Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Knight, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 132 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кони Мейсън. Черният рицар

Редактор: Елена Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

19

Настойчивият звън на камбаната изтръгна Дрейк от съня му. Той разтърси глава, за да се събуди и се напъха в панталона си. Понеже нямаше представа какво е бедствието, грабна меча си и се насочи към вратата. Тогава забеляза оранжевата светлина, която хвърляше отблясъци в прозорците, и разбра, че бедата е по-голяма, отколкото смяташе.

Огън.

Той изтича към вратата, спря го гласът на Рейвън.

— Случило ли се е нещо, Дрейк?

Не можа да отговори, защото на вратата се почука силно и настойчиво.

— Дрейк, сър Джон е. Вътрешният двор гори. Ковачницата вече е пламнала, отива към кухнята.

Сърцето на Дрейк заби лудо. Пожар!

— Организирай хората да гасят — извика той през вратата. — Сега слизам.

— Чакай ме — извика Рейвън, отмятайки завивките.

— Не, не излизай оттук, любов моя — каза Дрейк, докато обличаше кожената си надризница. — Стой в кулата, ще си на сигурно място.

Рейвън се накани да възрази, но той каза:

— Обещай ми.

— Добре, добре — каза нерешително Рейвън. — Внимавай.

Дрейк я целуна леко по устата и изхвръкна навън. Рейвън не остана дълго в леглото. Стана и се облече набързо, защото искаше да бъде готова, ако долу имат нужда от нея. Отиде до прозореца. Ярката червена светлина на фона на мастилено-черното небе беше смайваща… и плашеща.

От прозореца не можеше да се види ковачницата, тя беше зад ъгъла на кулата, от кухнята я отделяше един килер. Всички постройки имаха сламени покриви и Рейвън се страхуваше да не би някоя искра да подпали покрива на бараката и огънят бързо да се прехвърли към кухнята. Ако вятърът сменеше посоката си, всички постройки във вътрешния двор щяха да пламнат.

Рейвън беше толкова разтревожена за разпространението на огъня, че не чу как вратата на стаята се отвори, нито усети, че зад нея има някой. Не усещаше нищо, докато една твърда ръка не затисна устата й и друга ръка я притисна към едно едро тяло.

— Е, скъпа женичке, най-накрая те намерих сама — прошепна един глас на ухото й.

Уолдо! Обхвана я луда паника. Тя ритна назад, но меката й обувка не направи нищо, само да й донесе силно раздрусване.

— Опитай пак, и ще те убия! — изръмжа Уолдо.

Тя усети, че устата й е свободна, и я отвори, за да изпищи. Писъкът замръзна в гърлото й, когато почувства ножа, опрян до корема й, където растеше нейното дете.

— Какво искаш?

— Не е ли очевидно? — каза Уолдо на ухото й.

Той пусна кръста й и откъсна въженцата от завесите на прозореца.

— Сложи си ръцете отзад.

Уплашена за нероденото си дете, тя направи това, което искаше той. Бързо върза ръцете й отзад, повлече я към леглото и грубо я бутна на него. Страхувайки се, че ще я изнасили, тя извика:

— Ще пищя, ако ме докоснеш.

— Пищи, колкото си искаш, никой няма да те чуе. Всички са в двора и гасят огъня, а тези стени са дебели. Освен това имам други планове за тебе — каза той, докато връзваше глезените й. — Ти си слабото място на Дрейк. Ако те загуби, това ще го нарани повече от всичко друго, което мога да му направя, дори и от бърза смърт. Убийството е много лесно, много безболезнено. Не, аз съм намислил друго. Нещо, което ще те накара да страдаш толкова много, колкото и Дрейк, когато не успее да те намери. Твоята смърт ще бъде бавна, но толкова по-добре.

Отчаяние овладя Рейвън. Уолдо беше прав. Колкото и да пищи, никой нямаше да я чуе. Трябваше да запази самообладание, докато разбере какво смята да прави Уолдо.

— Какво ще правиш?

— Скоро ще разбереш. Къде ти е наметалото?

Забеляза го увиснало на една кука. Взе го заедно с един копринен шал, който намери да се търкаля наоколо. Рейвън едва можа да се запита какво ще прави, когато той повдигна брадичката й и натъпка шала в устата й.

— Сега няма да ти слушам крясъците — каза той, изправи я на крака и я уви с наметалото.

Без да обръща внимание на задавените викове на Рейвън, той дръпна качулката на главата й и я метна на рамо като чувал с жито. Рейвън виждаше само краката му, когато той отвори вратата и надникна в коридора.

— Пусто е — изкикоти се Уолдо, слизайки по тясната каменна стълба. Рамото му се забиваше в стомаха й и тя издаде тих стон, когато се блъсна в него. Опита се да го ритне, но той я държеше здраво за краката.

Залата беше празна. Тревогата се превърна в паника, когато Рейвън разбра, че всички, дори и слугите, са в двора и се борят с огъня. Уолдо бързо прекоси залата и отвори вратата. Рейвън усети прилив на студен въздух и я обхвана ужасен страх. Уолдо щеше да я отвлече, без никой да й помогне. Рейвън вдигна глава и видя хора, които бързаха между кладенеца и горящите постройки, прекалено загрижени за пожара, за да ги забележат.

Когато Уолдо се отдалечи от горящите сгради, Рейвън разбра, че отива към конюшнята. Внезапно й хрумна, че пожарът не е възникнал случайно. Който го е запалил, е знаел точно какво прави и точно къде да подпали огън, за да прикрие действията си.

Уолдо.

Щом стигнаха в конюшнята, Рейвън видя, че конят на Уолдо е вече оседлан. Той метна Рейвън на широкия гръб на животното и се качи зад нея. Дръпна леко юздата и изкара коня от конюшнята, насочи го към решетката, която още стоеше вдигната, за да могат хората, останали на лагер извън стените, да влизат свободно в крепостта. За ужас на Рейвън стражът при вратите беше напуснал поста си, за да се бори с огъня, както всички други в замъка.

Когато минаха необезпокоявани през стражевата кула, сърцето на Рейвън се сви. Явно Уолдо щеше в края на краищата да си отмъсти. Дрейк никога нямаше да види тяхното дете. Тя нямаше да доживее да роди. Сега яздеха покрай брега, поривите на вятъра дърпаха наметалото й. Тя чу как морето се разбива в скалите долу и се запита какво е намислил Уолдо, когато поведе коня си надолу по една стръмна пътека към пясъчната ивица. Да не възнамерява да я удави?

Тътенът ставаше все по-силен, докато наближаваха тясната пясъчна ивица в подножието на скалите. Морските пръски мокреха лицето й и залепваха косата по бузите й.

— Почти стигнахме — каза Уолдо, надвиквайки рева на при боя.

— Къде? Къде? — извика Рейвън умолително. Когато Уолдо дръпна юздите, Рейвън се уплаши, че явно е била права. Уолдо наистина имаше намерение да я удави.

Уолдо слезе от коня и смъкна Рейвън. Метна я на рамо и се заизкачва по скалистата пътека, която водеше нагоре. Олюляваше се от умора, когато накрая я пусна да стъпи на земята. За ужас на Рейвън тя се намери в едно толкова тъмно място, че сякаш беше хвърлена в най-дълбоката дупка на ада.

Блесна светлина. Уолдо се появи пред нея с факел в ръка, толкова ухилен, че й се прищя да му изтрие самодоволната усмивка от лицето.

— Както виждаш — изтъкна Уолдо, — намираме се в пещера. Ще умреш от глад и жажда, преди някой да те намери. Може би дори никога няма да те намерят.

Задавените проклятия на Рейвън като че ли правеха удоволствие на Уолдо, защото той отметна глава и се разсмя.

— Мислиш ли, че Дрейк ще те търси тук? — подигра се той. Клекна пред нея и извади кърпата от устата й. — Никой няма да те чуе от прибоя. Какво мислиш за хитростта ми сега, Рейвън ъф Чърк?

Рейвън си пое ядно дъх, събра колкото слюнка имаше в устата и заплю Уолдо. Побелял от ярост, той изтри храчката от лицето си и я удари с опакото на ръката. Тя падна от удара и се търкулна далече от него.

— Ти си самият дявол!

— Да, и добре го запомни.

— Защо? Защо го правиш?

— Защото мразя Дрейк, разбира се. Разбрах, че единственият начин да го нараня е чрез тебе, и съответно планирах отмъщението си. Пожарът беше великолепен ход, нали?

— Беше дело на дявола.

Той стана и я изгледа свирепо.

— Наслади се на самотата си, женичке. Само на това ще се наслаждаваш, докато смъртта дойде да те вземе.

— Почакай! Не ме оставяй така! Аз нося детето на Дрейк. Ще убиеш ли невинно бебе, за да нараниш родителите му?

— Дете! — изграчи той ликуващо. — Още по-добре. Дрейк знае ли? — Рейвън кимна. — Не съм очаквал такова допълнение. Отмъщение — възкликна той, — колко сладко е то!

Рейвън ужасена се вгледа в него. Никога не беше предполагала, че на света може да съществува такова зло. Сега повече от всякога беше уверена, че той е убил Дария.

— Преди да ме оставиш на недостойната ми смърт, кажи ми истината — предизвика го Рейвън. — Ти ли уби Дария?

Уолдо претегли въпроса й и след миг отговори:

— Тъй като, изглежда, е важно да го знаеш, а и няма да доживееш да го разкажеш на някого, не виждам защо да не ти кажа. Да, аз убих Дария.

Рейвън избухна в гняв.

— Чудовище! Защо? Какво е направила, че да заслужи смърт?

— Знаеше прекалено много. Не можех да й вярвам, че ще си държи устата затворена.

— За какво? Какво би могло да е толкова важно! Няма такова нещо!

— Така ли мислиш? Тогава нека ти кажа защо точно убих Дария. Майка ми умря малко след като доведох Дария в Еър като моя жена. Преди мама да умре, тя се изповяда. Казала на Базил, че е носела детето на друг мъж, когато са се оженили. Аз съм това дете. Баща й настоявал да се омъжи бързо. Никой не му казал за женитбата на Базил и Лита. Старият граф накарал Базил да се ожени за майка ми, докато Базил все още имал жива жена.

— Ти не си син на Базил? — възкликна Рейвън.

— Не, и когато той разбра, се закле, че ще направи Дрейк свой законен наследник. Не можех да допусна това да стане.

— И го уби — предположи Рейвън. — Той не е умрял при ловна злополука.

— Уредих смъртта му, за да не ме обезнаследи. Платих на ловеца, който придружаваше Базил този ден, да го убие и да направи така, че смъртта му да изглежда дело на бракониери. За съжаление Дария ме чула да говоря с ловеца и разбрала всичко. Естествено не можех да я оставя жива.

— Виждам, че си същински дявол и без никаква съвест. Убил си двама души, за да запазиш тайната си, после се опита да убиеш Дрейк, за да не открие, че е законно роден и да не ти вземе Еър.

— Да. Но има и още нещо. Исках тебе, Рейвън. Само тебе. Но баща ти те сгоди за Арик, а Базил ме сгоди за Дария, преди да успея да те поискам.

— Смъртта на Арик сигурно те е направила много щастлив.

Той се изсмя.

— Мислиш ли, че съм оставил смъртта на Арик на случайността? Той умря като герой на бойното поле. В разгара на битката никой не ме видя да нанасям смъртоносния удар.

Рейвън отстъпи в ужас.

— Света Дево! Ти си убил Арик!

— Да, бях решен да те имам, Рейвън. Отидох в ада, за да те получа, чаках години наред за разрешение от папата. Тогава ти избра друг. Никой няма да те има. Подписа си смъртната присъда в деня, в който легна с Черния рицар.

Той се обърна и се приготви да си тръгне.

— Не! Не ме оставяй да умра тук.

— Сбогом, Рейвън. Щом те загуби, това за Дрейк ще е много повече от каквото и да било мъчение, което бих могъл да мисля. Мисли за това, докато умираш бавно от глад и жажда.

И той се отдалечи, оставяйки пещерата в непрогледен мрак. Рейвън изпищя и захлипа.

 

Уолдо се върна в замъка. Мина през стражевата кула безпрепятствено, доволен от това, което беше свършил през нощта. Всички се бореха с огъня, включително и стражът при портите. Решетката беше вдигната и той влезе във вътрешния двор. Веднага забеляза, че почти навсякъде пожарът е потушен и хората преравят пепелта за въглени, които може отново да се възпламенят. Той се усмихна. Огънят, който беше подпалил, му послужи добре. Беше създал безредие, както възнамеряваше, и Дрейк беше изгубил в пожара поне три постройки.

Уолдо слезе от седлото и отведе коня си в конюшнята. Бързо разседла животното и го разреса. После се върна тихомълком в кулата. Залата беше пуста и той отиде направо в стаята си, за да си вземе нещата. Когато се върна в залата, зората прозираше през облаците. Слугите, които завари там, не му обърнаха кой знае какво внимание, защото приготвяха храна за гладната орда, която скоро щеше да нахлуе в залата.

Уолдо излезе от залата и тръгна да търси Дрейк. Искаше да се увери, че той го е видял да си тръгва сам, да не падне подозрението върху него, когато открият, че Рейвън я няма.

Дрейк видя Уолдо да се приближава, забеляза, че дрехите му не са нито изцапани със сажди, нито скъсани, и разбра, че той си е останал на сигурно място в кулата, докато всички други са се хвърлили да гасят пламъците.

— Сбогом, Дрейк — каза Уолдо, оглеждайки доволно разрушенията, които беше предизвикал. — Ако пак се срещнем, ще ми се стори твърде скоро.

Дрейк си помисли същото.

— Къде беше, когато имахме нужда от тебе? Не чу ли камбаната за пожара?

— Да, чух, но защо да помагам на човек, когото ненавиждам?

— Ето ви и вас, лорд Дрейк.

Кралят, облечен за път, се присъедини към тях.

— Тук вече няма нужда от мене. Постройките лесно могат да се възстановят, няма загинали. Слава на Бога, че пламъците бяха загасени навреме.

— Много съм благодарен за всичко, което направихте за мене, сир. Няма ли да останете още малко, за да закусите с нас?

— Не, не мога, но вашите слуги бяха така добри да ни снабдят с храна за из път.

— Всичко, каквото имам, е ваше, сир — каза любезно Дрейк.

— И аз напускам Уиндхърст тази сутрин, сир — осведоми ги Уолдо.

— Тогава ти пожелавам добър път — каза Едуард, отпращайки го с небрежно махване на ръката.

За Дрейк беше очевидно, че Едуард презира Уолдо, и той напълно разбираше и одобряваше това.

— Добре се отърва от него — каза Едуард, докато Уолдо се отдалечаваше към конюшнята.

— Моля се сянката му никога вече да не пада на прага ми — каза разпалено Дрейк.

Кралят и свитата му се сбогуваха. Дъф вече беше изказал намерението си също да си тръгне днес и Дрейк не можеше да го обвини, че иска да остане насаме със съпругата си. Дрейк беше благодарен, че поне веднъж Рейвън го беше послушала и беше останала в стаята си.

Сега огънят беше изгасен навсякъде и хората се събираха в залата, за да се нахранят. На другия ден щеше да повика работници от селото да построят наново трите сгради, които бяха изгорели по време на пожара. По-късно, след като се измие и се нахрани, имаше намерение да разследва какво е причинило пожара.

Преди да се върне във всекидневната, Дрейк спря край кладенеца и изми всички следи от сажди и пепел от себе си, за да не мирише неприятно на Рейвън. Влезе в залата и отиде право във всекидневната, за да й каже за огъня и да я увери, че всичко, което беше загубено, може лесно да бъде възстановено.

Вратата на стаята на Рейвън зееше открехната и той я отвори, викайки я по име. Очакваше тя да се втурне в прегръдките му и се намръщи, когато това не стана.

— Рейвън, къде си, любов моя?

Мислейки, че е отишла до тоалетната, той реши да се преоблече, убеден, че тя ще се върне, преди да се е преоблякъл. Когато Рейвън не се появи, той се уплаши, че може да й е прилошало. Побърза към тоалетната и я намери празна. Потискайки тревогата си, Дрейк си каза, че няма за какво да се притеснява. Най-вероятно ще намери Рейвън в двора с жените, които устройваха полевата кухня, докато се построи нова.

Тръпка на ужас полази по гърба на Дрейк, когато не намери Рейвън в двора. Веднага заповяда на хората си да претърсят кулата. Попита Дъф и милейди Уила, когато се появиха в залата, но те не бяха виждали Рейвън от снощи.

— Къде е Уолдо? — запита Дъф. — Не му вярвам.

— Нито пък аз — съгласи се Дрейк. — Уолдо напусна Уиндхърст рано тази сутрин. Сам говорих с него, преди да замине. Беше сам.

Един по един хората на Дрейк се връщаха и всеки съобщаваше, че не е намерил нищо. Рейвън не беше в кулата. Дрейк заповяда да търсят във вътрешния и външния двор, както и във всички постройки. Не нареди да се търси извън стените на замъка, защото знаеше, че Рейвън няма да се осмели да излезе сама от крепостта.

— Какво е станало според тебе? — запита загрижен Дъф, когато се срещнаха в залата след безплодното търсене.

— Уолдо. Той трябва да е — отвърна Дрейк.

Беше премислил внимателно това и нямаше друг отговор.

— Нали каза, че Уолдо е бил сам, когато си е тръгнал? — запита Дъф.

— Да, но не мога да престана да се питам. Не беше в двора, за да помага при гасенето. Залата беше празна, всички се бяха струпали при пожара. Сега смятам, че огънят е бил подпален нарочно, за да предизвика безредие. Уолдо не би се погнусил от подобни неща, за да извърши зловредното си дело.

— Да — съгласи се Дъф. — Уолдо винаги е бил коварен. Душата му е черна. Виждал съм на какво е способен и това не ми харесва. — Той навъси вежди. — Защо ще отвлича Рейвън? Той не би… Не, не би й направил нещо, нали?

Дрейк скочи изведнъж. Гласът му беше дрезгав от страх.

— Ти какво мислиш?

— Уолдо е покварен и способен на големи злини — каза бавно Дъф.

Дрейк нямаше нужда от повече. Време беше за действие. Сякаш прочел мислите му, сър Джон се появи до него.

— Хората чакат твоите заповеди, Дрейк.

— Избери шестима мъже, които да ме придружат, тръгваме след час. Уолдо има няколко часа преднина, ще трябва да яздим много бързо, за да го настигнем.

Сър Джон се втурна да изпълни заповедта на Дрейк.

— Ще дойда с тебе — предложи Дъф.

— Не, остани тук с милейди Уила. Ако Рейвън се върне в кулата, прати ми известие по човек.

— Не знаеш къде да търсиш Уолдо — каза загрижено Дъф.

— Мога само да предполагам, че се е запътил към имението си край Йорк — каза Дрейк.

— Уолдо е лукав човек. Няма да отиде там, където предполагаш, че ще иде.

Суровото изражение на Дрейк и стиснатите му устни обещаваха, че човекът, който е посмял да застраши жена му и нероденото му дете, ще си има много неприятности.

— Ще го намеря.

 

Уолдо яздеше така, сякаш дяволът е по петите му. Дрейк не беше глупак. След известно време щеше да разбере кой е отговорен за изчезването на Рейвън и щеше да го последва с отмъстителни мисли. За щастие времето беше негов съюзник. Имаше няколко часа преднина и се надяваше да заблуди Дрейк, като тръгне не към Йорк, а в другата посока. Вместо да се насочи на север, той тръгна на юг, към Ексетър, където се надяваше да се качи на кораб до Британи или Байо. Щом кралят разбереше какво е направил, Уолдо сериозно се съмняваше, че ще бъде добре дошъл в Англия.

Осем въоръжени мъже, включително Дрейк, сър Джон и сър Ричард излязоха след час от Уиндхърст. Насочиха се на север, към Йорк. Яздеха вече два часа, преди Дрейк да дръпне юздите на Зевс и да скочи от седлото. Пронизван от нещо, което никой друг не можеше да долови, той обърна лице на юг и се вслуша, а ушите му чуваха гласове, които никой друг не беше в състояние да чуе. Привличан от някаква невидима сила, той се взря към южното крайбрежие. Знаеше, че хората му са объркани от странното му поведение, но не обръщаше внимание на това, животът на Рейвън беше заложен на карта. Ако се излъжеше относно посоката, която е поел Уолдо, Рейвън щеше да умре.

— Какво има, Дрейк? — запита сър Джон, спирайки коня си до Дрейк.

— Уолдо не пътува на север — каза Дрейк уверено.

— Мислиш ли, че е отишъл към Лондон? — запита Джон.

— Не, не към Лондон.

— Тогава къде?

Нещо бръмчеше в ушите му. Чу глас. Баба Нола? Търси плячката си на юг. Дрейк замря.

— Дрейк, има ли нещо? — извика сър Джон. — Да не ти е зле?

Дрейк като че ли дойде на себе си.

— Не, не ми е зле. Уолдо пътува на юг.

— На юг? Но…

— Повярвай ми, Джон.

— Мислиш ли, че Уолдо е взел милейди Рейвън със себе си?

Дрейк въздъхна.

— Не знам.

Бръмченето започна отново. После гласът. Отговорът беше съвсем ясен, съвсем отчетлив.

— Не, милейди не е с Уолдо. Но той знае къде е тя.

Изражението му би уплашило и дявола. Дрейк се качи отново на коня и го пришпори към южното крайбрежие.

 

Уолдо спря, за да си почине конят му. Знаеше, че е близо до брега, защото чуваше прибоя и усещаше острия солен въздух. Усмихна се. Беше близо до Ексетър. Скоро ще се качи на кораба, който отива във Франция, където никой няма да го закачи. Съжаляваше само, че не успя да легне с Рейвън. Можеше да я вземе, преди да я остави в пещерата, но времето работеше срещу него. Искаше да се отдалечи на няколко часа път южно от Уиндхърст, преди да открият, че Рейвън е изчезнала.

Ободрен от успеха си, той се изсмя на глас. Вятърът подхвана смеха му и го отпрати като ехо над тресавищата. Колко добре се чувстваше, след като беше сразил Черния рицар, кралския любимец. Бе направил всичко възможно, за да не научи Дрейк, че той е законният син и наследник на Еър и цялото му богатство, но не беше успял. Сега го бе лишил от нещо, което му е много скъпо. Нещо, което Дрейк никога нямаше да има.

След време, когато всички забравеха за него, щеше да се върне в Йорк и да се заеме с имението си. Управителят му събираше рентата от години и когато се върнеше, щеше да има парите, от които се нуждае.

Уолдо пришпори коня си. Ексетър и Франция го очакваха. Навлезе в гористата местност преди Ексетър и намери една добре утъпкана пътека, която водеше през гората накъм града. Скоро, помисли си той, ще съм далече от Дрейк и краля.

Сигурен, че е спечелил, Уолдо стана непредпазлив, забравяйки, че горите често са свърталища на разбойници и всякакви грубияни. Мислейки, че е в безопасност, той се стресна, когато двама мъже скочиха от дървото, под което минаваше, и го събориха от коня. Преди да успее да посегне към камата си, към двамата крадци се присъедини и трети и Уолдо усети острието на нож, опряно до гърлото му.

— Давай парите — заповяда дебеловратият крадец.

Уолдо не искаше да се раздели с торбичката злато, която носеше със себе си. Парите трябваше да му стигнат за дълго време.

— Нямам нищо ценно.

Крадците явно не му повярваха, защото го накараха да се изправи на крака и го претърсиха.

— Тъкмо както си мислех — избоботи вторият крадец, когато откри тежката торбичка.

— Колко? — запита третият крадец и се приближи.

Вторият развърза връвта и изсипа съдържанието на торбичката на дланта си. Имаше много монети, които изпаднаха между пръстите му.

— Достатъчно за четирима — изграчи той радостно. Пъхна торбичката в колана си и погледна бързо през рамо. — Май е по-добре да се махаме.

— Ами тоя? — запита дебеловратият.

— Убий го или го остави, все едно.

Дебеловратият отдръпна ножа си от гърлото на Уолдо и се приготви да се покатери. Решен на всяка цена да си върне парите, независимо от последиците, Уолдо измъкна камата от колана си и нанесе удар, отваряйки смъртоносна рана в гърлото на дебеловратия. Мъжът издаде клокочещ звук и умря веднага. Уолдо изтегли меча си и нападна другите двама крадци, които бяха въоръжени само с по една кама.

За нещастие Уолдо не беше обърнал внимание на думите на крадците, когато споменаха, че ще делят златото на четири. Досега беше видял само трима. Но когато Уолдо нападна двамата оцелели, четвъртият крадец, който досега не се беше показал, се промъкна зад Уолдо и го прониза отзад във врата. После тримата крадци изчезнаха в гората, оставяйки Уолдо да бере душа, а кръвта му да изтича на земята.

 

Всеки момент щеше да се стъмни. Дрейк и хората му бяха яздили бързо през целия ден. С всеки изминал час надеждата на Дрейк да намери Рейвън жива намаляваше. Ами ако се е объркал и Уолдо се е насочил на север? Не го напускаше мисълта, че Уолдо може да е убил Рейвън, и сърцето му кървеше. Как щеше да живее по-нататък без Рейвън? Никога нямаше да узнае как изглежда детето му. По дяволите! Когато хване Уолдо, а той ще го хване, ще разпори това копеле от гръцмуля до слабините, щом разбере това, което му е необходимо.

— Милорд, Ексетър е точно оттатък гората — каза сър Ричард. — Бил съм там и преди. Има пътека, която води през гората към града.

— Намери пътеката, Ричард — каза Дрейк с мрачна решителност. — Ако Уолдо е в Ексетър, ще го намеря. Не може да се е отдалечил много от нас, не може и да се е качил на кораб за Франция.

Когато сър Ричард поведе групата през гората, вече едва се виждаше. Страх връхлетя Дрейк. Ами ако Уолдо е отишъл на север, към Йорк, или пък към Шотландия, или на друго място, за което не предполагат?

Изведнъж на пътеката се появи кон. Дрейк дръпна юздите. Зевс отстъпи назад, подуши въздуха, после се успокои.

Дрейк скочи от седлото и хвана влачещите се поводи на коня. Веднага позна жребеца на Уолдо. Яздеше точно него, когато тръгна от Уиндхърст.

Дрейк се спъна в тялото на Уолдо, преди да го види. Лежеше по очи в локва кръв. Дрейк го обърна и изруга.

— По дяволите!

Сър Джон дойде при него.

— Кой е това?

— Уолдо.

— Мъртъв ли е?

Дрейк коленичи и допря ухо до сърцето на Уолдо.

— Диша, но едва-едва.

Уолдо изстена и отвори очи. Цялото внимание на Дрейк се съсредоточи върху умиращия мъж, искаше да го накара да диша.

— Уолдо, чуваш ли ме?

Мълчание.

— Уолдо! Дяволите да те вземат! Отговори ми. Къде е Рейвън? Какво си направил с нея?

Уолдо се опита да заговори. Гласът му беше едва доловим шепот.

— Дрейк? Как… разбра… къде да ме търсиш?

— Интуиция. Какво стана?

— Крадци. Убих един.

Мина много време, преди да каже:

— Умирам ли?

В гласа на Дрейк нямаше никакво съчувствие.

— Да. — Той сграбчи туниката на Уолдо и вдигна главата му. — Къде е Рейвън? Нима искаш да умреш и на съвестта ти да тежи смъртта на една жена? Рейвън носи моето дете.

Подобие на усмивка изкриви безкръвните устни на Уолдо.

— Никога няма да я намериш.

— Мъртва ли е?

— Не… не още…

Той се закашля и на устните му се появи кръв и пяна.

— Проклет да си! Къде е тя?

Дрейк чу предсмъртното хъркане в гърлото на Уолдо и настоя за отговор.

— Прочисти съвестта си, Уолдо. Кажи ми къде да намеря Рейвън.

Преди смъртта да го призове, Уолдо каза само една дума:

— Вода.

— Копеле! — извика Дрейк, когато Уолдо изпусна последния си дъх. — Цяла вечност дано да гориш в ада!

— Той поиска вода — каза сър Джон.

Дрейк се вгледа в безжизнените очи на Уолдо и пожела да се съживи, за да го убие собственоръчно. Вода. С последния си дъх негодникът беше помолил за вода.

Изведнъж той се изправи.

— Сър Джон, вържи тялото на Уолдо на коня му. Ще го вземем с нас в Уиндхърст.

— Има още един мъртвец, Дрейк. Него какво да го правим?

— Оставете го на лешоядите.