Кони Мейсън
Черният рицар (9)

8

Огънят бумтеше весело в огромното огнище на залата, непрекъснато захранван с начупени мебели. След като се нахраниха, Рейвън, Дрейк и сър Джон седнаха пред пламъците на пейки, които някой беше измъкнал от кулата навън. Валеше проливен дъжд, гръмотевици разтърсваха небето, вятърът се промъкваше през цепнатините в зида и Рейвън трепереше въпреки пращящия огън и топлото наметало. Сър Джон се беше върнал преди малко от селището мокър до кости, но в добро настроение независимо от окаяния си вид.

Селцето се бе сгушило в подножието на стръмния бряг, на който беше кацнала кулата. Джон каза, че селяните очаквали новия господар на замъка, а него приветствали много сърдечно. Веднага впрегнали една каруца и всяко семейство подарило част от вечерята си, за да нахранят новия господар и хората му. По време на краткото си пребиваване в селцето Джон успял да наеме неколцина мъже и жени, които с най-голяма готовност се съгласили да служат при Черния рицар. Обещали да посрещнат лорд Дрейк рано на другия ден с полагащите се почести.

— Време е да си починем — каза изведнъж Дрейк, прекъсвайки мислите на Рейвън. — Стаята не е годна за живеене, милейди. Трябва да спиш някъде другаде, докато дойдат слугите от селото и почистят покоите ти.

Рейвън отвори очи и набръчка нос с погнуса.

— На пейката ще ми е добре.

— Не мисля така. Има едно по-добро място. Утре сламениците ще бъдат изхвърлени и сменени с нови, а тази вечер сър Джон и аз ще спим при хората във войнишките помещения. Ти легни тук, в залата.

— Не! — извика тя така решително, че Дрейк я погледна изкосо. — Искам да кажа, не смея да оставам тук сама — изрече тя, отправяйки му плах поглед. — Тук е… страшно.

— Няма от какво да се страхуваш — увери я Дрейк.

— Остани с нея — посъветва го сър Джон, като усилено се мъчеше да прикрие многозначителната си усмивка. И се изправи. — Лека нощ.

— Съжалявам — каза Рейвън, поглеждайки подир сър Джон. — Недей да оставаш заради мене. Сигурна съм, че ще ти е по-удобно в казармите. Аз ще съм добре на пейката.

— Няма да е необходимо — каза Дрейк. — Разгледах някои от стаичките оттатък и казах на Евън да почисти една от тях от паяжините. Те първоначално са били предназначени да подслоняват важни гости. Всички са достатъчно широки, във всяка има голям одър. Ела, ще ти ги покажа.

Рейвън го последва неуверено. Странни сенки танцуваха по опушените от дима стени на голямата зала, създавайки чудовища, които, разбира се, бяха само плод на собственото й въображение, но мисълта да се затвори в някаква малка стаичка, в сърцето на мрачната руина, никак не й харесваше.

Стаята наистина не беше чак толкова лоша, колкото си я бе представила, реши Рейвън, след като разгледа подробно доста голямото помещение. Изглеждаше сравнително чиста, не забеляза и следи от животни. На одъра имаше сламеник, а вързопът с дрехите й лежеше на пейката.

— Това добре ли е? — запита Дрейк, оглеждайки критично малката стая.

— Да — потвърди Рейвън. — Има ли къде да се измия най-напред?

— В кладенеца има вода, Евън ти е донесъл. Ето я тук, във ведрото до пейката. Тук е имало и завеса, за да се скрие човек и да се измие, но тя отдавна е изгнила. Аз ще се измия навън, за да можеш да останеш насаме.

— Благодаря ти — каза меко Рейвън. — Нали ще се върнеш?

Той я погледна замислено.

— Да. Ще спя на пейката пред огнището. Няма да те оставя сама.

Рейвън въздъхна облекчено. Може би на дневна светлина този изоставен, брулен от ветровете, замък щеше да изглежда по-приветлив. В ума й се мярна неясната мисъл дали тук не бродят призраци, после се изсмя на собственото си, развихрено от страха, въображение.

Дрейк се обърна и излезе. Когато стъпките му заглъхнаха, тя намери ведрото с водата и извади от вързопа си мека кърпа и чиста риза. Изми се бързо, подсуши се и се преоблече. После се качи на одъра и легна на сламеника.

Потръпна, смразена от влагата, която струеше от каменните стени. Годините запустение бяха прогонили всякакво очарование, което кулата някога е имала. Благодарна за подплатеното си с кожа наметало, невероятно изтощена, Рейвън се сви на кълбо и тутакси заспа.

Когато се върна след малко, Дрейк погледна към Рейвън и видя, че тя спи дълбоко. Плъзна погледа си по нея, питайки се дали знае колко много я желае. Изруга тихо, обърна се и се излегна на пейката пред огъня. Навярно беше заспал веднага, защото следващото нещо, което осъзна, бе, че лежи на пода сред остатъците от изгнилите сламеници с доста голяма подутина на главата. Изруга сърдито и се опита да се намести отново на пейката. Нямаше смисъл. Или тя беше много тясна, или той беше много едър. Може би и двете, помисли си Дрейк примирено.

Ако не беше обещал на Рейвън, че ще остане с нея, щеше да отиде при своите хора във войнишките помещения. Те се бяха погрижили доста добре да ги почистят и според него там щеше да му е много по-удобно, отколкото на пейката, където отново се беше сместил. Погледна с копнеж към нишата, където спеше Рейвън, и реши, че не е честно тази нощ само тя да спи удобно. Одърът беше достатъчно широк за двама и нямаше да им е трудно да се сместят.

Внимателно, за да не я обезпокои, той я премести към стената, за да освободи място за себе си. После седна на одъра, свали дрехите си, повдигна крайчеца на наметалото и се плъзна до Рейвън. Обгърна го сладката вълна на нейната топлина и той се сгуши по-близо, наслаждавайки се на усещането. Обви ръка около нея и я притегли в прегръдките си. Усмихна се, когато тя не помръдна. После нещо проблесна в мисълта му — само една тънка ленена риза го отделяше от прелестното тяло на Рейвън.

Внимателно пъхна ръка и обхвана гърдата й, която изпълни дланта му. Леко я притисна. От устните й се откъсна лека въздишка, тя изви гръб назад, притискайки гърдата си към неговата длан. Окуражен, Дрейк позволи на пръстите си да обхванат зърното й. Рейвън отново въздъхна и това отприщи страстта на Дрейк. Вече никаква съпротива не би била в състояние да го спре. Погали елегантната линия на талията й, съблазнителното възвишение на хълбоците, нежната извивка на бедрото й.

Когато достигна края на ризата й, той внимателно го повдигна нагоре, чак до кръста. Ръката му се спря на голия й корем. В гърлото му се надигна стон, който почти го задуши. Отхвърляйки всякаква предпазливост, той плъзна пръстите си към къдравото гнездо там, където се срещаха бедрата й, и обхвана венериния й хълм. Топлината и тежкият й женствен аромат почти го задушиха. Необходимостта да я опознае по-отблизо избухна като остра болка вътре в него. Без да се вслушва във вътрешния си глас, който го предупреждаваше, Дрейк раздели венчелистчетата на нейната женственост и пъхна пръст във влажния му център. Рейвън отвори очи и рязко подскочи.

— По дяволите, Дрейк! Какво правиш?

— Има достатъчно място за двама на одъра, а пейката беше много тясна за мене.

Рейвън му хвърли вбесен поглед.

— Махни си ръцете от мене, милорд. Не съм ти позволила да ме докосваш.

— Не мога да спра — прошепна Дрейк и я притисна отново на сламеника.

Задържайки я на място с тежестта на тялото си, той отново плъзна пръста си в нея. Рейвън въздъхна, но този път не се отдръпна. Пръстът му продължаваше да се движи. Едно почти незабележимо размърдване на хълбоците й му даде необходимото насърчение и той пъхна още един пръст.

— Дрейк, моля ти се, не можеш да правиш това.

— Само ме погледни.

Двата пръста започнаха да се движат заедно, в бавно, разтягащо движение, което предизвика стреснатия й вик. Тя подскочи:

— О… Дрейк… не…

— Разтвори се за мене, сладка Рейвън.

Той наведе глава към гърдите й, започна да смуче зърната й през ризата, а пръстите му продължиха любовното мъчение там долу. Със свободната си ръка той отвърза връзките на ризата й и я разтвори, откривайки прекрасните възвишения на гърдите й. Налапа едното зърно и го засмука силно.

Рейвън сякаш полетя тъй високо, че я беше страх, че никога няма да се върне на земята. Внезапно устата му се сключи върху зърното й, като ту го дразнеше с език, ту я успокояваше нежно. Когато спря, й се искаше да изкрещи високо в знак на протест. Тогава той вдигна глава и намери устата й, впи се в нея в изгаряща целувка, а езикът му се промъкна жадно между зъбите й.

Неговият вкус и аромат спряха дъха й и тя едва не припадна. Вкусваше го с език, поглъщаше го с порите си, докато той я увличаше все по-надълбоко в мрежите на своята съблазън. Рейвън достигна до върха леко и неочаквано. Нарастващата настойчивост на пръстите му, които се движеха в нея, заедно със страстните целувки, освободиха бурната й реакция. Тя потрепери и извика, вкопчвайки се в раменете на Дрейк, докато пропадаше стремглаво в бездната на неизразима наслада. Почувства се изчерпана, обладана, напълно негова.

Съзнанието й се връщаше бавно. Рейвън чувстваше хълбоците на Дрейк да се опират в нейните, усети твърдата издатина на члена му, която се притискаше в корема й, и когато осъзна какво бе позволила да направи той с нея, все едно някой я поля със студена вода. Когато той се приготви да влезе в нея, тя се възпротиви яростно.

— Не! Не бива.

Той започна да навлиза съвсем бавно.

— Позволи ми да ти доставя удоволствие. Не заслужавам ли и аз удовлетворение? Изгарям за тебе, скъпа. Никой мъж не се е стремил така към жена, както аз към тебе.

Гласът му беше глух и възбуждащ. Рейвън почувства как омеква и се извива под него, но се противеше на изкушението на греховно умелите му ръце и горещата му уста. Ставаше й ясно как Черният рицар печели репутацията си сред жените. Кой можеше да му устои? Дрейк беше първият й любовник, затова нямаше с кого да го сравнява, но интуитивно знаеше, че никога няма да намери друг като него.

Имаше една много важна причина, поради която Рейвън не искаше Дрейк да проникне в нея. Тя се страхуваше, че може да зачене. Беше омъжена за Уолдо и Дрейк не можеше да се ожени за нея дори да искаше. Детето й, ако имаше дете, щеше по закон да принадлежи на Уолдо, нещо, което тя не би понесла.

Гласът му пресекваше от желание.

— Рейвън… пусни ме, мила.

— Не мога, Дрейк, не бива — изхлипа Рейвън.

Дрейк изстена и се надигна от нея. Проклятията, които промълви през зъби, показваха колко е разочарован и самотен, но тя остана глуха за мъката му.

— Друг път, Рейвън — зарече се тогава Дрейк. — Скоро — прибави той с глас, натежал от обещание.

Проклета да е, помисли си Дрейк, докато се обръщаше с гръб към нея. Проклета да е заради тази своя красота и заради упоритостта си. Проклет да е самият той, защото не я взе тогава, когато я искаше така отчаяно.

Рейвън се сви колкото можеше по-близо до стената, неспособна да се отпусне, докато не чу тежкото отмерено дишане на Дрейк. Дори след като той заспа, тя беше прекалено неспокойна и не можеше да се отпусне. Беше сънувала приятни неща, греховни неща, после се събуди внезапно и откри, че ръцете на Дрейк са върху нея. Той знаеше как точно да накара тялото й да полети и тя като кукла на конци му се беше подчинила. Но защо не можеше да го мрази?

Рейвън с усилие откъсна мислите си от мъжа, който спеше до нея. Ехото от светкавиците, които се гонеха по небето, и звукът на падащите дъждовни капки накрая я приспаха.

Когато Рейвън се събуди на следващата сутрин, бурята беше почти отминала. Мястото до нея беше празно и това, неизвестно защо, я разтревожи. Беше се събуждала няколко пъти през нощта и всеки път успокоена намираше Дрейк свит до нея, а топлината му прогонваше студа.

Гласове, идващи отвън, накараха Рейвън да се измъкне от леглото. Тя стана и се облече набързо, нетърпелива да разбере причината за тази глъчка. Изведнъж вратите на залата се отвориха и вътре нахлуха потоци светлина. Заедно с тях вътре нахлу истинска армия от мъже и жени. Рейвън излезе от нишата и ги поздрави.

— Ние сме от селото, милейди — изстъпи се напред един от тях. — Лорд Дрейк ни каза какво да правим, преди да тръгне за Байдфорд, за да наеме каменоделци и работници. Радваме се да посрещнем господаря на замъка в неговия дом.

— Добре дошли — каза Рейвън усмихната. — Аз съм милейди Рейвън. Както виждате, замъкът години наред е бил запуснат и е страшно мръсен. Където и да погледнете, все е същото.

— Да, знаем колко време мина, откакто последният ни господар живееше в Уиндхърст. Аз се казвам Болдър, милейди.

— Добре, Болдър, ти ще ръководиш останалите.

Тя огледа лицата, грейнали приветливо срещу нея, и запита:

— Сред вас има ли готвачка?

Една пълничка жена на средна възраст излезе напред.

— Да, милейди. Аз съм Марго, най-добрата готвачка в селото — каза тя с гордост. Издърпа пред себе си едно приятно момиче. — А това е Джилда, дъщеря ми. Може да я вземете за ваша камериерка.

Рейвън не знаеше дали Дрейк ще позволи тя да има камериерка, затова просто благодари на Марго и каза, че по-късно ще говори с Джилда за нейните задължения.

— Междувременно, Марго, моля те, огледай кухнята и кажи на Болдър какво е необходимо, за да бъде там всичко наред. Лорд Дрейк скоро ще се върне с работниците и ще поправят каквото трябва.

Болдър, който очевидно прие много сериозно положението си, разпредели задачите. Хората направиха по един неумел реверанс и се оттеглиха да си вършат работата. Болдър излезе веднага след тях.

— А, ето ви и вас, милейди Рейвън.

Рейвън посрещна сър Джон с усмивка.

— Добро утро, сър Джон.

— Добро утро, милейди. Лорд Дрейк отиде до Байдфорд, преди да се събудите. Аз самият също скоро тръгвам.

— Какво ще правите? — полюбопитства Рейвън.

— Ще набирам наемници и рицари за войската на лорд Дрейк.

— Разбирам — отвърна Рейвън.

Ясно й беше, че Дрейк се нуждае от още хора. Той очакваше Уолдо скоро да нападне Уиндхърст, а малката му войска не можеше да се мери с онази, която Уолдо щеше да доведе със себе си. Тя се молеше дано Уолдо да не дойде, преди Дрейк да се е приготвил.

— Да. Това не е трудна задача. Хората смятат за привилегия да се бият под знамето на Черния рицар. За по-малко от месец ще се върна с достатъчно опитни бойци в служба на Черния рицар.

Дрейк се върна от Байдфорд късно вечерта и доведе каменоделци и цял куп работници. Те дойдоха в две яки селски каруци, които той беше купил, едната пълна със сечива, брашно и други запаси, бира и предмети, които според него щяха да бъдат полезни за Рейвън.

В следващите дни Рейвън имаше много работа. Беше почти щастлива от това, да наглежда преобразяването на залата, всекидневната и спалните. Собствените й стаи много й харесаха, когато всичкият боклук и мръсотията бяха остъргани от тях. Само два дни след като пристигнаха, всеки ден започнаха да идват мебели и други полезни вещи. Рамки за легла с въжени поставки за дюшека и дебели пухени дюшеци, гърнета, тави и приспособления за готвене и печене, голяма медна вана за къпане, спални чаршафи и всичко необходимо за техния комфорт.

Работата по стените започна незабавно. Дърводелците започнаха да майсторят пейки, маси и столове за залата и спалните. Не минаваше ден в кулата да не дойдат занаятчии да си предложат услугите или да продават изработените от тях предмети.

След две седмици залата беше неузнаваема. На пода имаше нови, свежи рогозки и от смрадта, която бе погнусила Рейвън, не бе останала и следа. Стените бяха варосани и окичени с красиви килими. Новоиздялани маси и пейки блестяха с политурата си, огнището изпускаше ароматен дим. Кухнята беше бързо ремонтирана и под ръководството на Марго от нея излизаха прости, но вкусни ястия. Развитието на нещата харесваше на Рейвън и тя започна да гледа благосклонно на Уиндхърст.

През тези трескави дни Рейвън рядко виждаше Дрейк. Той спеше в стаята на северната кула, далече от всекидневната, и повечето време го нямаше, защото ръководеше работниците и се упражняваше с хората си в задния двор. Понякога, когато бяха в една стая, тя чувстваше горещия му поглед върху себе си и по врата и полазваше странно гъделичкащо усещане. Не беше равнодушна към присъствието му и той знаеше, че тя изпитва същото привличане, което непрестанно ги водеше до сблъсък.

Една слънчева сутрин Рейвън отиде на разходка до стръмния бряг да погледа вълните, които се разбиваха в брега. Обичаше начина, по който бялата пяна покриваше скалите долу, обичаше и оглушителния звук на разбиващите се вълни. Никога преди не беше виждала морето и то я омайваше.

С времето Рейвън започна да усеща разлика в отношението на селяните към нея. Разбираше, че положението й в замъка и връзката между нея и Дрейк не са ясно определени и че някои от младите момичета виждаха в нейно лице съперничка за чувствата на Дрейк. Макар че Рейвън беше взела Джилда за своя камериерка, привлекателното момиче не криеше, че харесва ужасно Дрейк.

Една слънчева сутрин Рейвън помоли Джилда да събере чаршафите от нейната стая, да ги изпере и да ги простре да съхнат. Джилда й хвърли враждебен поглед, явно пренебрегвайки молбата й.

— Джилда, чу ли ме? — повтори Рейвън молбата си и получи в отговор безразлично свиване на рамене.

Джилда погледна снизходително Рейвън.

— Не съм длъжна да ви се подчинявам. Вие не сте господарката на замъка. Получавам заповеди от лорд Дрейк. Вие нито сте му жена, нито сте му любовница.

Рейвън погледна разтревожено Джилда.

— Какво каза?

— Чухте ме, милейди. Знам, че лорд Дрейк не ви иска в леглото си, защото спите сама в стаята си. Не знам какви са ви отношенията, но ви уверявам, милейди, че лорд Дрейк не спи сам. — Тя започна да се перчи пред Рейвън, издувайки внушителната си гръд.

— Негова милост е страстен мъж — каза Джилда. Обърна се да си върви, после отново се извърна, за да хвърли последно предизвикателство към Рейвън. — Ако искате дрехите ви да са чисти, милейди, изперете си ги сама.

Рейвън никога не беше преживявала подобно унижение и хвърли вината за това върху Дрейк. Господарят на замъка официално не я беше натоварил с грижата за домакинството. Тя сама беше поела задължението да следи всичко в замъка да върви както трябва. Чувстваше, че не може да не го прави, защото му дължеше много. Не беше никак лесно да я пази от Уолдо, а поемайки това задължение, Дрейк подхвърляше на риск собствения си живот.

Мислите й толкова я смутиха, че не забеляза кога Дрейк е влязъл в залата.

— Какво те притеснява, милейди?

Рейвън подскочи.

— Дрейк, изплаши ме.

— Нищо чудно, беше се зареяла надалеч. — Красивото му чело се набръчка. — Какво те притеснява?

Точно тогава в залата влезе Джилда, видя Дрейк и се насочи към него, изпъчила гърдите си напред в явна подкана.

— Бира, милорд?

— Не, Джилда, благодаря.

Дългите тъмни мигли на Джилда трепнаха, подканата й беше по-скоро неуловима. С разлюлени хълбоци тя се отдалечи, но не толкова, че да не вижда Дрейк.

— Не ми харесва, когато твоите селяни се отнасят с неуважение към мене — изшептя Рейвън. — Знам, че нямам никакво определено положение в дома ти, но презрителното отношение на Джилда ми идва малко прекалено.

Очите на Дрейк се разшириха и той обърна глава, за да погледне Джилда. Джилда му отправи горещ поглед и гордо разкопча още едно копче на и без това голямото си деколте.

— Трябва да поговорим, Дрейк — каза Рейвън, смутена от явното предизвикателство на Джилда.

— Никога не ми е идвало наум, че ще се отнасят към тебе другояче освен с най-голямо уважение — каза намусено Дрейк. — Ще поговоря със слугите.

Рейвън видя, че Джилда ги наблюдава, и се обърна.

— Не можем да говорим тук. Няма как да сме насаме в залата. — Тя го хвана за ръката. — Ела с мене във всекидневната. Там никой няма да ни безпокои.

Дрейк я последва по тясната каменна стълба, без да протестира. Рейвън чувстваше вбесения поглед на Джилда, но не й обърна никакво внимание. Влезе във всекидневната, затвори тежката врата и се облегна на нея, като му отправи обвинителен поглед.

— Не си добре осведомена. Не съм вземал жена в леглото си, откакто дойдохме в Уиндхърст — настоя той.

Рейвън застина на място.

— Джилда каза…

— Тя лъже. Защо вярваш на Джилда? — Той изглеждаше смаян и Рейвън почувства внезапна вина.

— Ти си мъж, Дрейк. Никога не съм очаквала да водиш целомъдрен живот.

Той скъси разстоянието помежду им и обгърна лицето й в огромните си длани, карайки я да почувства неговата сила и собствената си крехкост.

— Нито пък възнамерявам да го правя, Рейвън.

После прилепи устните си към нейните, топли и твърди, те я искаха. Рейвън не се отдръпна, макар да знаеше, че трябва. Беше омъжена жена — омъжена за мъж, от когото се страхуваше и когото мразеше. Езикът на Дрейк се вмъкна леко в устата й и започна да я гали, излизайки и влизайки отново. Гореща влага се събра между бедрата й, забранена влага. В един момент на просветление тя разбра, че трябва да спре, преди да е станало прекалено късно, но вместо това се вкопчи в мускулестите му ръце и му върна целувката.

— За какво искаш да говорим? — прошепна той току до устните й.

Ръцете му отпуснаха лицето й и се спуснаха надолу по тялото й, като леко я галеха, успокояваха и привличаха. — Какво? Кажи ми…

— Аз… ние…

Ръцете му обхванаха ханша й, стиснаха го здраво, плъзнаха се и намериха нейната женственост през дрехите. Рейвън потрепна, внезапно отмаляла, и го пожела силно. Ръцете му я възбуждаха неимоверно, подлудяваха я от желание. Той продължи да гали през дрехите, докато коленете й започнаха да треперят и тя разбра, че желанието й да се съпротивлява на Черния рицар е изчезнало.

Рейвън отчаяно се вкопчи в раменете му, задиша на пресекулки и затрепери като лист.

Изведнъж той откъсна устата си от нейната и се вгледа в нея, сякаш се опитваше да прочете мислите й. Усмихна й се. Тя изстена, когато той стисна ръцете й и я притегли към спалнята. Спъна се. Той я взе на ръце, затръшна вратата и обърна ключа в ключалката. Още се усмихваше, докато я полагаше на леглото.

Грапавият тембър на гласа му й казваше недвусмислено, че този път няма връщане назад.

— Време е, сладка Рейвън. Отдавна те предупредих.

Слънцето нахлуваше през прозорците, осветлявайки тъмното му лице. Изражението му беше безпощадно и решително, обайващо с настойчивостта си. Макар че се бе съпротивлявала досега на мъжкото му очарование, тя винаги бе съзнавала, че този ден ще настъпи. Нямаше никакво значение, че е омъжена жена. Църквата не смяташе брака за законен, докато не беше консумиран, а тя не бе спала с Уолдо.

— Не мисли, Рейвън — каза Дрейк, сякаш четеше мислите й. — Така е било писано. Търпението е добродетел, която ми липсва.

Той дръпна туниката през главата си и я хвърли настрана. После развърза връзките на панталоните и освободи мъжествеността си. Тя се загледа в него, в невероятните му размери и твърдост. Беше го чувствала в себе си, но никога не го бе виждала така на дневна светлина. Той бе внушителен.

Бузите й пламнаха, когато той свали панталоните си и ги хвърли при туниката. Тя затаи дъх. Той беше прекрасен. Висок, могъщ и мъжествен, той беше всичко, за което някога си беше мечтала.

Ръцете му внезапно се насочиха към спретнатите плитки, които тя беше заплела тази сутрин и увила около главата си.

— Искам да си с пусната коса, когато се любя с тебе.

Тя кимна и започна да издърпва дървените фуркети от косата си. Когато плитките увиснаха отстрани на главата й, Дрейк започна да ги разплита, разстилайки копринените кичури, докато заприличаха на блестящи кестеняви вълни, разстлани по гърба й.

Дрейк отметна косата й настрани и я целуна по тила.

— Обичам косата ти — прошепна той. — Когато беше дете, мислех, че е ужасна. Сигурно съм бил сляп.

Рейвън си спомни как Дрейк я беше дразнил заради цвета на косата й, как я беше наричал морковена чутура и с други не особено приятни имена. Но тя не бе обръщала внимание на това, защото още тогава бе обичала Дрейк с такава любов, на каквато е способно само едно дете.

— Свали си дрехите. — Гласът му звучеше дрезгаво, настоятелно. — Искам те, сладка Рейвън. Този път ще е различно. Няма да има болка, ще имам много време да ти доставя удоволствие.

Рейвън сподави една усмивка. Нима не знае, че й бе доставил удоволствие още първия път, въпреки болката в самото начало? Тя започна да се съблича бавно, гледайки как изражението му се променя от наслада до яростна жажда. Когато му се стори, че тя се съблича твърде бавно, той сграбчи деколтето на ризата й.

— Не. Търпение, милорд. Не мога да си позволя да загубя някоя дреха, сред като имам толкова малко.

— Ще ги заменя с дузини други.

И той я разкъса, захвърляйки двете парчета настрани с въздишка на огромно нетърпение.

Рейвън извика от стръвната му атака. Може би щеше да се обърне и да избяга, ако той не я беше хванал за ръцете и не я беше притиснал грубо към себе си. Гърди до гърди, хълбоци до хълбоци, кожата му я дращеше и я караше да го иска. Когато го почувства как набъбва, опрян до нея, тя изкрещя собственото си нетърпение.

— Не мога повече да чакам!

Шокирана от собствения си изблик, тя стана яркочервена.

— Ах, сладка Рейвън, колко ми харесва твоето нетърпение. Ще напредваме бавно, милейди. Искам да науча всичките ти тайни.

И той я отнесе в леглото.

Рейвън престана да мисли. Неговият поглед беше разпален огън и я изгаряше, където и да я докоснеше. Той обхвана гърдите й. Устата му потърси зърното й. Той го налапа и го стисна, изтръгвайки от нея един кратък вик. Ръцете й се вкопчваха в раменете, гърба и бедрата му. Космите по кожата му я раздразваха силно, като афродизиак. Неговият допир, неговият вкус, неговият аромат, всичко се съединяваше, за да й даде онова ненаситно удоволствие, на което тя нямаше право. Не с този мъж, който не беше нито неин годеник, нито съпруг.

Тя потрепери силно под целувките му, които валяха като дъжд върху тялото й. Устата му беше гореща, езикът му беше твърд и настоятелен, всяко близване изпращаше неизразима наслада по цялото й тяло. Тя губеше самообладание. Чувстваше го как се плъзга все по-надолу по тялото й и се страхуваше, че няма да спре, докато не стигне до…

— Дрейк!

Той коленичи между разтворените й бедра и я погледна, когато тя изкрещя името му. Очите му пращаха сребърни проблясъци и той й се усмихна омайващо. После наведе глава и се вгледа в съкровената й плът, сякаш беше пиршество, което той нямаше търпение да вкуси. Тя почти загуби контрола над себе си, когато умелите му пръсти започнаха да галят вътрешната повърхност на бедрата й и се насочиха към скритото място между тях.

После той я целуна там.

Рейвън не можеше да си поеме дъх, не можеше да мисли.

— Моля те.

Тя не знаеше, че такива неща са позволени, а още по-малко — че са така прекрасно възбуждащи.

Той се поколеба, поглеждайки нагоре към нея.

— Да продължавам ли?

— Не… да… Не знам! Това е греховно.

— Да — съгласи се Дрейк. — Прекрасно греховно. Кажи ми. Рейвън, искаш ли да спра?

Тя чувстваше горещия му дъх върху меките гънки на своята женственост и се страхуваше, че ще умре, ако той спре сега.

— Не, не спирай. Искам да стигнеш докрай.

Той наведе глава и плъзна езика си по мократа набъбнала плът. Тя се опита да го прегърне и осъзна, че пръстите им са се преплели и ръцете й са притиснати плътно до тялото й. Езикът му потрепваше върху едно толкова чувствително място, че я накара да извика. Смаяна, тя се изви рязко нагоре. Той освободи ръцете й и те веднага сграбчиха раменете му, ноктите й се забиха в плътта му.

Тържествуващо чувство се разля из нея. Беше силно, толкова мощно, като вулкан, който скоро трябваше да изригне.

И той изригна.