Анди Ремик
Спирала (29)

Дълбоко
26

И последната капчица здрав разум бе избита от Картър в мига, когато той падна в ледените води и студът го прониза до костите. Потъна дълбоко, браунингът моментално се изгуби някъде, ослепително белите звезди на болката пронизаха мозъка и тялото му. Ахна и нагълта вода. Задави се и осъзна, че вероятно тук, в дълбините на този черен полярен океан…

„Може да се удавиш“.

„Остави ме на мира“.

„Трябваше да те предупредя — трябваше да изчакаш още три секунди, така че положението на перките и лоста за управление да не доведат до преобръщането на хеликоптера. Тогава нямаше да си тук… и да се давиш“.

„Какво трябва да направя, за да се отърва от теб, гадняр такъв?“

„Да умреш“ — прошепна Кейд.

Цялата сила на волята напусна Картър. Но после в ума му лумна ярък огън и той протегна ръце, забави потъването си в тази неимоверна бездна и заплува енергично, проправяйки си път нагоре, нагоре, нагоре, изпускаше мехурчета от измъчените си дробове. Излезе на повърхността и пое огромна глътка скъпоценен леден въздух. От устата му излезе пара като дихание на дракон. Осъзна, че крещи.

Отвори очи, вдиша дълбоко и видя как хеликоптерът рязко завива. Изреваха картечници и двата други черни хеликоптера се сблъскаха и се сляха в едно, перките им се въртяха право над него и безумната гримаса тутакси изчезна от лицето му.

— Ах, мамичката ви проклета…

Двете изкорубени машини се понесоха към морето.

Картър се гмурна, риташе с всички сили, плуваше надолу и надолу, забравил за всякакъв студ и болка в тази отчаяна надпревара. Смътно чу глухия удар на метал във вода и всичко около него се озари от горящите хеликоптери, които се спускаха над него през ледените води. Подпаленото им гориво бе като факел, осветяващ дълбокото мрачно царство, наречено Смърт.

Риташе с всички сили и продължаваше да се спуска надолу. Рискува да се озърне назад — нагоре — и ги видя — две горящи машини, вкопчени в метална прегръдка.

Видя и един некс, който се мъчеше да се освободи от разбитата кабина. Беше заклещен.

Хеликоптерите потъваха и Картър зарита, за да се махне от пътя им.

Обзе го скръб. Чу слабото гъргорене на умиращия некс.

Блясъкът изчезна. Картър отново заплува към повърхността. Дробовете му пламтяха. Студът го вцепеняваше до смърт. Цялата му кожа гореше. Не усещаше петите си, дланите си, лицето си.

Изскочи на повърхността. Пое дълбоко дъх.

Цялото море бе осеяно с отломки. Огледа се.

Въздушното сражение свършваше. Още нексове се понесоха към смъртта си. Прилоша му. Гледаше безучастно как крайцерът най-сетне бе погълнат от студените тъмни води.

Задържа се на повърхността.

И разбра, че няма къде да отиде.

Че няма начин да се спаси.

Щяха ли да се върнат да го търсят? Или си мислеха, че е умрял? Нима щяха да го оставят да замръзне, останал насаме със спомените за последните си мимолетни мигове?…

Има и по-лоши начини за умиране, помисли си.

Но пък има и по-добри естествено.

Плуваше, но вече не усещаше ръцете и краката си. Само някъде дълбоко в тялото му се бе запазила мъничко топлина. Болката бе изчезнала. Цялата болка бе изчезнала, заглушена от ледената вода.

Колко ли време щеше да продължи това?

Минути?

Секунди?

— Какво търсиш тук, мамка му?

Картър се обърна. И видя малък черен катер. Някакъв мъж се взираше към него, вдигнал водолазната маска на челото си. На широкото му лице бе изписана нагла усмивка. Джем.

— Видяхме те да се гмуркаш. — Намигна му. — Решихме, че може да искаш да те вземем на стоп — избоботи Слейтър.

Картър се ухили.

— Това ли бяха фойерверките ти?

— Атомна бомба в куфарче — засмя се Джем. — Ниско ниво на радиация. Доста екологично всъщност.

Двамата измъкнаха Картър в малкия катер.

— Гушни го да го стоплиш — каза Джем и насочи катера някъде в мрака.

— Да бе, ще го гушкам. Още не съм обърнал резбата!

— Слейтър, виж го бе! — изръмжа Джем. — Ще умре от хипотермия! Не подхвърлям намеци за сексуалната ти ориентация, но наистина трябва да го позатоплиш. — Погледна Картър, който трепереше неудържимо, затворил очи, погълнат от болка. — Всъщност май ще се наложи да направим тройка, ако не искаме да хвърли топа.

Двамата се наместиха от двете страни на Картър и докато катерът се носеше по тъмните вълни, прегърнаха приятеля си и зачакаха утрото.

 

 

Студеният есенен вятър носеше окапали листа по пътя, вдигаше ги във въздуха и украсяваше настилката с тези символи на смъртта на лятото и предстоящата атака на зимата. Блестящият черен мерцедес се понесе през тях, зави вдясно в края на улицата и се насочи към пустото пристанище.

Беше рано, пет сутринта, и все още всичко тънеше в мрак.

Мерцедесът спря, двигателят угасна и от ауспуха се вдигнаха струйки дим. Една от задните врати се отвори и Картър — насинен и натъртен, без един преден зъб, но все пак чист, превързан и отново цял — стъпи на грубия бетон и вдиша уханния нектар на утринния въздух. Закуцука бавно по кея, като трепваше от болка, когато счупената му гръдна кост напомняше за себе си. Спря и се загледа в спокойните черни води. Извади пакет цигари, измъкна с бинтованата си ръка една от хартиения й затвор и я запали.

Димът се понесе над водата и Картър въздъхна.

Обърна се при шума на другия автомобил. Рейнджроувърът зави покрай паркирания мерцедес и спря.

Подухна студен вятър.

Една от вратите се отвори и от колата слезе мъж, Картър никога не го беше виждал, но инстинктивно го разпозна като човек на Спиралата. Висок, широкоплещест, доста възрастен. Сивата му коса бе късо подстригана, светлите му очи блестяха. Грижливо подстриганият мустак и дългото палто му придаваха донякъде вид на гангстер.

— Господин Картър.

Картър стисна облечената в кожена ръкавица ръка, кимна и дръпна от цигарата си.

— Добро утро.

— Добро да е — каза мъжът. — Да се поразходим.

Закрачиха по ръба на кея, вятърът духаше под яките им и развяваше пешовете на палтата. От време на време над главите им се разнасяше самотният крясък на търсеща храна чайка.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не.

— Може би така е по-добре. Беше ми съобщено, че след вашите неотдавнашни… подвизи, така да се каже, сте научили доста неща за Спиралата, които може би не би трябвало да научавате. Но все пак не можем да забравим всеотдайната ви служба, благодарение на която — макар и без ваше знание — ни доведохте до противните нексове, както и факта, че премахнахте предателите, известни като Фойхтер и Дюрел.

— Оценявам това.

Мъжът спря и го погледна изпитателно. После изхъмка.

И тогава Картър го видя — 9-милиметров браунинг. В облечените в ръкавици ръце на мъжа.

Преглътна сухо.

Мъжът се усмихна.

— Стига де, това е вашият. Служителите ни го намериха, докато се гмуркаха да търсят трупа на Дюрел. Истинско чудо, не мислите ли?

Картър взе пистолета. Беше белязан. Издраскан. Стар и износен. Пистолет с характер.

— Чудо. Й още как. — Разсмя се и се загледа над водата. — Откриха ли трупа?

— Не.

— О! — Картър замислено почеса вежда. — Вижте, можете да сте сигурен в лоялността ми. В началото бях малко вбесен, понеже тези… приключения, така да се каже… мислех си, че Спиралата се опитва да ме убие. Впоследствие се оказа, че греша.

Гласът му бе станал малко студен. Очите му проблеснаха и той стисна устни.

Мъжът кимна.

— Информацията е сила, Картър. Вижте какво направи с Фойхтер и Дюрел прекалено многото информация. Не можете да разкажете всичко на всеки. Като агенти от ударните групи, вие сте само мънички колелца в машината, пионки в голямата игра. Онези двамата едва не унищожиха Спиралата — именно чрез информацията. Чрез знанията си. Чрез нещата, които не би трябвало да знаят.

Картър разтърка уморено очи.

— Дори да ни бяха победили, други щяха да заемат нашето място.

— Да, така е.

Картър кимна и метна фаса в океана. Черните студени вълни го глътнаха. Вятърът тихо зави. Картър потрепери, спомни си за потъването в далечните ледени води.

— Имам някои въпроси…

Мъжът вдигна ръка и поклати отрицателно глава. Само веднъж.

— Може би някой друг път.

Картър се усмихна сардонично.

— Под друг път имате предвид никога, нали?

— Това е за собствената ви безопасност.

И се усмихна, но усмивката му бе несигурна, усмивка без следа от радост. Усмивка върху лице, което не е свикнало с подобно изражение.

— Картър, искам да не забравяте, че нашите войници никога не са заменими.

Запали цигара и я задържа деликатно в шепи.

Картър го погледна в очите — сиви, студени, криещи хиляди емоции очи. Дълго не откъснаха погледи един от друг. Картър издържа студения поглед. Без да каже нито дума повече, мъжът се обърна и небрежно закрачи по кея. Качи се в рейнджроувъра и си замина.

Картър се загледа в далечните черни вълни. Потрепери и се загърна в палтото си.

„Гъзолизец“ — обади се Кейд.

— Ти пък защо си се върнал?

„Бях самотен. Липсваше ми компанията ти“.

— Ти си шибан червей, Кейд. Твоето съществуване е моето проклятие.

„Ще си изгубен без мен“ — меко рече Кейд.

— Защо? Каква шибана помощ можеш да ми окажеш?

„Доста си докачлив днес. Може би ще ми трябва малко повече време да помисля върху нашата връзка“.

— Що за връзка е това? Да ме подлудиш ли искаш?

„Горе главата, Картър. Знаеш каква е връзката ни — аз убивам хора от твое име, когато имаш нужда от малко окуражаване. Честна сделка, нали? А ти ме чешеш по гърба…“

— А ти забиваш нож в моя?

Кейд тихо се засмя.

„Ето, чуй… аз… аз ти се извинявам. Заради това, че ти се цупя. Ето. Казах го“.

— Голямо постижение от твоя страна.

„Ах ти, шибан… Не, не, прав си. Тръгвам си. Ще те оставя да възстановиш умственото си равновесие“.

— Какво ще кажеш да ме оставиш поне за малко? Да речем, за хиляда години?

Запали още една цигара. Чу приближаващите стъпки, но не се обърна. Наташа застана до него и се загледа към морето и шамандурите в далечината. После попита:

— Как си?

Той не отговори.

Уволняват ли те?

— Не. Още не. Май ще им трябват още психотестове и медицински прегледи. А после, ако наистина изкарам късмет, ме чака работа на бюро.

Наташа го хвана за ръката. Пръстите им се сплетоха.

— Късметлия си — каза тя. — Имаш късмет, че си жив.

— Да бе — ухили се Картър. — Най-големият късметлия на света.

— Хайде да тръгваме. Чакат ни на парти.

— Онези смърдящи мръсници? В пет сутринта?

— Е, ще хванем края на купона. Знаеш, че ако не идем, Слейтър и Джем ще се вбесят…

Картър кимна и се прозя.

— Навит съм. Освен ако…

— Да?

Погледите им се срещнаха.

— Ти не беше ли ранен? — усмихна се Наташа.

— Не чак толкова ранен. Да кажем, че вее още имам някои работещи части.

— Не се и съмнявам. У вас или у нас?

— У нас — каза Картър. — Трябва да прибера Сам.

— Той добре ли е?

— Идеално — отвърна Картър. — Добре се е охранил с труповете в гората. Върнал се на среднощен пир, след като го пуснах. Мръсен тъп тлъст помияр.

— Това куче не е нормално.

— Хм… Мисля, че от негова гледна точка е било просто месо. Нали така. Мислел е единствено за корема си. Като повечето хора. Виж какво, иди ме изчакай в колата. Искам да остана малко самичък.

Наташа кимна.

— Разбира се.

И тръгна. Картър остана загледан в тъмното море. Поръбени с пяна вълни очертаваха хоризонта. Студеният вятър му напомни за приближаващата есен.

Извади от джоба си малък предмет — сребрист диск. Задържа го за момент в студената си ръка, замислен за тайните, които се пазеха в него. Загадката как да се възстанови QIII. Кодът и данните, необходими за повтарянето на вече станали събития…

— По-добре да си останеш мъртъв — промърмори.

Замахна и хвърли диска колкото можеше по-далеч. Чу се тихо цопване. Последното копие на плановете на QIII потъна безследно в черните води.

Картър се усмихна.

— Най-сетне всичко свърши.

Върна се при мерцедеса и се пъхна в топлото луксозно купе. Лъскавият автомобил плавно потегли, без да остави след себе си нищо освен облачета изгорели газове и обещанието за настъпваща зима.

 

 

SIU препис 3

СЕКРЕТНО 000/000/стат СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ

 

Предаване от ЕКуб ЗАПИСКА digMail сек:код:0056

Дата: октомври 2ХХХ

 

Състояние на мисията: успешна.

Загуби: 186 загинали агенти; резултат: прегрупиране и разпадане на 38 ударни групи. Започнато е ново обучение и търсене на наборници по целия свят.

Развитие: контраатаката на Спиралата доведе до унищожаването на противниковия боен кораб и смъртта на почти 400 некроси. Останалите са минали в нелегалност и за премахването им са мобилизирани изтребителни отряди. Тялото на предателя Дюрел не е открито.

Заключение: за в бъдеще следва да се въведе сериозно затягане на дисциплината и по-подробно психологическо проучване на служителите на Спиралата. Оказа се сравнително лесно една малка група да предизвика в известна степен вътрешен срив. През следващите месеци властта ще бъде преразпределена.

Картър vb512: лицето е сериозно ранено // състоянието му се следи непрекъснато // необходимо е сериозно следене на психическото му състояние // на този етап завръщането му в ударните групи е под въпрос.

 

###ПРЕДАВАНЕТО ПРЕКЪСНАТО###