Дженифър Блейк
Нежният измамник (15)

15

В „Боньор“ беше по-красиво от всякога. Целуната от изгряващото слънце, къщата се издигаше като сън от последните утринни мъгли. Листата на дъбовете, които обграждаха входната алея, блестяха от падналата роса. Розите, които се виеха около стройните колони на верандата, кимаха за поздрав с красивите си главички. Сиви и бели гълъби кръжаха над гнездото си и надаваха радостни крясъци.

Рейнолд обичаше това място, обичаше го още от мига, когато то видя за първи път от прозорчето на каретата, с която вторият му баща ги докара тук. Още тогава мястото му се стори омагьосано. Тук царяха богатство и красота, имаше прекрасни неща за ядене и всяко негово желание се изпълняваше.

Солидната квадратна къща изглеждаше величествена, но не и тромава, и в същото време в нея имаше нещо много интимно. Широко стълбище от ръчно изработени тухли водеше към просторно входно антре. Господарите живееха на първия етаж, имаше също и тавански помещения, където обикновено настаняваха гостите. Големият подпокривен етаж беше разширен с галерии, които опасваха къщата от четирите страни и приличаха на веранди. Двукрили врати водеха към първия етаж и към партера и проветряваха всички стаи. Цялата сграда беше построена от кипарисово дърво, отсечено в същата плантация. Мебелите, без да бъдат претрупани и безвкусни, осигуряваха на всички обитатели необходимите удобства. За Рейнолд къщата беше съвършеното олицетворение на думата „дом“. Тя беше най-близо до идеала му от всички къщи, които беше видял досега.

Докато се изкачваше по стълбите към величествената входна врата, той се оглеждаше с одобрение. Дъждът беше престанал още в ранните утринни часове, но входната алея беше осеяна с локви, които сега бяха пълни с весели червеноопашки. Моравата пред къщата и подът на предната галерия бяха обсипани с розови листенца. Няколко прислужници вече събираха изпочупени клони и паднали листа и той заключи, че майка му е станала.

Никой не бе посрещнал малката компания на кея в градчето, което се намираше в близост до плантацията. Разбира се, Рейнолд не очакваше посрещане, защото майка му не беше предупредена за това неочаквано пътуване. Той остави Анжелика и Дебора под закрилата на Естел и Майкъл в едно кафене, заповяда на Тит Жан да се погрижи за багажа, а сам се запъти към „Боньор“. Камериерът се ужаси, когато господарят му нае кон и заяви, че ще измине сам петте мили до плантацията, за да поръча карета и кола за багажа, но Рейнолд не му позволи да се меси. Намерението му беше да поговори с майка си на четири очи.

Тя седеше в дневната, чиито прозорци гледаха към градината. На масичката пред нея имаше табла с кафе, препечена филийка и сварено яйце, но вместо да закусва, тя преглеждаше вестника. Очевидно беше чула, че някой идва, защото вдигна глава веднага щом Рейнолд влезе. Вестникът се плъзна от ръката й и тя скочи от мястото си.

Майка му беше една от жените, които ставаха по-красиви с напредването на възрастта. Блестящата й кестенява коса беше все така гъста. Само на слепоочията се виждаха няколко сребърни кичурчета. Стройна като младо момиче, тя се движеше, мислеше и говореше с младежка бързина. Овалното й лице беше чисто и ясно, тънките линии около очите и устните издаваха по-скоро човешка топлота, отколкото застаряваща женственост. Когато го бе родила, тя беше едва на шестнадесет години, следователно сега беше на петдесет. Изглеждаше много по-млада, въпреки черните дрехи, които не беше престанала до носи след смъртта на мъжа си.

Рейнолд направи няколко крачки към нея и спря. Майка му протегна ръце, той ги улови и ги поднесе към устните си. После я прегърна и я завъртя във въздуха. Чашите и чинийките по масата затракаха протестиращо.

Майка му се засмя, освободи се от прегръдката му и приглади изплъзналата се от кока й къдрица.

— Сигурно си дошъл с парахода. Чух свирката му. Закусил ли си?

Това беше толкова типично за нея. Рейнолд се усмихна сърдечно.

— Още не. Останах в града само колкото да се погрижа за придружителите си.

— Значи наследницата ми идва да ни погостува — прошепна безизразно майка му и лицето й побеля.

— Точно така.

— Всъщност, тя няма да бъде гостенка, а домакиня — поправи се горчиво мадам Маргарет Дюло. Тя обърна гръб на сина си, отиде до прозореца и се загледа към градината.

— Да. Ще ми помогнеш ли, мамо?

Нещо в гласа му я накара да се обърне.

— Смяташ ли, че е необходимо? След онова, което чух от Дебора, останах с впечатлението, че си решил да увиеш жена си в копринен пашкул.

— Какъв ти пашкул? Не мисля, че би било подходящо. — Рейнолд изгледа изпитателно майка си.

— Не мога да ти отговоря, защото не я познавам. Но ако я затвориш тук, тя може да разкъса мрежата на златната клетка.

— И да ми я натъпче в устата? — предложи колебливо той. — Това ли е, за което мечтаеш, или само се опасяваш да не се случи?

Мадам Дюло вдигна вежди.

— Какво значение има това? Аз няма да се намесвам в твоите работи. Жени, които са изгубили мъжа си и с него смисъла на живота си, са набедени, че постоянно се намесват в делата на децата си. Аз обаче съм твърдо решена да не се възползвам от положението си на тъгуваща вдовица. Ще се държа настрана от всичко, което те засяга.

— Браво на теб — поздрави я горчиво той. — С едно изречение успя да ме укориш и да ме отхвърлиш. Това ли е, което наистина мислиш?

Майка му стисна устни.

— Моля те, не опитвай с номера, които си взел от мен.

— Тогава не говори глупости. Върви в манастир и тогава може би ще повярвам, че имаш намерение да ме оставиш на мира. Но докато си тук, знам със сигурност, че всеки ден ще слушам лекции колко ми липсва деликатност в съпружеския живот и ще ми се задават постоянни въпроси за здравословното ми състояние.

— Е, добре, признавам, че се тревожа за теб — съгласи се майката и вирна упорито брадичка. — Онова, което наистина ме интересува, е дали съществува възможност бракът да ти донесе, ако не щастие, то поне душевен мир.

— Не знам. — Рейнолд усети как по гърба му се стича пот. Главата му бучеше.

— Това означава ли, че темпераментът и дързостта ти са те вкарали в положение, което е станало непредвидимо и неконтролируемо? — Маргарет се усмихна иронично. — Наистина съм изненадана.

— Ако искаш да ми дадеш да разбера, че поведението ми е дръзко и покварено, спести си усилията. Вече чух всичко това.

— Жена ти ли ти го каза? — учуди се мадам Дюло.

— Да, заедно с още много подобни „ласкателства“.

— И въпреки това остана при теб? — Майката огледа изпитателно сина си и едва сега забеляза тъмните сенки под очите му.

— За щастие — установи с известно доволство той — тя не знае къде другаде би могла да отиде.

Мадам Дюло посегна към сребърната кана и наля на сина си чаша кафе. След като му я подаде, взе една препечена филийка и отхапа едно крайче. Изтри устата си и проговори замислено:

— Вероятно жена ти е много красива.

Рейнолд изкриви уста в усмивка, без да вдигне поглед от тъмната повърхност на кафето.

— Руса като ангел.

— Дебора казва, че въпреки лошите навици на баща й тя е истинска лейди.

— Има отлично държание, приятен глас и буден дух. Обмисля внимателно онова, което казва, не клюкарства и се въздържа от лични забележки.

— Освен това е достатъчно хитра да те накара да се застъпиш за нея. Щом е олицетворение на чистота и добродетел, защо те е изпратила да кажеш някоя добра дума пред мен? — попита хапливо майката.

— Не ме е изпратила тя. Моя идея беше да дойда пръв и да те подготвя за пристигането й.

— Аз съм вдовица, скъпи синко, не съм инвалид. Уверявам те, че напълно съм в състояние да преживея една-две изненади. Освен това все още забелязвам кога искат да ме накарат да почакам със собствената си преценка.

Рейнолд кимна решително.

— Тук не става въпрос за преценка, а за предразсъдък. Не бих се изненадал, ако посрещнеш с отвращение дъщерята на Едмънд Крю, и изобщо не си дадеш труда да я опознаеш. Това би било голяма грешка.

— Грешка, която ти вече си допуснал?

Рейнолд се поколеба, после с усмивка призна:

— Имаш право.

— Значи искаш да се сприятеля с нея, да не й създавам неприятности, дори да й отстъпя мястото си? Искаш да се отнасям към нея като към някое невинно, закриляно момиченце, което си довел в къщи като любима невеста?

— Би било много мило от твоя страна. — Лицето му не издаваше вълнението му.

— Аха. А после може и да се съюзя с нея срещу надутия тип, който е виновен за неловкото ни положение.

— Трябва само да ме наругаеш за безбройните ми пороци и тя няма да има от какво да се оплаква.

Майката смръщи чело.

— Толкова ли е лошо? Какво си направил?

Рейнолд я погледна сериозно, но не отговори.

— Още ли не се е опитала да те удуши, докато спиш? — попита иронично мадам Дюло.

— Тя действа много по-деликатно.

Часовникът на камината удари кръгъл час. Петлите в двора поздравиха с песен новия ден. Уханието на прясно кафе и печен хляб се усили.

— Поздравления — рече мадам Дюло. — Ако си имал намерение да събудиш любопитството и съчувствието ми, значи си успял. Много ще ми е интересно да видя новата господарка на „Боньор“. Иди да я доведеш.

Конят, който Рейнолд оседла за обратния път до града, беше млад вран жребец с три бели копита. Той беше любимото животно на Жерар Дюло и се отличаваше с буен нрав. През цялото време изразяваше отвращението си от късата юзда, а после и от бавния тръс край каретата, като отмяташе глава назад и непрекъснато подскачаше встрани.

Конят мечтаеше за устремен галоп през поляните и Рейнолд го разбираше, но чувството за дълг и традицията не му позволиха да напусне мястото си до каретата.

Персоналът на „Боньор“ го посрещна с голяма почит и той се почувства като завръщащ се крал. Знаеше обаче, че е необходимо всеки мъж и жена да видят новата му съпруга, да я одобрят, да й дадат благословията си.

Когато наближиха къщата, камбаната заби, за да извести за пристигането им. Всъщност, повечето слуги вече знаеха какво предстои. Входното стълбище беше обкръжено от тъмните, усмихнати лица на полските работници, докато домашните прислужници се бяха наредили според ранга си на стъпалата.

Рейнолд се запита какво ли чувство вълнува Анжелика при вида на новия й дом, дали той отговаря на очакванията й, дали тя го вижда със същите очи като него. Дали виждаше прясно окосената трева под зелените дъбове, виещата се алея, в края на която се издигаше удобната стара къща с отделно крило за кухнята и жилищата на прислугата? Виждаше ли къщичката на надзирателя и малката болница, оборите и хамбарите, перачницата, ковачницата, местата за опушване на месо, яслите за добитъка и далечните колиби на робите, всички прясно варосани? Виждаше ли богатата реколта от захарна тръстика по просторните поля, която се полюшваше в знак на поздрав? Разбираше ли с колко грижовност и любов е създадено всичко това?

Дали разбираше, че плантацията е станала такава благодарение на грижите на починалия собственик, който бе обичал с цялото си сърце земята, дома и семейството си? Жерар Дюло работеше неуморно, за да направи дома си красив и удобен, земята да бъде разорана и да дава добра реколта, а всички, които живеят в плантацията, да са здрави и весели.

В добрите и в лошите години се изискваха голяма съвестност, особено внимание и постоянни разходи, за да се запази всичко в добро състояние. Освен това имаше нужда от време. В „Боньор“ бяха живели поколения от семейство Дюло и всички бяха проливали потта си над тази земя, за да я облагородят.

Дядото на Жерар, Пиер Дюло, за когото вторият му баща разказваше с удоволствие в дългите зимни вечери, бил необуздан по-малък син на дребни благородници. След като завързал любовни отношения с метресата на един министър на Людовик XV, той бил арестуван и заточен в Луизиана. Заживял добре в чуждата страна и много скоро бил назначен за надзирател в една плантация. След известно време се оженил за дъщерята на един земевладелец, който притежавал обширни земи по брега на реката. Момичето получило като зестра част от земите и готова къща. Младата съпруга засадила дъбовете покрай входната алея, като изсипала жълъдите от украсената си с рюшове престилка. Пиер Дюло свършил останалото.

Бащата на Жерар и самият Жерар последвали примера на Пиер. Планирали, обмисляли и работели по ризи заедно с простите селяни, за да построят нещо трайно, за векове. Това, че мястото, за чието усъвършенстване бяха вложили труда си поколения, бе загубено при игра на карти, беше наистина нечувано.

Рейнолд обърна глава към жена си и забеляза, че тя го наблюдава. Лицето й беше сериозно, в погледа й се четяха тъгата и скромността на мадона. Даже да имаше чувството, че си идва в къщи, че е законен собственик на това прекрасно място, тя беше достатъчно учтива да го скрие.

Учтивостта и изискванията на доброто възпитание й позволиха да преживее без сътресения първия си час в новия дом. Рейнолд знаеше, че жена му не е студенокръвна, не е и повърхностна, защото усещаше колко е напрегната и как трепери вътрешно, докато той я водеше от полските работници към занаятчиите и чираците им, докато й представяше прислужниците в къщата, момчетата и момичетата от кухнята и градината и най-накрая иконома, камериерката на майка й и готвачката. Анжелика трепереше от напрежение, но завладя от първия миг сърцата на прислужниците, защото се усмихваше и удостои всеки с любезен поздрав и намери правилен отговор на всяка забележка.

Маргарет Дюло беше застанала пред входната врата, за да посрещне последна новата си снаха. Дебора изтича напред, прегърна майка си и застана до нея. Докато чакаха, през цялото време шепнеше нещо в ухото й. Когато Рейнолд и жена му застанаха пред тях, погледите на двете жени издаваха подозрителна бдителност.

— „Боньор“ ви посреща с добре дошла — проговори меко Маргарет Дюло и това учтиво, безлично изречение не издаваше особено въодушевление. — Надявам се, че новият ви дом ще ви хареса.

Анжелика се усмихна, но това беше само механично движение на устните.

— Много сте мила — отговори учтиво тя, без да дава израз на чувствата си.

Маргарет вдигна вежди.

— Веднага съм готова да ви предам ключовете, но ми казаха, че сте била болна, а и пътуването вероятно ви е изтощило. Затова не бих желала да ви товаря допълнително с отговорността за такова голямо имение.

— Напълно сте права — отговори със съвършено спокойствие Анжелика. — Сигурна съм, че след няколко дни ще бъда много по-добре. Мисля, че тогава ще успеем да уредим тези неща без излишен шум и церемонии.

Рейнолд се вслушваше внимателно в учтивата размяна на думи и по гърба му лазеха студени тръпки. Веднага щом стана възможно да се намеси, той поведе жена си към крилото, в което бяха личните му покои, състоящи се от спалня, тоалетна стая и салон. Остави я да надзирава разопаковането на багажа и изчезна в обора.

Дългото, ниско помещение ухаеше на сено и коне. Рейнолд смръщи нос от хапещата миризма на амоняк, застана насред пътеката и си отбеляза, че трябва да поговори сериозно с ратаите за онова, което ще ги сполети, ако не почистват боксовете редовно и основно.

Спокойствието на обора се пренесе и върху него. Чу цвиленето на един кон, който се радваше на порцията овес, долови пръхтенето на друг, свел глава над ведрото с вода. Не чу само приближаването на една от домашните котки.

Котето спря в рамката на отворената врата, обляна от златна светлина, и измери господаря си с безжизнени очи. После се настани удобно в една купчина слама, вдигна лапичка и започна да се ближе.

Рейнолд я заобиколи с усмивка и тръгна да обикаля боксовете, като плъзгаше ръка по ниските врати и усещаше неравностите по дървото. Когато им станеше скучно, конете започваха да гризат вратите на боксовете си. От време на време той спираше и погалваше някоя любопитно вдигната глава или почесваше внимателно наостреното ухо. Повечето коне бяха в добро състояние, въпреки мръсотията и отпадъците, които се трупаха по ъглите.

Дали Анжелика щеше да му позволи да й избере кон? Ако предпочетеше да си избере сама, той щеше да й представи само най-добрите животни, за да няма от какво да се срамува.

Вече беше чул от устата й, че непрекъснато манипулира хората. Тя беше права, но не беше само това.

Изведнъж Рейнолд си припомни миналата вечер, когато Анжелика лежеше в обятията му топла и нежна, но побърза да прогони тази мисъл. Обърна се, облегна гръб на една греда и се загледа смръщено в златистите прашинки, които танцуваха в кръга светлина.

Нещо в реакцията й го беше смутило. Не че беше хладна или не го желаеше. Всеки път, когато той протягаше ръка към нея, тя се сгушваше в обятията му съвсем естествено. Невинността й също не беше от значение, напротив, това го възбуди допълнително, а и всеки любовен акт я отдалечаваше от свенливостта на девственицата. Не, липсваше й нещо друго, не толкова видимо. Тя беше готова да се люби с него, извиваше се като змия в ръцете му, но от устните й не излизаше нито звук. Не избягваше нежностите му, но не го молеше да я люби. Кожата й пламтеше, сърцето й биеше, в мига на оргазма ръцете й се вкопчваха отчаяно в гърба му, но никога не отваряше очи и не го поглеждаше. След това оставаше неподвижна и се заглеждаше някъде в празното пространство. Ръцете й милваха белезите по гърба му, сякаш бяха зърна на броеница, но тя не се сгушваше в него и не търсеше близостта му, за да заспи.

Мълчалива, винаги мълчалива. Мълчанието й беше част от онова, което му създаваше трудности. Сладката, омагьосваща предварителна игра и гръмотевичният катарзис на любовния акт бяха чудеса, които тя пазеше за себе си. Струваше му се, че се затваря в преживяванията си, че не го допуска в душата си, че не е способна да сподели тези мигове с него. Може би не беше способна да дели с никого.

Той беше виновен. Какво друго би могъл да очаква? Анжелика му нямаше доверие.

Вероятно белезите по гърба му я отблъскваха. Те й припомняха неща, които я плашеха.

А може би той очакваше твърде много от този съвсем не идеален брак. Може би проблемът беше в това, че тя не го обичаше, че не беше в състояние да го обича.

Дали щеше да го обикне, ако нещата бяха протекли другояче, ако той не бе прибягнал до сила, за да осъществи плановете си за отмъщение. Когато за първи път спа с него, тя го обичаше. Той помнеше всяка подробност. Това беше част от самоналоженото му и превърнало се в мания наказание — да помни всичко.

Имаше и друго.

Тази сутрин на няколко пъти я изненада да го наблюдава. Погледът й събуди в душата му същите подозрения като шумът от стъпки в тъмна уличка. Първият му порив беше да извади шпагата си.

Опасността беше многолика и той се беше научил да разпознава повечето й форми. Инстинктът му подсказваше, че Анжелика представлява нов вид опасност, макар че мозъкът му отказваше да го възприеме.

Какво ставаше с нея? Дали обмисляше плановете си за отмъщение? Дали вече беше започнала да му отмъщава?

Това беше много вероятно. Тя беше реагирала на признанието му различно от очакванията му. Пристъпи на ярост, сълзи или дори студено презрение: той беше подготвен за тези реакции и знаеше как да се справи с тях.

Вместо това тя даде израз на болката и гнева си, каза му мнението си за методите му и моралните му ценности, а после се примири със съдбата си. Не го заплаши да анулира брака, нито веднъж не спомена, че би могла да го прогони от „Боньор“, не предприе и най-малкия опит да постави под въпрос съпружеските му права. Усмихваше се, отнасяше се учтиво с него и поднасяше устата си за целувка.

Ако беше самодоволен и уверен в себе си, за какъвто очевидно го смяташе тя, той щеше да сметне, че нещата са уредени и че оттук нататък всичко ще върви гладко. Но той не беше такъв. И не мислеше така.

Анжелика не му позволяваше да надникне в сърцето и в мислите й, изключваше го от своя свят. А зад стената, която бе издигнала около най-интимната си същност, ковеше планове за отмъщение с дяволското спокойствие, присъщо на жените. Рейнолд го знаеше, усещаше го. Каквото и да замисляше тя, той трябваше да се подготви колкото се може по-добре.

Но щом още отсега жадуваше за отмъщение, какво ли щеше да направи, когато узнаеше, че и баща й, и Едингтън са живи и здрави? Не му се искаше дори да мисли за това.

Една толкова интимна неприятелка, това беше последното, което бе очаквал.

Битката предстоеше. Сигурно щеше да се радва, ако излезеше жив от нея. А ако загинеше, е, надали имаше друг човек, на когото би се предал с такава готовност като на Анжелика.

Изненада се, че едва сега осъзнава напълно този факт.

Нечия сянка падна през отворената врата и се простря чак до мястото, където беше застанал Рейнолд. Майкъл се появи на прага, спря за миг, за да свикне с полумрака, после закрачи бавно към приятеля си.

— Защо си се скрил тук? — попита развеселено той. — Всъщност трябва да кажа, че те разбирам.

— Имах нужда от кратко усамотяване.

Усмивката на Майкъл изчезна.

— Да си отида ли? Видях те да влизаш в обора и си казах, че не е лошо да разменим няколко думи насаме. Ако ти преча, веднага ще се оттегля.

Рейнолд въздъхна, прокара пръсти през косата си, после притисна тила си.

— Ти си винаги добре дошъл и го знаеш, иначе нямаше да си с нас в „Боньор“. За какво става дума?

Майкъл очевидно се чувстваше неловко. Той обърна гръб на приятеля си, пристъпи към един празен бокс, облегна се на стената и скри ръце в джобовете на панталона си. Впери поглед във върховете на обувките си, после рязко вдигна глава и изгледа решително събеседника си.

— Исках… — Той спря за миг, пое дълбоко въздух и започна отново: — Исках разрешението ти да ухажвам Дебора.

Рейнолд беше очаквал какво ли не, като се започне от поучения за задълженията на съпруга и се стигне до съобщението, че Майкъл ще се върне със следващия параход в Ню Орлиънс. Тази молба обаче не беше предвидил. Изненадата и подозрението придадоха рязък тон на гласа му:

— Защо?

— Познавам сестра ти, откакто беше малко момиче, видях я как израства и се превръща в прекрасна млада жена. През цялото време бях убеден, че нямам никакъв шанс. Семейството ти беше по-високопоставено от моето. Освен това мосю Дюло вероятно е имал свои планове за бъдещето й.

— Той се опита да й намери съпруг — възрази сухо Рейнолд, — но Дебора му заяви, че при нея тези номера не минават.

— Тя знае какво иска — отговори с мека усмивка Майкъл. — Смятах, че в сравнение с брат си ме намира ленив и лишен от честолюбие. Бях достатъчно добър, за да я науча да танцува валс или да се упражнява във флиртуване, но нищо повече. В последно време обаче стигнах до извода, по-точно Анжелика е стигнала до извода, че все пак имам някакви шансове.

— Анжелика значи — повтори мрачно Рейнолд. Струваше му големи усилия да остане равнодушен при споменаването на името й.

— Тя беше много мила и изслуша с готовност всичките ми проблеми и съмнения.

— Сигурен съм, че го е направила. Тя е олицетворение на дружелюбието.

Майкъл смръщи чело, сведе глава, но после отново погледна приятеля си право в очите.

— За бога, Рейнолд, не мога да те позная! Смятах, че ще се зарадваш да чуеш, че съм омагьосан от сестра ти, все едно искаш ли ме за зет или не.

— Мисля, че би ми било приятно да станеш мой зет — отговори тихо Рейнолд. — За съжаление не съм сигурен дали ухажването на сестра ми не е просто претекст, за да останеш по-дълго в близост до жена ми. Особено след като си я избрал за съветник по любовните въпроси.

Майкъл се изправи в целия си ръст. Лицето му пламна от нахлулата кръв и маслинената му кожа сякаш посивя. Устните му се опънаха в тънка линия.

— Стига толкова — проговори студено той. — Назови ми секундантите си. Още утре ще се дуелираме.

— Не.

— Да смятам ли, че отказваш, защото си ми приятел? — попита горчиво Майкъл.

— Не, просто в момента изпитвам отвращение към всяко по-голямо напрежение. Освен това съм сигурен, че и най-малката рана, нанесена ти от моята ръка, ще те направи герой и достоен за съчувствие, а аз отново ще бъда в ролята на негодника.

— А ако ти си този, който получи рана? — попита злобно Майкъл.

Рейнолд поклати глава.

— Тогава ще кажат, че съм получил онова, което заслужавам. Това важи и за двете дами, и за защитника им. — Той помълча малко и добави: — И в двата случая ще загубя аз. Затова отказвам да приема предизвикателството.

— Само те е страх, че ревността ще те заслепи дотолкова, че да ме раниш сериозно — обвини го Майкъл и вдигна юмрук.

— Боя се, че ще се изкуша, това е вярно. Ако го направя, почтеността изисква ти да ми отговориш със същото. Много ме е страх, че изкушението да ме убиеш и да направиш Анжелика вдовица е твърде голямо за теб.

— Ясно ми е, че имам същите права като теб — гласеше скованият отговор. След това обаче тонът на Майкъл се промени: — Всичко това са глупости, нали? Имам чувството, че най-много те е страх Анжелика да не присъства на дуела и да не види как убиваш. Нали така стана в Ню Орлиънс, когато прободе един от типовете, дето те нападнаха. Мисля, че предпочиташ тя да не вижда в теб негодника, който я отвращава с грубостта и жестокостта си.

— Ти май твърдиш, че съм влюбен в жена си? — попита хапливо Рейнолд. — Каква клевета! Или още по-лошо, какво кощунство! Може би дори трагично. Или комично? По-скоро второто, макар че никак не ми е до смях.

— И на мен — отговори сърдито Майкъл. — Щом знаеш какво е, разкажи го първо на Анжелика. И на нея не й е до смях.

С тези думи той се обърна рязко и излезе от обора.

Рейнолд стоя дълго загледан след него, размишлявайки за смъртта, дуелите и честолюбивите импулси. Замисли се за отмъщението и за това колко лесно беше мъжете да се настроят едни срещу други. В тази връзка се опита да разгадае природата на жените и техните отчасти почтени, отчасти убийствени наклонности.

Дали Анжелика вече беше намерила начин да избяга от него? Дали с нежни думи беше насъскала Майкъл срещу съпруга си с надеждата да го види мъртъв? За да направи това, тя трябваше да познава мотивите и чувствата на мъжа си, както ги познаваше той. Или още по-добре.

Не. Тя не притежаваше тази интуиция. Не беше и отмъстителна. Или може би все пак?

Не можеше да го мрази чак толкова. Или?

Рейнолд се обърна към стената и от гърлото му се изтръгна задавен вик. Вдигна ръка и удари с все сила дървения стълб, на който се беше облегнал. Дървото сякаш простена и Рейнолд притисна първо юмрук, после и горещото си чело към коравата повърхност, преди да затвори отчаяно очи.