Дженифър Блейк
Нежният измамник (17)

17

След като вечеряха, всички седнаха в салона да играят на фараон. Рейнолд защитаваше банката срещу Дебора, Майкъл и Анжелика и всички се забавляваха чудесно. И четиримата се смееха, шегуваха се и залагаха, и нямаше значение дали печелят или губят. Купчинките жетони пред тях растяха или намаляваха, щастието се усмихваше ту на един, ту на друг.

Мадам Дюло поседя известно време при тях, следейки играта с благосклонна усмивка. Настанена удобно в едно кресло, тя бродираше салфетка с розова и пауновосиня коприна. След известно време обаче прибра ръкоделието си в кошничката, пожела на всички лека нощ и се оттегли в стаята си.

Когато майка му излезе, Рейнолд се опита да привлече вниманието на Анжелика върху себе си, но тя се направи, че не забелязва, защото инстинктът я предупреждаваше, че той също има намерение да се оттегли скоро и да я вземе със себе си. След сутрешната разправия тя бе съумяла да остане цял ден далече от него. Ако си легнеха достатъчно късно, можеше да се оправдае с късния нощен час, за да избегне предстоящото обяснение.

Беше минал около половин час след оттеглянето на мадам Дюло, когато щастието се обърна на страната на Рейнолд. Играта вече не беше просто едно забавление, напрежението се покачваше с всяка изминала минута. Майкъл следеше отварянето на картите с най-голямо внимание, Дебора се мръщеше и размишляваше дълго над залаганията си, което подтикна Рейнолд да изрази недоволството си. Анжелика, която никога не бе играла нещо по-вълнуващо от пикет, усети как започва да трепери от нерви.

Когато й обясни правилата, Майкъл разказа, че фараонът е дошъл в Луизиана от Франция, където по времето на Людовик XIII бил една от любимите игри на карти. Името идвало от първите карти, на гърба на които бил изобразен египетски фараон. На масата се слагаше сгъваема дъска, на която бяха отпечатани всички карти, и играчите слагаха жетоните си върху картите, които според тях щяха да бъдат отворени, докато траеше партията. Всеки път от сандъчето се изваждаха по две карти, като първата губеше, а втората печелеше. В игралните салони се играеше срещу банката, тоест срещу собствениците, а в къщи срещу човека, който имаше най-добри познания по математика. Лекото предимство на банката не беше от значение, с изключение на случаите, когато „банкерът“ си служеше с измама. Фараонът предлагаше много повече възможности за измама от всяка друга игра на карти и вероятно причината за това се криеше в дългата му история.

Дебора непрекъснато губеше и все повече се възбуждаше. За да не я наскърби, Рейнолд отстъпи банката на Майкъл. По-късно Майкъл я предаде на Анжелика, но тя беше твърде заета със собствената си игра, за да пази добре банката. Едва когато дойде редът на Дебора, щастието се обърна отново и се усмихна на банката.

Играта отдавна беше престанала да бъде весела. Анжелика размишляваше отчаяно как би могла да сложи край на поредната партия, но това да не означава край на вечерта. Може би спасителната идея беше да ги попита искат ли да хапнат нещо?

Тъкмо когато отвори уста, за да им предложи лека закуска, Рейнолд се облегна назад в стола си и хвърли картите си на масата.

— Ако искаш да даваш отдолу, Дебора — проговори обвинително той, — почакай поне докато се научиш как се прави.

Дебора се изчерви и в погледна й се появи разкаяние.

— Исках само да видя дали мога. Не вярвах, че ще ме хванат.

— Сега разбра ли, че не можеш да мамиш? — попита с иронична усмивка брат й. — Съветвам те да не се опитваш отново, особено когато не си си у дома.

— Никога не бих го направила, Рейнолд, наистина!

— Би трябвало да познаваш достатъчно добре Дебора, за да знаеш, че никога не би направила такова нещо — намеси се в нейна защита Майкъл. — Решила е да се опита, какво толкова?

— Тази дързост може да й донесе славата, че не умее да се оправя с парите, ако не и нещо по-лошо. — Рейнолд измери приятеля си с твърд поглед.

— Това вече е прекалено! — разсърди се Дебора.

Майкъл се надигна от мястото си.

— Мисля, че дължиш извинение на сестра си. Нямаше ни най-малък повод да я обидиш така.

— Само я предупредих и както се разбра, това предупреждение е било абсолютно необходимо — възрази непримиримо Рейнолд. — Ако не се съобразява с изискванията ми, никога вече няма да се появи пред обществото.

Дебора изглеждаше стъписана и Анжелика я разбираше много добре. Едновременно с това в душата й покълна тъмно подозрение. Самата тя беше изглеждала точно така след неочакваната атака на мадам Дюло срещу собствения й син.

Майкъл не изпитваше нейните съмнения. Той се изправи пред Рейнолд и го погледна с каменно изражение и святкащи от гняв очи.

— Точно ти ли смяташ, че имаш право да определяш правилата за поведение в обществото? Това е най-хубавият виц, който съм чувал.

— Не, приятелю, това е въпрос на опит — гласеше студеният отговор. — Човек трябва да е отлично запознат с неприличното поведение в обществото, за да може да предпазва другите от него.

— Вероятно трябва да познава и непочтените жени, нали? Каква светлина хвърля това върху Анжелика? Или поведението ти спрямо нея не влиза в сметката?

— Тук не става въпрос за жена ми. — Думите режеха като наточена стомана.

— Не ставай глупак. Аз не съм поставил под въпрос нейното поведение. — Отговорът на Майкъл беше също така студен.

— Рейнолд! Майкъл! Престанете, моля ви! — извика Дебора и погледна двамата с насълзени очи.

Брат й изобщо не я удостои с внимание.

— Мисля, че тук се поставя под съмнение моята чест — произнесе бавно той.

— Бих казал, че е по-скоро разсъдъкът ти — възрази Майкъл. — Но ти можеш да го приемеш, както искаш.

Усмивката на Рейнолд беше леденостудена.

— Съветвам те да бъдеш предпазлив, фактът, че досега отказвах да се дуелирам с теб, не означава, че ще постъпвам така всеки път, когато ме предизвикаш.

— Това си е твоя работа — отговори Майкъл и лицето му пламна.

Рейнолд измери с внимателен поглед приятеля си и кимна.

— Е, добре. Само че оръжията ще избера аз. Както знаеш, предпочитам шпагата.

— Не! Не бива да правите това! — изплака Дебора.

Двамата мъже не й обърнаха внимание. Майкъл погледна приятеля си право в очите, после се поклони бавно и сковано.

— Съгласен съм.

— И аз.

Анжелика наблюдаваше двамата мъже и не казваше нито дума, макар че страхът стягаше гърлото й и я караше да пищи. Комедия, това беше най-доброто описание на сцената, която се разиграваше пред очите й. Тя просто не можеше да повярва, че тази започнала за дреболии караница ще завърши с проливане на кръв.

— Сигурен съм — рече Майкъл, — че ще намерим секунданти, ако се обърнем към съседите ви. Ако бъдеш така добър да изпратиш Тит Жан в най-близкото имение, можем да се срещнем на разсъмване.

Рейнолд отмести стола си и се надигна с небрежна гъвкавост.

— Ти да не си въобразяваш, че ще се изтръгна от топлата прегръдка на жена си при първия лъч на зората, за да извадя шпагата си срещу теб в някоя горичка? Да не съм малоумен. По-добре е да уредим този малък спор веднага.

Майкъл го изгледа стреснато.

— Тук има дами!

— Те могат да останат или да си отидат. Все ми е едно. — Рейнолд отиде до камината и дръпна шнура на звънеца, за да повика някого от слугите.

— Не говориш сериозно. Няма ли поне да излезем в галерията? — Майкъл не помръдваше от мястото си до масата.

— Идеята е великолепна. Мама ще побеснее, ако изподраскаме мебелите й.

Майкъл смръщи чело.

— Доставя ти удоволствие да ме правиш смешен, нали? Без съмнение, имаш своите основания и аз признавам, че умееш да си служиш с шпагата много по-добре от мен. Но те уверявам, че възприемам дуела ни съвсем сериозно. Ще се защитавам, докато имам сили, и ще се опитам да пролея кръвта ти.

— В теб говори истинският джентълмен — отбеляза сухо Рейнолд. Когато се появи Тит Жан, той се обърна към него: — Донесете ни две шпаги, моля.

Тит Жан отвори стреснато очи, но бързо се овладя, поклони се и напусна стаята, без да каже нито дума.

За да отговори на подигравката на Рейнолд, Майкъл рече:

— Надявам се, че съм заслужил името джентълмен.

— Аз също — отвърна Рейнолд, — защото в противен случай всички усилия биха били напразни.

Майкъл отново се намръщи.

— Да приема ли, че си решил да ми дадеш урок?

— Дуелът като средство за запазване на благоприличието и учтивостта? Не.

— Какво тогава?

— Предпочитам да го нарека демонстрация.

— На какво? — настоя с дрезгав глас Майкъл.

Когато Тит Жан се върна безшумно и подаде на Рейнолд две дълги кутии от полирано дърво, господарят му ги остави на масата, извади от тапицираната с кадифе вътрешност тънка шпага и я подаде на Майкъл.

— Защо си толкова мрачен? — попита хапливо той. — Целта на дуела е да се защити насилствено честта на един човек с надеждата, че истината и убедеността ще придадат на биещия се необходимата сила. Честта е защитена, когато се пролее една-едничка капка кръв, разбира се, ако единият от биещите се не жадува за отмъщение или не даде воля на злобните си инстинкти. Вярвам, че ти не си достатъчно американец, за да настояваш, че само смъртта може да сложи край на спора ни.

— Засега не.

Усмивката на Рейнолд беше безкрайно любезна.

— Значи става дума само за спорт. Защо да не му се насладим?

— Разбира се, че ще го направим — отвърна сухо Майкъл.

Двамата мъже се погледнаха в очите, после едновременно се обърнаха към вратата, която водеше към галерията.

Лекият нощен бриз разхлаждаше дългото, открито помещение, потънало в пълен мрак. Тит Жан донесе лампи и ги сложи в ъглите между парапета и стената на къщата.

Рейнолд свали жакета си и нави ръкавите на ризата си до лактите. Майкъл последва примера му, но видя излизащите в галерията Анжелика и Дебора и спря насред движението си.

— Не, дами, не бива да идвате тук. Знам какво каза Рейнолд, но съм сигурен, че не изпитвате желание да станете зрителки на това тъжно представление.

— И какво според теб не е редно да видят? — намеси се подигравателно Рейнолд. — Твоята зверска природа или благословеното ти мъжко тяло?

— Нито едното, нито другото — изсъска вбесено Майкъл. — Смятам, че присъствието им ще смути дори човек като теб.

— О, да, но от друга страна знам, че пред зрители съм винаги най-добър.

— Ами ако публиката изпадне в истерия?

— Това ми изглежда невероятно, защото за него е необходим непреодолим страх от изхода на дуела ни. — Рейнолд се усмихна заплашително и се обърна към Анжелика: — Ти няма да ни смущаваш, нали, скъпа?

— Не — отговори тя, — макар че предпочитам да не се дуелирате.

Рейнолд я погледа още малко, после зададе същия въпрос и на сестра си:

— Дебора?

— Ще остана, щом и Анжелика остава.

Гласът й беше пресипнал и Анжелика я погледна въпросително. Лицето на Дебора беше пепелявосиво, ръцете й бяха стиснати в юмруци. Брат й сякаш не го забелязваше, защото се обърна спокойно към противника си.

Майкъл стисна здраво устни и преглътна по-нататъшните възражения. Свали жакета си, разхлаби вратовръзката и пое подадената му шпага.

Двамата мъже застанаха в начална позиция и сведоха върховете на шпагите си. Когато се погледнаха в трепкащата светлина, лицата им издаваха мрачна решителност и пълно съсредоточаване. Ризите им блестяха сребърни, очите им бяха скрити в мрака. Осветената галерия приличаше на нощна театрална сцена. Възцари се тишина, нарушавана само от съскането на фитилите и далечното шумолене на дърветата край входната алея. Сякаш събралата се да гледа представлението публика шепнеше нетърпеливо.

— Дебора — проговори спокойно Рейнолд, — ти ще дадеш сигнала.

Това беше голяма чест и в същото време знак за нещо друго, което Анжелика все още не можеше да проумее. Тя чу как младото момиче пое шумно въздух. Мълчанието се проточи толкова дълго и всички вече бяха повярвали, че Дебора ще се откаже, когато тя пристъпи крачка напред и произнесе с треперещ глас:

— En garde!

Остриетата се вдигнаха и се отпуснаха в пълна хармония. Двамата мъже заеха позиция за бой. По блестящите шпаги играеха светлинки, а когато остриетата им се докоснаха, прозвуча мелодичен, почти нежен звън. Не се усети и най-малката вибрация.

Първите движения на двамата противници служеха единствено за изпробване на оръжието. Влачещите се крачки, с които всеки обикаляше другия, гъвкавите извивки на напрегнатите китки, бързите измамни маневри и уж небрежните нападения обикновено завършваха със смях и весел коментар. Макар и бавно, темпото се ускори и съскането и звънтенето на шпагите зазвучаха предизвикателно.

Изведнъж се посипаха оранжеви искри — най-после двете шпаги се бяха сблъскали с неумолима сила.

— О! — пошепна Дебора, когато двамата мъже застанаха един срещу друг с кръстосани острия, преди да отскочат назад. Тя притисна с ръка устата си, за да задуши напиращия вик.

Вятърът рошеше косите на мъжете и издуваше ризите им. Двамата присвиха очи и едновременно се хвърлиха в атака.

Краката им стържеха по пода, шпагите се кръстосваха със смъртоносен звън. С опънати мускули и решителност в сърцата те се хвърляха напред и отскачаха назад, атакуваха и парираха, протягаха се напред и ризите им се развяваха, после внезапно се мятаха назад, за да избягнат острието на противника. Лицата им заблестяха от пот, ризите полепнаха по гърбовете им.

Косата на Рейнолд се къдреше от влагата. Той я отметна назад и се ухили, защото опитът на Майкъл да се възползва от моментното му невнимание се провали. Без да отслабва бдителността си, той отстъпи крачка назад с гъвкавостта на пантера. Железните мускули и съвършеното самообладание му даваха предимство.

— Спри — нареди внезапно Майкъл, отстъпи назад и свали острието на шпагата си към дървения под на галерията.

Рейнолд се отпусна и също свали острието на оръжието си. Сложи две ръце върху дръжката на шпагата и попита:

— Какво има?

— Забрави ли колко пъти съм те наблюдавал да тренираш — да не говорим, че винаги съм изпълнявал ролята на твой секундант, когато си защитавал честта си? За разлика от онези дуели това тук е детска игра.

— Да не искаш да кажеш, че те улеснявам?

— Знам, че го правиш. — Майкъл измери приятеля си с презрителен поглед.

Рейнолд вдигна рамене и сякаш се отърси от отговорността.

— Тогава се напрегни повече, стари момко.

През следващите минути стана ясно, че Майкъл е имал право. Двубоят ускори темпо и стана по-ожесточен. Крачките на двамата мъже отекваха като гръм, защото сега те се хвърляха напред в целенасочени атаки и контраатаки и с един скок прекосяваха ширината на галерията. Измамните маневри станаха по-бързи, отбранителните реакции отчаяни. Шумът на срещащите се острия пронизваше слуха на двете жени и късаше нервите им.

Косата на Майкъл беше съвсем мокра, дъхът му идваше на тласъци. Лицето му беше застинало в каменна маска на издръжливост и решителност, погледът му сякаш беше залепнал за острието на противниковата шпага. Той се хвърляше напред, оттегляше се светкавично, разкриваше познанията си за разнообразни трикове и готовност да ги прилага. Търсейки пролука в отбраната на противника, стоманеното острие се плъзгаше опасно по шпагата на Рейнолд.

Майкъл беше по природа предпазлив и това личеше по техниката, с която се биеше. Той не рискуваше, не изпробваше необичайни капани или стратегии.

За разлика от него Рейнолд се държеше прекалено небрежно. Измамните му маневри бяха силни и открити, парадите и рипостите бяха не само умели, но и злобно-ефектни. В нападенията му имаше опитност и котешка гъвкавост и Майкъл все по-често се отдръпваше назад.

Но не беше толкова лесно да го надвиеш. Може би не притежаваше брилянтната техника на Рейнолд, но все пак владееше шпагата изключително добре. Позата му беше безупречна, коравите рамене и изпъкналите мускули на краката издаваха сила и жизненост. И преди всичко имаше кураж.

— Поздравления — проговори изненадано Рейнолд, след като отскочи в последния миг от съскащото острие, което щеше да разпори ръката му до лакътя. — Нямах представа, че си толкова добър.

— Защото никога не ти е хрумвало да се мериш с мен — изръмжа Майкъл. Той се хвърли отново напред и удари шпагата си в тази на Рейнолд, както ковач замахва с тежкия чук.

— Играта става сериозна, когато причиниш болка на противника си. — Рейнолд отбягна нападението без особени усилия.

Майкъл пое дълбоко дъх, преди да отговори.

— Мисля, че когато човек получи едно-две дребни наранявания, започва да разбира някои неща за себе си.

— И ти смяташ, че аз имам нужда от това? — Рейнолд направи измамно движение и Майкъл едва не се хвана в капана, но в последния момент успя да отрази удара. Посипа се нов дъжд от искри.

— Може би, макар че аз говорех преди всичко за себе си. — Майкъл предприе класическо нападение, но отговорът на Рейнолд беше толкова ефектен, че го принуди да отстъпи няколко крачки назад.

Дуелът продължи с постоянни атаки и контраатаки, без да има ясно изразено предимство на единия или на другия. Едновременно с това публиката имаше впечатлението, че Рейнолд си е запазил няколко трика и само чака удобния случай да ги приложи.

След известно време Анжелика реши, че е проумяла намерението му. Може би се лъжеше, защото една такава маневра й се струваше извънредно опасна. Майкъл не знаеше, дори не подозираше колко лошо е положението му, на каква хитра манипулация ще стане жертва и може би ще загине.

Очите на Анжелика пареха от неизплаканите сълзи, но тя не примигна нито веднъж. Гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно и въпреки това имаше чувството, че се задушава. Някъде дълбоко в себе си усещаше пронизваща болка, сякаш острието на шпагата беше разпорило вътрешностите й. От гърлото й се изтръгна задавено хълцане.

— Ужасно е! Той ще убие Майкъл — простена Дебора и закърши ръце. — Трябва най-после да спрат.

— Невъзможно. Няма да ни послушат — възрази шепнешком Анжелика, без да поглежда зълва си. Страхуваше се, че Дебора ще забележи обзелия я студен ужас.

— Трябва да направим нещо, за да ги спрем. Трябва. — Изведнъж Дебора плесна с ръце. — Лампите! Без светлина не могат да продължат. Отивам да ги изгася.

— Не бива да правиш това!

— Това важи за теб, но не и за мен — отговори сърдито Дебора.

— Ами ако не се получи? — опита се да я вразуми Анжелика. — Ако въпреки това не спрат двубоя? — Ако дуелът продължеше на тъмно, рискът ставаше смъртоносен.

— Какво друго ни остава?

Без да чака отговор, Дебора се втурна пъргаво напред, наведе се над близката лампа и духна пламъчето. После се обърна с развени поли и хукна към отсрещния ъгъл.

Рейнолд изръмжа някакво проклятие. Погледът му се стрелна към крехката фигурка на сестра му и изражението му се промени.

Изведнъж шпагата му се превърна във вихрушка от звънтяща стомана. Острието пееше, режеше и съскаше, и непрекъснато нанасяше смъртоносни удари. Рейнолд направи измамно движение и с такава сила премина в следващата атака, че двете зрителки спряха да дишат. Протегна ръка напред и движението му беше съвършено гладко и смъртоносно. После изви китката си със сръчност, която предизвикваше уважението на най-добрите фехтувачи в страната. Майкъл парира атаката с див замах и объркване в погледа.

— О, не! — простена Дебора, когато видя, че действията й само ускориха неизбежния край. — Не! — Тя присви очи, обърна се и полетя с развени поли и протегната напред ръце към смъртоносните острия.

— Велики боже! — изпищя Анжелика и протегна ръце към момичето.

Краката й се плъзнаха по пода и тя усети как фуркетите изпадаха от косата й и русите къдрици се разпиляха на буйни вълни по раменете. Още съвсем малко! Ръката й се стрелна напред, улови ръкава на роклята и го дръпна отчаяно. Трябваше да спре това обезумяло момиче!

Сега и двете бяха в опасната зона и сблъсъкът на стоманените острия ги оглуши. Неочакваната им поява обърка ритъма на двубоя.

Рейнолд се хвърли светкавично настрана, за да не ги засегне. Майкъл, който размахваше шпагата си като побеснял и не разбираше къде е изчезнал противникът му, се хвърли отчаяно напред и острието на шпагата му се насочи право към сърцето на Дебора. Тънката стомана изсвистя във въздуха и се стрелна към моминската гръд с бързината на синьо пламъче. Невъзможно беше да се проследи и още по-невъзможно да се избегне.

Почти невъзможно.

Рейнолд направи огромен скок напред и реагира толкова бързо, че никой не разбра какво точно стана. Чу се шумно изпъшкване, последвано от тих стон. Майкъл изкрещя задавено и се отдръпна назад. Блестящата шпага затрепери в ръката му, по вдигнатото острие потече кръв.

Като чу звънтенето на шпага, паднала на пода, Анжелика се обърна стреснато. Оръжието на Рейнолд се търкулна към полата на роклята й и остана да лежи неподвижно. Мъжът й притисна рамото си със здравата си лява ръка и тя видя, че десницата му е увиснала безполезно. Между пръстите му потече кръв и на бялата ленена риза изби грозно червено-черно петно.

В първия миг Анжелика помисли, че ей сега ще припадне от ужас, после облекчението взе връх. Тя се втурна към Рейнолд и притисна с две ръце раната му. Гласът й прозвуча значително по-спокойно, отколкото беше очаквала:

— Влез веднага вътре, за да мога да те превържа.

Майкъл захвърли шпагата си към парапета с такава сила, че тя изсъска като змия и се изгуби някъде в мрака. После се хвърли към Дебора и я притисна до гърдите си.

— Света майко! — прошепна задавено той. — Добре ли си? Кажи ми, че нищо не се е случило!

— Да, да, добре съм — изхълца с пресекващ глас момичето и скри лице в ризата му.

— Защо направи това, за бога? Какво искаше да постигнеш? Можеше да умреш! — Майкъл я притисна още по-силно до себе си и я залюля като бебе. Само пепелявосивото му лице издаваше, че е близо до припадъка.

Междувременно Тит Жан, който очевидно се беше спотайвал наблизо, стигна до господаря си и двамата с Анжелика го хванаха от двете страни, за да го отведат в салона. Рейнолд изръмжа недоволно и се освободи от ръцете им.

— Добре се справи, приятелю — обърна се той към Майкъл и гласът му прозвуча делово. — Смятам обаче, че ми дължиш реванш.

Без да изпуска Дебора от обятията си, Майкъл поклати глава.

— Не заслужавам похвала. Съзнавам, че те улучих случайно. Но имаш право в онова, което каза преди. Това не е необходимо между нас.

Рейнолд хвърли бегъл поглед към сестра си и отговори кратко:

— Очевидно не.

— Опитайте се още веднъж и ще убия и двама ви! — изплака възбудено Дебора. — Никога не съм преживявала такъв страх.

— Аз също — подкрепи я тихо Анжелика.

— Значи дуелът си струваше — промърмори под носа си Рейнолд.

— Какво? — Дебора кипеше от възмущение.

— Няма нищо — отвърна й с усмивка той и се обърна, за да влезе в салона.

Останаха там само колкото да се уверят, че ударът не е засегнал някой жизненоважен орган. Острието на шпагата беше проникнало в тялото на Рейнолд точно под ключицата и беше пробило дупка на гърба. Според Тит Жан раната беше чиста, щеше да боли доста време, но нямаше да пречи на движенията. Разбира се, усложненията не бяха изключени, но не беше вероятно да се стигне до отравяне на кръвта.

Камериерът обаче не се задоволи със собствената си диагноза, а настоя да повикат лекар и да събудят мадам Дюло. Рейнолд възрази остро, че сега не е в настроение да го опипват чужди ръце и да слуша морални проповеди, които са много по-страшни и от най-страшния удар с шпага. Всичко, което искал, било да се оттегли в тоалетната си стая и съпругата му да превърже раната без много шум. Той кимна с глава на Анжелика и се запъти към вратата. Сбогува се кратко с Майкъл и Дебора и бързо излезе в галерията.

Когато влязоха в тоалетната стаичка, Рейнолд взе сандъчето с превръзки от ръцете на Тит Жан и го предаде на Анжелика. Обърнат към камериера си, каза:

— Мисля, че забравихме най-доброто средство за укрепване на духа и тялото. Бихте ли ни донесли малко бренди? А после идете при Майкъл и го попитайте дали и той няма нужда от някоя и друга чашка.

— Но, метр, кой ще се погрижи за вас? — Тит Жан млъкна изведнъж, вдигна глава и погледна Анжелика право в очите.

— Точно така. Вече има кой да ви замести. Ако през следващия четвърт час не чуете отчаяни викове за помощ, можете да си легнете.

Гласът на Рейнолд беше подигравателен, поведението му небрежно както винаги, но Анжелика усети как сърцето й спря да бие.

Сянка на усмивка пробяга по шоколадово-кафявото лице на камериера. Той кимна с глава, за да покаже, че е разбрал, и бързо излезе от стаята.

Анжелика се обърна да остави сандъчето с превръзки на масичката за миене. Вдигна капака му и заговори е треперещ глас:

— Превързвала съм ранен крак и няколко убодени пръста, но не знам дали ще се справя с такава рана.

— Разбира се, че ще се справиш — гласеше безгрижният отговор на мъжа й. Той се огледа, придърпа един стол към масичката и се настани удобно.

Анжелика огледа превръзките, компресите, ножичките и иглите, после втренчи поглед в едно шишенце с мехлем и се опита да се съсредоточи. След малко извади нещата, които й бяха необходими и се обърна към каната и легена, оставени на масичката. Зарадва се, че има топла вода, наля я в легена и натопи кърпата, с която щеше да избърше раната.

Лицето на Рейнолд беше бледо, очите му искряха възбудено и Анжелика реши, че знае защо. Той беше постигнал целта си, беше събудил интереса на Дебора към Майкъл. Бе възприел номера на майка си и беше предприел опита да предизвика съчувствие към приятеля си, като превърне безобидния отначало спор в дуел на живот и смърт. Раненият трябваше да бъде Майкъл и тук плановете му се бяха объркали, но все пак бе постигнал желания резултат.

— Виждам, че се радваш — проговори предизвикателно Анжелика.

Рейнолд я погледна изненадано, но очевидно не беше готов да й се довери.

— Трябва ли да се радвам?

— Опитът да изиграеш ролята на Амур, като превърнеш Майкъл в мъченик, се оказа успешен, макар че ти беше улучен със собствената ти стрела.

— Разочарована ли си от мен?

— Разочарована? Не виждам защо — отговори спонтанно тя, улови китката му и издърпа пръстите му от раната. Кървенето беше престанало. С бързи движения Анжелика се зае да го освободи от ризата. За съжаление тя нямаше копчета и щеше да се наложи да я издърпа през главата му.

— Ти изгуби един предан обожател и сега ти остава само съпругът, когото на всичкото отгоре трябва да закърпиш. — Рейнолд протегна ръка към един златен кичур и го нави на пръстите си.

— Не съм длъжна да правя каквото и да било. — Всъщност тя се радваше, че има някакво занимание, за да няма време да мисли за мига, когато острието на шпагата се заби в тялото му. Освен това се наслаждаваше на кратките мигове, в които му беше необходима.

— Вдигни ръка, ако обичаш. Колкото се може по-високо.

Рейнолд пусна къдрицата и сведе глава, за да може Анжелика да свали ризата му. Косата му се разроши още повече, но той не й обърна внимание. Изчака я да хвърли ризата в коша за пране, да посегне към кърпата в легена и да я изстиска и едва тогава заговори:

— Целта ми не беше да превърна Майкъл в мъченик.

Анжелика го изгледа учудено.

— Искаш да кажеш, че започна този спор, защото той… защото си смятал, че той изпитва някакви чувства към мен?

— Не съвсем, макар че имах всички основания да го предизвикам.

Тя пристъпи по-близо и внимателно започна да бърше раната с мократа кърпа. Рейнолд уви лявата си ръка около талията й и тя спря насред движението, докато той разтвори дългите си крака и я придърпа между коленете си, за да е по-близо до рамото му.

Задължа я в това положение и Анжелика, разбра, че така е по-удобно и практично, вместо непрекъснато да се навежда напред, но се почувства обезпокоена от липсата на дистанция. Макар че всяка нощ споделяше леглото с него и често лежеше будна до зори, не беше свикнала да стои толкова близо до него извън спалнята.

Тя сведе глава и се зае с раната, но с всяка секунда напрежението й нарастваше. Стана й още по-зле, когато пръстите му се плъзнаха бавно по хълбоците й.

— Вероятно нямаш намерение да ми разкриеш основанията си? — попита с предрезгавял глас тя.

— С напрежение чакам ти да ги откриеш сама — отговори той и пое дълбоко въздух, когато кърпата докосна раната.

Анжелика смръщи чело, но не успя да отговори, защото се появи Тит Жан с брендито.

На таблата бяха поставени две чаши и камериерът наля и на двамата. Настоя Анжелика също да пийне малко и тя доближи предпазливо чашата до устните си. Едва не се задави с парещата течност, но само след миг с почуда установи, че буцата в гърлото й се е разсеяла и по вените й се разлива приятна топлина. Въпреки това заяви, че ще използва останалото бренди, за да почисти раната.

Ароматът на алкохола я удари право в носа, когато изля малко от брендито върху чиста кърпа. Много бавно и предпазливо тя избърса ръбовете на раната, после капна няколко капки във вътрешността й.

Вероятно алкохолът активизира сивите й клетки, защото още докато посягаше към един компрес, разбра какво е целял мъжът й. Погледна го стреснато, но бързо се овладя и посвети цялото си внимание на превръзката.

Не, целта на дуела не беше да се събуди съчувствие към Майкъл или да накара Дебора да изясни чувствата си към него. По-скоро намерението на Рейнолд беше да превърне Майкъл в герой, в мъж, който излиза в защита на сестра му и не се плаши дори да се дуелира заради нея.

В гласа й прозвуча учудване:

— Ти си искал Майкъл да спечели. Искал си да получиш тази рана.

— Нещо подобно. — Рейнолд беше свел глава и тя не можеше да види очите му. Здравата му ръка разкопчаваше копчетата на роклята й.

Най-после Анжелика разбра цялата истина. Той се беше бил добре, за да изглежда, че дуелът е почтен и че раната е напълно заслужена. Прорезна рана в рамото, малка драскотина по лицето или на шията бяха повече от достатъчни. Честта щеше да бъде възстановена. Рейнолд не беше имал намерение да допусне проливането на толкова много кръв.

— Не мислиш ли, че си отишъл твърде далеч? — прошепна дрезгаво Анжелика. — Не е много редно да се оставиш да те прободат, за да уредиш сърдечните работи на Дебора.

— Сестра ми е прекрасно момиче и за мен е удоволствие да й помагам с каквото мога. Но сърцето й няма нищо общо с това.

Роклята й се разхлаби, защото беше разкопчана почти до талията. Анжелика престана да мисли. Топлите му пръсти милваха кожата й и отклоняваха вниманието й. Изведнъж разбра, че Рейнолд е запазил ролята на мъченик за себе си, за да спечели малко съчувствие.

Чие съчувствие искаше той? Чие сърце беше от значение за него?

Нейното, кое друго!

Каква беше истинската му цел? Какво всъщност се беше случило тази вечер в галерията?

Тя бе показала страха и тревогата си от ясно по-ясно. Така той имаше възможност да разбере колко е важен за нея.

Имаше две възможни причини за интереса му към чувствата й. Първата беше, че любовта щеше да я обвърже към него по-силно от всеки брачен договор, а това му позволяваше да си запази „Боньор“.

А втората, за която Анжелика едва се осмеляваше да мисли и още по-малко да й вярва, беше, че той желае да узнае обича ли го тя, защото той също изпитваше някакви чувства към нея.