Дженифър Блейк
Нежният измамник (19)

19

Анжелика седеше на един стол в слабо осветената спалня, изтощена от дългото безсъние, и отчаяно размишляваше за опропастената си сватбена нощ. Всъщност, какво значение имаше тази нощ? Единствената светла точка в мрака беше, че най-после тя знаеше цялата истина.

Въпреки това тя щеше да се махне от „Боньор“. Най-много й се искаше да си събере багажа и да се измъкне на пръсти, без никой да я види. Трябваше да се отдалечи от Рейнолд. Искаше да не го вижда, да не чува гласа му, да не си спомня за всички онези неща, които той беше направил, за всички думи, с които я беше заблудил и оплел в мрежата си. Имаше нужда да се отдалечи от него, за да не се разколебае в решителността си. И преди всичко искаше баща й да се махне от това място, което се беше превърнало в проклятие за него.

Невъзможно.

Дали Едмънд Крю съзнаваше, че е припаднал и лежи в една от спалните на „Боньор“? Дали това беше от значение за него в сегашното му състояние?

Той бе получил сърдечен пристъп, предизвикан от голямото вълнение. Състоянието му беше също така лошо, както по времето, когато гореше от желание да омъжи дъщеря си за Лорънс Едингтън и да я настани в „Боньор“. Не, беше още по-зле, защото онова, което беше преживял през последните седмици, изтощи силите му.

Лорънс беше казал, че баща й е прекарал часове наред във водата. Двамата се изгубили от очи веднага след катастрофата. Баща й се вкопчил в някакво парче дърво и се понесъл надолу по течението. Седмици наред не се знаело нищо за него; бил напълно объркан, прибрали го непознати хора и дълго време живял с тях в някакво затънтено място. Най-после се пооправил и успял да изпрати вест в Начез. Лорънс веднага отишъл да го вземе и му съобщил, че леля Хариет е получила вест за племенницата си. Така и двамата узнали, че Анжелика е жива и се намира в дома на Рейнолд Хардън в Начез.

Анжелика все още не можеше да повярва напълно, че баща й е оцелял. И че лежи тук, в „Боньор“, където възнамеряваше да живее с нея след сватбата й.

Баща й беше много болен, смъртно болен, а тя не го знаеше. Съзнаваше, че надали би могла да му е от помощ след онова, което беше преживяла след катастрофата, но непрекъснато си повтаряше, че е трябвало да бъде до него, да не го оставя сам.

Е, сега поне беше до леглото му.

Сърцето му отказваше. Лекарят не можеше да стори кой знае какво, за да му помогне. Спокойствие, никакви вълнения, приятни мисли, радващи изгледи за бъдещето — това бяха единствените средства, които можеха да укрепят болното, уморено сърце. Но нито едно от тях не беше на разположение на пациента.

Баща й изглеждаше твърдо решен да отнеме плантацията от Рейнолд и майка му. Анжелика не можеше да го допусне, защото беше убедена, че той няма право да живее тук. Какво друго им оставаше, освен да се върнат при леля й в Начез? Там баща й отново щеше да се тревожи за бъдещето й и да се опитва да я осигури, както правеше преди. Това беше неизбежно.

И колко време щеше да издържи на такъв живот? Няколко седмици? Един или два месеца? Може би година? Анжелика не можеше да понесе дори мисълта за скорошната му смърт.

Откъм леглото дойде леко шумолене и тя скочи стреснато. Отиде до главата на баща си и видя, че той е буден. Опита се да й се усмихне и тя видя в очите му съмнение, заместено от тиха радост.

— Мислех, че… че само съм сънувал — проговори пресипнало Едмънд Крю. — Наистина ли си до мен?

Лицето му беше толкова сиво, толкова изпито от изтощение и болка. Сърцето на Анжелика се сви от болка и тя отговори с треперещ глас:

— Тук съм, татко, и това не е сън. Да ти донеса ли нещо? Вода? Може би чаша бульон? Да ти сложа ли още една възглавница? Или да повикам Тит Жан да те обслужи?

— Не, нищо не ми трябва. Искам само… да те погледам.

Анжелика имаше чувството, че гласът му звучи почти нормално. Това я зарадва, но не биваше да забравя, че болният трябва да се щади.

— Трябва да почиваш — прошепна настойчиво тя, — ако искаш да се възстановиш бързо.

— Ще се оправя — проговори по-бодро той, протегна ръка и улови топлите й пръсти. — Не биваше да идвам. Сега разбирам, че щеше да бъде по-добре.

— Не. Никога.

— Ти имаш дом. Имаш мъж, който се грижи за теб. Винаги съм искал това, а сега разруших живота ти.

— Живот, изграден върху лъжа. Не, татко, ние с теб ще се махнем оттук, щом възстановиш достатъчно силите си, за да можеш да пътуваш. Не искам „Боньор“, не мога да живея в тази къща. Тук има твърде много неща, които бих искала да забравя.

— Ще можеш ли? — попита шепнешком Едмънд Крю и я погледна с тревога.

— Ще се опитам — отговори също така тихо тя. — Може би… може би ще намерим място, където да живеем само двамата. Някоя малка къщичка с градинка. Аз ще се грижа за нея, ще гледам пилета, ще шия, за да си докарваме средства за живот. Не се нуждая от много и…

— Това не е живот за теб — прекъсна я решително бащата. — Аз исках много повече. Разводът е трудна, грозна работа, но може да се уреди. Ще се разведеш с този човек и ще се омъжиш за Лорънс.

— Не — отговори кратко Анжелика и баща й веднага разбра, че отказът е окончателен.

— Той няма да те обвинява, че си имала друг мъж преди него.

— Това не ме интересува. Лорънс и аз — ние не можем да бъдем мъж и жена. Моля те, татко, нека сега не говорим за това. Почивай си, за да се изправиш на крака по-скоро.

— Не мога да заспя. Какво ще стане с теб, когато аз си отида? Ще бъдеш съвсем сама, цял живот. Като мен. След като майка ти… не, така не бива, не е добре за теб.

— Ти не беше сам — възрази спокойно Анжелика. — Нали имаше мен.

Едмънд Крю отмести поглед от лицето й.

— Така е и аз те обичам с цялото си сърце, но въпреки това…

— Не е достатъчно? Разбирам те. Ти не се ожени повторно. — От страх, че споменът е твърде болезнен за него, тя побърза да смени темата. — Сега не говорим за миналото. Опитвам се да ти обясня, че може би няма да бъда сама. Ако съм права в предположенията си, ти трябва да издържиш още няколко месеца, за да видиш как внукът ти ще се появи на бял свят и как ще расте.

— Какво говориш? — Изражението на Крю издаваше съмнение и болка.

Анжелика се усмихна тъжно.

— Вчерашната церемония не беше първата ни сватба. Рейнолд се венча за мен още преди няколко седмици. — И тя побърза да му обясни положението.

— Затова ли мислиш, че си бременна? — Очите на баща й заблестяха от вълнение.

— Не исках да казвам на никого, не съм казала и на Рейнолд, но съм почти сигурна. Каква е разликата?

Баща й кимна сериозно.

— Разбира се, че има разлика, и то голяма.

Анжелика се чувстваше все по-неловко.

— Още не се знае. Аз… мензисът ми закъснява с две седмици, не повече. Може би излишно се вълнувам.

— Ти си здрава млада жена и тялото ти е напълно възстановено от тежката болест. — Баща й помълча малко и попита: — Когато мина месец след злополуката, всичко беше наред, нали?

Анжелика кимна и лицето й пламна от срам. Никога не беше разговаряла с баща си за женски работи. Едмънд Крю я наблюдаваше замислено.

— Жените имат непогрешим инстинкт за тези неща.

— Все пак аз не съм напълно сигурна и ще изчакам още малко, преди да кажа на другите.

— Права си. Това е голяма новина и заслужавала се обмисли сериозно. — Той затвори очи, сякаш разговорът го беше изтощил. Все пак лицето му имаше доста по-здрав цвят отпреди.

Анжелика остана още дълго до леглото му. Стана едва когато се увери, че баща й спи дълбок сън.

През завесите, зад които беше скрита двукрилата врата към галерията, проникваше меката светлина на здрачаването. Анжелика отметна настрана тежката коприна и отвори вратата.

Въздухът беше свеж, чист и хладен. Тя вдъхна дълбоко аромата му, пристегна халата си и, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, излезе в галерията.

Дълбоката тишина, която я посрещна, се наруши само от далечното кукуригане на петел, но шумът беше добре дошъл. Празненството в къщурките на слугите, веселата музика на цигулките и банджото, смеховете и шумните разговори бяха траяли до късно през нощта. Е, поне те бяха прекарали сватбената нощ както трябва.

Къде ли беше изчезнал Лорънс? Когато лекарят влезе при баща й, Анжелика тръгна да го търси, но не го откри никъде. Сигурно се беше върнал в пансиона, където двамата с баща й бяха отседнали след пристигането си в градчето. Тя смяташе да му предложи легло в „Боньор“, но все пак изпита облекчение, когато се установи, че не се налага да прибегне до този учтив жест.

Без съмнение, той щеше да се върне, за да се осведоми за състоянието на баща й. Все пак той го беше довел тук. Анжелика чакаше с нетърпение появата му, защото искаше да го разпита за много неща. Най-вече й се искаше да разбере как Лорънс и баща й бяха узнали, че тя живее в „Боньор“. Освен това му дължеше обяснение и искаше от него формално освобождаване от задълженията, които бяха поели един към друг при годежа.

С ъгълчето на окото си тя забеляза някакво движение в близост до следващата врата и се обърна нервно.

Беше Дебора, също загърната в халат и с разпусната по раменете коса. Тя се усмихна и направи няколко крачки към снаха си. Попита как е пациентът и Анжелика отговори, че състоянието му постепенно се подобрява.

Разговорът не потръгна и двете млади жени се загледаха смутено към обсипаните със сребърна роса ниви със захарна тръстика, които се виждаха от тази част на галерията. Няколко гълъба кръжаха над къщата, после с весело гукане се приземиха на покрива на гълъбарника. Утринният бриз развяваше полите на халатите им и двете потръпваха от студ.

Дебора погледна снаха си, поколеба се за миг и заговори решително:

— Ти няма да си отидеш от нас, нали? Искам да кажа, свикнах да те гледам тук, до Рейнолд. Дори мамините съмнения се разсеяха напълно и тя вярва, че ти си най-доброто нещо в живота му. Не можеш ли да направиш така, че отново да заживеете като нормално семейство?

Анжелика усети искрената тревога в гласа на зълва си и в гърлото й заседна буца. Преглътна мъчително и отговори с пресекващ глас:

— Не вярвам, че ще мога. Толкова много неща ни разделят. Дори да не е така, остава фактът, че аз заявих пред всички решимостта си да го напусна, да се махна оттук с баща си. Рейнолд няма да го забрави никога. Веднъж ми казаха, че не е човек, който прощава.

Тези думи бяха прозвучали в Ню Орлиънс и тя се зарадва, че се бе сетила за тях точно сега.

— Какво ви разделя? — попита със съмнение в гласа Дебора. — Кое може да бъде толкова важно?

— Той ме уверяваше, че татко и Лорънс са мъртви, за да ме направи зависима от себе си, за да ме принуди да остана завинаги с него.

— В началото е бил убеден, че и двамата са загинали при експлозията. Знам това от Майкъл, а той не ме лъже. Рейнолд никога не би ти причинил тази болка, ако сам не беше убеден, че нито един от двамата не е оцелял. По-късно, когато е узнал, че са живи, злото е било вече сторено и той е искал само да си остави малко повече време, за да спечели любовта ти.

— Не. Искал е време, за да бъде сигурен, че бракът ни няма да бъде разтрогнат.

— О, Анжелика, не бива да мислиш така! Рейнолд може и да е негодник, но в никакъв случай не можеш да го обвиниш в студенина. Ако искаше онова, в което го обвиняваш, щеше да го направи в мига, когато ти дойде на себе си след злополуката. Или още преди това. Какво го е спряло, според теб, ако не почтеността?

— Той сам каза, че е искал само това — защити се отчаяно Анжелика.

— Да, и това е естествено за един съпруг. Какво друго си очаквала?

Тя не беше очаквала нищо, защото изобщо не беше сигурна, че му е била истинска съпруга. Не помнеше почти нищо от първата церемония, но поне сърцето й трябваше да знае какво иска и от какво се нуждае.

— Още от самото начало, от първата ни среща на парахода, Рейнолд е имал намерението да се възползва от мен, за да си върне „Боньор“ и да отмъсти за смъртта на баща си. И направи точно това. Не беше нужно да отива толкова далеч, но… интимните отношения също бяха част от плана му.

— Той те обича и го заяви пред целия свят. Ти също го обичаш. А това променя нещата, нали?

— Любовта е средство за лекуване на всички болки. — Анжелика вдигна ръка и притисна уморените си слепоочия. — Но трябва да знаеш, че не е така. Има неща, за които няма лек.

— Може би не, но може би да — възрази Дебора. — Сериозно ли смяташ, че Рейнолд ще се предаде толкова лесно?

Анжелика се страхуваше точно от това, затова държеше да напусне „Боньор“ колкото се може по-скоро.

— А ти мислиш ли, че аз ще се предам толкова лесно? — попита решително тя.

Дебора въздъхна с болка.

— Разбирам, че не можеш — отговори тихо тя, — но много ми се иска да го направиш.

 

Настъпи утро, слънцето се издигна високо в небето и лъчите му затоплиха галериите на „Боньор“. В къщата стана толкова горещо, че трябваше да отворят всички врати, през които не влизаше слънце. Лятото беше дошло.

Анжелика стоеше в нерешителност пред гардероба си. Всички дрехи бяха черни и тя не можеше да облече нито една, защото вече не беше в траур. Единствената цветна рокля беше бледосинята сватбена роба. Ако я облечеше, щеше да се чувства ужасно неловко.

Всъщност, тя нямаше истински избор. Трябваше да се задоволи с черната рокля с най-късите ръкави, най-дълбокото деколте и най-широката пола. Тъкмо щеше да й напомня в какво положение се бе озовала не по свое желание.

Мястото, което заемаше в „Боньор“, беше същото като съдържанието на гардероба й. Тя не беше нито домакиня, нито гостенка, не заемаше определено положение, нямаше права и задължения, не можеше дори да поиска да се грижат за баща й, камо ли да я обслужат с кафе или чай. Нямаше да търпи повече. Сегашното й положение беше наистина непоносимо, особено след като бе осъзнала до каква степен се е сраснала с „Боньор“.

Тя бе започнала да се чувства като господарка, липсваха само символичните ключове, а мадам Дюло бе загатнала, че ще й ги връчи след сватбата. Сега беше твърде късно.

Анжелика почти не излизаше от стаята, в която бяха настанили баща й. Седеше до него, четеше или бродираше, бдеше над съня му. Закуската и обядът й и леката храна за болния се носеха на табла.

От време на време излизаше в галерията, за да подиша малко чист въздух и да се поразтъпче. Понякога предприемаше и по-дълги разходки из къщата. Но никъде не се спираше за дълго, защото не искаше да остави баща си сам.

Когато късно следобед се върна от една такава разходка, чу гласове от стаята на болния. Влезе забързано и замръзна на мястото си. В края на леглото стоеше Рейнолд, опрял ръце на таблата.

Сърцето й се качи в гърлото. През деня повечето обитатели на къщата бяха наминали, за да се осведомят за състоянието на болния, само Рейнолд не се беше показал.

Погледът му я прониза, ръцете му стиснаха с все сила дървения ръб, но в гласа му имаше само равнодушна учтивост.

— Добър вечер, скъпа. Дойдох да поговоря с баща ти за някои хубави неща. За гълъбите, които ще ни поднесат за вечеря, за реката и за лова в Уайт Сулфур Спрингс… както и дали първото ни дете ще бъде момче или момиче. Аз заложих всичките си пари на момче, но с удоволствие ще загубя, ако първата ми дъщеря наследи красотата на майка си.

Анжелика изгледа обвинително баща си.

— Ти си му казал, нали?

— Докато лежах тук цял ден, обмислих някои неща — отговори Едмънд Крю и обърна глава към нея. — Реших, че така е най-добре.

— Защо направи това, татко?

Крю изкриви лице и в очите му блесна болка.

— Опитах се да поправя злото, което сторих. Всъщност, то не е само едно.

— И аз съм ви искрено благодарен — обърна се към него Рейнолд. — Ще ви бъда още по-благодарен, ако сега ме извините, за да мога да поговоря на четири очи с Анжелика.

В гласа на Крю прозвуча примирение.

— Времето, когато трябваше да молите за разрешението ми, е безвъзвратно отминало.

— Въпреки това. — Рейнолд не се помръдна от мястото си и старият мъж кимна.

— Нямам нищо против. Освен това тъкмо смятах да позвъня за Тит Жан, за да ми помогне да се преоблека за вечеря. Смятам, че при всички положения трябва да запазя достойнството, което ми е останало.

Разбиране и още нещо, вероятно възхищение, блесна за миг в очите на Рейнолд. Той кимна и се обърна към Анжелика:

— Да излезем ли навън?

— Не смятам, че ще има някаква полза — отговори твърдо тя и вирна брадичка.

Рейнолд смръщи чело и стисна здраво устни. После проговори с хапеща ирония:

— Една шумна разправия неизбежно ще привлече прислугата, роднините и приятелите, но аз съм готов да я приема, стига да знам, че именно това е, което искаш.

— Искам само спокойствие — отговори решително тя.

— Което е разбираемо, ако си решила да се свиеш в някой ъгъл и да хленчиш, но аз не съм чак толкова великодушен.

— Или деликатен — поправи го тя. — Какъв е смисълът на този разговор според теб? Ще се въртим постоянно в кръг, без да намерим изход.

— О, не — възрази с плашеща категоричност той. — Няма да го направим, защото залогът е твърде голям. — Той мина покрай нея и отвори вратата към галерията. — Е, идваш ли?

Докато го следваше около къщата, надолу по стълбата и в посока на дъбовата горичка, Анжелика размишляваше трескаво и се опитваше да подреди аргументите, които беше приготвила. Той си беше виновен, че й даваше време да се въоръжи, като настояваше да разговарят на това отдалечено място.

Когато Рейнолд застана под сянката на едно дърво и се обърна към нея, Анжелика заговори веднага:

— Става въпрос за сина, който имаш от Клотилд Петен, нали?

— Става въпрос за една моя слабост, която се състои в това, че искам хората, които обичам, да са винаги до мен. Това ли имаш предвид? — Рейнолд отстъпи крачка назад и облегна гръб на дебелото стъбло.

— Не мисля, че добрият баща се отличава с такова собственическо чувство — отговори тихо тя. — А чувството за отговорност, колкото и благородно да изглежда, не може да замести истинската привързаност.

— Искам само детето ми да познава баща си и да бъде признато от него. Искам то да има място в света и да знае, че има право да принадлежи към този свят. Знам колко е важно това, повярвай. — Той беше сложил ръце зад гърба си и натискаше с такава сила кората на дъба, че пръстите му побеляха.

— Само защото ти си незаконороден, внезапно реши, че в никакъв случай няма да ме пуснеш да си отида, за да спестиш на детето си своята съдба, така ли? — попита горчиво тя. — Или изпитваш чувство за вина, че жаждата ти за отмъщение и необузданата ти страст ще доведат до появата на едно малко същество, което винаги ще копнее за място, към което да принадлежи? Няма защо да се тревожиш за това. Ако имам дете, то ще принадлежи на мен и ще получи цялата любов, на която съм способна.

— Твоята любов и моето име? Никога няма да ти позволя да разтрогнеш брака ни. Ще застана на пътя ти още при първата крачка, която се осмелиш да предприемеш. Никога няма да имаш друг съпруг освен мен — отговори той и думите му прозвучаха като клетва.

Погледът й издаваше мрачна решителност.

— Каква ужасна заплаха! Надявам се да ми простиш, че не я приемам сериозно. Опитът, с който се сдобих в брака, не е толкова радващ, че да ме накара да повторя грешката си.

— Все едно какъв е твоят опит — заяви той, и се загледа в шарките, които кората на дървото беше оставила по дланите му, — не можеш да отречеш, че си имала моменти на искрена радост или поне аз го виждах така. Какво толкова страшно съм направил, че искаш да ме напуснеш и да ми отмъстиш, като ми отнемеш детето?

Вечерта се спусна над горичката и въздухът се изпълни с аромат на орлов нокът. Този аромат ще ми напомня винаги за прекрасната церемония в меката лятна вечер, каза си тя, но и за мига, в който отново бях принудена да разбера, че болката може да бъде безгранична.

Можеше да си отиде и да вземе нероденото му дете, можеше и да остане, но в този случай баща й щеше да си отиде сам и да умре някъде, забравен от всички. Нямаше друг избор. Не можеше да остане тук и да запази и двамата, и баща си, и съпруга си. Рейнолд беше човекът, който най-малко се нуждаеше от нея и щом я поставяше пред този избор, значи най-малко заслужаваше любовта й.

Тя погледна към нощното небе и попита безжизнено:

— Какво си направил? Нищо. Ти беше съвършеният съпруг. Разбира се, ако не се смятат две-три дребни прегрешения. Като например, че се опита да разрушиш доброто ми име или да ме отвлечеш, за да бъда далече от баща си и годеника си. Или да ме убедиш, че баща ми е мъртъв, при все че не притежаваше и най-малкото доказателство за това. Да ме любиш под претекст, че искаш да забравя страха си от пътуването с параход. Да ме подмамиш в „Боньор“, защото ако бяхме останали в града, баща ми щеше да намери начин да ме спаси или, още по-лошо, аз самата щяха да открия, че съм била излъгана.

— Недей така, Анжелика — прекъсна я меко Рейнолд.

— Не, остави ме да довърша — отговори упорито тя. — Нима искаш да пропусна най-страшното от престъпленията ти. Ти ме направи своя жена, за да имаш заложник, който да ме обвърже за теб. И въпреки всичко това очакваш от мен да те обичам и да те възнаградя, като ти позволя да бъдеш баща на детето ми?

Рейнолд мушна ръце в джобовете на панталона си и я погледна изпитателно.

— Значи единственото, което искаш, е отмъщение?

Анжелика очакваше възражения, очакваше той да се защитава отчаяно и фактът, че не го направи, я обърка. Изведнъж усети безкрайна умора.

— Може би наистина искам само отмъщение, макар да мислех, че единственото ми желание е да оцелея.

— А клетвата, която изрече вчера? А любовните думи през онази нощ? Може би те бяха плод единствено на миговете на безумна страст, или омразата ти към мен е по-силна от любовта, която изпитваш?

Анжелика отвори уста, за да възрази, но изведнъж реши, че е по-добре да си мълчи. Чувствата, които бушуваха в нея, бяха напълно противоречиви, но всички бяха истински.

— Така си и мислех — проговори тихо Рейнолд. — Дебора ми каза, че е чула от устата ти нещо много странно. Ти твърдиш, че аз съм човек, който никога не прощава. Може би си права, но тази грешка не е само моя. Кълна се в бога, Анжелика, тази грешка не е само моя.

Той се отдели от дървото, обърна й гръб и закрачи към къщата. Анжелика го проследи с отчаян поглед и някъде дълбоко в нея се надигна болезнен вик.

Все пак тя успя да го потисне и това беше известна утеха.