Таня и се подпря на лакът, за да го вижда по-добре. — Смятам, че Марси си е падала по теб, когато сте били ученици.

— Така ли? — Без да я слуша повече, той покри с ръка едната й гърда и леко я погали с палеца си. — Господи, колко е хубаво!

— Тя ми зададе цял куп въпроси за теб. Искаше да знае как си, с какво се занимаваш.

— Патето Джоунс се интересуваше от книги, не от момчета. Най-малко пък от луди глави като мен — добави той и придърпа Таня върху себе си. Тя усети с тялото си обхваналата го възбуда. Останал без дъх, той я попита: — Как изобщо можем да разговаряме за това в подобен момент?

Не разговаряха за нищо повече.