Кони Мейсън
Черният рицар (16)

15

В деня, когато Дрейк и Рейвън стигнаха Уиндхърст, небето беше сиво, натежало от облаци. Океанът, който се разбиваше долу над брега, изглеждаше черен и застрашителен. Вятърът фучеше, шибайки ги безпощадно, докато наближаваха стражевата кула. Сърцето на Дрейк се изпълни с гордост, когато видя, че външните стени са напълно възстановени по време на отсъствието му, те щяха да бъдат солидна преграда срещу неприятелски нападения. Един страж слезе от кулата, сякаш за да се изпречи предизвикателно срещу пришълците. Когато позна Дрейк, той нададе приветствен вик.

Дрейк влезе през портата във външния двор. Няколко мъже се боричкаха на шега на арената за упражнения и не ги видяха, когато те минаха покрай тях.

— Не мога да повярвам, че твоите работници така бързо са възстановили стените — отбеляза Рейвън, когато видя поправената отбранителна стена.

Те стигнаха до подвижния мост и дръпнаха юздите. Евън се втурна да ги посрещне.

— Лорд Дрейк! Милейди Рейвън! Слава на Бога, че сте живи и здрави. Ако не бяхме получили скоро новини за вас, сър Ричард щеше да поведе войската ви към Чърк и да поиска да ви освободят.

Дрейк слезе от седлото и свали Рейвън от шарената й кобила. Рицари и войници, които бяха разбра ли, че Дрейк е пристигнал, побързаха да ги поздравят. Болдър сигурно беше дочул врявата, защото изтича от кулата, видя Дрейк и се спусна бързо по стълбите с широка усмивка на лицето.

— Милорд, милейди, добре дошли у дома. Повиках слугите да дойдат пак, когато сър Ричард се прибра. Всичко е готово за вас. Сега ще ви поднесат топло ядене.

Дрейк беше трогнат от посрещането, което му устроиха неговите хора, и сърцето му се изпълни с гордост. Такава лоялност беше рядко явление и той не знаеше дали я заслужава. Обгръщайки покровителствено раменете на Рейвън, той я отведе на сухо, далеч от струите на плющящия дъжд, и я поведе нагоре по стълбата към кулата.

В залата беше топло и приветливо, из въздуха се носеха апетитни миризми. В огнището гореше огън, пръскайки топлина из цялата зала. Дрейк отведе Рейвън до една пейка и я настани пред огъня. Някой му подаде чаша бира и той я пъхна в ръката на младата жена.

— Пийни — каза той. — Това ще те стопли.

Бойците и рицарите ги последваха вътре и си взеха по чаша бира от масите. После се скупчиха около Дрейк в очакване да им разкаже за приключенията си.

— Сър Джон не е ли с вас? — запита сър Ричард. — Той остана близо до Чърк, за да разбере какво се е случило с вас. Възнамеряваше да лагерува в гората със Зевс, докато вие се покажете или … — Той преглътна останалите думи. Прокашля се, за да си прочисти гърлото. — Виждам, че сте намерили Зевс, но какво става със сър Джон?

— Не се безпокой. Рейвън и аз се натъкнахме на лагера на сър Джон малко след като избягахме от Чърк. Пратих го да изпълни едно поръчение.

— Разкажете ни как избягахте от замъка — помоли един рицар. — Не ни спестявайте подробностите, милорд — добави той.

Очевидно всички рицари искаха да разберат как и къде техният господар е намерил милейди Рейвън.

— Уморен съм — възрази Дрейк. — Ще ви разкажа всичко с подробности, след като милейди и аз се навечеряме. Знам, че всички чакате с нетърпение да чуете какво стана, след като брат ми ме завлече в Чърк.

— Приключението несъмнено ще добави още блясък към името на Черния рицар — изтъкна сър Ричард. — Скоро всеки певец в кралството ще възпява новите му подвизи.

Дрейк въздъхна тежко. Надяваше се историята да не стигне до ушите на краля, защото знаеше как ще реагира Едуард, когато научи, че неговият рицар е взел жената на друг рицар за своя любовница. Той отпъди тези мисли, щеше да се безпокои за краля, ако станеше нужда. Подаде ръка на Рейвън.

— Трябва да си починеш. Яздих бързо и се налагаше да не изоставаш.

Той погледна лицето й и изведнъж осъзна колко бледа е тя и какви тъмни сенки са легнали върху нежната кожа под очите й.

Рейвън положи ръка в неговата и го последва по витата стълба към всекидневната. Той я въведе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Настоявам, Рейвън — каза той сериозно. — Имаш огромна нужда от почивка. Ще кажа да донесат вана, за да можеш да се изкъпеш. Почини си добре. Поспи, ако можеш. Може би ще искаш да ти донесат храната тук?

— Да, това ще е чудесно. Струва ми се, че мога да спя цяла седмица непрекъснато.

Той я прегърна и се вгледа напрегнато в лицето й, това, което видя, не му хареса.

— Да не си болна? Трябваше да бъда по-внимателен с тебе. Свикнал съм да яздя бързо, но трябваше да се съобразя, че жените са по-крехки. Прости ми.

— Няма какво да ти прощавам. Ако не беше ти, сега щях да принадлежа на Уолдо… във всякакъв смисъл — прибави тя многозначително.

Той направи гримаса и бързо я целуна. После я пусна и стъкна огън в камината.

— Ще се върна, след като се изкъпя, вечерям и разкажа преживелиците си на моите хора. — Целуна я отново и излезе от стаята.

Рейвън наистина се чувстваше изтощена. Бързото пътуване към Уиндхърст си казваше думата. Беше си наложила да се пребори с неизбежното сутрешно гадене, така че Дрейк да не разпознае признаците. Колкото и силно да й се искаше да му каже за бебето, досега си бе мълчала. Ако кажеше на Дрейк, от това нямаше да има никаква полза, а положението само щеше да се влоши и нещата щяха да станат още по-трудни.

Рейвън вече беше решила, че ще напусне Уиндхърст, преди Уолдо да дойде тук. Дрейк достатъчно беше страдал заради нея. Ако я нямаше, когато дойде Уолдо, а той щеше да дойде, нямаше да се стигне до въоръжен сблъсък.

Рейвън дълго бе мислила върху всичко това и реши да избяга при леля си, която, както знаеше, щеше да я вземе под своя закрила. Единбург беше твърде далече, за да пътува сама, но нямаше друг избор. Щеше да живее уединена в дома на леля си и да отгледа детето си. Дрейк никога нямаше да узнае, че е станал баща, защото по всяка вероятност тя нямаше никога повече да го види.

Тази ужасна мисъл накара сълзи да бликнат от очите й. Навярно животът без мъжа, когото обича, щеше да бъде уместно наказание за тежкия грях, който беше извършила. Но дали наистина бе допуснала грях? Съвестта й й казваше, че не е направила нищо лошо. Интимността с мъжа, когото обичаше, не можеше да бъде грях, щом я правеше толкова щастлива. Може би Дрейк не споделяше нейната любов, но сърцето й казваше, че тя не му е безразлична.

Навярно никой мъж не би поел толкова много рискове за някоя жена, ако не изпитва чувства към нея. Един незамлъкващ вътрешен глас й казваше, че единственото чувство на Дрейк спрямо нея е вината. В края на краищата той й бе отнел девствеността в брачната й нощ по най-нерицарския начин. После дойде страстта, която и двамата изпитваха в изобилие. Но Рейвън знаеше, че подбудител на нейната страст е любовта. За съжаление не можеше да каже същото и за Дрейк.

Донесоха ваната и мислите й се насочиха към по-всекидневни неща, като например да измие от себе си цялата мръсотия, която се бе натрупала по време на пътуването до Уиндхърст. Една плаха млада девойка остана да й помага.

— Аз съм Лора, милейди. Лорд Дрейк ме помоли да ви служа.

— Какво стана с Джилда? — запита Рейвън.

— Джилда се омъжи за сина на ковача и вече носи неговото дете.

Рейвън погледна миловидното лице на Лора и не откри в него нито коварство, нито преструвка, за разлика от сладострастната Джилда.

— Благодаря за помощта, Лора — каза тя с усмивка. Рейвън се изкъпа и се загърна в голямата кърпа, която Лора й подаде. После сподави една прозявка. От банята й се беше приспало.

— Ще искате ли да си починете, милейди? — запита Лора. Тя пристъпи към леглото и започна да оправя завивките.

— Да си поспя… прекрасна мисъл — каза Рейвън, неспособна да устои на съблазънта на приготвеното легло.

Остави мократа кърпа и легна гола под завивките. Лора ги издърпа до врата й и тихо излезе от стаята. Рейвън беше заспала още преди Лора да затвори вратата зад себе си.

Нямаше представа колко е спала, но когато се събуди, усети едно топло тяло, свито до нейното. Трябва да е била толкова изтощена, че не се е събудила, когато Дрейк се е вмъкнал в леглото. Огънят в огнището беше накладен, забеляза тя, защото стаята грееше в златисто сияние. Тя се надигна на лакът и погледна към него, но се стресна, като видя, че и той я гледа с широко отворени блестящи очи.

— Питах се кога ли ще се събудиш. Не мога да спя така, когато съм твърд като камък. — Той потърка слабините си в нея, показвайки колко силно я иска. — Ти така сладко спеше, че не исках да те будя. Гладна ли си?

— Да, малко.

Дрейк бутна настрана завивките и изскочи гол от леглото.

— Донесох ти поднос с ядене. Край огнището е, да стои на топло. Сигурно си ужасно изморена. Съжалявам, че те карах така бързо да яздиш.

— Не е твоя вината. И двамата знаем колко е опасно бавенето. Сложи подноса на масата — каза тя, опитвайки се да стане.

— Не. Остани си на мястото, аз ще ти го донеса.

Рейвън седна и се подпря на една възглавница, наблюдавайки Дрейк. Голото му тяло на боец я омагьосваше. Макар че беше по-слаб, отколкото когато го видя за пръв път, обтегнатите мускули, които изпъкваха под кожата на широките му рамене и гърди, бяха гъвкави, съразмерно развити и твърди като гранит. Ханшът му беше висок и стегнат, по мускулестите му крака имаше тънки тъмни косми.

Очите на Рейвън се разшириха, когато той се обърна, за да й донесе подноса. Членът му беше твърд и набъбнал, стърчеше от черното си гнездо. Тя бързо отвърна поглед, когато той постави подноса на скута й и седна на леглото до нея. Устата й се напълни със слюнка, когато той дръпна кърпата от подноса, разкривайки ядене, достойно и за крал. Имаше пай с месо, преливащ от сочни късове еленско, парчета от прасе сукалче, хляб, малко късни зеленчуци, плодове и сирене. Макар че Рейвън не можеше да изяде всичко, хапна по малко от всяко нещо.

Напълно заситена, тя бутна подноса настрана.

— Колко хора искаше да нахраниш?

— В последните дни не си яла дори колкото едно пиле — изтъкна Дрейк, вземайки подноса. — Имаш нужда от добра храна, да се наядеш както трябва. Не ми е убягнало от погледа, че напоследък изглеждаш отпаднала. Знам, че съм те питал и преди, но трябва пак да те попитам. Болна ли си?

Рейвън отбягна погледа на Дрейк. Не можеше лесно да го излъже.

— Не, не съм болна. Трябват ми няколко дни да си почина и да се възстановя от уморителното пътуване, тогава ще видиш разликата.

Той вдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Сигурна ли си? Няма ли нещо, което да искаш да ми кажеш?

Рейвън замря. Да не би да подозира нещо? Не, реши тя. Нямаше откъде да разбере. Коремът й беше още плосък, както винаги е бил. Ако не беше болезненото усещане в гърдите и неспокойният стомах, и тя самата нямаше нищо да заподозре.

— Нищо ми няма, Дрейк. Не се тревожи за мене, имаш по-важни работи, за които да мислиш.

— Никой не е по-важен от тебе, Рейвън. — Думите му прозвучаха така искрено, че на Рейвън й се доплака. — Всичко, което става с тебе сега, е по моя вина. Ако не бях ти отнел девствеността, животът ти днес щеше да бъде съвсем друг. Дължа ти покровителството си.

Сега на Рейвън наистина й се доплака. Не искаше Дрейк да я съжалява. Той не й дължеше нищо. Тя не искаше и да й се казва, че е с Дрейк, защото неговата чест го задължава да я покровителства. Вдигна ръка към сърцето си, все едно някой й беше нанесъл смъртоносен удар. Зачуди се какво да му отвърне, но не можа да измисли отговор, с който да не разкрива душата си пред него. Когато си отидеше оттук, а това непременно щеше да стане, не биваше той да страда от липсата й, реши тя. Фактически той щеше да бъде облекчен, ако се отървеше от тази отговорност.

На Рейвън не й дойде на ума, че Дрейк можеше да я заведе в Шотландия, ако наистина искаше да се отърве от нея.

Или можеше да я остави в Чърк, вместо да рискува живота си, за да я спаси. Не се сети и за това, че Дрейк я беше завел в дома на баба Нола, за да бъде тя на сигурно място. Всичко, което Рейвън си спомняше сега, бяха думи, които заобикаляха любовта. Думи, които само подкрепяха обвързаността на Дрейк да закриля по-слабите от него.

Когато Дрейк поиска да се люби с нея, тя с готовност се отпусна в ръцете му. Щом дойдеше време, тя искаше да си отиде от него с достатъчно спомени, за да й стигнат за цял живот. Тя се отдаде на целувките му, вкусваше чувството, което ръцете и устните му събуждаха в нея, и се прилепи до него, викайки името му, когато той я докара до екстаз.

Дрейк се измъкна от стегнатия проход на Рейвън и се отпусна до нея. Нещо не беше наред, но той не можеше да определи какво е. Рейвън беше страстна, както винаги досега, но след това той бе допуснал грешката да погледне в очите й. Погледът й беше далечен, сякаш се беше отдръпнала в себе си, нещо, което никога не беше правила преди, дори не и първия път.

Да не би да е започнала да съжалява за всичко, което бяха споделяли? Да не би да иска да се върне при Уолдо? Не си заслужаваше да мисли. Вместо това той я притегли в обятията си и прогони всякакви мисли за бъдеще, в което нямаше да я има Рейвън ъф Чърк.

 

Замъкът Чърк

Минаха две седмици, преди Уолдо да реши, че е пропуснал някаква съществена част от загадката. Беше мислил дълго по какъв начин човек може да избяга от заключени помещения и винаги стигаше до едно и също заключение — има пътища за бягство някъде в стените на замъка. Неизвестно как, по някакъв начин Дрейк е разбрал за тях. Това беше единственият задоволителен отговор.

След като изтощителното търсене приключи, Уолдо дръпна Дъф настрана, за да поговорят върху загадката.

— Ти познаваш замъка по-добре от мене, Дъф. Как са успели да избягат Рейвън и Дрейк?

— Само идиот би могъл да помисли, че са минали през стените или са изхвръкнали през прозорците. Не знам как са излезли, защото портите бяха затворени и подвижният мост беше вдигнат — каза Дъф. — Разпитвах слугите, но те не знаят нищо.

— И аз много мислих — призна Уолдо. — Някога чувал ли си баща си да споменава за тунел в стените на кулата?

Дъф набръчка чело, после внезапно вдигна глава.

— Сега, като го каза, си спомних, че татко говореше за таен път за бягство, но никога не ми се е струвало достатъчно важно, за да го разпитвам за това. — Дъф се замисли. — Чърк никога не е бил обсаждан. Както и да е, спомням си, че чух веднъж татко да казва на стария ни иконом сър Клемънт да се грижи тунелът да бъде поддържан в добро състояние.

— Ти опитвал ли си се да намериш тунела? — запита Уолдо с растящо вълнение.

— Не. Не ми изглеждаше толкова важно тогава. Бях забравил за него, но ти сега ми го припомни.

— Знаех си! — извика Уолдо. — Знаех, че трябва да има таен проход, който води извън кулата. Хората не летят, нито пък се разтапят във въздуха. Ще наредя пак да претърсят помещенията.

Това, че хората му не можаха да намерят тунела, не обезсърчаваше Уолдо. Той просто им нареди да се върнат в стаите и да търсят, докато не открият пътя за бягство. Накрая самият Уолдо откри вратата зад стенния килим във всекидневната и се изруга жестоко, задето не я беше забелязал по-рано. Беше пропилял цели седмици в търсене на нещо, което му е било под носа.

Горди с успеха си, Уолдо, Дъф и двама войници влязоха в тесния проход. Намериха и мястото, където Дрейк беше копал, за да си пробие път. След миг колебание Уолдо се провря през дупката и повика другите да го последват. Накрая те влязоха в пещерата и видяха, че се намират в гората извън стените на замъка.

— Не съм знаел — каза Дъф, явно смаян от находката. — Чудя се откъде ли е научил Дрейк.

— Трябваше да се сетя по-рано — изръмжа Уолдо. — Спомням си сега, че като бяхме малки, предизвиквахме Дрейк да преспи една нощ сам в тъмницата. Той искаше да докаже, че е смел. Може би тогава е намерил тунела.

— Сега какво ще правиш?

— Ще нападна Уиндхърст, ще убия Дрейк и ще доведа жена си у дома, където й е мястото — изсъска Уолдо. — С мене ли си?

— Отказвам да участвам в това отмъщение, Уолдо — каза Дъф. — Винаги съм знаел, че мразиш Дрейк. Като малък го унижавах наред с тебе, защото той беше копеле и общественото му положение беше по-ниско от нашето. Но Дрейк не ни е направил нищо. Отличи се в битка и кралят го въздигна на бойното поле. Ако търсиш правосъдие, отнеси се до краля, но не убивай Дрейк.

— Кралят! Ами! Той прекалено много обича Дрейк, а това не ми е изгодно — изрева Уолдо. — Дрейк похити жена ми, отне й девствеността и ме направи на глупак.

— Дрейк не биваше да отвлича Рейвън — съгласи се Дъф. Той потърси с поглед лицето на Уолдо. — Но може би е имал сериозна причина.

Уолдо изгледа Дъф, питайки се какво ли знае той.

— Каква причина може да има един мъж, за да открадне чужда жена?

— Ще дойда с тебе до Уиндхърст — каза Дъф, — но моите войници ще останат в Чърк. Може би ще успея да уговоря приемливо разрешение на този спор.

— Ами, никакво мирно разрешение не искам. Искам главата на Дрейк и тялото на Рейвън. Нищо друго няма да ме задоволи — каза намусено Уолдо. — Идваш или не, това си е твоя работа.

 

След три дни Уолдо, войската му и Дъф изтрополиха по подвижния мост и се насочиха на юг към Уесекс. След като години наред се беше мъкнал по петите на Уолдо и го беше слушал за всичко, Дъф стигна до заключението, че Уолдо е жесток тиранин и може би малко не е с всичкия си. Със закъснение той осъзна, че невинаги е бил добър брат на Рейвън, че за нищо на света не трябваше да я кара да се омъжва за Уолдо. Затова той се съгласи да иде в Уиндхърст заедно с него. Искаше да поднесе извиненията си и да предотврати кръвопролитието.

 

Замъкът Уиндхърст

Рейвън се събуди в прегръдките на Дрейк и се сви още по-плътно до него. Беше много рано, още не беше минала първата сутрешна служба, но днес тя имаше много работа. Седмици наред бе подготвяла заминаването си. Дрейк не пестеше пари за нея, караше я да си купува всичко каквото иска от амбулантните търговци, които идваха в кулата, и тя беше запазила част от парите, вместо да ги прахосва за глупости. Ако ги изразходваше пестеливо, щяха да и стигнат, за да се добере до Единбург, преди да е паднал първият сняг.

Напоследък дните бяха прекрасни и това подтикваше Рейвън да осъществи плана си. Тялото й започваше да напълнява. Макар че Дрейк явно не го беше забелязал, талията й се беше разширила и гърдите й бяха наедрели. Ако не си отидеше, преди да е разкрил тайната й, тя знаеше, че той изобщо няма да я пусне. Това означаваше, че сблъсъкът между Дрейк и Уолдо ще бъде неизбежен.

След като се бяха любили предишната нощ, Дрейк й бе казал, че днес ще ходи заедно с другарите си на лов. Запасите от месо бяха на привършване и той се надяваше да се върне с хубав елен или глиган. Дивечът, който нямаше да бъде изяден веднага, щеше да бъде осолен и оставен за приближаващата зима. Дрейк нямаше да си бъде у дома през по-голямата част от деня и Рейвън реши да се възползва от неговото отсъствие. Нямаше да има по-подходящ момент да замине. Тя се дръпна лекичко от мъжа и се измъкна от леглото.

Той се събуди и посегна към нея.

— Тази сутрин нямаш търпение да напуснеш леглото ни, скъпа. Да не би да си планирала нещо специално?

Рейвън побледня. Дали знае?

— Не. Мислех днес да правя свещи. Това е дълга и скучна работа, исках да започна по-отрано.

— А аз трябва да ставам и да тръгвам с ловците — каза Дрейк. — Бих предпочел да остана в леглото и да се любя с тебе, но дългът ме зове. Сър Ричард остава тук. Ако имаш нужда от нещо, търси него — продължи Дрейк и стана гол от леглото, за да запали свещника. — Стражите, които са на пост на стената, имат заповед да си държат очите отворени за посетители. Имам чувството, че Уолдо скоро ще пристигне, но този път замъкът е добре подготвен за обсада.

— Не може ли сблъсъкът да се избегне? — запита Рейвън. — Не искам заради мене да се пролива кръв.

— Тази вражда вече не е само заради тебе — обясни Дрейк, докато навличаше дрехите си. — Уолдо иска да ме види мъртъв, независимо дали ще те върне при себе си. Омразата му към мене започна много отдавна и с годините се задълбочи още повече. Не знам какви са подбудите му, но един ден смятам да го разбера. Целуни ме за довиждане, скъпа. Довечера ще празнуваме с прясно еленско.

Той се наведе и я целуна леко по устните, но Рейвън не се задоволи с беглата целувка, защото тя можеше да бъде и последната между нея и Дрейк. Тя обгърна врата му, привлече го към себе си и го зацелува жадно, с цялата страст на стройното си тяло. Когато целувката свърши, той се изправи и я погледна замислено.

— Може би трябва да се върна в леглото и да задоволя глада ти, скъпа.

— Довечера — каза тя и му се усмихна въпреки разяждащата болка, която я късаше отвътре.

Знаеше, че заминаването й ще разгневи Дрейк, но трябваше да постъпи така, за да предотврати кръвопролитието.

— Добре, довечера — съгласи се Дрейк.

Рейвън изчака вратата да се затвори зад него и едва тогава скочи от леглото и се облече в най-топлите си дрехи. Навлече фланелена риза с дълги тесни ръкави, а отгоре сложи вълнена туника. После обу дебели плетени чорапи и взе най-здравите си кожени обувки. Когато се облече, разстла наметалото си и събра в него нещата, които смяташе да вземе със себе си. Сгъна го на малък стегнат вързоп и го сложи под леглото си.

Остана само още едно нещо да свърши и тя се страхуваше най-много именно от него. Мислеше го от много време и накрая реши да напише бележка, която Дрейк да намери. Просто щеше да му каже, че според нея е време да се разделят и да го помоли да не я търси. Щеше да го помоли да каже на Уолдо, че тя вече не е под неговото покровителство. Можеше дори да намекне в бележката, че има намерение да се върне при съпруга си.

Щом се реши, Рейвън потърси Болдър и го помоли за пергамент, перо и мастило, обяснявайки, че й трябват, за да си прави списък с лични неща. Икономът й намери необходимите неща без никакви коментари и Рейвън се върна във всекидневната, за да напише бележката. Това й отне доста време. Когато свърши, я сгъна, написа името на Дрейк отгоре и я остави на възглавницата, където той със сигурност щеше да я намери. След като съчини бележката, Рейвън взе нещата си от всекидневната и ги скри в конюшнята. Ако някой я запиташе, щеше да каже, че носи мръсни дрехи в пералнята. Но никой не й обърна внимание.

Рейвън имаше намерение да избяга, когато всички се съберат в залата за обед. Тази сутрин тя беше наглеждала правенето на свещи, за да не събуди подозрение. После, докато хората ядяха, пиеха и разговаряха, тя слезе тихо по стълбите и излезе през вратата, която слугите използваха, за да носят храна от кухнята в залата. Побърза към конюшнята, надявайки се да оседлае пъстрата си кобила, преди да я види някой.

За нещастие съдбата работеше срещу нея. Точно когато стигна конюшнята, стражът на стената изсвири предупредително с рога си. Рейвън веднага разбра какво означава това. Конници наближаваха крепостта. Хората излязоха от залата, дъвчейки, и изтичаха за оръжията си. Рейвън изстена смутена. Много късно беше. Прекалено много беше отлагала заминаването. Сега Уолдо е тук и обсадата беше неизбежна. Мислите й литнаха към Дрейк, който беше извън стените, и коленете й се подкосиха от страх. Тя се облегна на стената и изчака сърцето й да се поуспокои, после се върна в кулата.

Дворът гъмжеше от хора. Въоръжени мъже сновяха нагоре-надолу по стълбите и ходниците по стените, други се тълпяха около подвижния мост. Рейвън влезе в залата и изтича нагоре по стълбите към всекидневната, откъдето се виждаше отвъд укрепленията. Едва не припадна от облекчение, когато видя Дрейк и хората му да влизат през подвижния мост. Желязната порта се спусна веднага щом конниците влязоха в двора. Дрейк размени няколко думи със сър Ричард и влезе в кулата.

Рейвън искаше да изтича да го посрещне, но той я изненада, нахълтвайки във всекидневната.

— Чу ли? — запита Дрейк.

Изглеждаше разсеян и Рейвън не можеше да го обвинява. Уолдо беше страшен противник.

— Мислиш ли, че е Уолдо?

— Да. Трябва да се въоръжа. Не излизай от всекидневната, докато не разберем какви са намеренията на Уолдо.

Рейвън така и не можа да отговори. Някой почука настоятелно на вратата.

— Милорд! Аз съм, Евън. Различихме кралския флаг. Един вестоносец току-що дойде да каже, че кралят всеки момент ще пристигне. Какво ще заповядате, милорд?

— Чакай ме в залата, Евън. Слизам веднага — извика Дрейк през вратата.

— Кралят! — възкликна Рейвън. — Какво може да иска?

— Скоро ще разберем — каза мрачно Дрейк. — Може би Уолдо е поискал от него да се намеси и Едуард има намерение да ме накаже.

— Света Дево! — въздъхна Рейвън.

Ако не се беше обърнала към Дрейк тогава в Чърк, нищо нямаше да се случи. Кралят сигурно нямаше да накаже Черния рицар, нали? Заслугата за това, че тя беше избягала от сватбената си нощ, беше точно толкова нейна, колкото и на Дрейк.

Дрейк погледна изцапаната си с кръв туника и направи гримаса.

— Не мога да посрещна краля в такъв вид, цял оплескан с кръв от лова. Имам много малко време. Болдър чака в залата да получи нареждания.

— Аз ще говоря с Болдър — каза Рейвън.

— Кажи му, че трябва да приготви стаи за гостите и за довечера да има ядене, достойно за крал. Не знам колко души пътуват заедно с Едуард, но сигурно ще са много.

— Аз лично ще говоря с готвачката — каза Рейвън. — Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Тя се приготви да излезе.

— Рейвън, почакай — каза Дрейк и я хвана за ръката. — Не се застоявай долу. Не знам какво иска кралят. Най-добре е да не те вижда, когато дойде. Аз ще поговоря лично с него, преди да те представя.

Рейвън кимна в знак на съгласие. Най-добре беше Дрейк да разбере какво иска кралят, преди да му съобщи, че тя е тук.

— Няма да се бавя — подхвърли тя през рамо, докато излизаше от стаята.

Дрейк свали туниката си и наля вода от каната в един леген. Беше се съблякъл, когато Евън влезе, без да чука.

— Милейди Рейвън ме изпрати да ви помогна за обличането, милорд — каза оръженосецът. — Кажете какво искате да извадя от сандъка ви?

— Най-хубавия ми черен панталон и кадифения жакет — каза Дрейк без никакво колебание. — И късото черно наметало.

Докато Дрейк се миеше, Евън разстла дрехите му.

— Благодаря, Евън. Сега върви и ми донеси меча от оръжейницата.

Дрейк седна на леглото, за да обуе панталона и ботушите, след като Евън хукна да изпълни поръчката му. Острият му поглед веднага забеляза бележката с неговото име, сложена на възглавницата. Той я погледна с неясно предчувствие, посегна да я вземе, разгърна я и прочете написаното. Когато свърши, го прочете отново, после го смачка в юмрука си.

— Кучка такава — каза през зъби.

Тя искаше да го напусне. Искаше да се върне при Уолдо и му забраняваше да я последва. Откога ли е замислила това предателство? Лъжливите й устни и изкушаващото й тяло го бяха заслепили и той не беше прозрял истинските й чувства. Гняв се надигна и избухна в него. Беше защитавал Рейвън с живота си, беше понесъл невероятни страдания заради нея, а тя нямаше смелостта да му каже в лицето, че иска да си отиде. Вместо това оставяше хладно писмо, което той трябваше да намери. Ако не беше дошъл кралят, Рейвън със сигурност щеше да си иде, преди той да се е върнал с ловците. Сладостта на целувките й и страстта, с която се любеше, са били само една измама.

Дрейк знаеше, че богатството и земите на Уолдо са много повече от неговите. Да не би Рейвън да е решила, че не иска да се откаже от това заради една малка усамотена крепост на един брулен от ветровете бряг?

Дрейк се прокле, задето е бил такъв глупак. Опитът му с Дария трябваше да му подскаже, че не бива да даваш сърцето си на никоя жена от Чърк. Дъхът спря в гърлото му. Беше ли дал сърцето си на Рейвън? Отговорът го замая. Черният рицар наистина беше отдал сърцето си на Рейвън ъф Чърк. Слава на Бога, че не й беше разкрил чувствата си.

Той се изправи изведнъж, стискайки бележката в юмрука си. Отиде до огнището и я хвърли в пламъците. Гледаше безучастно как огънят облизва хартията и я превръща в пепел. Потънал в мрачни и опасни мисли, той надяна жакета и сложи наметалото.

Само след миг Евън се върна с меча, а очите му блестяха от възбуда.

— Кралят приближава стражевата кула, милорд.

Дрейк взе меча от ръцете на младежа и го закрепи на колана си.

— Виждал ли си милейди Рейвън?

Едва се сдържа да произнесе името й, без да изреве.

— Да, преди миг я видях с Болдър в залата.

— Тук съм — каза Рейвън, влизайки забързана в стаята. — Болдър продължава да изпълнява нарежданията ти.

Дрейк само кимна. Не беше способен да произнесе и една дума.

Рейвън го погледна озадачено.

— Станало ли е нещо?

— Облечи се. Ще посрещнем краля заедно.

— Но… не разбирам. Нали каза да остана във всекидневната, докато говориш насаме с Едуард.

— Промених си намерението. Побързай.

Рейвън се спусна към сандъка си и извади оттам нова туника и риза, която сама си беше ушила от коприната, купена наскоро от един амбулантен търговец. Тя ги надяна бързо, препаса туниката с богато бродиран колан, сложи на главата си воал и го затисна със златен обръч.

— Готова съм, Дрейк.

Дрейк я погледна небрежно, хвана я за лакътя и я поведе вън от стаята.

Рейвън изведнъж си спомни за бележката, която беше оставила за Дрейк. Не можеше да допусне той да я намери сега. Дръпна се назад.

— Чакай, забравих нещо.

— Не, не си — каза Дрейк на нисък глас.

Пръстите му се впиха болезнено в меката плът над лакътя й и тя извика от болка.

— Боли ме. Какво ти става? Защо си сърдит?

— Какво има ли? — изсъска Дрейк. — Какво може да има? Когато Уолдо дойде, лично ще те предам в ръцете му. Ако не дойде, ще те пратя при него.

— За какво говориш?

Разбрал е! Господи, намерил е бележката! Спомняйки си собствените си думи, тя разбра, че сигурно са му прозвучали студено и отчуждено, но тя искаше точно това, за да му попречи да тръгне след нея. Беше се опитала по единствения възможен за нея начин да предотврати жестокия сблъсък между Уолдо и Дрейк.

— Прочел си бележката — прошепна Рейвън. Никога не я беше гледал с такова презрение.

— Да — изшептя той. — Що за жена си ти? — Във всяка негова дума се четеше присмех. — Не ти стигна почтеност да ми кажеш в лицето, че искаш да се върнеш при съпруга си. Тъкмо ти ме помоли да те защитя, ако не си забравила. Живя под моя покрив, хранеше се от това, което ти даваха, любеше се с мене така, сякаш това ти харесваше. Не те разбирам, милейди. Да не би изведнъж да си решила, че копелето не е достатъчно добра партия за тебе?

Смаяна, Рейвън не можеше да повярва, че нейната бележка е породила такива враждебни чувства у Дрейк. Тя смяташе, че той с радост ще се отърве от нея. Нима не знае, че тя ще направи всичко възможно, за да го предпази от Уолдо? Как може толкова да се е заблуждавала, че да сметне, че той ще я разбере?

— Ти не разбираш, Дрейк — извика тя, разстроена. — Надявах се като си тръгна, това да предотврати кръвопролитието.

— Не искам да го обсъждам, Рейвън — каза остро Дрейк, дърпайки я със себе си към стълбите. — Кралят чака долу.

Рейвън слезе по стъпалата с очи, изпълнени със страх. Тя не познаваше този сърдит мъж. Стигнаха в залата тъкмо навреме, за да поздравят краля, който влизаше заедно със свитата си.

Рейвън отстъпи назад, докато Дрейк пристъпваше напред и коленичи още пред краля.

— Сир, оказвате ми голяма чест с вашето посещение.

Крал Едуард III беше едър мъж с правилни черти и винаги усмихнат. Имаше прекрасни отношения със своите барони, защото беше оженил няколко от единадесетте си деца в баронски семейства. Едуард и синът му, от когото всички се възхищаваха, Черният принц, имаха големи успехи във войните и поданиците им много ги уважаваха.

— Стани, Дрейк ъф Уиндхърст — каза кралят. — Трябва да видя със собствените си очи чудесата, които си създал в този замък. Но това не е единствената причина, поради която пропътувах толкова много левги. Не, Дрейк, аз ти нося и подарък.

— Подарък ли, сир? Вие вече ми дадохте много повече от това, на което съм се надявал.

— Ти спечели всичко това и дори повече — каза развълнуван Едуард. — Сега аз ти водя съпруга.

Краката на Рейвън се разтрепериха и тя се отпусна на най-близката пейка. Съпруга! Дрейк трябваше да се ожени за жена, която кралят му беше избрал. Рейвън знаеше, че този ден ще дойде, и се почувства така, сякаш целият свят се е сгромолясал. Дрейк я мразеше, а сега щеше да се жени.

— Съпруга ли, сир? — повтори Дрейк. — Аз… не съм мислил да се женя толкова скоро.

— Мъжът има нужда от съпруга — каза сърдечно Едуард. — Твоето владение ще има полза от нежната женска ръка, да не споменаваме за наследниците, които ще имаш от този брак.

— Да, сир — каза притеснено Дрейк.

По даден от краля знак една млада жена пристъпи напред. С покорно сведена глава тя хвърли плах поглед към Дрейк изпод спуснатите си клепачи. Беше богато облечена в кадифе. Талията й бе опасана със златен колан, а сложната й коафюра правеше простия воал и обръча на Рейвън да изглеждат съвсем обикновени.

— Поздрави лорд Дрейк, Уила — каза сърдечно кралят. Уила вдигна глава, усмихна се неловко на Дрейк, после бързо пак сведе чело. Рейвън веднага забеляза чара на тъмнокосата красавица. Косата й беше черна като гарваново крило, а безупречната й сметанова кожа и светлокафявите й очи засенчваха красотата на Рейвън, или поне тя така си помисли. Уила направи съвършен реверанс и Рейвън се запита как Дрейк ще може да устои на такава невинна красота.

— Уила е моя повереница — каза Едуард. — Когато мислих за кого да я омъжа, веднага се сетих за тебе. Годежът ще се състои утре, а сватбата на следващия ден. Доведох моя изповедник да изпълни церемонията.

Черен облак се спусна над Рейвън. Главата й се завъртя, завъртя се и залата около нея. Трябваше да се оттегли, преди да е направила нещо, с което да се изложи. Думите на краля все още звъняха в ушите й, тя се изправи на омекналите си крака, възнамерявайки да избяга в стаята си, където нямаше да вижда годеницата на Дрейк, но не й бе съдено да го стори. За пръв път в живота си Рейвън припадна.