Дженифър Блейк
Нежният измамник (14)

14

Анжелика позволи на Рейнолд да я отдели от другите и да я отведе в кабината й. Какво друго можеше да направи? Той й беше съпруг и тя нямаше желание да предизвика още една грозна сцена.

Което, разбира се, не я възпря да се ядоса на нахалството му. Той си въобразяваше, че може да се отнася с нея, както си иска — в един момент да я целува, в следващия да си отиде, а тя беше длъжна да приема всичко и да е доволна. Очевидно той искаше жена му да седи и да го чака, покорна и скромна, докато той реши отново да я забележи и да се погрижи за развлеченията й.

Очевидно не се беше оженил за подходящата жена.

Досега тя не беше в състояние да му се противопостави по какъвто и да било начин. Чувстваше се ужасно притеснена, болестта и тъгата по загубения баща я бяха объркали дотолкова, че тя просто се оставяше да я носи течението. Но сега това беше минало.

Двамата стигнаха до задната палуба и се обърнаха към кабините. Бяха сами. Останалите пасажери бяха или в кабините си, далече от влагата, или на палубата, където можеха да наблюдават как тежкият плавателен съд напуска мястото за събиране на дърва.

— Спри — рече внезапно Анжелика и издърпа ръката си от лакътя му. — Мисля, че сме достатъчно далече от любопитните погледи.

Рейнолд се обърна рязко и застана пред нея, за да я пази от дъжда. Гласът му прозвуча тихо:

— О, май сме настроени войнствено? С удоволствие бих те поглезил малко, но тук не е нито мястото, нито времето за това.

— Да ме поглезиш? Аз не съм дете, което глезят — или просто го отвеждат в стаята му, когато не одобряват поведението му. Какво, за бога, става с теб? Защо ме измъчваш с лошото си настроение? И не само мен, а и горкия Майкъл? Ако ревнуваш, ще ти кажа, че дължиш извинение на най-добрия си приятел. — Сърцето й биеше толкова бързо, че й се зави свят. Беше толкова прекрасно да каже онова, което мислеше.

— Каква прекрасна сцена — да видя как се застъпваш за Майкъл. Сигурен съм, че той ще съумее да ти покаже благодарността си. Вероятно очаква точно това, защото по всичко личи, че двамата се разбирате отлично.

— Това е абсурдно! Познавам го само бегло и ако не помниш, срещнах го в твоята къща. Ако не го беше поканил да дойде с нас, нямаше да имаме случай да се разходим по брега. А ако престанеш да ни нападаш, няма да имаме повод да се обединим срещу теб.

— Звучи логично — отвърна той и погледът му я прониза. — Но в аргументите ти има и някои грешки. Първо: времето няма особено значение във връзката между мъжа и жената, влюбването може да стане само за минута. Второ: не съм поканил Майкъл, той сам се покани. Трето: не нападам нито един от двама ви, само се опитвам да пазя жена си. Надявам се, ще се съгласиш, когато ти кажа, че имам известно право на това.

— Твоята защита има силна прилика със затваряне в клетка. — Анжелика млъкна за миг и въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Да, аз разбирам, че носиш известна отговорност за мен. Но ако съм в опасност заради твоите тъмни дела, тогава не разбирам защо непрекъснато ме оставяш сама и трябва да помоля Майкъл да ме придружи на разходка.

Рейнолд направи опит да се усмихне.

— Нима се оплакваш, че съм те изоставил? Съжалявам, не бях помислил за това. Но ти сега си против да те отведа в кабината, където мога да те надзиравам по-добре.

По гърба й пробяга странна тръпка, предизвикана от пронизващия поглед на смарагдовозелените му очи.

— Исках само да кажа, че не разбирам защо си толкова против Майкъл да ме придружи на една малка разходка. Все пак той е твой приятел. Истинската опасност остана зад гърба ни, а с онова, което би могло да се случи при слизането ни на брега, Майкъл вероятно щеше да се справи не по-зле от теб.

— Без съмнение, но знаеш ли, много ми е неприятно, когато той заема мястото на твой спасител.

Анжелика се намръщи сърдито.

— Ако смяташ…

— Ти имаш много жива фантазия, скъпа. Да, точно това исках да кажа. Ако има удобен случай, той няма да се поколебае да се прояви в ролята на спасител. Той е омагьосан от теб и дори да не е влюбен, ще приеме с удоволствие твоята благодарност, все едно в каква форма ще му я поднесеш.

В гласа му имаше нещо, което я накара да спре и да попита с променен глас:

— Това ли е причината, че аз…

— Че според мен ти си престанала да се противиш на опитите ми за сближение? — завърши изречението той, тъй като тя не намери подходящите думи. — Да, макар да не правя грешката да мисля, че това е единствената причина.

Бяха навлезли в несигурна и доста неприятна област. Трябваше веднага да се върне на предишната тема.

— Не мога да си представя защо се чувстваш в правото си да знаеш какво мисли и чувства Майкъл. Той никога не ми е дал повод да мисля, че изпитва към мен нещо друго, освен най-искрено уважение.

— Защото е джентълмен, затова. Но ти си красива и сама, преследват те лоши хора. Нима мислиш, че мъж като Майкъл е в състояние да ти устои?

Майкъл беше казал нещо подобно. Анжелика се усмихна мрачно и рече:

— Значи той играе ролята на верен паж?

— Между другото.

— А как стои въпросът с теб? Това ли е причината, поради която се ожени за мен?

— Тъй като аз не съм джентълмен — гласеше злобният отговор, — не съм в състояние да проявя подобна галантност.

Беше смешно, но при тези думи Анжелика изпита радост. Едва се сдържа да не се усмихне, да му покаже какво облекчение изпитва. Рейнолд пое дълбоко въздух и продължи:

— Ожених се за теб заради зестрата ти.

Анжелика усети как сърцето й се качи в гърлото. Тя вдигна глава и го погледна с разширени от смайване очи.

— Това е невъзможно. Та ти не знаеше нищо за нея, преди да ти разкажа.

— Лъжеш се, скъпа. Знаех го доста отдавна, тъй като в Начез се говореше само за това.

Бученето на машините се усили. Корабът набираше скорост. Вятърът свиреше в дървените навеси, проникваше през дъждобрана на Анжелика и я караше да трепери. Не знаейки как да реагира, тя сведе глава.

— Не мога да разбера — прошепна безсилно тя. — Ти си богат човек и аз бях готова да се закълна, че не харесваш особено подобни брачни аранжименти.

— Права си — съгласи се спокойно Рейнолд. — Но в случая с теб ме ръководеше преди всичко желанието да възвърна собствеността на семейството си. Знаеш ли, вторият ми баща се казваше Жерар Дюло.

Това беше достатъчно. Анжелика знаеше добре това име. Жерар Дюло беше собственик на плантацията „Боньор“ и я беше загубил при игра на карти с Едмънд Крю.

Дъждът падаше на едри капки по палубите, вятърът го носеше над носа и от дървените перила капеше вода. Небоядисаните кипарисови греди блестяха, въздухът тежеше от миризмата на мокро дърво и тиня. Анжелика пое дълбоко влажния аромат и проговори предпазливо:

— Значи си се оженил за мен, за да си върнеш наследството.

— То не е мое наследство, а на мама. И на Дебора.

— Но като мой съпруг ти ще можеш да използваш плантацията, да я управляваш, да я притежаваш, макар и не с акт за собственост. Колко… хитро си постъпил.

— Не ми се искаше да ти кажа това сега, предпочитах да почакам още малко. Но след като отиваме в „Боньор“ стана наложително да узнаеш всичко.

— Всички там те познават, ще те поздравяват по име… — проговори унесено Анжелика. Дъждовните капки, което намокриха бузата й, бяха горещи. Имаше чувството, че някой е стоварил на раменете й огромна тежест и всеки момент ще се строполи на палубата.

— Включително мама, защото тя още живее там — съгласи се Рейнолд.

— Дебора и Майкъл знаят ли? — попита безизразно Анжелика.

Мъжът й кимна.

— Сигурно ще се радваш да узнаеш, че и те, както и мама, не одобряват методите ми и ги наричат отвратителни и недостойни.

Дебора. Кой знае защо, Анжелика бе решила, че фамилното й име е Хардън, също като на Рейнолд. Като размисли, се сети, че когато ги представи една на друга, Майкъл всъщност не каза ясно името й, а само го смънка. Тогава тя бе помислила, че се е развълнувал от неочакваната поява на момичето и го е пропуснал.

Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да вдигне глава и да погледне мъжа си в очите. Гласът й прозвуча чуждо:

— И те ли са на мнение, че си безпринципен и… дявол в човешки образ?

— О, това се разбира от само себе си. — Рейнолд изглеждаше напълно безгрижен.

Той беше съвсем мокър! От косата му се стичаха едри капки вода. Изведнъж Анжелика усети странно желание да го отведе в топлата кабина, да го изсуши и утеши. Типично женска слабост, която нямаше нищо общо с характера й.

С напрегнат, ироничен глас тя установи:

— Нищо чудно, че беше в толкова лошо настроение. Не е лесно да направиш такова признание, преди да си готов за него.

— Надявах се, че като ти го кажа по-късно, ще ти бъде все едно.

Анжелика изпухтя презрително.

— И какво, според теб, щеше да доведе до промяна в мнението ми? Бременност? Не губи надежда, може вече да си постигнал тази цел. Все пак успя да направиш така, че възможността стана реална.

— Ти наистина ме смяташ за покварен тип — отбеляза тихо той. — Бих могъл да ти кажа, че до вчера избягвах упорито осъществяването на съпружеските си права, макар че едва се сдържах. Бих могъл да ти кажа, че не съм планирал това да се случи, нито съм го извършил хладнокръвно. Но ти надали ще ми повярваш…

Анжелика усети пронизваща болка в сърцето. Никой не беше в състояние да й помогне.

— За съжаление си прав. Шансовете да ти повярвам са нищожни.

— Сега говори дъщерята на играча. Което ми напомня, че тъгата или възмущението не са запазени единствено за теб.

Гневът придаде сила на думите й.

— Ако искаш да кажеш, че баща ми носи някаква вина за смъртта на втория ти баща, искам да ти припомня, че няма закон, който забранява да се играят карти и да се печели или губи.

Лицето на Рейнолд побеля като платно, в очите му блесна гняв. Той отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори и стисна здраво зъби.

Какво ли искаше да ми каже, запита се отчаяно Анжелика. Защо се отказа, само защото е добре възпитан ли? Или защото се съобразяваше с чувствата й? След всичко, което й бе разкрил така безогледно, можеше ли да има нещо още по-ужасно, което да събуди в душата му съчувствие и да го накара да замълчи? Какво трябваше да стори сега?

Изведнъж Анжелика усети страх, че Рейнолд ще преодолее задържите си и ще й каже нещо, което тя не желае да чуе, и заговори бързо:

— Защо просто не ме попита? Веднъж ми каза, че повечето бракове се сключват по практични съображения. Защо просто не дойде при мен и не ми направи предложение?

— След всичко, което стана помежду ни на борда на „Кралица Катлийн“? — В гласа му имаше безрадостна ирония. — Нима можех да бъда сигурен, че след като оздравееш и се възстановиш, ще се съгласиш на един толкова разумен брак? Освен това имах чувството — и то не ме мамеше, — че ти очакваш от брака много повече. Не, скъпа, не. На карта беше заложено твърде много, а аз не съм човекът, който би се примирил, ако беше загубил.

— Ако говориш за майка си и Дебора, мисля, че двете са напълно в състояние да се грижат за себе си.

Рейнолд стисна ръка в юмрук и я скри в джоба на жакета си.

— Сигурно, докато става въпрос само за покрив над главата и няколко красиви рокли. Но тук става въпрос за „Боньор“, плантацията, която е притежание на семейство Дюло от сто години насам. Тя е мястото, където мама е дошла след женитбата си и за което оттогава се чувства лично отговорна, в което влага цялата си енергия и желание. Без „Боньор“ мама не би имала причини да живее. Да не говорим за Дебора. Макар че непрекъснато се оплаква от сивия селски живот, тя е закърмена с „Боньор“, земята й е в кръвта. „Боньор“ е част от нея и никой няма да й го отнеме, кълна се в това.

Анжелика го погледна крадешком и сърцето й щеше да се пръсне. Тъй като нямаше собствено наследство, той пазеше имението на майка си и сестра си, сякаш беше златно съкровище, незаменимо с нищо друго. Тя го уважаваше за това, но методите му я отвращаваха.

Гласът й прозвуча изненадващо спокойно:

— Въпреки всичко бих казала, че в твоите очи дълг, направен при игра на карти, е дълг на честта и следователно трябва да бъде платен. Това ли е истинската причина, поради която се ожени за мен? Защото намери подходящ начин да запазиш собствеността на семейството си и в същото време да уредиш дълга на баща си.

Очите му засвяткаха гневно, но той не отговори. Дали мълчеше толкова упорито, защото тя бе отгатнала мотивите му? Или защото посочената от нея причина за този странен брак беше толкова неприемлива, колкото и истината?

Анжелика разбра, че няма да издържи. Трябваше да се махне оттук, да размисли, да се опита да открие някаква възможност за себе си. Дали изобщо беше в състояние да повлияе върху хода на събитията?

— Сигурна съм, че ще ме извиниш — прошепна с пресекващ глас тя, — но нямам желание да се върна в кабината ни. Предпочитам да остана сама. — Тя се обърна, при което натежалите от влагата поли изплющяха, и закрачи тежко по мокрите дъски на палубата.

— Иди поне в салона — повика я Рейнолд. — Тук ще замръзнеш.

— Не е много вероятно — озъби се през рамо тя. — Знае се, че когато човек е гневен, му е страшно горещо.

— А наранената гордост топли още повече. Можех да бъда с теб и да шепна в ухото ти любовни думи. Вероятно това щеше да бъде по-добре от честното признание.

Анжелика застина на мястото си. Опита се да се обърне и усети, че цялата се е сковала. Направи крачка напред и проговори със спокоен, презрителен тон:

— Предпочитам честността.

— Аз също — съгласи се Рейнолд, но го каза толкова тихо, че думите му не достигнаха до нея през вятъра и дъжда.

В близост до задната палуба от наветрената страна на парахода имаше едно място, където в стената беше вградена дървената решетка на шахта за проветряване. Очевидно тази шахта беше свързана с кухнята, защото през отвора проникваше топъл въздух и се носеха миризми на пържен лук, гранясала мазнина и помия.

Анжелика спря точно срещу решетката с гръб към палубата. Не усещаше нито вибрациите на двигателите, нито постоянното тракане на въртящите се витла. Черният дим от комините пареше очите й. Тъмни валма се спускаха към водата и се смесваха с дъжда, който падаше от небето. Тя присви очи, за да се предпази от саждите, без да забелязва пепелта, която се полепваше по дрехите й.

Мислите й се въртяха в омагьосан кръг. Искаше й се да спре това хаотично въртене, но не знаеше как да го стори. Отвсякъде я заплашваше катастрофа. Да се рови сред тази бъркотия, за да открие истината, беше все едно да рови с голи ръце в купчина боклук.

Рейнолд, който я наблюдаваше неотстъпно, докато траеше официалната вечеря в салона на „Кралица Катлийн“. Нощта в кабината й, страшната експлозия. Венчавката, която тя не помнеше. Последната нощ или по-скоро ранните утринни часове зад затворените прозорци на кабината й на „Генерал Куитмън“.

Подозрение. Това беше чувството, което я владееше в момента.

Срещу тези спомени имаше други, също така силно отпечатали се в паметта й. Рейнолд, който седи до нея, докато тя спи. Градината, създадена като с магия от нищото. Омаята на една оперна ария. Появата му в мръсния килер на кръчмата, надеждата, която дойде с него.

Тя беше по природа оптимистка и предпочиташе да гледа на хората откъм най-добрата им страна. Търси доброто и ще го намериш. Ако обаче търсиш най-лошото, непременно ще го откриеш. Дали това означаваше, че тя е твърде наивна, или просто беше доказателство, че всеки човек носеше и добри и лоши качества? Дали характерът беше въпрос на морал или само на подходящо време и благоприятни обстоятелства?

Баща й не беше лош човек. Умел картоиграч, прочел много книги, добър, любезен, обичаше дъщеря си, макар и по свой начин. Живееше живота си и умееше да му се наслаждава. А слабостта му към хазарта беше слабост на стотици и хиляди мъже в тази страна.

И въпреки това беше сгрешил. В никакъв случай не трябваше да приема дома на друг човек като залог в играта. И в никакъв случай не трябваше да играе с подправени карти, за да осигури бъдещето на дъщеря си.

Анжелика беше сигурна, че баща й е прибягнал до измама само заради нея. Иначе надали би се съгласил на такъв висок залог.

Едмънд Крю беше играл нечестно, за да спечели „Боньор“, а Жерар Дюло бе изгубил дома си и това го бе накарало да посегне към пистолета. Ето какво беше премълчал Рейнолд, вместо да го хвърли в лицето й в гнева си. Измамата! Това беше позорната истина, която съпругът й бе премълчал, защото й съчувстваше и желаеше тя да запази уважение към паметта на баща си.

Анжелика усети как я заля гореща вълна на благодарност към Рейнолд. Поведението му беше на истински кавалер. Едновременно с това я заболя, че мълчанието му се оказа толкова важно за нея.

Малко по-надолу от мястото, където беше застанала, се отвори една врата и на палубата излезе непознат мъж. Той се олюля на токовете си, пъхна палци в джобовете на яркочервената си жилетка и погледна към реката. Когато усети присъствието й, присви очи, отпусна ръце и пристъпи към нея.

Анжелика се надяваше, че мъжът е излязъл да подиша малко чист въздух, ще мине покрай нея и ще замине, но той имаше други намерения.

— Неприятности ли имате, малка лейди? — попита той с мек, ласкателен глас, поклони се и свали шапка. Стисна я в ръката си и продължи: — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря — отговори тя хладно и без да го погледне.

Джентълменът изглежда се обиди.

— Да не мислите, че искам да ви сторя нещо лошо? Трябва само да изпищите и половината пасажери ще изскочат от кабините си. Вярно е, повечето ще дойдат от любопитство, но все пак ще дойдат. Нямате никакъв повод да се държите така хладно. Няма да откъсна и косъмче от красивата ви коса, кълна се. Искам само да ми разкажете защо сте тъжна.

— Уверявам ви, че всичко е наред. Моля, не се занимавайте повече с мен.

Мъжът отметна глава назад и я огледа с възхищение. Вятърът беше много силен и няколко посивели кичури нападаха по лицето му. Той ги приглади назад и потърка с пръсти отпуснатата, лошо избръсната брадичка. После с опитна, макар и доста вяла усмивка оголи две редици жълти зъби и рече:

— Но, драга моя, аз в никакъв случай няма да ви оставя сама тук. — Пристъпи крачка напред и продължи: — Мисля, че е най-добре да остана и да си поговоря с вас. Това е най-малкото, което бих могъл да сторя за една толкова очарователна дама. Може би пътувате сама? Всъщност не, мисля, че преди известно време ви видях да разговаряте с някакъв джентълмен.

— Това беше съпругът ми — отговори кратко Анжелика.

— Наистина ли? Много неучтиво от негова страна да ви остави сам-сама в дъжда. Да не би да имате някакви трудности?

— Нищо важно. Но сега ви моля още веднъж да ме оставите сама, сър. — Анжелика не знаеше как по-ясно би могла да се изрази.

— Много ми е неприятно, но трябва да отхвърля молбата ви. Изпитвам дълбоко съчувствие към ближните си, затова ще остана. Ако не желаете да се върнете в големия салон или в кабината си, предлагам ви да се приютите в моето скромно убежище. Там ще бъдете на сигурно място и никой няма да посмее да смути покоя ви. Вратата е само на две крачки оттук.

Предложението беше толкова дръзко, че Анжелика се задъха от обида. На тази покана можеше да отговори само напълно наивна или много опитна жена, която би изпитала удоволствие от компанията на един стареещ светски лъв. Въпреки това мъжът и онова, което той каза, й се сториха обезпокояващо познати.

Тогава разбра.

Не беше мъжът, бяха обстоятелствата. Веднъж вече беше стояла сама на борда на един параход и един мъж се беше приближил до нея с намерение, рязко отличаващо се от онова, което й каза.

Този път обаче тя нямаше нужда от помощ. Този път разбираше съвсем ясно за какво става дума. Този път мъжът не й харесваше.

Рейнолд беше действал много по-умело. И в същото време беше искрен. На няколко пъти я предупреди, но тя не обърна внимание на предупрежденията му. Тя беше тази, която се отзова с готовност на предложението му, а сега нямаше желание да си признае. Защо?

Дали пък несъзнателно не търсеше претекст да развали годежа си и да избегне планираната женитба? Дали щеше да му позволи да я прелъсти?

Последната мисъл я уплаши до смърт и тя притисна с ръце устата си, за да не изпищи. Мъжът се стресна.

— Но моля ви се, не исках да ви уплаша. Да повикам ли съпруга ви? Това ще ви помогне ли?

Анжелика поклати глава.

— Значи не го искате? — попита той и нахалството му се възвърна. — Сигурно ви се ще да му избягате. — Той помисли малко и продължи: — Чуйте какво ще ви кажа. Много скоро ще пристигнем в един град — знам това, защото минавам по този път по няколко пъти в годината поради професионалните си задължения. Ще ви скрия под наметката си и двамата ще слезем от парахода. Ще си потърсим стая в града и ще чакаме следващия параход. Можем да заминем, където искате, на север, на юг или на запад, зависи само от желанието ви. Жени като вас могат да направят всичко с Джошуа Фодъргил.

Ето, че имаше изход. Възможност за бягство. Трябваше само да приеме помощта на мъжа. После можеше да му избяга и да тръгне по своя път.

Да, но къде щеше да отиде? И как? Да напусне Рейнолд и да се засели в „Боньор“? Това беше невъзможно. Не беше нито почтено, нито справедливо да вземе онова, което баща й беше спечелил с измама. Какво друго можеше да направи? Ами ако бъдещето, към което се стремеше, беше много по-страшно от онова, което я очакваше редом с Рейнолд?

Нямаше истинско бягство. Никога не го беше имало.

— Не, благодаря — отговори решително тя. — Вие сте много мил и аз съм ви благодарна, но не можете да ми помогнете.

Смехът му приличаше на лъвско ръмжене.

— Много сте високомерна, мадам. Но щом сте толкова изискана, защо допуснахте да ви оставят сам-сама на дъжда? Защо нямате камериерка да ви пази и защо веднага не избягахте от мен в салона, където е пълно с хора? Мисля, че чакате нещо. Или някого. Защо тогава не вземете мен?

Той пристъпи още по-близо и протегна ръка към лакътя й. Анжелика го отблъсна и остана с протегната ръка, за да не му позволи да се приближи.

— Изчаквах — отговори спокойно тя, — защото не знаех по кой път да тръгна. Макар че нямате вид на роден водач, вие все пак ми показахте правилния път. А сега ще ви помоля за трети път да ме оставите сама.

Мъжът я изгледа съжалително, поклати глава и грубо я притисна към стената.

— Да не мислите, че толкова лесно ще се отървете от мен?

Анжелика отвори уста да отговори, но преди да успее да каже и дума, зад гърба на мъжа прозвуча друг глас, остър и едновременно с това опасно мек.

— Мисля, че ще я пуснете — проговори Рейнолд. — И то веднага.

Джошуа Фодъргил побеля като платно. Очите му заблестяха трескаво, той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Пусна Анжелика, сякаш се беше докоснал до горещ комин, вдигна глава и безпомощно разпери ръце.

— Махнете се от жена ми — нареди спокойно Рейнолд. Яката хватка, в която държеше яката на Фодъргил, не се разхлаби нито за миг.

— Вижте, не е това, което мислите — заговори забързано мъжът. — Дамата…

— Ви помоли да се махнете. Най-малко два пъти. Ако не сте я разбрали, аз ще ви го обясня по-добре. — Лицето на Рейнолд издаваше мрачна решителност и в същото време дистанцираност, чиято студенина беше ужасяваща.

— Вие сте неин съпруг.

— Разбрахте го, макар и малко късно. — Думите му звучаха неумолимо.

— Тя е прекрасна жена, рядко прекрасна. Не мога да ви се сърдя, че се гневите. И въпреки това ще ви кажа, че не биваше да я оставяте сама.

Не стана ясно дали мъжът говореше така от глупост или беше решил да прояви дързост. Във всеки случай думите му не трогнаха Рейнолд.

— Тя не беше сама нито за секунда.

Мъжът избухна в дрезгав смях.

— В такъв случай ще ви задам друг въпрос: кого от нас поставихте на изпитание, драги? Мене или нея?

Рейнолд промърмори нещо презрително и изведнъж го пусна.

— Никого от двамата — обясни кратко той. — Само себе си.

Мъжът кимна, нахлупи шапката си и отстъпи крачка назад.

— Поздравления. Във всеки случай вие спечелихте, това е ясно.

— Така ли мислите? — попита сухо Рейнолд и погледна в безжизненото лице на Анжелика.

Фодъргил се поклони и отстъпи още една крачка назад.

— Вие сте женен за нея, нали?

В очите на Рейнолд нямаше и следа от вълнение. Без да каже дума повече, той обърна гръб на мъжа и предложи ръката си на Анжелика. Пръстите му стиснаха мократа ръкавица и той я поведе към салона.

Голямото помещение беше топло, отвсякъде се чуваха шумни разговори. Двамата не спряха нито за миг, не заговориха с никого. Скоро стигнаха до вратата на кабината си, украсена със снимка на стадо бизони.

Анжелика влезе първа. Докато Рейнолд заключваше вратата, тя свали ръкавиците от треперещите си пръсти.

Помещението, в което беше прекарала миналата нощ, без да забележи нищо от обстановката, сега й се стори мрачно и вехто. Имаше едно високо разположено прозорче и една врата. Месинговото легло имаше нужда от нова политура. Стомната и легенът на масичката за миене бяха нащърбени, а постланият на пода парцален килим почти не защитаваше краката от тресчиците, отделящи се от изтърканите дъски. Малкото свободно пространство беше запълнено с чанти и сандъци. Човек не можеше да се помръдне, камо ли да си намери сигурно скривалище.

Анжелика хвърли ръкавиците си на един стол и свали качулката на пелерината си. Когато погледна към Рейнолд, видя, че той зарезява вратата. Застина насред движението си и проследи с разширени от страх очи как той се обърна, облегна се на тясната врата и я загледа с присвити очи.

В малката кабина беше също толкова мрачно, колкото навън, под сивата пелена на дъжда. През стъклото над вратата проникваше слаба светлина откъм салона, но тя беше достатъчна за Анжелика да види решителното изражение и блясъка в зелените очи.

— Ти или си родена за мъченица, или не харесваш освободителя си — проговори тихо той. — Питам се кое от двете те спря да слезеш от борда с онова нищожество. Но знай, този път няма да направя грешката да помисля, че предпочиташ сегашното си положение.

Анжелика пое дълбоко въздух.

— Предложението на джентълмена не ме заинтересува, това е всичко.

— Можеше да му избягаш, да го излъжеш, да го вържеш за леглото или да промушиш халка през носа му, за да го отведеш там, където искаш. Защо не го направи?

— Надценяваш изкуството ми да убеждавам.

— Но в никакъв случай не надценявам артистичния ти талант. Още веднъж те питам: защо го направи?

Анжелика му обърна гръб, развърза връзките на пелерината и я остави да падне от раменете й. Постара се гласът й да звучи равнодушно и попита:

— Коя беше другата възможност? О, да, аз съм родената мъченица. Ако отново ми остава избор между две злини, тогава предпочитам дявола, който вече ми е познат. Приемаш ли това за отговор?

Лицето му се промени и той направи крачка напред. В този момент Анжелика осъзна, че направи грешка. Обзе я паника, сърцето заби лудо в гърдите й. Когато Рейнолд направи още една крачка напред, тя протегна ръце, за да го отблъсне.

Той обхвана китките й с безболезнена, но силна хватка, изви ги зад гърба й и я привлече плътно до коравите си гърди. Анжелика се изви назад, вирна брадичка и го измери със святкащи от упорство очи.

— Скъпа моя — заговори с тихо отчаяние в гласа мъжът, — мисля, че междувременно започна да ти доставя истинско удоволствие да ме предизвикваш и да ми нанасяш удари отстрани, за да видиш докъде можеш да стигнеш. Но тази игра няма да остане без последствия. Готова ли си да ги понесеш?

Тя трябваше да знае, че никога не би могла да извлече изгода за себе си, като го обижда. „Тогава предпочитам дявола…“.

Тези думи, тези глупави, безочливи, безсмислени думи, които издадоха тайните й мисли и чувства. Не искаше това. Или може би все пак?

Какво значение имаше, че сърцето се блъскаше лудо в гърдите й, че й се завиваше свят? Причината нямаше нищо общо с гнева и объркването, с предателството или грешките на миналото. Тя го желаеше, имаше нужда от него, особено след случилото се миналата нощ. Той я бе въвел в изкуството на любовта, но тя успя да го облагороди със своята добра воля и фантазия.

— Това не е игра — прошепна отчаяно тя. — Залозите са твърде високи.

— Това се случва, когато играта е от голямо значение. Но правилата остават непроменени. Ти си вън или вътре, печелиш или губиш, оставаш или си отиваш. Ако си отидеш — ако излезеш от играта, — ще загубиш, защото не си изпълнила условията.

— Не — проговори тихо тя и погледна към стената. — Нямам нужда от спомени.

— Но аз имам. Иначе не бих попитал с цялата си скромност и без голяма надежда дали не си стояла твърде дълго в тези мокри дрехи и дали не се нуждаеш от свобода поне в това отношение? Също и дали ще приемеш услугите на съпруга си, който има известен опит с копчета и връзчици?

— Само съм малко… влажна — промърмори тя. Не можа да каже нищо повече.

Рейнолд я обърна бавно и предпазливо, за да застане с гръб към него. Пръстите му бяха нежни и топли. Мекото докосване беше достатъчно, за да я накара да потрепери от възбуда.

Тази услуга беше невероятно интимна и след нея можеха да се очакват още интимности. Рейнолд сложи ръка на талията й, помилва корема й, после плъзна пръсти към меката заобленост на гърдите й.

Изведнъж в паметта й изникна сцената в една друга мрачна кабина, в друго време, толкова скоро след повторния опит да я прелъстят. И тогава Рейнолд я държеше по същия начин както сега.

Спомени.

Всичко беше ясно. Тя стоеше напълно неподвижна, ужасена, че й е трябвало толкова време, за да разбере.

Както сам беше признал, Рейнолд знаеше коя е тя и защо пътува на „Кралица Катлийн“. Той не беше човек, който разчита на случайността, и сигурно не беше случайност, че онази нощ беше дошъл пред вратата на кабината й.

А тя само беше улеснила развитието на събитията с отчаяната си потребност да се отърве от корсета, с недоволството си от предстоящата сватба, с доверчивостта си. О, да, не биваше да забравя и готовността си да бъде прелъстена, за да се освободи от нежелания годеник.

Рейнолд беше планирал много грижливо прелъстяването й, вероятно още от мига на пристигането си в Начез. Беше решил да я направи своя съпруга, независимо по какъв начин, за да си възвърне „Боньор“.

Велики боже! В гърлото й заседна буца, в очите й запариха сълзи и тя преглътна мъчително. Нямаше да плаче. Не сега. Никога вече.

Толкова много копчета. Нямаха ли край? Роклята й беше отворена до талията, устните му се плъзгаха по раменете й, топлият му дъх галеше шията й. Анжелика усети някакво дърпане на кръста и разбра, че Рейнолд се е заел с връзките на кринолина и фустите.

Какво да прави сега?

Беше съвсем сама. Нямаше никого на този свят, никого освен него. Съдбата беше поискала тя да му даде всичко. Той трябваше само да протегне ръце и вече го получаваше.

Нищо чудно, че така отчаяно се опитваше да я спаси, че беше готов да вложи в оздравяването й толкова лична болка. А тя се гордееше, защото си въобразяваше, че личният интерес към нея е бил поне една от причините. Каква измама!

А след това и нощната венчавка. Какви ли обещания беше дал, какви дарения за църковни покрови и олтари, за да накара свещеника да го венчае за жена, която лежеше в безсъзнание?

Рейнолд беше заложил всичко на една карта. За да отиде толкова далеч, вероятно е бил убеден, че тя няма да живее дълго. Без съмнение е решил, че сватбата е единствената му надежда да си възвърне „Боньор“.

Ако изобщо е имало нощна венчавка. Той знаеше, че баща й вече не е между живите. Кой би могъл да се усъмни в церемонията и да поиска доказателства? Кой имаше пълномощията да поиска правни доказателства, че женитбата е била законна?

Тя можеше да го направи. Сега, в този момент. Трябваше да го попита още след оздравяването си, ако не беше толкова слаба и толкова изпълнена с възхищение към новия си съпруг.

Колко приемливо звучаха думите му, колко искрено и успокояващо. Думи, само думи. Поток от обяснения и оправдания, от великодушие и грижа, предназначен да я държи в покорство и зависимост, но и да поддържа доброто й настроение. Ловък, какъвто беше, той бе съумял да каже точно думите, които тя искаше да чуе.

И въпреки това. И въпреки това. Нима той през цялото време не се стараеше да бъде съвършен съпруг?

Когато умелите му пръсти я освободиха от стегнатите фусти, Анжелика въздъхна облекчено. Когато се зае да откопчава корсета й, тя усети как по кожата й пробягаха сладостни тръпки. Рейнолд спря за миг, погали червените ивици, отпечатали се по голата й кожа, после мушна ръка под тънкото бельо. Анжелика въздъхна отново с безкрайно облекчение и даде воля на мислите си.

Рейнолд имаше своите причини да извърши онова, което беше направил. Не можеше да не му го признае. Смъртта на човека, когото беше обичал като свой баща, промяната в начина на живот, с който беше свикнал, загубата на ценното наследство. Всички тези неща го бяха накарали да потърси отмъщение.

Но защо именно тя беше средството за постигане на това отмъщение? Тя не беше сторила зло никому.

Анжелика се отдалечи от тази мисъл, защото й бе хрумнало нещо друго. Ревност. Всички твърдяха, че Рейнолд изгаря от ревност. Господи, колко се лъжеха! Направо ставаха смешни.

Не. Не беше смешно. Тя беше готова да му повярва. Само това беше достатъчно да събуди в душата й потребност да се скрие в някой тъмен ъгъл и да умре от срам.

Не. Нямаше да го направи.

„Можех и да шепна в ухото ти любовни думи.“ Тя знаеше какво имаше предвид той, какво беше искал да каже. Трябваше да отдели истината от лъжите, истинското от фалшивото, справедливото от несправедливото.

Но нямаше да успее, ако искаше от него да отговаря на въпросите й. Нямаше да успее и ако го напуснеше.

Точно така. Тя щеше да остане и да прави всичко, което се изискваше от нея. Дори щеше да използва — как го бе казал той? — артистичния си талант, за да се добере до истината. До цялата истина. От днес нататък щеше да бъде съвършена съпруга. Усмихната, покорна, изпълнена с любов. Докато узнаеше какво се крие зад неразгадаемите му очи.

Изпълнена с любов, да, това е особено важно, каза си тя. Очевидно беше, че Рейнолд я желае, а и той не си даваше труд да го скрие. Може би това желание беше слабост и тя трябваше да се възползва от нея, за да разкрие какво има в сърцето и мислите му.

А ако любовта предложеше известна утеха и на самата нея, ако тя беше основата за едно бъдеще, което не изисква твърде големи компромиси, защо не? Тя можеше да спечели всичко, а нямаше да загуби почти нищо.

Рейнолд все още не беше свалил роклята й. Тя усети натиска на ръцете му и се обърна към него. Той разкопча и последните кукички на корсета и роклята се свлече от раменете й. Анжелика остана само по бельо. Изведнъж се почувства разголена и ранима, но решителността и облекчението изписаха трепереща усмивка на устните й.

Рейнолд я погледна с тъмни, непроницаеми очи, сведе глава и колебливо докосна устните й.

Анжелика затвори очи с въздишка, разтвори устни и позволи на езика му да си пробие път навътре. После вдигна ръце и ги сключи около врата му.