Дженифър Блейк
Нежният измамник (4)

4

Проникващите през прозореца гласове, звънки и кокетни или тъмни и примамливи, звучаха без изключение весело. Те си подвикваха поздрави и добродушни шеги, извисяваха се над скърцащите колела на каретите и се снишаваха до тайнствено мърморене. Лампичките, окачени на каретите, и носените от прислужници и лакеи фенери рисуваха светли плетеници по стените на спалнята. От време на време минаващите избухваха в смях. Късчета от разговорите им нахлуваха в спалнята и се разсейваха в необичайно топлия за сезона вечерен въздух през широко отворената врата на балкона.

— … надявам се да имат и други инструменти освен пианото, виолината и рога. Миналия път музиката…

— Този Алфонс… Не, не обичам майка му. Знаеш ли, онзи ден ми заяви съвсем сериозно, че детето ми било твърде шумно!

— Какъв красавец! Жалко, че изобщо не погледна към нас. Чух, че имал връзка с някаква дама в Париж, но не вярвам…

Безгрижните, доволни гласове, изпълнени с надежда, събудиха в душата на Анжелика страстен копнеж. Някъде имаше танци, музика, весели хора. Сигурно отиваха на бал с маски, защото тъкмо беше времето на карнавала. Само ако можеше да вземе участие в някое от многобройните празненства…

За съжаление тя беше в траур за баща си и подобни забавления й бяха отказани. Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че и без това не е достатъчно силна, за да танцува и да се забавлява. Въпреки това изпитваше странен копнеж да бъде там, отвън, облечена в красива рокля, на път за бала. Тук в леглото се чувстваше изтласкана от течението на живота, който продължаваше напред без нея.

Когато вратата на спалнята се отвори, тя обърна глава и видя, че на прага стои Рейнолд. Сложил ръка на бравата, той не помръдваше. Вероятно бе помислил, че тя е заспала.

— Защо никой не е запалил лампите? — попита най-после той и пристъпи навътре. — Или предпочиташ да стоиш на тъмно?

Анжелика беше сама от часове.

— Мислех, че не искате да хабите маслото за лампите — отговори с горчивина тя.

По устните му заигра усмивка.

— Както виждам, прекарала си доста скучна вечер. Може би това ще те накара да се съгласиш да вечеряш с мен.

— Да вечеряме заедно? — попита слисано Анжелика.

— Мисля, че ще ти е приятно да седнем в галерията, стига да не е твърде хладно.

— Значи ми позволявате да стана? — попита невярващо тя.

— В известен смисъл да — отговори той и застана до леглото.

Анжелика пламтеше от вълнение. Тя посегна към халата, приготвен от Естел, и напъха ръцете си в ръкавите. Без да го завързва, отметна завивката, за да стане, но още преди краката й да докоснат пода, Рейнолд беше до нея. Той се наведе, мушна едната си ръка под коленете й, другата зад гърба й и я притисна силно до гърдите си. Анжелика спря да диша, но автоматично обви с ръце врата му.

Мъжът трепна и за миг застина неподвижен, но се овладя толкова бързо, че Анжелика почти повярва, че тази реакция е била само във въображението й. После се сети за изгарянията по гърба му, отпусна ръцете си и се засрами от себе си.

Мъжът обърна глава и срещна уплашения й поглед. Блестящото зелено я заслепи. Очите му приличаха на разтопени смарагди, бездънните черни точки в средата им бяха обкръжени с безброй зелени и златни капчици. Веждите му бяха гъсти, а дългите, извити мигли хвърляха тъмни сенки върху бузите. Носът беше прав и дълъг, а изпъкналите скули се съчетаваха чудесно с твърдата брадичка.

Пълните устни бяха опънати, брадичката енергично издадена напред, сякаш очакваше отказ.

Тъй като Анжелика не каза нищо, Рейнолд попита:

— Наистина ли приемаш храната като успокоително? Ако ми беше казала по-рано, отдавна щях да ти сервирам празнично меню.

— Ако сте очаквали да се възпротивя — отвърна сковано Анжелика, — защо тогава не ми дадете възможността да вървя сама, вместо да ме разнасяте като малко дете?

— Защото нямаше да имаш случай да ми демонстрираш нито възмущението, нито изисканото си достойнство. Да не говорим, че аз нямаше да имам възможност да проверя докъде стигат силите ти. Докога ще лежиш неподвижна в обятията ми?

Напрежението й беше израз не само на страх да не му причини болка, но и следствие от близостта на телата им. Дали и той го разбираше? Анжелика го измери с гневен поглед и рече:

— Мисля, че ще издържа, колкото и вие.

Вместо отговор, мъжът я притисна по-силно до гърдите си и тя задиша накъсано. За малко не се улови отново за раменете му, но си спомни навреме за изгарянията и зарови пръсти в гъстите къдрици на тила му.

— Ти се владееш не по-добре от пчелата, която се разхожда по ръба на купата със захар — засмя се Рейнолд. — От какво те е страх — че ще паднеш или че ще те издърпат през ръба?

— Вероятно просто не искам да ужиля онзи, който е донесъл захарта — отговори пресипнало тя.

— Очарователно. Но защо смяташ, че ще ме засегнеш? Не знаеш ли, че пчелата губи жилото си при първата битка?

— О, не исках да кажа това, но очевидно мисля и вместо вас.

— Освен това — продължи той и гласът му омекна — ти съвсем не си защитена в обятията ми. Макар че, ако помня добре, това ти харесва.

Той говореше за голотата й. Под тънката батистена нощница и лекия халат прозираха очертанията на младото, гъвкаво тяло. Това беше вярно, но тя нямаше намерение да му отстъпи победата, като признае, че се чувства почти гола в обятията му.

— Със сигурност не съм искала да ви предизвикам ненужно.

— Може би междувременно си проумяла какви могат да бъдат последствията? Във всеки случай нито мъжете, нито външните условия са все едни и същи. Човек трябва да се нагажда според променящите се обстоятелства.

— Не разбирам за какво говорите — промълви упорито тя.

— О, мисля, че разбираш. Повечето жени разпознават инстинктивно различните типове мъже. А аз съм на мнение, че има моменти, в които известна форма на предизвикателство е тъкмо на мястото си.

Анжелика го изгледа сърдито.

— Не ставайте смешен! — изфуча тя. — Никой от двама ни не е в подходяща форма.

Рейнолд се засмя и този път смехът му беше искрен. Напрежението изчезна от лицето му, прегръдката му стана мека и нежна. Той се обърна към двойната врата, която водеше към галерията, и рече:

— Е, може би си права. Понякога е по-добре да оставиш на мира медоносната пчела.

Щом Анжелика се настани на един от плетените столове, Естел се появи на стълбата с голяма табла в ръце. Зад нея пристъпваше Тит Жан, камериерът на Рейнолд. Вероятно името му произхождаше от френската дума „petit“ — малък. Във всеки случай той съвсем не беше малък, а същински великан и огромният супник се губеше в едрите му лапи. Анжелика често беше чувала дълбокия му глас в голямата зала или в стаичката за преобличане между нейната спалня и тази на Рейнолд, но не беше имала случай да го види. Видът му загатваше за произход от някой средноамерикански остров.

Мъжът й се усмихна приветливо и кимна с глава. Тъмните му очи я огледаха с интерес, после се отправиха въпросително към господаря.

Икономката обаче не му остави време да задава въпроси, а веднага му намери работа в подреждането на масата. Изпрати го за забравените салфетки, после за сребърната кофичка, в която се охлаждаше виното, накрая поиска и кърпа, за да покрие хрупкавия хляб в кошчето. Само след минути въздухът се изпълни с ухание на супа от морски дарове. Масата беше осветена само с две свещи в сребърен свещник.

Рейнолд наблюдаваше внимателно приготвянето на вечерята. Всичко вървеше точно според плана. Накрая кимна в знак на съгласие и двамата прислужници побързаха да се оттеглят. Когато остана сам с Анжелика, той я погледна изпитателно над пламъчето на свещта.

— Готово — промълви с усмивка той. — Не позволявай присъствието ми да ти развали апетита. Моля те, нахрани се добре.

Анжелика посегна към лъжицата и я завъртя в ръката си, но бързо я остави обратно. Когато заговори, гласът й издаваше неприкрито раздразнение:

— Защо? Защо правите това?

— Мислех, че ще ти е приятно да се поразвлечеш малко. — Рейнолд разгъна салфетката и я сложи на скута си.

— И за какво ще разговаряме?

— За всичко, което ни хрумне — отговори той, стараейки се да прикрие яда си. — Опитвам се да не те смущавам, но смятам, че е време да свикнем един с друг и да заживеем като нормално семейство. Сметнах, че общата вечеря не е лошо начало.

— Нормално семейство — повтори тихо тя.

— Мисля, че всеки разбира значението на тези думи — отговори той.

— Не. Вие например не го разбирате.

Тя го погледна и като откри страха в погледа й, Рейнолд изпита срам.

— Толкова ли се страхуваш от мен? — попита спокойно той. — Не мога да ти обещая, че ще бъда идеален съпруг, но ще положа всички усилия и ще бъда колкото се може по-отзивчив. Ще разбереш, че се задоволявам с малко и че мога да бъда искрен и великодушен.

— Да не искате да кажете… че няма да се чувстваме обвързани един с друг?

— Това е нещо, което времето ще покаже — отговори замислено той.

— Аз исках да кажа… — започна отчаяно тя.

— Много добре знам какво искаше да кажеш. Отговорът е не. Не мога да ти обещая, че няма да поддържаме интимна връзка. Такъв живот не е за мен.

— Значи искате наследник?

Рейнолд втренчи поглед в зачервеното й, трескаво лице. Можеше просто да се съгласи с нея и да забрави темата или пък да навлезе в подробности. Въпросът беше как по-малко да я уплаши. Не знаеше какво би трябвало да стори. Най-добре да се осланя на чувствата си.

— Дете, което да прилича на мен? Или на теб? Приятно ми е да си го представям, но мисля, че това няма особено значение за мен. Също толкова малко се интересувам от семейни отношения, при които жената и мъжът вървят по различни пътища и се отнасят един към друг с хладна учтивост както в обществото, така и в семейното легло. Онова, което искам, е човек, с когото да се чувствам близък както на масата за закуска, така и през нощта. — Той спря, защото думите, оформили се в съзнанието му, го стреснаха. — Почти съм уверен, че в това е смисълът на брака…

Анжелика поклати замислено глава.

— Не мога да кажа, защото досега живях при жена, която твърди, че е останала неомъжена по убеждение. Очевидно вие сте размишлявали по-обстойно върху тази тема. Няма ли… нямаше ли друга жена, за която бихте предпочели да се ожените?

Рейнолд бързо си възвърна сигурността.

— Искаш да знаеш дали не тъгувам по някоя изгубена любов? Някога имах връзка с жена, на която бях готов да дам името си, но тя реши да вземе друг. Както се казва, имал съм късмет. Сърцето ми е напълно свободно. А как стои въпросът при теб?

— При мен? — повтори изненадано тя, хвърли кратък поглед към него, после зарея очи към просторния двор.

— Ти пътуваше с „Кралица Катлийн“, за да започнеш нов живот с младия Едингтън — ако ми позволяваш да ти го напомня. Не забелязах нито един признак за безсмъртна любов помежду ви, но може би съм пропуснал нещо.

— Значи сте ме наблюдавали? — попита тихо тя и смръщи чело.

— Знаеш, че съм те наблюдавал — отговори меко той и със задоволство установи, че лицето й пламна още повече. Улови се, че очаква с напрежение отговора й.

— С Лорънс бяхме приятели от детинство. Леля ми и майка му бяха най-добрите приятелки. През последните години не се виждахме често, само понякога посещавахме заедно балове и други развлечения. Скоро след като татко… се върна в Начез, Едингтън помоли за ръката ми. Леля веднага се съгласи, татко също одобри брака ми. Той беше много болен и държеше да ме види омъжена. Смяташе, че така ще осигури най-добре бъдещето ми.

— Значи си приела предложението под натиск — установи Рейнолд.

— Не съм сигурна, че наистина го приех. — Тя отмести поглед, после отново се обърна към него: — Веднъж се опитах да поговоря с годеника си за това, но той изглежда реши, че става въпрос единствено за условията, при които ще му се подчинявам, а не дали ще се оженим или не.

Рейнолд трябваше да признае, че самият той едва не беше извършил тази фатална грешка.

— А на следващата сутрин вече започнаха да те поздравяват за годежа.

— Да. Така стана невъзможно да се оттегля. Не исках да ме смятат за глупава гъска, която не знае какво иска.

— Мисля, че това не би било толкова лошо в сравнение с един дълъг, нещастен брак.

— Прав сте — съгласи се сериозно тя, без да отмества поглед.

Рейнолд издържа на погледа й цели десет секунди, после избухна в одобрителен смях. Значи днес беше избрала този метод на съпротива.

— Е, добре. Ще се опитвам да не ти оказвам ненужен натиск. Но те моля да вземеш предвид, че сега положението е напълно различно. Вече си моя съпруга и аз не съм Едингтън. Освен това трябва да ти призная, че търпението не е силната ми страна.

— Никакъв натиск — повтори кратко тя и го погледна изпод спуснатите си мигли.

— Е, толкова малко, колкото е възможно — гласеше сухият отговор. — Ако имаш поне малко апетит, опитай супата, защото ще изстине.

Анжелика посегна отново към лъжицата и я потопи в гъстата супа от домати, парченца риба, сочни скариди и стриди. Рейнолд проследи движението й със загрижен поглед, без да посяга към лъжицата си, и се усмихна доволно, когато я видя да поема жадно вкусния аромат.

След няколко минути той забеляза, че вниманието й се е отклонило към гласовете, които долитаха иззад стената, която обграждаше двора. Вслуша се за момент и обясни с усмивка:

— Това са гостите на мадам Фуше. Тази вечер тя дава бал с маски, а къщата й се намира малко по-надолу по улицата. Темата е карнавалът във Венеция. Казаха ми, че в целия град не е останала златна боя, да не говорим за маски на лъвове или на цветя, за бели наметки и одежди на венециански благородници.

— И вие ли сте поканен?

— Разбира се. Мадам Фуше е мой делови партньор.

— Защо не отидохте?

— Имах други планове — отговори с усмивка той. Когато Анжелика не отговори, той вдигна чашата си, отпи глътка вино и я остави. — Следващата година ще отидем заедно.

Анжелика пое шумно въздух и това го развесели още повече.

— Наистина ли? — прошепна задавено тя.

— Разбира се, ако това ти харесва — потвърди той и наклони глава. — Ню Орлиънс предлага най-разнообразни развлечения. По време на балния сезон се организират шумни пикници, излети по брега на езерото и какво ли още не. Гостуват най-известните оперни ансамбли и театрални трупи на Европа и Америка, танцьорки, цигулари и дори певици като Аделина Пати. Ако се интересуваш от такива неща, ще те заведа дори на цирк с редки животни. Трябва само да кажеш какво харесваш и аз ще се погрижа да го имаш. Разбира се, ще те придружавам на всяко представление.

— Много мило от ваша страна — проговори бавно тя и в гласа й прозвуча искрено смайване.

— Не се учудвай. Само се опитвам да ти покажа как ще живееш с мен.

— Що се отнася до съвместния ни живот, не вярвам, че…

— Значи не се интересуваш от светски развлечения? — попита с усмивка той, за да не чуе възраженията й. — Не те ли интересува как ще прекарваме дните и вечерите си, лятото и зимата? — Той спря за миг и след като сметна мълчанието й за съгласие, продължи: — Вярвам, че бързо ще намериш нови приятели. Естел и Тит Жан ще бъдат през цялото време на услугите ти. Когато желаеш да организираш официална вечеря, трябва само да ми кажеш и аз ще изпълня с удоволствие ролята на любезен домакин.

— Значи ще водим разнообразен и весел живот…

Упоритият тон трябваше да прикрие одобрението й и Рейнолд побърза да го възприеме като положителен знак.

— Зимите в Ню Орлиънс са приятни, но летата могат да бъдат непоносими. Те са горещи и влажни, а по улиците се носи отвратителна миризма. Досега понасях жегата и задухата, но не смея да очаквам същото и от теб. Ако желаеш, през лятото ще пътешестваме из Европа. Или ще заминем на село, където въздухът е по-здравословен — допълни той, сякаш тази идея му хрумваше едва сега. — Всъщност, бихме могли да се възползваме от лятото и да се погрижим за плантацията ти. Не е добре, когато собственикът на такова голямо имение постоянно отсъства. Вероятно имаш надзирател, но…

Анжелика го погледна смаяно.

— Нямам представа какво е там. Досега изобщо не бях помисляла какво става с плантацията по време на отсъствието ми.

— Ако желаеш, ще се погрижа вместо теб.

Тя не отклони предложението му, но и не му прехвърли отговорността за „Боньор“, както биха направили повечето жени, които познаваше. Беше наистина достоен противник. Не говореше много, но имаше ум в главата си. Много му се искаше да отгатне за какво мислеше сега.

Той помълча малко и продължи:

— Разбира се, ако предпочиташ да управляваш сама имението си, аз нямам нищо против. Само бих желал да те придружавам, когато го посещаваш, или поне да ти избера подходящ кочияш. Разбери ме правилно, моля те. Нямам намерение да те надзиравам, искам само до теб да има верен човек, ако стане злополука или нещо подобно. Можеш ли да яздиш?

Анжелика кимна.

— Леля ми смяташе, че всяка жена трябва да умее да язди.

— Ако искаш, ще ти потърся подходящ кон за езда. Разбира се, ще ти трябва и удобен костюм. И след като заговорихме за дрехи, искам да знаеш, че банката ми ще ти изплаща месечно определена сума, която не влиза в домакинските пари, а е предназначена за личните ти потребности. Освен това помолих шивачката, която уши нощницата, да се заеме с гардероба ти. Дадох й роклята, с която беше облечена при експлозията, за да вземе мерки. Тя ме увери, че след два дни ще дойде за първата проба. Ако моделите не ти харесат, откажи ги и си поръчай нещо друго.

— Вие ме смайвате — пошепна задавено Анжелика. — Защо сте толкова великодушен? Защо сте готов да изпълнявате капризите ми?

— Надявах се, че ще се зарадваш — промълви той с добре изиграна сериозност.

Анжелика вдигна ръка и придърпа халата си. Отвърна поглед от него и се загледа в двора под галерията. Една къдрица падна на гърдите й и се раздвижи леко в ритъма на дишането й. На меката светлина на свещите русата коса блестеше като най-фина коприна. Едновременно с това дългата къдрица подчертаваше примамливо закръглените млади гърди под тънката батиста.

— Не обичате ли цветя?

Тази смяна на темата дойде толкова изненадващо, че Рейнолд имаше нужда от известно време, докато разбере въпроса. Най-много го изненада прозвучалото в гласа й отчаяние, изразяващо потребност да се скрие от него. Дали не прекали с щедростта си?

— Цветя ли? Разбира се, че ги обичам.

— Но нямате нито едно в двора, макар че би било съвсем просто да ги засадите — възрази тя и посочи просторната морава, по която бяха избуяли диви лози.

— Ти вероятно си много умела в общуването с всичко, което цъфти — засмя се той, опитвайки се да разбере мисълта й.

Анжелика се усмихна за първи път тази вечер.

— Това е много мил комплимент, благодаря, но не вярвам, че е подходящ. Леля ми садеше много цветя, но така подредени, че приличаха на рота войници. Не ми позволяваше да ги късам, но аз и без това обичах повече дивите цветя, които растат, както им харесва.

Гласът й звучеше меланхолично, с копнеж и той усети как го обзема топло съчувствие. Но не успя да го изрази, защото в този момент се появи Тит Жан и заговори с извинителна усмивка:

— Прощавайте, метр, но отвън има един човек, който желае да говори с вас.

Човек, значи. Не джентълмен. Изборът на думите, тонът и изражението на камериера издаваха много.

— Отведете го в библиотеката и му предложете чаша уиски — проговори спокойно Рейнолд. — Ей сега ще дойда.

Тит Жан кимна и се оттегли с достойнство. Анжелика проследи излизането му и се обърна към мъжа си:

— Нещо не е наред ли?

— Нищо интересно — отговори той, изпразни чашата си и изтри устни със салфетката.

— Сигурно знаете кой е посетителят?

Трябваше да запомни веднъж завинаги, че тя има остър поглед и бърз ум.

— От време на време Тит Жан се проявява като истински сноб. И не харесва особено някои от деловите ми партньори.

— Може би трябва да обръщате повече внимание на оценките му.

Рейнолд се надигна и й се усмихна.

— Ти май си сериозно разтревожена за мен, скъпа моя. Поласкан съм.

— Нямате повод за това — отвърна хладно тя.

— Жалко — промърмори той с искрено съжаление и й направи знак да продължи с вечерята без него.

Анжелика остана загледана след него, ядосана, че не й се удава да води разговора с необходимото равнодушие.

Този мъж не преставаше да я изненадва. Беше много по-внимателен и деликатен, отколкото беше очаквала. Все пак не можеше да му бъде истински благодарна, защото имаше подозрението, че той прави всичко с някаква тайна цел. Стараеше се да й покаже, че иска бракът им да бъде щастлив или поне тя да е доволна. Но защо? И при най-добра воля не можеше да си представи, че му харесва да се натовари допълнително с една почти непозната жена, която беше спасил от катастрофата.

Не биваше да губи инстинкта си за самосъхранение. Животът, описан от него, развлеченията, желанието му да я придружава навсякъде, да се хранят заедно… всичко това целеше да я привлече в неговия живот, а тя много трудно можеше да устои на утехата, която се излъчваше от него, на деликатността му и преди всичко на искрената му загриженост за благополучието й.

Дали наистина беше станала негова жена? Дали венчавката, която той й описа, наистина се бе състояла? Дали щеше да има някаква разлика, ако знаеше точно какви са отношенията им?

Какво да прави сега?

Не знаеше. Поученията и максимите на леля Хариет не можеха да й помогнат. Какво да прави с мъж, който първо я беше заплашил с насилие в собствената й кабина, а после бе спасил живота й? Какви правила важаха в общуването с мъж, който първо искаше да я подчини на волята си, а после я беше настанил в собственото си легло и се беше грижил предано и безкористно за нея, докато тя беше в безсъзнание? Защо още със събуждането й беше заявил, че двамата са станали мъж и жена? Анжелика се опитваше да разсъждава разумно, но положението беше толкова необикновено, че не можеше да се залови за нищо.

Доколкото можеше да прецени, съществуваха три възможности: да избяга при леля Хариет, да се върне в плантацията и да започне напълно нов живот, или да приеме предложението на Рейнолд Хардън с надеждата, че мотивите му са честни и почтени.

Всяко от трите решения я изправяше пред сериозен проблем.

Както вече беше установил Рейнолд, леля й нямаше да се радва особено да я види отново. Що се отнася до плантацията, тя нямаше представа как се управлява голямо имение, нито притежаваше капитал, необходим да плаща на управител, да купува семена и да се грижи за робите, чиято господарка беше станала не по своя воля. Може би най-приемливо беше да заживее като съпруга на Рейнолд Хардън, но инстинктът я предупреждаваше да се пази от него.

Самото напускане на тази къща беше почти неразрешим проблем. Нима можеше да избяга на улицата по нощница? Нямаше пари за път. Как щеше да стигне до плантацията или до Начез? Баща й държеше всичките пари при себе си и цялото им богатство беше потънало заедно с него. Можеше да помоли Рейнолд за заем, но мисълта, че ще му бъде длъжница, никак не й харесваше. Освен това той вероятно щеше да й откаже.

Апетитът й изчезна напълно. Тя отмести чинията си, облегна се на лакти и опря брадичка в дланите си.

Може би причината беше в болестта й или в това, че години наред я бяха лишавали от възможността да взема решения сама. Напрегнатите размишления я изтощиха до крайност. Освен това изпитваше ужасен страх, че ще направи фатална грешка.

Не, тя не искаше да остане при Рейнолд, наистина не искаше. Надяваше се, че е достатъчно силна, за да избегне изкушението на удобствата и обещанията за луксозен живот, изпълнен с развлечения. А що се отнася до така наречения й съпруг, нима може да се чувства привлечена от мъж, на когото изобщо не може да се вярва?

Омъжена. Пред духовния й взор изникна неясна картина, но се разпиля, преди да успее да улови очертанията й — като сън, който се разсейва веднага след събуждането. Ако можеше да си спомни, ако беше сигурна, че наистина е имало брачна церемония, дали щеше да се чувства различно? Дали беше обвързана с Рейнолд Хардън чрез правен и религиозен договор, макар че не го помнеше? Трябваше ли да се чувства обвързана?

Някъде долу се затвори врата и в двора отекнаха стъпки. Появиха се две фигури. Едната беше Тит Жан, а другата представляваше дребен мъж с остро, тясно лице и мършави рамена, облечен в безличен сив костюм. Той ситнеше като мишка покрай камъните, стараейки се да върви в крак с великана. На няколко пъти се опита да протестира срещу бързането, но Тит Жан сякаш беше оглушал. Накрая камериерът отключи желязната решетка, която преграждаше входната алея, махна на непознатия да излезе и затвори вратата със силен трясък.

Дребосъкът се обърна сърдито, сякаш се готвеше да се развика, но изведнъж вдигна глава към галерията. Като забеляза бледото лице на Анжелика зад парапета, зяпна изненадано. После рязко се обърна на токовете си и изчезна в мрака.

След малко в галерията се появи Естел. Господарят, каза тя, молел за извинение. Трябвало веднага да излезе и щял да се върне късно. Надявал се, че мадам ще вечеря добре и ще си легне.

Анжелика преглътна с мъка още няколко лъжици супа, хапна и от пилешкото с билков сос, от пресните моркови, грах и задушено зеле, опита дори яйчения крем и прасковените тортички. Все пак накрая храната изглеждаше почти недокосната.

След като и без това беше станала от леглото, тя помоли Естел да напълни ваната и да й помогне да се окъпе. Оказа се, че напрежението е твърде голямо за нея. Когато икономката й донесе нова нощница, Анжелика вече трепереше от изтощение. Тя падна на леглото и само след минути потъна в дълбок сън.

След около час се събуди с писък. Беше сънувала как плува сред вода и огън. Отвори широко очи и се взря замаяно в мрака. Зачака сърцето й да забие по-равномерно и дишането й да се възстанови. Накрая заспа отново, но този път сънят й беше неспокоен и често смущаван от неприятни сънища.

Събуди се отново малко преди зазоряване. Някой беше влязъл в стаята й и стоеше до леглото. Напълно неподвижен, безшумен като хищен звяр.

Мина цяла вечност, преди Анжелика да се осмели да отвори очи. Трябваше да разбере кой беше натрапникът.

Рейнолд. Тя беше почти сигурна, че е той. Почти.

Мъжът не се помръдваше. Струваше й се, че дори не диша. Дали беше забелязал, че се е събудила? Тялото му беше едва забележимо в мрака, а нейното беше скрито зад завесите. Напорът да се раздвижи, да прекъсне тишината беше непоносим, но нещо в пълната неподвижност на фигурата до леглото я възпря да го стори.

Минаха няколко минути. Внезапно мъжът до леглото въздъхна дълбоко, обърна се и безшумно закрачи към долния му край. Пружините на кушетката изскърцаха. Мъжът се опита да се настани удобно и скоро замря.

Какво търсеше тук? Дали беше дошъл да види дали всичко е наред, или искаше да се възползва от съпружеските си права? Анжелика не знаеше и много й се искаше да разбере. Дълго лежа будна в леглото си, замислена за странната сцена.

Не можеше да види какво прави Рейнолд на тясната кушетка. Беше толкова тихо, сякаш в стаята нямаше никой. Анжелика се надигна предпазливо, но пак не успя да го види. Изтегли се нагоре и най-после го откри.

Той лежеше на кушетката и светлата завивка беше в ярък контраст с тъмното му тяло. Широките рамене се очертаваха ясно, както и разпръснатата по възглавницата черна коса. Лицето му имаше силната, неподвижна красота на мъртвешка маска.

Той беше спал много пъти на кушетката, но Анжелика никога не беше мислила за това. През последните нощи идваше едва след заспиването й и изчезваше, преди тя да е отворила очи. Струваше й се невероятно, че той прекарва нощите толкова близо до леглото й. Това беше прекалено… интимно. Видът му събуди в сърцето й странно чувство за уют и в същото време й се стори заплашителен.

— Аз не хапя — проговори меко Рейнолд, без да отваря очи. — Мисля, че и не хъркам. Ако това се случи, не се бой да ме разтърсиш здраво, но иначе не ме буди. Повикай ме само когато пожелаеш компанията на съпруга си в огромното легло, което съм ти отстъпил.

— Не, благодаря — отговори намръщено Анжелика.

— Така си и мислех. Всичко наред ли е при теб?

— Да. А как е при вас? Удобно ли е леглото ви?

Мъжът отвори едното си око.

— Удобно ли ти изглежда?

Кушетката беше и тясна, и къса.

— Не, не особено.

— Ти си наистина внимателна и умееш да наблюдаваш — установи сухо той. — Бих те посъветвал да спиш повече. Уверявам те, че не съм роден за мъченик и че нямам намерение да нощувам тук по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо.

— Каква приятна представа. Тогава може би ще си получа обратно втората възглавница — промърмори презрително тя.

— Разбира се — съгласи се развеселено той. — Представата наистина е много приятна.