Сандра Браун
Лъки (21)

ЕПИЛОГ

Лъки влезе в къщата през предната врата.

— Ей! Има ли някой вкъщи?

Никой не му отговори. Майка му явно бе излязла. Сейдж учеше в университета в Остин и си идваше само за празниците и през ваканциите. Но червената кола на Девън бе на алеята, което означаваше, че поне тя трябваше да си е у дома.

След това чу познатото почукване на клавиатурата на компютъра й. Усмихнат, той тръгна по посока на звука към задния край на къщата. Стаята, която Лори използваше, за да шие, сега бе превърната в кабинет за Девън. Реорганизацията бе извършена по времето, когато двамата с Лъки бяха на сватбено пътешествие. Лори ги бе изненадала приятно при завръщането им.

— Не мога вече да шия много заради артрита — бе казала на Девън, когато тя се бе опитала да възрази, — Няма смисъл да държим стаята неизползвана.

През изминалите няколко месеца Девън я бе превърнала в свое убежище, напълнила я бе със списания и книги — художествена литература и публицистика, които използваше в работата си или пък четеше просто за удоволствие. Сейдж бе допринесла за обзавеждането с един календар за стената, на който бе сниман някакъв полугол тип. Когато Лъки ги бе заплашил, че ще смъкне от стената този извратен боклук, Девън се бе впуснала в една дълга тирада относно двойния стандарт, а Сейдж му бе обещала, че ще му отреже ръката, ако само се опита.

Трагедията със смъртта на Таня и предстоящото заминаване на Сейдж за Остин бяха направили невъзможно изнасянето на Лъки и Девън от къщата. След скромна брачна церемония те се настаниха в голямата къща при Лори. Лъки бе доволен, че нещата се подредиха по този начин. На Девън очевидно също й харесваше да живее в стария дом.

Трите жени в живота му се разбираха чудесно. Девън не можеше да се нарадва на приятелството с по-малката му сестра, а Лори я даряваше с любовта и топлината, които никога не бе получила от студената си майка.

Лъки почука на вратата и макар че не получи никакъв отговор, рязко я отвори. Както и предполагаше, тя бе изцяло погълната от зелените букви, които изписваше върху черния монитор на компютъра.

На главата й имаше слушалки и в ушите й кънтеше музика. Вкусът й беше универсален. Обичаше всичко. От Моцарт до Мадона.

На Лъки му се струваше налудничаво, че музиката й помага да се съсредоточи, но това беше още една от индивидуалните особености на жена му, които толкова го интригуваха. Противоречивият й характер го привличаше силно от самото начало.

Той махна с ръка, за да не я стресне с внезапната си поява. Девън го забеляза с периферното си зрение, обърна глава към него, усмихна се и свали слушалките.

— Здрасти. Откога стоиш там?

Той се приближи и я целуна по челото.

— Достатъчно дълго, за да увехне розата. И измъкна иззад гърба си една жълта роза.

Очите й светнаха от щастие. Тя взе цветето и погали с устни меките му листенца.

— Значи си спомни.

— Точно преди шест месеца ти стана госпожа Лъки Тайлър.

— Само дванадесет часа след като престанах да бъда госпожа Грег Шелби.

— Шшт! Мама се сърди, когато в тая къща се произнасят неприлични думи.

Лъки не хранеше топли чувства към първия съпруг на Девън. Верен на думата си, в деня, в който разбра, че Грег Шелби е освободен от затвора, той се подчини на предчувствията си и го откри на летището в Далас в момента, в който Грег тихомълком се канеше да излети за чужбина. Лъки го предизвика и успя дори да го принуди той да му нанесе първия удар. Не успя да го натупа така, както му се искаше, защото боят привлече вниманието на охраната на летището. Когато разбраха, че Шелби е условно освободен затворник, който се готви да напусне страната, те уведомиха полицията и осуетиха плановете на Грег да се оттегли в Швейцария при незаконно придобитите пари, които бе внесъл в банка там.

В създалата се суматоха Лъки бе успял да се измъкне незабелязано. Не каза на никого за ролята, която бе изиграл при повторното арестуване на Грег. Не спомена дори и пред Девън, макар че много му се искаше да й каже, че е отмъстил за нея. Трябваше обаче да се задоволи с удовлетворението, което бе изпитал при вида на кръвта на Шелби.

Лъки вдигна Девън от стола й, седна в него и я сложи на коленете си. Тя го попита:

— Не мислиш ли, че съм една безсрамна нахалница? Набързо анулирам брака си с един мъж и веднага на следващия ден се женя за друг.

— Скандално! — изръмжа той, заровил лице във врата й.

— Престани! Все още работя!

— За какво ще бъде колонката ти днес? — Беше я насърчил да продължи работата си с вестника и тя се бе разбрала с редактора да работи вкъщи и всяка седмица да му изпраща материалите си.

Лъки примигна и се вгледа в монитора, но зелените знаци му изглеждаха като букви от гръцката азбука.

— За безутешната скръб след смъртта на любим човек. — Изговаряше думите съвсем тихо и Лъки бързо я погледна.

— Е, поне имаш пред себе си напълно достоверен случай, въз основа на който да построиш статията си, нали?

— Видя ли го днес?

Лъки кимна. И двамата бяха загрижени за Чейс и за нестабилното му емоционално състояние след смъртта на Таня.

— Тази сутрин се появи в офиса.

— Е?

— Пак беше пиян.

— Осем месеца, а той дори не е започнал да се възстановява от тежкия удар — тъжно отбеляза Девън, загледана в листенцата на розата. — Смяташ ли, че някога ще успее да превъзмогне скръбта си?

— Не — откровено каза Лъки. — Мисля, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е той да се научи да се справя с мъката си и да се опита отново да заживее пълноценно.

Тъжното изражение на Девън свидетелстваше за привързаността, която тя изпитваше към Чейс. Лъки я обичаше и заради това. Бе приела всички грижи и страхове на семейството като свои. Взела бе присърце радостите и скърбите им. Животът в голямо семейство, с всичките му преимущества и недостатъци, бе нов за нея, но тя сякаш бе разцъфнала в новото обкръжение и най-после бе намерила истинското си място.

Често си поплакваше заедно с Лори, когато говореха за загубата на нероденото й внуче. Сейдж й доверяваше тайни, които не споделяше с никой друг в семейството.

Девън отпразнува с Лъки деня, в който с много усилия се разплати с банката. Оказваше му морална подкрепа, защото бизнесът все още не вървеше, макар че беше успял да набави отново оборудването, което изгубиха при пожара. След договора в Луизиана „Тайлър Дрилинг“ не бе получила нито една нова поръчка.

Чейс бе безполезен, напълно парализиран от мъката си. Цялата отговорност за спасяване на потъващия кораб бе паднала върху раменете на Лъки. Единствено вярата на Девън, че ще се справи, го поддържаше в трудни моменти.

— Ужасно е, че е толкова нещастен, та пропилява живота си по този начин — промърмори тя. — Ужасно.

— Нито веднъж не е влизал в къщата, която ме накара да му купя. Тя си стои съвсем празна и необитаема. А той живее в абсолютна мизерия в апартамента, в който живееха с Таня.

— Какво можем да направим, за да му помогнем?

— Де да знаех! Забележките и назиданията само го озлобяват. Съчувствието ни го вбесява. А някой ден ще намери смъртта си, докато язди тия проклети бикове. Вече е твърде стар за родео.

— А може би той иска точно това — печално каза Девън. — Да умре. Родеото е просто един приемлив начин за самоубийство.

— О, Боже — Лъки обгърна талията й с ръце и целуна гърдите й. — Мога да разбера колко ужасно се чувства. Ако аз някога те загубя…

— Няма.

— Изгубих те след първата нощ, която прекарахме заедно. Едва не обезумях, докато не те намерих отново. А те бях изгубил само за една седмица.

Тя се облегна назад и го изгледа въпросително.

— Едва не си обезумял? Никога не си ми казвал това.

Въпреки мъката на брат му и окаяното състояние на бизнеса им, Лъки си оставаше един съвсем наскоро задомил се влюбен мъж и често се държеше като истински младоженец. А това включваше и закачки с булката.

— Има доста неща, които не съм ти казвал — лениво продума той.

— О, така ли?

— Дааа.

— Какви например? — попита тя.

— Ами например колко секси изглеждаш, когато си сложиш очилата.

Тя смръщи вежди.

— Момчетата не се задяват с момичета, които носят очила.

— Аз се задявам с всички момичета.

— И аз така съм чувала.

Той я придърпа към себе си и започна да я целува все по-пламенно и да промушва език между устните й. Копчетата на блузата й не представляваха никакво затруднение за сръчните му пръсти.

Когато гърдите й запълниха ласкавите му, нежни длани, тя протегна ръка към бедрата му и го погали. Помогна му да събуе дънките си и леко го погали с листенцата па розата.

— Благодаря ти за цветето — измърка тя, като изкусни го завъртя в ръката си.

— Твърде добре съм те обучил — изстена той и рязко си пое дъх, разкъсван от удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Че този път май няма да успеем да се качим в спалнята си.

Тя скочи от коленете му, легна на килима и го придърпа върху себе си. Само няколко мига по-късно те задъхани се отпуснаха сред безнадеждно разхвърляните си дрехи и изпомачканите листенца на розата.

Той се повдигна на лакът и й се усмихна.

— Това е дяволски по-приятно от писането, нали?

Девън взе едната му ръка, целуна дланта му и я положи върху лявата си гърда.

— Усещаш ли? Всеки удар на сърцето ми е предназначен за теб и просто не мога да си представя какво бих нравила без теб.

Той се взря в зелените й очи и видя отразена в дълбините им любовта, която изпитваше към нея. Тя беше интелигентна, чувствителна, нежна, великолепна, страстна и всеотдайна.

— По дяволите — доволно въздъхна той. — Нищо чудно, че ме наричат Лъки.