Дженифър Блейк
Нежният измамник (12)

12

Когато наближиха дома си, Рейнолд и Анжелика видяха, че къщата е ярко осветена. Изчезването на Анжелика бе открито и веднага беше дадена тревога. Всички прислужници бяха на крак и стояха на мълчаливи групички в двора. Радостният вик, с който посрещнаха господаря и господарката, стигна чак до горния етаж и предизвика незабавната поява на Естел и Дебора.

Тит Жан не се виждаше никъде. Той бе разпратил доверените си хора на всички страни и накрая бе тръгнал лично да търси господаря си. Естел плачеше от облекчение, че двамата са се върнали живи и здрави, но гледката на разранените ръце на Анжелика я разтърси до дън душа. Дебора веднага поиска да узнае откъде идват двамата и какво точно се е случило.

Рейнолд обаче нямаше време за обяснения. Той остави Анжелика в ръцете на двете жени и се заключи в тоалетната си, където започна да повръща.

За съжаление това не му донесе облекчение. Макар че не беше водил особено благопристоен живот, никога досега не се беше чувствал толкова пиян и замаян. Някъде дълбоко в него безгрижието и желанието да лудува се бореха с потребността да легне и да заспи като пребито куче. Не можеше да отговори на нито една от тези две потребности, трябваше да остане буден, да разсъждава разумно и да си изработи точен план. Толкова много неща трябваше да се свършат!

Ако не беше толкова зле, вероятно нямаше да убие по-младия от братята Скагс. Но в онзи миг не можеше да си позволи риска да го остави жив и евентуално да бъде проследен. Освен това му призляваше само при мисълта, че мръсните ръце на негодяя можеха да се докоснат до Анжелика.

На сцената присъстваше и третият мъж, онзи, който бе платил, за да получи Анжелика. Той избяга, оказа се по-страхлив, отколкото можеше да се очаква. Повечето бащи щяха да направят всичко, за да освободят обичаната си дъщеря от лапите на врага.

От неговите ръце. Бог да му е на помощ!

Не, той не можеше да си позволи да мисли сега за Анжелика. Как тя лежеше в онзи гаден килер, с вързани ръце, безпомощна, достъпна за всеки, който я поискаше. Нямаше да си припомня как се бе вкопчила в него и как той изпита унизителната нужда да я вземе в същия този миг, когато тя беше неспособна да му окаже съпротива.

Не.

Не. Но в никакъв случай нямаше да допусне да му я отнемат.

Рейнолд излезе от тоалетната си, като едва се държеше на крака, олюля се към вратата, залови се за рамката и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по лицето си и се опита да се пребори с мъглата пред очите си и със замаяността, която не искаше да отслабне. Връхчетата на пръстите му станаха хлъзгави от потта, която се стичаше по челото му. Разтърсиха го силни тръпки, зъбите му изтракаха заплашително. Той стисна здраво челюстите си и се опита да надвие пристъпа.

Отмина. Незнайно как, но отмина. Мозъкът му се проясни и той чу идващите откъм двора гласове. Изправи се, олюля се отново, но най-после запази равновесие. Устреми поглед към вратата на галерията и закрачи навън. Тит Жан се беше върнал. Той стоеше насред двора, заобиколен от голяма група хора, които говореха един през друг, за да му разяснят, че трябва да прекрати търсенето, защото господарят се е върнал и е довел със себе си изгубената господарка.

Животът продължаваше. Рейнолд се опита да придаде на гласа си строгост и авторитет и повика камериера си.

— Да, метр? — Гласът на Тит Жан, мек, загрижен, покорен, проникна до него откъм двора.

— Съберете багажа — нареди кратко Рейнолд. — Колкото се може по-бързо. Най-късно след час трябва да тръгнем за „Боньор“.

Край Тит Жан изникна мъжко лице. Майкъл. Без съмнение беше взел участие в търсенето на изчезналата Анжелика. Кой ли го беше уведомил за завръщането им? Очевидно не беше имал време да се облече, защото косата му висеше несресана, а връзката не беше завързана, само увита два пъти около яката. Опрял ръце на хълбоците си, той се провикна нагоре към Рейнолд:

— За „Боньор“ ли? Помислил ли си добре какво правиш?

— Не — отговори задавено Рейнолд и изведнъж избухна в безпомощен смях. — Но всичко друго е… неприемливо.

— Разбирам — отговори Майкъл и вероятно наистина разбираше. Помълча малко и попита: — Щом трябва да отидеш, ще приемеш ли компанията ми?

Рейнолд имаше чувството, че нечия студена ръка го сграбчи за тила. Той потрепери и попита:

— И ти ли изпита внезапната потребност да напуснеш Ню Орлиънс?

— Казах си само, че щом трябва да заминеш в изгнание, няма да имаш нищо против малко компания.

Погледът му издаваше искреност и почтени намерения. Рейнолд се олюля отново. Мислите му се лутаха, лишени напълно от обичайната си прецизност.

От групата се отдели още една фигура. Беше Дебора.

— Ако настояваш да осъществиш това безумно пътуване — заговори горчиво тя, — мисля, че имаш нужда от всяка подкрепа, която ти се предлага. Да не говорим за допълнителните ръце, които могат да носят оръжие.

— Ти май се застъпваш за него? — установи с пресекващ глас Рейнолд. — Учудваш ме, скъпа.

Сестра му опря ръце на хълбоците си и го изгледа сърдито.

— Нямаше да бъда толкова склонна да разширя компанията от спътници, ако състоянието ти беше малко по-добро.

— Много си мила — промърмори Рейнолд. — Даваш ми учудващи доказателства за мъдрост и предпазливост. Готов съм да повярвам, че си искрено загрижена за състоянието ми.

— Повече съм загрижена за Анжелика. Не ми е все едно какво е преживяла тази нощ и през всички останали нощи с теб.

Рейнолд склони глава и измери сестра си с премрежен поглед.

— Да не би да ти се е оплакала?

— О, не — гласеше резкият отговор. — Тя е не по-малко мълчалива от теб, братко. Но нямам нужда да чуя оплакванията й, за да разбера как се чувства.

— Значи само съчувствието те кара да смяташ, че тя има нужда Майкъл да е наблизо. Защо? За да я предпази от повторно отвличане или да я защитава от мен?

— Ти си неин съпруг и е твое задължение да я защитаваш — отговори лаконично Дебора. — Майкъл ще дойде с нас, за да пази теб, когато Анжелика узнае каква игра си играл с нея.

— Разбирам — промърмори Рейнолд и попита: — Къде е тя сега?

— В кухнята. Къпе се. Искаше да се изчисти и заяви, че не може да чака, докато й отнесат водата в спалнята.

Анжелика искаше да се изкъпе, защото бяха злоупотребили с нея, защото я бяха докосвали с мръсните си ръце, бяха я овързали с въжета и я бяха захвърлили на пода на онези мръсна кръчма, сякаш беше най-обикновен пакет без стойност. Кой можеше да я обвини, че иска да заличи миризмата на онова отвратително място? Самият той изпитваше същата потребност и щеше да се окъпе веднага щом намереше време.

Изведнъж Рейнолд взе решение.

— В онова, което казва Дебора, има голяма доза истина — обърна се той към Майкъл. — Параходът потегля на зазоряване. Ще тръгнем с него, със или без теб.

— Браво на теб — ухили се доволно приятелят му, обърна се да си върви и добави през рамо: — Ще се видим на борда.

Рейнолд му махна с ръка и когато портата се затвори зад гърба му, се обърна към прислугата:

— Е? Нямате ли си работа? Или ви трябват подробни указания? — Гласът му звучеше спокойно, укорът беше съвсем лек.

Слугите побързаха да се разпръснат.

Рейнолд остана на мястото си и се залови здраво за парапета. Вслуша се в отдалечаващите се стъпки и тихите гласове на слугите и се опита да си припомни какво още трябваше да свърши, преди да е изтекла нощта. Първата му задача беше да съобщи на Анжелика за предстоящото пътуване. Неприятно, но нямаше как.

Не стана обаче нужда да търси подходящите думи или да се извинява. Само след секунди Анжелика излезе от кухнята, разпуснала мократа си коса по гърба, увита само в тънкия си халат.

Още преди Рейнолд да си поеме въздух, за да заговори, тя заклати така силно глава, че от косите й се посипаха сребърни капчици.

— Да, да, вече чух — извика към него тя и гласът й прозвуча ясно като звън на камбана. — Почакай, сега ще дойда при теб.

Рейнолд се почувства странно. Никога досега не беше ставал обект на грижите й. Ако не се чувстваше толкова зле, сигурно щеше да се опита да прецени разликата. Сега обаче можеше само да направи безпомощен опит да потисне възбудата, която изпита при вида на крехката й фигура.

Той се прибра в спалнята и зачака. Видя, че Естел върви след Анжелика, и я удостои с толкова зъл поглед, че веднага й припомни многобройните й домакински задължения и тя побърза да изчезне, обяснявайки, че е забравила някакви дрехи в кухнята. Двамата с Анжелика останаха сами.

— Значи нямаш нищо против да заминем? — попита дрезгаво Рейнолд.

Анжелика го измери с изпитателен поглед.

— Не знам, не съм мислила върху това. По-важно е ти какво мислиш. Твоят дом е тук.

Тя гледаше на „Боньор“ като на своя собственост и защо не? Той не си беше направил труда да я осведоми за положението си. Мислите му обаче бяха толкова объркани, че изпита трудности да разбере думите й.

— Аз се чувствам навсякъде като у дома си — отвърна той. — Мисля, че за теб ще бъде по-добре, ако си в плантацията. Във всеки случи там е много по-спокойно.

— Какво добро описание на случилото се! — промърмори тя и се усмихна. — Но аз няма да му обърна внимание и ще ти кажа, че решението ти е доста изненадващо. Смятах, че си решен да останеш тук, за да откриеш кой се крие зад цялата тази история.

— Значи си очаквала, че ще извадя шпагата си и ще раздавам заплахи наляво и надясно? Може би щях да го направя, ако ставаше въпрос само за собствената ми сигурност. Очевидно е обаче, че обект на зли намерения си ти, а това е нещо друго.

Анжелика отмести поглед и попита колебливо:

— Защо искаха да ме отвлекат? Можеш ли да ми кажеш какво означава всичко това? Има ли човек, който не те обича и иска да те засегне болезнено, като си отмъсти на мен? Или аз преча някому, макар да нямам представа защо?

Рейнолд усети болезнено парене в гърдите. Веднага му стана ясно как тя беше стигнала до второто заключение. Какво ли беше направил, за да я накара да мисли, че той има нещо общо с отвличането й? Как изобщо й беше хрумнала подобна идея?

Гласът му прозвуча изненадващо разгорещено:

— Аз съм способен на много неща, но никога, никога не бих наел хора като онази измет, за да се освободя от съпружеските си задължения.

— Съжалявам — прошепна Анжелика и се изчерви. — Само че аз… Искам да кажа, ти…

— Аз се отнесох с теб грубо, без уважението, дължимо на една дама, знам. Именно това те кара да смяташ, че съм готов на убийство.

— Изведнъж се оказах обвързана с теб против волята ти. Вероятно в началото си смятал, че ще умра и че всичко ще бъде, както преди срещата ни на „Кралица Катлийн“.

— Знаеш ли, това е примамлива мисъл, но ние и двамата знаем кой направи първата крачка на борда на парахода. Освен това междувременно би трябвало да си разбрала, че не правя нищо против волята си. Мислех, че съм те накарал да проумееш най-важното — ти си тук, защото искам да си с мен. Защо тогава бих направил нещо, което е против собствените ми интереси?

— Не знам. Само че Мей Скагс каза…

— Продължавай — окуражи я той, когато тя замлъкна. Изслуша внимателно историята й, като през цялото време наблюдаваше лицето й и се опитваше да анализира тона на гласа й. Не откри нищо, което да го накара да заключи, че тя е разбрала кой е похитителят.

Когато Анжелика свърши, той вдигна рамене и рече:

— Колкото и ласкателно да е да те смятат за мъж, платил да отвлекат жена, трябва да знаеш, че аз нямам нищо общо с тази мръсна история. Описанието на онази стара вещица Мей Скагс не е нито точно, нито особено важно. Вероятно всеки добре облечен мъж, който умее да се изразява изискано, й се струва олицетворение на добродетелта.

— Да, вероятно е така. — Анжелика вдигна ръка и попипа мократа си коса. Смръщи чело, защото беше попаднала на възел, но решително го задърпа.

— Ще позволиш ли? — попита с усмивка Рейнолд, отиде до тоалетната масичка и взе една четка. После я помоли да седне на столчето пред огледалото.

Анжелика го изгледа подозрително.

— Сигурна съм, че имаш много работа преди отпътуването.

— Всичко е готово. — Това не беше съвсем вярно, но тя не биваше да го знае.

Анжелика изгледа със съмнение ниското столче. Приседна едва когато Рейнолд я помоли повторно — учтиво, но непоколебимо. Той застана зад нея, улови златния сноп на косата й и се наслади на копринената му мекота. Вече не беше съвсем мокра, но все още влажна и хладна. Отдели внимателно един кичур и започна да го разресва отдолу нагоре.

Когато прибра косите, нападали по бузата й, Рейнолд откри близо до брадичката синьо петно. Спря насред движението си и вдигна поглед към отражението й в огледалото. Стисна здраво зъби, за да овладее напиращия гняв, и попита пресипнало:

— Естел погрижи ли се за китките и глезените ти?

— Намаза ги с мехлем, който мирише на карбол и на още нещо доста странно.

— Знам, че не е приятно — промърмори утешително той. — Не разпозна ли миризмата? Не се безпокой, сигурен съм, че ще ти подейства добре.

— Не се съмнявам — отговори Анжелика и направи опит да се усмихне.

Рейнолд впи поглед в извивката на устните й и се зае отново с разбърканите й коси. Погледът му се плъзна към сенките под очите й, гласът му прозвуча извинително:

— Прощавай, че не те оставям да си починеш преди заминаването. Но не се тревожи, наредил съм да приготвят всичко. Щом се качим на парахода, ще имаш възможност да се наспиш.

— Наистина ли? — прошепна тя, без да го погледне.

— Пътуването по реката ще трае доста време. Доколкото знам, ще пристигнем в плантацията най-малко след двадесет и четири часа.

Анжелика го погледна, но бързо извърна глава.

— Не мога да си представя как ще се кача на борда на парахода, камо ли пък да заспя в кабината си. Чувствам се толкова… странно. Сякаш се задушавам.

— По-скоро сякаш се давиш — поправи я той и я изгледа с присвити очи.

— Нещо подобно. Може би звучи идиотски, но бих предпочела да остана тук.

— Страхът ти е съвсем естествен, но съм сигурен, че ще премине. Когато се прибереш в кабината си и параходът потегли, всичко ще бъде наред.

Анжелика вдигна скептично едната си вежда, но не каза нищо. След известно време го погледна замислено и с лека тъга. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Ще се радвам да видя „Боньор“. За баща ми означаваше толкова много да бъде собственик на плантация. Много му се искаше да види внуците си да играят там, преди да…

Когато гласът й заглъхна в потиснато ридание, Рейнолд усети горчиви угризения на съвестта.

— Очевидно баща ти е обичал много дъщеря си — рече тихо той.

Анжелика се опита да се усмихне и изтри насълзените си очи.

— Той държеше да ме види омъжена, осигурена и щастлива. Искаше нищо да не ми липсва, да ми остави здраво и сигурно място в живота.

— Мисля, че веднъж спомена приготовления за голяма сватба.

Косите й бяха разресани и блестяха като коприна. Няколко косъма се бяха увили около пръстите му и сякаш щяха да останат завинаги там.

— Да, татко имаше намерение да организира шумно празненство, макар и не заради самия себе си. По-скоро държеше да се представи добре пред новите си съседи.

— За съжаление сега нещата са съвсем други — установи тихо Рейнолд. Думите загорчаха в устата му, защото бяха погрешни. Анжелика изпитваше болка от загубата на баща си, болка, която той можеше да прогони, стига да имаше кураж да го стори. Чувството за вина беше непознато за него, но сега го прие като нещо естествено.

— Да — прошепна Анжелика, погледна го в огледалото, после сведе глава и бързо премести едно бурканче с крем, макар че това не беше нужно. — Мисля, че той щеше да те хареса за зет. В някои отношения двамата много си приличате.

Рейнолд едва успя да потисне шока, предизвикан от това твърдение, и желанието да й възрази. Все пак гласът му прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше:

— В кои отношения си приличаме — освен ако не искаш да кажеш, че и двамата не се ползваме с особено добро име?

Анжелика се намръщи, но гласът й беше спокоен:

— За татко беше все едно какво мислят за него другите хора. Той беше готов да рискува всичко, за да получи онова, което иска. Беше страшно интелигентен и имаше истинска страст към думи и фрази, зад които се крие повече от първоначалния им смисъл.

Спокойно, опитваше се да си внуши Рейнолд. Измамата му отиваше твърде далеч. За да отклони нежеланата похвала, той каза:

— Както вече казах, баща ти е обичал извънредно много единствената си дъщеря.

— Да, разбира се — отговори Анжелика, спря и отново го погледна. Когато разбра накъде би могъл да води отговорът й, пребледня.

Изкушението беше ужасно. Може би тъкмо поради това трябваше да му устои.

— За разлика от зетя си.

По този начин той я спаси от страховете й, макар че това беше в противоречие с интересите и убеждението му. Той даде този отговор, защото нямаше кураж да доведе нещата до логичния им край. Липсваше му кураж, боеше се, че тя ще отговори направо и без да се колебае, че не изпитва любов към съпруга си. Без да чака отговор, той се наведе, остави четката на тоалетната масичка и подреди гребена и огледалцето.

— Ще изпратя Естел, за да ти помогне да се облечеш.

Обърна се и тръгна към вратата. Отговорът на Анжелика дойде като лека въздишка:

— Да.

Желанието да се обърне и да я попита на коя от трите му забележки отговаря с това „да“ беше направо непоносимо. Логиката му подсказваше, че е на последната, за Естел, но не беше нито в състояние, нито в настроение да мисли логично. Може би беше добре, че времето напира и че трябваше да свърши някои неотложни неща. Трябваше веднага да се махне оттук. Излезе в галерията и тихо затвори вратата зад гърба си.

 

Когато наближиха кея, здрачът висеше като сива наметка над града. Речният бряг беше осветен с безброй фенери, окачени на стълбовете и по мачтите на хвърлилите котва параходи. Повечето плавателни съдове, които се полюляваха върху вълните, изглеждаха пусти, стълбичките им бяха вдигнати. Тук-там по палубите се разхождаха постове. В сравнение с тяхната тишина шумът и оживлението около „Генерал Куитмън“ изглеждаха преувеличени.

Когато Анжелика слезе от каретата с помощта на Рейнолд, тя хвърли бърз поглед към парахода и потрепери. Изведнъж я обзе чувството, че ще я залее поток вряща пара и разтопен метал, че чува пращенето на пламъците, виковете на жените и децата. Ръката, която стискаше лакътя на Рейнолд, овлажня. Мина доста време, преди да успее да се освободи от това чувство.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено той.

Анжелика кимна кратко. Нямаше да се оплаква. Вече беше изразила опасенията си, но напразно, а сега беше твърде късно да се върне назад. Освен това й беше омръзнало да е слаба и болна и всички да се отнасят с нея снизходително и предпазливо. Страховете й идваха от преголямата чувствителност, от нищо друго. Трябваше да се справи с тях.

Тя се зарадва, когато наблизо спря лека карета и от нея слезе Майкъл Фарнес. Камериерът му скочи от капрата и започна да разтоварва струпаните на покрива чанти и сандъци. Дебора го посрещна с подигравателна забележка за количеството багаж. Рейнолд, който надзираваше разтоварването на собствения им багаж, почти не обърна внимание на приятеля си, но всички останали веднага почувстваха как настроението им се повишава.

Сандъците и чантите бяха отнесени на борда на парахода. Не липсваха подправки, масла и вино, които щяха да обогатят трапезата в плантацията, спално бельо, възглавници, одеяла, тоалетен сапун, купените от Дебора топове плат и панделки и още пял куп сандъци, пълни с неща, което липсваха в „Боньор“. Естел стоеше скромно настрана, докато Анжелика разговаряше с Дебора и Майкъл, а Рейнолд, следван от Тит Жан, се качи на борда, за да се погрижи за нареждането на багажа и да уреди документите на пътниците.

След няколко минути сивият дим, който досега се издигаше от комините на „Генерал Куитмън“, почерня и се сгъсти. Посипаха се снопове златни искри и матросите се събраха около стълбичката, за да я издърпат на палубата.

— Заповядайте, дами — усмихна се подканващо Майкъл и направи жест към стълбичката. — Време е да се качим на борда.

— Да, наистина е време — съгласи се Дебора, — иначе Рейнолд ще си помисли, че сме избягали.

— Ще позволиш ли? — Майкъл предложи ръката си на Дебора и когато тя мушна пръсти под лакътя му, протегна другата си ръка към Анжелика.

Много й се искаше да приеме спокойно предложението му, да изрече някоя шега и да се изкачи невъзмутимо по стълбичката. Много й се искаше да се покаже смела и разумна.

Не, не беше възможно. Просто не можеше да го направи.

Коленете й омекнаха и тя разбра, че не е в състояние да направи нито една крачка. Ръцете й затрепериха, стомахът й се сви на топка. Заповяда си да се раздвижи, най-после да се държи като възрастна, а не като неразумно дете. Но тялото й не се подчини.

— Какво има, Анжелика? — попита загрижено Дебора.

— Аз… не мога да вървя — пошепна тя и гласът й се пресече. — Постоянно мисля за последния път, за експлозията. Не знам защо се чувствам така зле. Иска ми се да не е така. Иска ми се…

— Господи, защо не се сетих по-рано! — прекъсна я с мрачен поглед Дебора. — Толкова съжалявам, мила. Каква съм недосетлива! Ще ти помогна ли, ако те хвана за ръка?

Анжелика поклати глава и отново потрепери.

— Нищо не помага. Не мога да го направя. Наистина не мога.

— Не можем просто да те оставим — възрази смръщено Дебора и хвърли поглед към парахода. Моряците вече развързваха въжетата. — Всичко е готово за тръгване. Късно е, няма да успеем да свалим багажа. — Изведнъж гласът й се промени, стана дрезгав от облекчение. — Идва Рейнолд.

— Не искам да ви подканям — рече брат й, — но е крайно време да се качвате на борда. Речните лоцмани не обичат да чакат, особено когато са в лошо настроение.

— Не ставай смешен — разсърди се Дебора и хвърли бърз поглед към зачервеното му лице. — Анжелика се страхува да стъпи на борда и това е естествено след всичко, което е преживяла. Мисля, че е по-добре да се погрижиш за жена си, вместо да ни кориш, сякаш сме хлапета без разум.

— Откога се харесваш в ролята на закрилница, скъпа моя? — попита Рейнолд и се усмихна измъчено. — Но все едно, смятам, че Анжелика наистина има нужда от помощ, прав ли съм? — обърна се той към жена си.

— Не — отговори с треперещ глас тя. — Моля те, не можем ли да се върнем в къщи? Лоцманът просто трябва да изчака, докато свалим багажа.

— Доверието ти в моето влияние е наистина трогателно, но за съжаление необосновано — усмихна се той и я погледна внимателно. — Какво има? Да не би да имаш предчувствие за беда? Отново ли ни заплашва катастрофа? Или изведнъж осъзна, че, макар и случайно, обстоятелствата около първата ни среща се повтарят?

— Престани! — изплака тя. Нервите й бяха опънати до скъсване. Сега ли намери да й се подиграва! — Не искам да дойда и толкова!

Гласът му прозвуча меко:

— Дори и ако аз те помоля? Или може би тъкмо заради това?

— Това няма нищо общо нито с теб, нито с първата ни среща — възрази с пресекващ глас тя, неспособна да овладее треперенето си. — Мисълта, че трябва да прекарам няколко часа затворена в кабината си, докато параходът се носи по реката, ми причинява гадене. Мисля, че ще умра, ако трябва да го понеса.

— Чувствата са измамни — опита се да я вразуми той. — Щом се качиш на кораба, ще се успокоиш. — И той направи крачка към нея, сякаш имаше намерение да я вземе на ръце.

В този момент се намеси Естел.

— Метр, ако позволите, ще й дам успокоително.

— Нямаме време — отсече Рейнолд и в гласа му имаше толкова злоба, че икономката примигна смутено. Той се обърна отново към Анжелика с гъвкавостта на пантера.

— Трябва да ми повярваш! — изплака тя и панически отстъпи назад.

— Трябва да тръгнеш с мен — отговори спокойно той. — Защото, ако останеш, наказанието ще бъде същото, както ако се качиш на борда. Щом трябва да избираш между две злини, решението може да бъде само едно.

Тя знаеше отговора, но това не означаваше, че ще се подчини безропотно на съдбата. Понечи да му отговори с няколко силни думи, но не успя.

— Ти не разбираш нищичко — проговори Рейнолд с тих глас и святкащ поглед, вдигна я на ръце и я притисна до гърдите си.

Анжелика изпищя, но изведнъж онемя от ужас и неверие. Вцепени се от страх, вкопчи се в жакета му, притисна чело до бузата му и стисна очи толкова силно, че усети трепкането на дългите си мигли по страните си.

Стълбичката се разлюля под тежестта им и тя имаше чувството, че цялата палуба танцува и се мята около тях. Големият салон беше пълен с хора, които нададоха весели викове при влизането им или зашепнаха възбудено. Стоманената хватка на Рейнолд беше болезнена, но й вдъхваше сигурност в този загубил формата си свят, обзет от панически ужас. Дъхът й идваше на тласъци, разкъсваше гърдите й, пареше в гърлото й. Тръпките, които я разтърсваха на могъщи вълни, накараха зъбите й да затракат, тя прехапа езика си и усети вкус на кръв.

Трябваше да се скрие, да потъне в мрака на забравата. Трябваше й нещо, което да й помогне да преодолее болката от предателството. Беше повярвала, че Рейнолд я разбира най-добре от всички. Той познаваше огъня, беше го усетил на гърба си. Той беше част от кошмара й и в същото време представляваше единственото й убежище. Как беше възможно именно той да я върне на мястото на кошмара й и да я държи в плен със силните си ръце?

Вратата на кабината се затвори с глух трясък и Анжелика усети как ушите й забучаха. С неравномерни, олюляващи се стъпки, Рейнолд я отнесе до леглото. Тя усети под гърба си мекия матрак и простена задавено. Изтръгна се от ръцете му, но той не й даде възможност да избяга, а приседна на ръба на леглото.

— Недей, недей — прошепна умолително той и отново я привлече към себе си. — Не знаех какво ти е, бях твърде зает, за да го видя. Господи, не разбираш ли, че аз съм мъртвопиян и съм само на крачка от припадъка! Случилото се вечерта и необходимостта по-скоро да се махнем от града ме направиха сляп за всичко останало. Това не е извинение, знам. Прокълни ме, удари ме, но не плачи. Моля те, не плачи.

Съкрушеният му глас проникна през стената от отчаяние, която Анжелика беше издигнала около себе си, отклони я от самосъжалението. Тя не беше единствената, която изпитваше болка, не беше единствената пленница в мъглата на мрака. Той не беше на себе си след онова гадно уиски, което беше изпил в кръчмата заради нея!

Мускулите й се отпуснаха. С дълбока въздишка тя се хвърли на гърдите му, даде му утеха и потърси при него облекчение.

Мъжките ръце върху тялото й бяха меки, притискаха я нежно. Лицата им се докосваха и тя потръпна от допира на наболата му брада.

Машините забучаха и много скоро параходът потегли сред съскане и дрънчене. С неразбрано мърморене и здраво затворени очи Анжелика се зарови още по-дълбоко на коравата мъжка гръд и устните й се плъзнаха по брадичката му.

Тя не осъзна веднага колко интимна е тази близост, разбра го едва когато първият утринен лъч се вмъкна през тясното прозорче. Ресниците й затрепериха. По тялото й пропълзя горещина и заедно с нея тихо спокойствие. Когато Рейнолд се раздвижи и се подпря на едната си ръка, тя дори не помисли да се отдръпне. Когато устните му докоснаха нейните, тя пое дълбоко въздух, но остана неподвижна и не се възпротиви.

Рейнолд ухаеше на сапун от бързата баня, която бе взел преди тръгване. Ризата му беше прясно изгладена, а дъхът му миришеше на карамфилчето, което бе сдъвкал, за да прогони отвратителната миризма на алкохола. Устата му беше топла и копринено мека. Целувката му издаваше страст и опит, но и желание, което отиваше много отвъд този миг. Анжелика усещаше до бедрото си твърдата му мъжественост. Обзе я странна радост, че именно тя е причината за тази силна възбуда.

Как ли щеше да се почувства, ако станеше негова жена?

Тази мисъл й идваше не за първи път, но днес тя не я отхвърли забързано, както преди. Досега съмнението, свенливостта и страхът задушаваха в зародиш физическото желание. Сега обаче всички тези чувства изчезнаха в страстта на мига.

Да бъде винаги до него, да чувства грижата му, закрилата му — какво повече можеше да иска? Ако имаха деца, тя щеше да бъде сигурна в безусловната им и вечна любов.

Всъщност, каква разлика имаше между сегашното й положение и брака, който баща й беше избрал за нея? Може би Рейнолд я беше направил своя съпруга без нейното съгласие, но сега тя беше тази, която можеше да избере, нали? Едното не можеше да попречи на другото.

Ако трябваше да бъде въведена в изкуството на любовта, Рейнолд беше много по-подходящ от Лорънс. Опитът не беше непременно безценно качество за един любовник, но грижата и вниманието, търпението и нежността със сигурност бяха. Интелигентността беше още едно голямо предимство.

Имаше само един начин да открие дали е на прав път. А и какво можеше да загуби?

Девствеността си. Сърцето си.

Да, добре. Но какво струваха тези две неща, след като всичко друго беше загубено? Какво струваха те, след като прегръдката на Рейнолд беше най-доброто средство срещу страха, най-добрият лек срещу самотата?

Когато Анжелика се отпусна и отвори устните си, от гърдите на мъжа се изтръгна дрезгав вик. Той реагира веднага и езикът му се втурна в копринените дълбини на устата й.

Нападението я шокира и в същото време й достави неподозирана наслада. Анжелика извика изненадано, но не се отдръпна. Някъде дълбоко в нея се разля сладостна топлина, която слезе към слабините. Тя потръпна от дръзката си реакция. Не, онова, което правеше, беше истинско, беше правилно.

Рейнолд вдигна глава и я погледна в очите. Тя видя отражението си в тъмните зеници, разширени от изненада и от нещо друго, много по-дълбоко. Погледът му издаваше тихо отчаяние и нещо, което много приличаше на болка.

В него нямаше заплаха, нямаше опасност.

Когато Анжелика затвори очи, устните му отново завладяха нейните. Тя отговори на ласката им и сърцето й запърха от радостно очакване. Когато усети милувката на езика му, тя се осмели да вкуси неговия и се наслади на твърдостта и плътността му, изненада се от смелостта, с която нейният език проникна в устата му. Интимността на тази среща я обгърна като воал от сатен и коприна и я омагьоса. Удоволствието беше наистина невероятно и тя усети, че копнее за още.

Рейнолд се раздвижи, едната му ръка се плъзна към тясната й, стегната в корсета талия. След миг пръстите му продължиха пътя си нагоре и обхванаха едната й гърда. Палецът помилва скритото под тънкия памук и коприна зърно.

Анжелика едва не извика, толкова силно беше това ново усещане. Пламналата в тялото й горещина се устреми към центъра на женствеността й. Сърцето й запулсира лудо и тя въздъхна тежко. Лек шум, полусмях, полустон, се изтръгна от устните на мъжа и той поднови меката милувка.

Устните му продължаваха да изследват устата й и Анжелика усети как й се завива свят. Тя обви с две ръце врата му и се вкопчи в него като удавница. Чувството се засилваше, понасяше я във вихрушка от все нови наслади. Пръстите й сами се вдигнаха и се заровиха в гъстите коси на тила му.

Веднъж вече Рейнолд я бе целунал и веднага след това нощта бе избухнала в огън и пара. Анжелика имаше чувството, че това ще се повтори, този път обаче отвътре, между двамата, защото изпитваше непоносима вътрешна горещина и натиск, който отнемаше дъха й. Но сега това нямаше значение. Тя промърмори няколко несвързани думи и се притисна още по-силно до него, за да усети отблизо опасността.

— Анжелика, ти си моят ангел, моят прекрасен призрак — прошепна дрезгаво мъжът и притисна горещото си чело до нейното. — Но внимавай. Желанието ми е толкова силно, че едва издържам. Сигурно ще направя нещо, което утре сутринта ще съм забравил или няма да го повярвам. Спри ме, иначе ще стане късно.

— Да те спра? Но защо? — Анжелика говореше толкова тихо, че се уплаши да не би да не я е чул. Оказа се, че тревогата й е била излишна.

— Не искам по-късно да ме обвиняваш, че съм се възползвал от един миг на слабост и съм нарушил даденото обещание. Може би искаш да запазиш остатъците от свободата, която някога си притежавала. Предупреждавам те, онова, което веднъж съм взел, става мое завинаги. Взема ли те днес, никога няма да се откажа от теб, повярвай.

— Тогава ме вземи — прошепна едва чуто Анжелика. — И ме задръж завинаги.

Желанието и дръзкото намерение, които се криеха зад думите й, събудиха в тялото й такива силни усещания, че спряха дъха й.

В смеха му имаше изненада, но и нещо много повече от обикновеното задоволство.

— Разчитай на мен — прошепна той и сведе глава. Устните му засмукаха коравото зърно на гърдата й, все още скрито под роклята, и Анжелика потрепери от влажната горещина на устата му.

Загубила ориентация, пленница на желанието си да остане завинаги близо до него, тя изобщо не забеляза кога роклята се свлече от гърба й. Усети ръцете му по корсета си и по връзките на фустата, но много по-силно беше усещането за езика му в устата й и тя се поддаде на желанието си да го поеме още по-дълбоко в себе си.

Въздъхна облекчено, когато опитните му ръце я освободиха от корсета и ръцете му нежно помилваха отпечатъците от стягащите банели. Меките движения бяха толкова сладостни, че я накараха да се извива и гали като доволно коте. Без да съзнава какво прави, тя протегна ръце, разкопча жакета и го свали от раменете му. След това развърза вратовръзката и го освободи от маншетите.

За момент Рейнолд застина неподвижен над нея, но после започна да й помага. Заедно, с безброй целувки и с нарастващо нетърпение, те се освободиха от безкрайните фусти, чорапи и обувки, панталони и долно бельо, докато остана само копринената мекота на кожата. Когато останаха напълно голи, полегнаха един до друг и всеки се наслаждаваше на чувството за свобода и на красотата на другия.

Без да се срамува от любопитството си, Анжелика оглеждаше широките рамене, коравите гърди, плоския корем. После протегна ръка и смело зарови пръсти в тънките, тъмни кичурчета, които покриваха гърдите му.

Рейнолд избухна в тих смях и задържа дъха си, после се претърколи върху нея и бавно се отпусна, за да й даде време да усети тежестта му. Анжелика го прие, наслади се на близостта на голата му кожа и закопня за нея по-силно, отколкото някога си беше представяла. Гърдите й набъбнаха, полази я приятен гъдел и тя започна да се трие в коравата мъжка гръд. Затвори очи, впи пръсти в раменете му, после помилва осеяния с белези гръб и усети как спокойната му сила се прелива в нея.

Изведнъж се почувства крехка и ранима, уплаши се от силата и горещината, които се стремяха към мекото й тяло. Но желанието, което пулсираше във вените й, беше непобедимо. Страстта, която я изпълваше, се надигна устремно и мозъкът и сърцето й реагираха на предизвикателството. Тя го обичаше!

Любов? Наистина ли онова, което изпитваше към мъжа до себе си, беше любов?

Или физическият акт между мъжа и жената беше измислен така, че да ги накара да изпитат това дълбоко чувство? Дали природата беше създала любовта за заблуда, за да накара човеците да се любят и да създават потомство, да се плодят и размножават, както беше написано в Библията?

Какво значение имаше, че сърцето се блъскаше като лудо в гърдите й и устните й копнееха за неговите, докато ръцете му се стремяха към центъра на женствеността й и разпалваха огъня в тялото й?

Рейнолд помилва с безкрайна нежност светлите кичурчета между краката й, после разтвори бедрата й и треперещите му пръсти проникнаха в топлата й женственост. Господи, колко тъмни бяха очите му, колко бездънно дълбоки. Анжелика не виждаше какво прави той, но усещането беше неописуемо.

Тя спря да диша, смаяна от реакцията си. Той проникваше бавно и предпазливо, а мускулите на утробата й се стягаха и по тялото й се разливаха сладостни вълни, искрящи като шампанско.

Рейнолд простена дрезгаво и спря да се движи. Тя усети коравия му член между бедрата си. Думите му дойдоха някъде много отдалеч.

— Тясна, мека, отблъскваща, каквато може да бъде само една девственица. Защо? Защо никога не е имало упражнения от този вид на някоя тясна уличка или при пътуване извън града? Не е имало и нежности на верандата, докато лелята е седяла в стаята, наведена над книгата си. Защо си се запазила за мен?

— Вече ти казах…

— Права си. Ти си познавала Едингтън от дете. Но и децата се интересуват от тези работи.

Анжелика не беше в състояние да мисли. Не и докато ръката му беше в утробата й. Гласът й прозвуча задавено:

— Не исках да те разочаровам.

— Да ме разочароваш? Каква жалка думичка. Аз съм ужасен, възмутен. И в същото време съм щастлив като легендарен варварски вожд с откраднатата си невеста. Но това прави нещата още по-трудни.

— Така ли? И защо?

— Ако продължим да живеем заедно, сигурно ще ме намразиш още по-силно. — Гласът му беше толкова тих, че едва се долавяше.

— Не! Защо смяташ така? — Погледът й беше умолителен.

— Има неща, които не се прощават — прошепна той, проникна още по-дълбоко в нея и разшири треперещия отвор.

— Не ме плаши. — Анжелика обърна глава, неспособна да разбере отчаянието и въздържаността му. Потрепери, защото изведнъж почувства, че се е озовала на ръба на непозната пропаст. А може би на непознато удоволствие, което нямаше да понесе?

— Това е нищо в сравнение с онова, което изпитвам аз — промълви пресипнало той.

И каза истината. Цялото му тяло трепереше като в треска. Косата и кожата му бяха влажни от пот. Очите му, огрени от меката светлина на лампата, бяха пълни с мъка и с вътрешна самота, непонятна за Анжелика.

— Ела — прошепна тя. — Нека взаимно си вдъхнем смелост.

Рейнолд я последва. С предпазливи, интимни милувки той разтвори меките гънки на женствеността й и коравият му член проникна внимателно в утробата й. Натискът беше толкова мек, че Анжелика почти не усети болка, когато той стигна до тънката бариера и я проби. Тя се отвори за него и прие пулсиращия член в най-интимните си дълбини.

Изведнъж Анжелика се почувства освободена от задръжките си. Преобразена. По-жива от всякога. Сърцето пулсираше в гърдите й и изпъваше ребрата. Искаше й се да се смее, да плаче, да подскача като дете. Ръцете й го стискаха с такава сила, че пръстите й изтръпнаха и пак не й беше достатъчно.

— Боли ли те? — прошепна задъхано той.

Коравият му член продължи да прониква в утробата й и Анжелика усещаше с всяко свое дихание дължината и силата му. Не, не я болеше. Тя поклати глава, бързо и решително.

Гърдите на мъжа потръпнаха от безгласен смях. Той пое дълбоко дъх, овладя бурята, която бушуваше в тялото му и продължи с бавни, ритмични движения. Проникна още по-дълбоко и тя усети как стигна до самия център на женствеността й. Пое с мъка въздух и се вкопчи в раменете му, за да удържи на ритъма. Пое движението и го последва, отдадена на първичната, бездънна страст. Рейнолд сведе глава и целуна челото й, очите и нослето, после завладя устните й. Езикът му закръжи около нейния и го увлече в луда игра.

Анжелика никога не беше изпитвала подобно диво възхищение. Това беше магия, от която нямаше освобождаване. Времето спря, напрежението се усили.

Рейнолд падна върху нея, обгърна с крака бедрата й, претърколи се по гръб и я вдигна върху себе си. Остави я да намери своето темпо и Анжелика веднага реагира на промяната. Тя го възседна, отметна глава назад и се задвижи в мек, влудяващ ритъм.

Удоволствието беше дълбоко в нея и извън нея, в него и между двама им. То идваше на вълни или връхлиташе като буря. То я обгръщаше отвсякъде, замъгляваше погледа й, оставяше я без дъх и след секунда връхлиташе с нова сила.

От напрежението потните им тела заблестяха и станаха хлъзгави. Гърдите им се повдигаха и спускаха неравномерно. Двамата поемаха мъчително въздух и се устремяваха отново и отново към цел, която нямаше да понесат.

Анжелика усети как върху им се спусна безмилостна магия, черна и бяла, тъмна и светла, усети натиска и силата й. Мускулите я боляха, дробовете й пареха, но облекчението не идваше.

Рейнолд се претърколи отново върху нея, натисна я силно върху матрака и тя обви бедрата му със своите, надигна се устремно срещу силните му тласъци. Най-после дойде освобождението, внезапно, без задръжки. То беше пламтящо сливане, безшумно вътрешно изригване, което разтърси телата им из основи. Изгубена в силата на оргазма, тя се остави на течението, захълца и се вкопчи отчаяно в него. Разтърси се от силни тръпки и усети как тялото му се стегна, как всички мускули се напрегнаха и как в самия център на женствеността й се изля гореща лава.

След като бурята утихна, двамата дълго лежаха неподвижни, загледани с широко отворени, невиждащи очи в светлото кръгче на лампата. Катастрофа или невиждан успех — и двамата не знаеха какво точно бяха преживели.

Знаеха само едно.

Бяха стигнали до самия ръб на пропастта.