Сандра Браун
Лъки (18)

18

Те се смееха така силно, че по лицата им се стичаха сълзи и във възбудата си непрекъснато се блъскаха един в друг.

— Когато Пат пристигна, Литъл Алвин хленчеше като бебе за издевателствата, на които подлагат в затвора знаменитости като него. Винаги съм подозирал, че под подлостта и безчестието му се крие един невероятно страхлив негодник. Сега вече зная, че е точно така.

Семейство Тайлър се бяха събрали във всекидневната. Чейс, Таня, Лори и Сейдж слушаха разказа им с изключителен интерес.

— Аз всъщност започнах дори да го съжалявам — призна Девън.

— Затова ли му направи чаша чай?

— Чай? — изсмя се Чейс. — Литъл Алвин пил чай?

— Тя зае пакетче чай от един от съседите му, приготви го и настоя той да го изпие, докато Пат и заместникът му чакаха пристигането на адвоката на Алвин, за да могат да запишат показанията му.

— Е, според мен е постъпила наистина благородно — Лори веднага застана на страната на Девън. — Но не мога да кажа, че изпитвам съжаление към Алвин. Всички хлапета на Кагни израснаха без никакъв контрол от страна на родителите си и винаги са били хулигани и побойници. Чудя се как все още не са се озовали всички зад решетките.

— А какво стана с Джак Ед? — усмирил смеха си, Чейс пожела да узнае края на историята.

— Издадоха заповед за арестуването му. Той си мисли че нищо не го заплашва, така че няма да е трудно да го намерят.

— О, така се радвам, че ти се отърва — каза Таня.

— Надявам се всичко пак да се върне към нормалния си ход — каза Сейдж. — Между другото, Лъки, тази сутрин ходих в града и видях Сюзън Йънг в сградата за химическо чистене. Не вдигаше поглед от земята. За пръв път откакто я познавам, не ме изгледа с надменния си и високомерен поглед.

— Нейният мръсен, подъл номер този път едва не повлече и нея — каза Чейс. — Предполагам, че се страхува от Божието наказание.

— Или от Лъки — каза Сейдж и се захили на брат си.

Чейс се изправи и подаде ръка, за да помогне на Таня.

— Отивам в офиса, за да се обадя на застрахователната компания. Сега, когато всички обвинения срещу нас са отхвърлени, те вече могат да се заемат с иска ни.

— Какво ще правим с парите? — попита Лъки. — Ще върнем заема на банката или ще се опитаме да възстановим оборудването, което изгубихме при пожара?

— Трябва да го обсъдим — каза Чейс.

— Но не точно сега — намеси се Лори. — Не искам да си разваляме настроението с разговори за бизнес. — Тя хвана Таня за ръката и двете се отправиха към вратата. — Е, какво става с къщата? Намери ли нещо подходящо?

— Да, тази сутрин — усмихнато докладва Таня. — Марси ме заведе да видя една, която наистина ми хареса. Искам и Чейс да я види.

— Скоро ще го направя — обеща той.

— Как се чувстваш? — попита Лори.

— Отлично. Само вечер понякога имам леки стомашни неразположения.

Чейс и Таня се сбогуваха с останалите и си тръгнаха. За да ознаменува освобождаването па брат си, Чейс наду клаксона на колата, докато се отдалечаваха по алеята към главния път.

— Знаете ли какво ми се прави? — попита Лъки. — Язди ми се. Кой идва с мен?

— Сейдж и аз ще трябва да ти откажем. Имаме час при зъболекаря в града.

— О, мамо!

— Не мога да го отлагам повече, Сейдж. Три пъти вече го отлагам.

Сейдж разбра, че няма шанс да спечели спора и неохотно последва майка си към задния вход, където Лъки винаги паркираше колата си. Лъки се обърна към Девън.

— Значи оставаш само ти.

— Аз наистина трябва да се връщам в Далас.

— Мама очевидно очаква, че ще останеш още една нощ.

— Откъде знаеш?

— Не се сбогува с теб.

— Напротив, направи го.

— Това ли? Ами, това не бе официално сбогуване. Нейните официални сбогувания продължават безкрайно дълго — с много прегръдки, целувки, безброй мокри от сълзи кърпички.

— Няма какво повече да ме задържа тук, Лъки.

— Но сигурно можеш да пожертваш един час да пояздим — погледна я ласкаво. — Освен това не можеш да напуснеш семейството ни без да изтърпиш цялата церемония по официалното сбогуване.

Усмивката му беше толкова обезоръжаваща, че тя капитулира преди да успее да изреди всички причини, които бе подготвила.

— Дай ми няколко минути, за да измия тая чернилка от окото си и да се преоблека — каза тя и се отправи към стълбището.

— Ще се срещнем в конюшнята.

 

Девън препускаше след Лъки, като се давеше в облака прах, вдигнат изпод копитата на коня му.

— Не е честно — извика тя. — Ти ме измами.

— Естествено — чистосърдечно си призна той, прехвърли крак през седлото и скочи от коня. — Как иначе щях да съм сигурен, че ще спечеля?

Девън се плъзна от седлото и слезе на земята.

— Прякорът ти в такъв случай не е точен. Ти печелиш с измама, а не защото си чак толкова късметлия.

Той се разсмя, взе юздите от ръката й и вкара и двата коня в конюшнята. Вътре беше хладно и приятно за разлика от горещия и слънчев следобед навън.

— Е, не може да се каже, че не съм бил и късметлия — каза той. Сръчно свали седлата от конете, а след това започна да ги разхожда напред-назад по широката пътека в конюшнята, за да ги поохлади. Девън вървеше край него.

— И затова ли са ти прикачили този прякор?

— Малко или много.

— Кой ти го измисли?

Широка усмивка разцъфна на загорялото му лице.

— Чейс.

— Защо?

— Ами, той и няколко негови приятели… — замълча и погледна към нея. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш това?

— Сигурна съм.

— Добре. Но не забравяй, че ти настоя.

— Историята май ще се окаже не съвсем почтена.

— Така е. Бях четиринадесетгодишен и една вечер изнудих Чейс и няколко негови приятели, които бяха взели колата на родителите на едното момче, да ме вземат със себе си. Най-накрая се озовахме на една площадка за игра на кегли в Килгор. Момчетата отидоха там, защото търсеха една жена.

— Случайна жена?

— Не. Една точно определена жена.

— Мога ли да попитам защо? Чакай, дай да ти помогна. — Тя загреба зърна в една кофа, докато Лъки изтриваше гърба на коня, който тя бе яздила. — Разкажи ми за жената.

Ръцете му, стиснали чесалото, сръчно се плъзгаха по тялото на животното.

— Тя имаше умопомрачително тяло и го показваше на селяндури като нас. Носеше плътно прилепнали пуловери без сутиен. Имаше си най-различни номера.

Преместиха се в следващия бокс и се заеха с коня, който бе яздил Лъки.

— И какво се случи? — попита Девън и постави кофата със зърното така, че конят да може да го достигне.

— Предполагам, че съм искал да докажа на другите момчета, че и аз съм жребец като тях, макар че бях по-малък. Така че се приближих до нея и завързах разговор.

— За какво?

— За баща ми, който бил невинно обвинен в шпионаж и гниел в затвора някъде отвъд желязната завеса.

Девън отпусна ръце, разсмя се и го изгледа невярващо.

— И тя се хвана?

— Предполагам. Така и не разбрах. Може би й и бе писнало от кегелбана. Както и да е, казах й, че събирам алуминиеви кутии и ги продавам за рециклиране, за да изкарам достатъчно пари и да откупя свободата му от оная комунистическа страна. Тя ме покани в дома си и ми каза, че мога да взема всички кутийки, които намеря.

Девън го погледна и се насочи към мивката в задния край на обора, където си измиха ръцете, поделяйки си един сапун.

— А междувременно Чейс и приятелите му не са имали и най-малката представа за какво си говорите — каза Девън и изтръска водата от ръцете си преди да посегне към кърпата.

— Точно така. Те си помислиха, че тя ме води у дома си, за да се отдадем на похотливи занимания. — Той присви вежди. — Зад гърба й правех най-различни знаци, с които да им покажа, че тя умира за мен.

— Представям си картинката.

— Така че се качих на колата й и отидохме заедно в къщата й. Чувствах се като последен глупак, докато изравях кутийките от боклука й и ги поставях в една пазарска торба, която тя ми бе дала. Макар че гледката наистина си заслужаваше.

— Гледката?

— Тялото й.

— О, да, тялото.

— Тя беше олицетворение на фантазиите на всяко подрастващо момче. Сега, когато вкусът ми е значително по-изтънчен — той оценяващо изгледа стройната и елегантна фигура на Девън, — разбирам, че тя е била малко дебеличка, но тогава смятах, че е страхотна. И така, приковал очи в задника й, аз се ровех в боклука и търсех кутийки, а тя не преставаше да повтаря, че е изключително смело от моя страна да се заема с една толкова опасна мисия и че сигурно е ужасно човек да бъде затворен в чужда и враждебна страна. Тялото й можеше да бъде оценено с 10, но коефициентът й за интелигентност се измерваше с едноцифрено число и то от най-малките.

— Значи от типа жени, които постоянно злепоставят каузите на феминистките движения.

— Точно. Тя е истински прототип.

Лъки заведе Девън в една малка стая в задната част на конюшнята. Там имаше няколко стола, двойно легло с железни табли, които някога са били боядисани в светлосиньо, и хладилник.

Дръпна шнура на монтирания на тавана вентилатор и той с леко бръмчене раздвижи застоялия горещ въздух. Извади две кутийки със сок от хладилника, подаде едната на Девън, а другата отвори за себе си.

— Изобщо ли не се опита да те прелъсти?

Той със съжаление поклати глава.

— Сега, като се връщам назад, понякога се хокам, че така лошо си изиграх козовете. Когато най-накрая събрах достатъчно кураж, за да я прегърна, тя започна да ме утешава. Непрекъснато повтаряше: „бедното дете“. В очите й аз бях едно дяволски почтено хлапе, което просто не можеше да бъде покварено. Когато стана време да си ходя — в къщата и вече не останаха никакви кутийки — аз й казах, че предпочитам да си изляза през задния вход. Разбираш ли, знаех, че Чейс и другите са ни последвали и ме чакат пред къщата.

Излязох през задния вход, стиснал в ръка дрънчащата торба с кутии и се скрих в храстите. И престоях там още един час, преди останалите момчета да изгубят търпение и да започнат да натискат клаксона. Аз си бях разкопчал ризата, направил си бях няколко драскотини по гърдите и по корема, разрошил си бях косата, за да създам впечатлението, че току-що съм се измъкнал от лапите на мадамата.

Лицето на Девън изразяваше странна смесица от недоверие и весело недоумение. Тя опипа с ръце пространството зад себе си и се отпусна на ръба на леглото. Старата пружина изскърца.

— Не мога да повярвам. Толкова ли важно е било за теб да докажеш мъжествеността си?

— В оня период от живота ми — да. Но както и да е. Важното е, че момчетата се хванаха. Когато привърших задъхания си, потресаващ разказ, те вече бяха сигурни, че тя ме бе вкарала в леглото си и че бях преживял всичко това, за което те можеха само да си мечтаят. Тогава започнаха да ме наричат Лъки. И до ден днешен не знаят какво всъщност се случи.

— Даже и Чейс?

— Даже и той. — Лъки свъси вежди. — Няма да му кажеш, нали?

Тя се разсмя, сложи ръце зад главата си и се отпусна на леглото.

— И да разваля този мит? Не бих си и помислила нещо подобно.

— Добре. — Той седна на ръба на леглото и й се усмихна. — Така или иначе изобщо няма смисъл да повдигаш този въпрос, защото не след дълго аз наистина станах мъж с едно момиче от класа ми по алгебра.

Усмивката на Девън изчезна и тя обърна очи към него.

— Винаги ти е било много лесно да покоряваш жените, нали?

Тя се надигна, за да седне, но Лъки преплете пръсти в нейните и я натисна достатъчно силно, за да я положи отново по гръб върху евтината покривка на леглото.

— Всички жени, Девън, с изключение на една. Нищо с теб не е лесно.

— Позволи ми да стана.

— Не още.

— Искам да стана.

— Аз също — прошепна той с дрезгав глас и доближи лицето си до нейното.

Притиснаха се един към друг в жадна и ненаситна целувка. Лъки промуши езика си между устните й, между зъбите й, дълбоко в устата й. Преплел пръсти в нейните, той бавно покри тялото й със своето и се опита с коляно да разтвори краката й.

Пусна ръцете й и зарови пръсти в разпуснатата й коса. Главата й остана неподвижна, докато устните му нежно покоряваха сладката й уста. Забравила протестите и съпротивата си, тя обви тялото му с ръце и силно го притегли към себе си. Ръцете й нежно милваха стегнатия му мускулест гръб.

Пад главите им тихо бръмчеше вентилаторът, хладният въздух ласкаво галеше телата им, изгаряни от огън и желание. Откъм конюшнята долиташе пръхтенето на конете, но единствените звуци, които отекваха в главите им, бяха страстните възклицания, издавани от самите тях, разтърсвани от импулса си да се слеят в едно.

Той откъсна устни от нейните и надникна дълбоко в очите й.

— Искам те, Девън. По дяволите, така те искам…

Отново я зацелува ненаситно, докато ръцете му трескаво се опитваха да разкопчеят копчетата на обикновената й бяла риза. Когато най-после успя, той рязко и разтвори и отметна настрана. Закопчалката на сутиена й се отвори само с едно движение на пръстите му. Той започна да гали тялото й. Очите му бяха пълни с възторг и обожание. Устните му се спуснаха към сочната плът и нежно я зацелуваха.

— Лъки — прошепна тя с глас, натежал от болка и екстаз. Промуши пръсти през косата му и притисна главата му към гърдите си. Бедрата й се раздалечиха, той се настани между тях и с бавни и равномерни тласъци започна да се движи върху нея.

Целуваше гърдите й отново и отново, галеше ги и ги възбуждаше с език. Тъкмо когато тя си мислеше, че е достигнала върха на насладата, той прокарваше език по зърната й и те запламтяваха от още по-силна страст.

В продължение на няколко седмици Лъки се бе опитвал да убеди сам себе си, че желае Девън Хейнс само защото тя не го иска. Залъгвал се бе с мисълта, че всичко е плод на неговото развихрило се въображение, че единствената нощ, която бяха прекарали заедно, изобщо не е била така изключителна и неповторима.

Само един миг в прегръдките й, обаче, бе пратил цялата му теория по дяволите. Той я желаеше. Искаше я точно в този момент, искаше да я има и утре, и вдругиден, искаше да е негова завинаги. Искаше да я притежава цялата, да се опива от аромата и нежността й, да се наслаждава на красотата й.

Искаше да притежава смеха й и опакия й нрав. Започнал бе да харесва войнствения й феминизъм, острия й, аналитичен ум, очарователните, а понякога и досадни дребни изненади, които му сервираше всеки ден. Искаше всичко, което принадлежеше на Девън, което я изграждаше като личност и интелект.

Докато устните му бавно обсипаха корема й с целувки, ръцете му разкопчаха дънките й и ги смъкнаха надолу. Очарован и запленен, той продължи да изследва тялото й, докато накрая усети върху устните си най-нежните и фини косъмчета на женствената й плът.

— Девън — прошепна той с копнеж. — Девън… — Прониквайки още по-навътре той разтвори устни и настойчиво я зацелува. Усещаше жаркото желание и страстта, които изгаряха тялото й.

— Не! — тя изведнъж го отблъсна, изтърколи се настрана и се сви на кълбо. — Това, което вършим, е грешно. Не мога. Не мога.

Лъки се вгледа в нея, като едва си поемаше дъх и се стараеше да събере мислите си, за да прецени тая очевидно абсолютно нелепа ситуация. Видя сълзите й, но още преди това бе разбрал, че тя не се опитва да му играе номера. Девън искрено страдаше и той не можеше да я гледа толкова нещастна, разкъсвана от болка и вина.

— Всичко е наред, Девън — каза тихо той с предрезгавял глас и нежно положи ръка на рамото й. Безуспешно се опита да придърпа ризата върху голите й гърди, които все още бяха влажни и зачервени от ласките му. — Никога не бих те принудил да направиш нещо, което би те накарало да намразиш себе си или мен. Никога.

Тя обърна глава и го погледна с блеснали от сълзите очи.

— Аз съм омъжена, Лъки — гласът й трепереше от отчаяние. — Омъжена съм.

— Зная.

Старото легло се разлюля, когато той скочи и изхвърча през вратата. Няколко пъти измина разстоянието от единия до другия край на конюшнята като проклинаше съдбата и скърцаше със зъби, опитвайки се да охлади страстите си и да обуздае гнева си.

Когато обаче Девън се присъедини към него, гневът му моментално утихна. Изписаното на лицето й отчаяние прогони яда му. В очите й все още имаше сълзи. Устните й, подути от жарките целувки, й придаваха вид на истинска жертва. Какъв тогава беше той?

Палачът? Виновникът?

Да.

— Ще те изпратя до къщата — нежно й каза.

Тя не пое ръката, която й протегна, но тръгна редом с него.

Веднага щом влязоха, Девън каза:

— Няма да ми отнеме много време, за да опаковам багажа си.

Преди да успее да я спре, тя изтича нагоре но стълбите.

Страшно му се искаше майка му да позволяваше в къщата да се внася алкохол. Никога не бе изпитвал такава остра нужда от уиски. Прекара най-дългите десет минути в живота си, като се щураше от стая в стая, разкъсван от мисълта, че Девън е на горния етаж и се приготвя да напусне живота му завинаги.

Тя вече бе стигнала до най-долното стъпало, когато той я чу и се втурна да я пресрещне. Видя куфара, който стискаше в ръката си.

— Девън…

— Довиждане, Лъки. Радвам се, че тая бъркотия се разреши благополучно за теб. Аз, разбира се, никога не съм се съмнявала, че всички подозрения ще отпаднат от теб.

— Благодари от мое име на майка си за гостоприемството, а и на всички останали. Вие бяхте толкова добри, толкова… — гласът й секна от вълнението.

Тя мина край него и се запъти към входната врата.

Той я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.

— Трябва.

— Но ти не искаш да тръгнеш, Девън! По дяволите, зная, че не искаш.

— Аз съм омъжена.

— За мъж, когото не обичаш.

— Откъде знаеш?

Той пристъпи една крачка към нея. Време беше за решителни действия. Цялото му бъдеще бе заложено на карта.

— Зная. Ако го обичаше, нямаше да ми позволиш да те любя онази нощ. Не беше чак толкова сънена тогава. А и нямаше да допуснеш да стигнем толкова далеч, когато се събуди напълно и разбра какво става.

— И знаеш ли какво? Мисля, че и той не те обича. Иначе не би се държал по този начин, когато отиде при него, за да му обясниш случилото се. Ако те обичаше, щеше да бъде смазан от болка, щеше да бъде разярен, може би щеше да е твърдо решен да ме кастрира или да ме убие, но в никой случай нямаше да постъпи като дете, на което са счупили любимата играчка.

Моментната й предизвикателна решимост се изпари и тя наведе глава.

— Това, което казва или прави Грег, няма никакво значение. Важно е това, което ние правим. Тръгвам си, Лъки. Никакви разговори няма да променят решението ми.

— Не мога да ти позволя да си отидеш просто ей така.

— Нямаш друг избор. Нито пък аз.

Тя отново го заобиколи. И той отново я спря.

— А ако имаше друг избор…

— Но нямам.

— Но ако имаше — упорито повтори той, — щеше ли да останеш при мен? — Тогава тя направи нещо, което бе избягвала през цялото време — погледна го право в очите.

Копнежът, изписан на лицето й, бе отражение на чувствата, които разкъсваха душата му. Той се усмихна тържествуващо, вдигна ръка и я погали по бузата.

— Ако имаше избор, щеше да ми позволиш да те обичам, нали? — попита я той с развълнуван глас.

Обхваналото ги физическо и емоционално напрежение бе почти осезаемо. Очите й крещяха да, да! Но на глас не каза нищо.

Вместо това се обърна към вратата.

— Довиждане, Лъки.

Напълно обезсърчен и подтиснат, той се отпусна на най-долното стъпало и се заслуша в леките й стъпки, докато прекосяваше верандата и засипаната с чакъл алея. Чу я да отваря, а след това да затваря вратата на колата си, а после се разнесе и ръмженето на двигателя. Лъки остана на мястото си дълго след като ревът на мотора заглъхна напълно. Искаше да й даде достатъчно време да измине разделящите ги мили.

Той седеше заслушан в нещо друго — в самия себе си. Тялото на тази жена го привличаше повече, отколкото телата на жените, които някога бе имал, взети заедно. Единственото сексуално преживяване с нея превъзхождаше всичко, което тялото му беше познало до този момент. Бе имал много жени — по-страстни, по-дръзки, по-припрени, по-спокойни — но никоя от тях не бе така примамливо женствена. Никоя от тях не късаше сърцето му, не владееше ума му.

Сърцето му обаче нашепваше, че копнежът по нея не бе чисто физически. Той дори не можеше да си представи бъдещето си без Девън оттук нататък. Нямаше да има какво да очаква, на какво да се надява, ако тя не присъства в живота му. Щеше с ужас и страх да очаква всеки следващ ден. Всяка следваща година. Всяко следващо десетилетие.

Разумът му подсказваше, че ситуацията е безнадеждна и че той го бе разбрал още в момента, в който му бе съобщила, че е омъжена. Грег Шелби не бе най-сериозният им враг. Далеч по-страшни и убедителни бяха собствените им съвести. Нито един от двамата не можеше да поддържа една непочтена любовна авантюра. Ако можеха, те едва ли щяха да са така привлечени един от друг. Ако можеха, те щяха да са съвсем различни хора. Каква ирония! Точно моралните принципи, които толкова уважаваха един у друг, правеха любовта им невъзможна.

Но Джеймс Лоурънс Тайлър бе не само късметлия, той беше и непобедим оптимист.

Нямаше невъзможни неща. Той просто не можеше да приеме тази ситуация. Съдбата не можеше да му изиграе чак толкова лош номер. Нещата не можеха да спрат дотук. Девън не можеше просто ей така да си излезе от живота му и да ги остави и двамата съсипани и нещастни. Нямаше начин! Той просто нямаше да го позволи.

В никакъв случай!