Анди Ремик
Спирала (25)

Тъмната страна на душата
22

Джем, Ники, Слейтър и Свещеника стояха до двата хеликоптера на въздушната площадка на Камъс–5 и гледаха в товарните отделения на шибаните от дъжда машини.

— Превозват сандъци е муниции — тихо каза Джем.

— Да, но виж това. — Свещеника скочи вътре и изби капака на един сандък. Вътре имаше големи снаряди, проблясваха застрашително на слабата светлина.

— Доста големи куршуми — рече Слейтър.

— Снаряди — поправи го Ники.

— Сто двайсет и пет милиметрови — каза Свещеника и изгледа многозначително ударната група. Тримата местеха погледи от трескавите му очи към снарядите и обратно.

Джем сви рамене.

— Ще се наложи да ни осветлиш.

— Използват ги бойните кораби — каза Свещеника. — С такива стрелят бордовите оръдия. Това е оръжие за унищожение.

— Значи да търсим боен кораб?

— Изоставили са Камъс — продължи Свещеника. — Може ли да има по-добра изходна база за действия от тази? Е, ако имаш голям кораб, зареден с всичко необходимо, ставаш напълно мобилен. В оперативната зала на Камъс открих карти. Повечето бяха на Баренцово море и Северния ледовит океан.

— Това е адски много вода, мамка му — отбеляза Джем.

Свещеника кимна.

— Така е, но да сте забелязали огромните варели нафта в склада? По пода има следи, което означава, че доскоро е имало още повече, но са ги взели. Варелите носят фирмения знак на доставчика — „Корпорация Кастевски“.

— Руснаци?

— Да. Фирмата работи от остров Вайгач и покрива Баренцово и Карско море. Спиралата винаги я е използвала за доставчик, когато действа в този район.

— Значи имаме отправна точка — каза Слейтър.

— Ще изпратя останалите тактически групи да претърсят района. Това е най-сигурната следа, с която разполагаме. Трябва да съберем останалите ударни групи и да ги държим в готовност, когато идентифицираме новата заплаха. Само тогава ще можем да предприемем нещо спрямо инвазията на нексовете.

Джем кимна и запали цигара.

— Ако си прав и търсим свързан с предателите кораб, ще ни трябва оръжейна мощ. При това голяма. Можем да координираме действията оттук — Слейтър и Ники могат да извикат ударните групи в Камъс чрез ЕКубовете. Разполагаме с гориво и оръжия. Това е идеалният плацдарм. Ти ще откриеш врага и ще установиш точното му местоположение, а аз…

— Сериозно? Как си решил да изкръшкаш този път, Джем?

Джем се ухили.

— Аз трябва да се видя с един човек относно една бомба.

 

 

— Съжалявам, Картър — каза Гол. — Наистина съжалявам.

Картър се ухили гадно. Още държеше чашата бренди, а браунингът бе в джоба му.

Тъпо, помисли си. Със свален гард…

Тъпо.

— Е, жив ли си, мъртъв ли си, или какво? Нексовете ли те спипаха?

Гол бавно поклати глава.

— Всичко е много по-сложно, господин Картър. Много по-сложно, отколкото можете да си представите. Е, вярвам, че плановете на QIII са у вас. Бих искал да ги получа. Те са наши. Те ни принадлежат и би трябвало да бъдат унищожени в Руб ал’Хали, също като вас.

Картър си позволи да се намръщи.

— Знаеш как беше, когато работихме заедно, в Египет. Помниш ли Луксор? Когато бяхме заобиколени от араби с картечници на онази веранда над бушуващото в разгара на бурята море. Помниш ли?

Гол кимна. Но Картър го забеляза. Пробяга за миг по лицето му. Миг на…

Объркване…

— Имаш предвид така наречената Пета нощ ли?

Картър кимна.

— Гол, припомни ми какво ми каза, преди да атакуваме ония шибаняци. Кажи ми дума по дума онова, което ме из: пълни с увереност в онази черна нощ, когато и двамата бяхме сигурни, че това е краят ни.

— Нямам време за такива глупости, Картър. Дай ми плановете.

— Ти не си Гол.

Гол се усмихна, белите му зъби проблеснаха през сивата му брада.

— Мамка му, Картър, пред теб съм. И какво от това? Аз съм Гол. Част от него. Но няма да ме разбереш. Бях инструктиран да не те убивам. Има доста хора, които биха искали… да речем, да побъбрят с теб. Но първо трябва да ми дадеш плановете.

Картър видя как пръстът на Гол — или на имитацията на Гол — леко се стяга около спусъка. Обираше отпуснатата корда; дебнеше момента, когато ще дръпне рязко въдицата с голямата мятаща се риба на кукичката…

Усмихна се.

Разтвори дясната си ръка и показа гранатата.

— Изненада, приятел.

Метна гранатата и видя как очите на Гол внезапно се облещват и устата му се отварят в едно безмълвно „Мамка му!“

Рефлексите влязоха в действие — място за мисъл нямаше. Едрият мъж протегна ръка да хване гранатата…

Дулото на пистолета се отклони.

Браунингът вече стреляше. Картър се метна към банята. Претърколи се по дебелия килим, куршумите от пистолета му се забиха в стената, после пръснаха прозореца…

Гол тичаше.

Картър насочи браунинга от банята…

И в този момент гранатата избухна.

Стаята за миг се преобрази от нормално помещение в шантавото сърце на вилнеещо торнадо. Мебелите се разхвърчаха, тряскаха се в стените. Подът се тресеше и трепереше; пръскаха се стъкла; чуваше се скърцане на греди и писък на извиваща се стомана. Картър се сви зад стената на банята, сбърчил нос от силната воня на химикала; през вратата летяха прахоляк и отломки. Внезапно с ужас осъзна, че ако вместо стена бяха сложили само гипсова преграда, щеше здравата да си го начука. Чу се стържене и стената се огъна над главата му…

Погледна нагоре, опрял върха на пистолета в носа си, примигваше от внезапната прашна буря.

Разнесе се трясък на падащо дърво и гипс.

Можеше да чуе биенето на собственото си сърце. Собственото си дишане.

Тихото туп-туп на собствения си живот…

Погледна наляво. Някаква греда бе препречила вратата на банята. Във въздуха се носеше гъст облак прах. Едва сега Картър осъзна, че ушите му пищят…

Пеят…

Песента на болката.

Противопожарната система внезапно оживя и прахта бързо се слегна.

Картър скочи и надникна през вратата. Стаята приличаше на сцена от военен филм. Всички прозорци бяха отнесени заедно с черчеветата. Килимът бе разкъсан, оплетен около разбитите мебели. Стените бяха разбити и изкорубени. Част от тавана бе паднала…

Гол тичаше към коридора…

— Гол? — изкрещя Картър и избърса от лицето си студената вода от пожарогасителите.

Гол блъсна тежко входната врата — бе оцеляла като по чудо, но се бе изкривила и се бе заклещила.

— Мамка ти… — чу Картър.

Излезе от банята. Гол лежеше на една страна. Десният му крак бе почти откъснат и се държеше само на няколко мускулни влакна. Половин секунда по-рано — и Гол щеше да стигне до убежището на коридора и защитата на истинската тухлена стена…

Картър се ухили гадно и опря дулото на браунинга в лицето му.

— Кой си ти?

— Не съм Гол.

— Е, не очаквай награди за този отговор. Кой си, мамка ти! — Картър натисна дулото в бузата му. — Отговаряй — поне си все още жив…

Чу изсвистяване и усети ужилване. По бузата му потече нещо топло.

Рязко вдигна ръка и се пипна. Погледна. Пръстите му бяха в кръв…

— Мамка… — успя да изпъшка, докато се мяташе в банята. Още три куршума изсвистяха над главата му. Стиснал зъби, Картър изпълзя по-надалеч от прозореца.

Куршумът на снайпериста бе отнесъл ивица кожа от бузата му и късче от ухото му.

Вдиша дълбоко, мъчеше се да успокои бясно биещото си сърце.

Размина му се на косъм…

На косъм…

Милиметри… един-единствен милиметър…

Мамка му, нали дишаше…

— Имаш ли отговор, Гол? — изкрещя той през писъка в собствената си глава.

Куршумът на снайпериста улучи имитацията на Гол в лицето и заби главата му в килима. Огромното тяло сякаш се сви, после застина неподвижно.

— Мръсник — изсъска Картър.

Запълзя през стаята и хаоса от боклуци. Някъде в далечината се чуваше вой на сирени. Пожарната и полицията. Можеше ли да се довери на тях? Едва ли.

И тогава чу писък — някъде отвън, от покрития с дървена ламперия коридор. Автоматичен откос разтресе вратата и Картър се метна обратно в банята и се сви под обсега на снайпера — за щастие, донякъде защитен от матовото стъкло.

Чу в коридора тропот на кубинки…

Метна втора граната и ги чу как побягнаха.

В мига, в който експлозията разтърси стаята, Картър стреля в прозореца на банята. Сякаш целият свят бе полудял. Изпълзя до перваза. Куршумът бе минал диагонално през бузата му и надолу към мекото на ухото. Това означаваше, че снайперистът се намира над него и вляво…

Видя го — на съседния покрив. Идеално…

Намери опора на покрития със счупени стъкла перваз, прицели се и започна да стреля…

Пет, шест, седем, осем куршума.

Виждаше как облицовката на съседната сграда се пръска.

Дванадесет, тринадесет. Смени пълнителя, измъкна от джоба си едно малко устройство, лепна го под перваза, направи крачка назад, хвърли една ГВН насред банята и скочи през прозореца…

Няколко неща се случиха едновременно…

Петима облечени в черно нексове изскочиха иззад ъгъла, въоръжени с автомати…

Снайперистът скочи, крещеше от болката в рамото, с мъка вдигна оръжието си и се опита да го насочи…

Гранатата експлодира.

Картър се блъсна жестоко в стената на три метра под прозореца, увиснал на въжето — стандартно за Спиралата устройство…

Банята експлодира.

През зейналата в стената дупка полетяха отломки. Картър се завъртя на въжето и, както беше увиснал, изстреля още един пълнител към снайпериста.

После натисна копчето за освобождаване.

Вятърът засвистя в ушите му и земята се понесе насреща му; тупна до басейн с олимпийски размери и неколцина случайни свидетели, които бяха зяпнали нагоре към внезапно и спешно овакантената стая. От дупката блъвна огнен език. Изкорубен горящ стенен шкаф с плясък се стовари в басейна и засъска; вдигнаха се облаци пара.

Картър хукна към най-близкото прикритие, сменяше в движение пълнителя. От храстите видя полицейските коли и две огромни пожарни — летяха по улицата с пуснати сирени. Стигна до тротоара, мушна браунинга в джоба си и побягна.

В момента инстинктите бяха неговият мотор. Шестцилиндров.

Затича с всички сили по тротоара. Когато излезе на Ел Камино, видя светлини на фарове и изруга. Метна се зад близката ниска стена и загледа как колите — три големи черни пикапа „Дженеръл Мотърс“ — прелитат с рев покрай него.

Лошо, помисли си.

Наистина лошо.

Продължи да тича.

След две минути, плувнал в пот, стигна до корвета. Скочи вътре, запали и натисна газта до дупка. Мощният автомобил изрева, остави черни димящи следи от гума върху бетона и полетя към края на опушената от пожара пресечка и към шосето…

Пикапите обикаляха, дебнеха, търсеха. Двигателите им нададоха вой и мощните коли се втурнаха по магистралата след корвета като преследващи агне вълци.

С писък на гуми и скърцане на ресори четирите автомобила поднесоха на широкия завой и се озоваха на „Уилшир“. Прелетяха покрай пожарните и Картър, приведен зад волана и плувнал в пот, изруга преследвачите си…

Измъкна браунинга и целуна дръжката му.

— Спасявал си ме и преди, драги — прошепна.

Стреля през задния прозорец. Стъклото се пръсна. Трите пикапа поднесоха, единият се качи на тротоара и двама пешеходци се втурнаха да търсят прикритие. Единият — възрастен мъж — се озова под гумите му и стана на пихтия.

Пикапите се прегрупираха и продължиха преследването.

Къде е шибаният Кейд точно когато ми трябва? — помисли Картър. — Трябваше да открадна по-бърза кола…

Водещият пикап блъсна задницата на корвета. Картър подскочи от удара и едва не изпусна браунинга. Натисна газта до дупка и рязко зави вдясно, в някаква тясна улица, водеща далеч от Бевърли Хилс…

Трите пикапа го следваха по петите.

Профучаха покрай паркирана полицейска кола. Примигнаха червени светлини.

Полицейската кола наду сирената и се впусна в преследване.

Картър изръмжа. Изстреля още няколко куршума през задния прозорец и остана доволен, че пръсна един фар. Това обаче не извади пикапа от играта.

Прекалено са високи, осъзна той. Купетата им са прекалено високо.

Водещият пикап го блъсна пак.

Картър изстреля оставащите патрони; разнесе се остро скърцане и пикапът поднесе и се заби в една ниска стена. Една черна фигура изхвърча като парцалена кукла през предното стъкло. Полицейската сирена виеше. Картър завъртя рязко волана наляво, колелата на корвета изпищяха и автомобилът взе острия завой — задницата му удари светофара и отскочи.

В преследването се включиха още полицейски коли.

Кого гонят, мамка им? — запита се той.

Мен или тях?

Натисна газта до дупка. Двигателят изръмжа.

Помощ, помисли Картър.

Корветът профуча през едно кръстовище. Разнесе се рев на клаксони и Картър за миг затвори очи. Кейд? Къде си, Кейд? Идвай веднага и ме измъкни от тази каша!

Ела и ми помогни, мамка ти…

Вече не поглеждаше в огледалото. Гледката отзад като че ли само се влошаваше.

Двигателите виеха съвсем близко зад него, механични зверове с оголени зъби, готови да го захапят и разкъсат с гняв и омраза…

Отново завъртя рязко волана, гумите изсвистяха — и отново се размина на косъм с друга кола — този път пожарна. Клаксонът изрева насреща му и Картър неволно трепна и се сви в седалката…

Съсредоточи се.

Срещата. С Наташа и Джесика…

И Лангън.

Погледът му се стрелна нагоре към знаците. С ляв завой изкара корвета на тревата между двете платна и направи пълно обръщане насред претовареното движение. Разнесе се писък на спирачки и рев на клаксони. Сякаш в халюцинация му се мярнаха гневни лица и размахващи се юмруци. Задницата на корвета се блъсна в калника на чисто ново порше…

— Мамицата ти мръсна! — изкрещя някой.

Картър натисна газта и погледна в огледалото. По някакво чудо бе успял и бе предизвикал огромно задръстване на шестте ленти на магистралата. Пикапите бяха спрели пред стена от метал. Ченгетата бяха напълнили улицата, размахваха пистолети и крещяха…

Изтрещяха изстрели.

Чу влажния удар на метал в плът.

Сниши глава и натисна газта до дупка.

Кара още десетина минути, като намали скоростта, за да не привлича внимание. Докато се носеше към Ингълуд и мястото на срещата, отново погледна в огледалото.

В далечината забеляза два черни пикапа.

— Не — промърмори и се намръщи. — Невъзможно, мамка му!

Видя как пикапите набират скорост. Решетките им приличаха на оголени зъби.

Хилещи се зъби.

Челюстта му се скова. Отново натисна газта до дупка и корветът се понесе напред, зави рязко вдясно и влезе в платното на един крайпътен „Макдоналдс“. Той натисна спирачките и автомобилът спря със скърцане пред една пейка под цъфтящи дървета. На пейката седяха Наташа и Джесика с празни картонени чаши от кока-кола.

Картър изскочи от колата.

— Загазихме.

— Сериозно? — попита Наташа.

— И още как.

Сложи нов пълнител в браунинга и насочи оръжието към един потеглящ от гишето за обслужване автомобил.

— Слизай!

Новичкото „Ферари F355 Спайдър“ рязко спря. Двигателят мъркаше като голяма котка.

— Какво правиш? — изсъска Наташа.

— Права беше. Трябва ни нещо по-бързо.

— Хей, да не си се побъркал!?

Картър се обърна към вбесения шофьор. Беше млад, носеше кърпа с череп и кръстосани кости и слънчеви очила „Оукли“. Голото му до кръста тяло бе покрито с татуировки.

— Слизай, казах!

— Ах, ти, кучи…

Браунингът се отмести. Разнесе се гръм. В предния страничен прозорец се появи дупка — както и в скъпата кожена тапицерия на седалката. Мъжът зяпна, после изскочи от колата като ужилен.

Картър, Наташа и Джесика се вмъкнаха вътре.

— Знаеш ли колко струва тая кола бе?

Картър го погледна в очите.

— Заведи дело. — Превключи скоростите и натисна газта. Ферарито изрева и се понесе напред с такава скорост, че Картър се залепи за облегалката.

— Педераст! — изкрещя татуираният. Размахваше юмрук и чаша боровинков шейк.

Ферарито чак литна във въздуха от ускорението и профуча покрай пет черни пикапа със затъмнени стъкла, ръмжащи мотори и пронизващи калифорнийския сумрак фарове. Картър превключи на шеста и настръхна, когато мощният двигател изрева и пътят се превърна в размазана извиваща се бетонна змия, танцуваща пред него като сцена от кошмар.

Наташа се наведе напред — двете жени бяха на тясната задна седалка на откритата спортна кола.

— Ъъъ, Картър, с каква скорост се движим?

В гласа й се долавяше ужас.

— Не зная — отвърна той през зъби. — Гледам… пътя.

— Толкова сериозно ли сме загазили?

— Да — каза Картър.

— Видя ли баща ми?

Картър я погледна с крайчеца на окото си.

— Не, Наташа. Съжалявам.

— О!

Отпусна се посърнала назад. На Картър му се прииска да й каже: „Нали ти казах, скъпа — недей да храниш големи надежди“, но си задържа езика зад зъбите и се съсредоточи върху пътя — пъстро увеселително влакче от оранжево и сиво, което се носеше с 290 км/ч под натъртената синева на небето.

— Какво стана?

— Беше капан. Наложи се да гръмна хотелската стая…

— С какво?

— С две ГВН.

— Ти си ненормален! Какво искаха онези… които и да са те?

— Бяха нексове — кисело отвърна Картър. — Искаха плановете на QIII. Дръжте се!

Превключи две скорости надолу и използва двигателя като спирачка, за да поднесат с писък и да вземат завоя. Ухили се като развълнувано хлапе и се обърна към двете жени.

Не изглеждаха особено впечатлени.

Внезапно се разнесе вой на сирени и конвой полицейски коли изхвърча от кръстовището, като едва не отнесе ферарито от пътя. Картър рязко отклони — моторът изрева — и едва успя да избегне сблъсъка.

Полицейските автомобили полетяха след него.

— Мамка му!

Вдигна 290 км/ч и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Стигнете тази красавица, малки прасенца — промърмори, докато преследвачите изоставаха някъде далеч зад тях. Съсредоточи се върху пътя пред себе си.

— Наташа, прати на Лангън съобщение да идва да ни прибира. Най-малко хиляда ченгета са по петите ни.

— Но нексовете ще ни засекат…

— Е, и какво? И без това знаят, че сме тук.

Наташа извади ЕКуба си и Картър насочи вниманието си към пътя. Нощта се спускаше. Носеха се на юг…

 

 

Мотелът се намираше насред нищото и пред него бяха паркирани два пикапа. Ферарито се появи иззад завоя и рязко спря. Картър запали цигара, а Наташа и Джесика слязоха.

— Ти си побъркан — каза Джесика.

— Но се измъкнахме, нали?

— Какво стана? — попита Наташа.

Картър сви рамене.

— Нексовете ме чакаха. Искаха плановете на QIII и се стигна до семейни сцени. Имаше малко тропане с крак, скубане на коси и дране на лица, след което се наложи да напусна по най-бързия начин…

— Ранен си. — Наташа пристъпи към него и докосна бузата му. Картър я погледна в очите и се усмихна. Хвана пръстите й, вдигна ги до устните си и ги целуна.

— Имаше снайперист.

— Лошо…

— Мисля, че го улучих.

До ушите им стигна бръмченето на команчито и Картър се загледа нагоре в мрака. Внезапно заблестяха светлини, хеликоптерът зави и с рев профуча над главите им. Направи кръг, забави скорост и Картър, Джесика и Наташа отстъпиха назад и вдигнаха ръце пред очите си. Команчито кацна до ферарито и пилотът — с шлем на главата — надникна от кабината и вдигна палци.

Храстите и дърветата се огъваха от вятъра на перките.

— Ето го и транспорта ни — каза Картър. И нещо нечуто и невидимо го накара да се обърне към сенките под близките дървета и прашната магистрала отвъд паркинга пред мотела. Нещо неспокойно се размърда в дъното на душата му. Обърна се към пътя, очите му затърсиха черните пикапи, които ги преследваха до неотдавна… не видя нищо.

Нищо, което да не е на мястото си.

Нищо нередно…

„Нещо“…

Погледът му се върна към команчито.

И тогава го чу. Далечен глас — като крясък от болка и гняв, озверял, но прикован на място, ограничен, принуден да мълчи въпреки свирепото си желание да…

„Нещо не…“

Намръщи се. Сякаш целият свят забави движението си. Размазаните допреди малко перки на команчито се въртяха едва-едва. Посегна към браунинга и му се стори, че на ръката му й е нужна цяла вечност, докато стигне до оръжието, главата му вече се обръщаше към Наташа и устните му оформяха думата „Хайде…“.

Чу се далечен пукот.

Погледът му улови блясъка на цев.

„Нещо не е наред“.

В кабината на команчито цъфна дупка и Лангън отлетя назад, преметна се бавно през вътрешността на хеликоптера и върху затъмненото стъкло се появи огромно петно кръв. Браунингът на Картър се озова моментално в ръката му и той изруга собствената си туткавост и непохватност, изруга мудността на света около и в себе си, устата му се отвори да закрещи, Наташа и Джесика се раздвижиха мъчително бавно и загледаха объркано хеликоптера, въртящите се перки, отпуснатата фигура в тъмните дълбини на тясната и изведнъж заприличала на насекомо машина…

Картър коленичи, извъртя се и браунингът подскочи в ръката му — един куршум, втори, трети — и видя как тъмните фигури се отделят от дърветата и се понасят с невъзможна бързина по тревата; бяха нексове и студеният ужас сграбчи сърцето на Картър в мига, когато светът отново дойде на фокус и всичко затече с нормална скорост…

— Какво…

— О, Боже!

— Качвайте се! — изкрещя Картър, без да спира да стреля по атакуващата стена нексове. Бяха облечени в еднакви тъмносиви прилепнали облекла. Носеха автомати, но не отвърнаха на огъня; бяха най-зловещото, най-ужасяващото нещо, което бе виждал…

Наташа вече се качваше в кабината и гледаше през рамо нападащите нексове. Картър сграбчи Джесика и я бутна към команчито…

Сложи нов пълнител и се прицели в едно тъмно маскирано лице. Браунингът в ръката му излая и нексът се строполи в краката на друг некс.

Бяха стотици…

Много, много повече, отколкото в Африка…

Вече бяха навсякъде около него. Като насекоми — тъмни и смъртоносни. Сякаш по неизречена команда оръжията им се вдигнаха и дулата се обърнаха към групата…

— Мамка му…

Картър хвърли една ГВН и нексовете се разхвърчаха във всички посоки, крайници се откъсваха от телата, плисна кръв…

Какво са те, по дяволите? — изкрещя мозъкът му.

— Качвайте се, бързо! — викна Картър и стреля още няколко пъти с браунинга — тъмния приятел в ръката му, продължението на собственото му тяло.

Насочилите оръжия нексове все още не стреляха. Погледът на Картър се стрелна към Наташа…

Джесика стигна до дръжките на кабината…

Чу се втори далечен пукот.

Картър усети горещия полъх край лицето си и се обърна да блъсне Джесика нагоре, но тя внезапно се свлече и обви ръце около врата му. Буквално падна отгоре му. Широко отворените й, объркани и невинни очи срещнаха потресения му поглед, ръцете й се отпуснаха. Той я сграбчи, съвсем забравил за браунинга, хвана я през кръста, задържа внезапно натежалото й тяло и се загледа в дълбоките й интелигентни и уплашени очи…

Очи, в които се четяха милиони въпроси…

Защо?

Защо аз?

Защо сега?

Какво става?

Какво се случва с мен?

Отвори уста да проговори, да го попита. Червена струя бликна от устата й, потече по тъмната й блуза и изцапа якето на Картър. Главата й клюмна. Къдриците й се напоиха с кръв. Опита се отново да проговори, но от устата й бликна още кръв като гъста червена река, и потече по бузата й, в очите й, в ушите й. Въздъхна и от устата й заизлизаха кървавочервени балончета…

И в следващия миг бе мъртва.

— Бързо! — изкрещя Наташа.

Погледът му се вдигна към разкривеното й от паника лице, широко отворените очи и облизващия сухите й от ужас устни език.

— Картър! Те…

Извъртя се. Нексовете бяха само на няколко крачки от него, тичаха с протегнати напред ръце, искаха да го обкръжат, да го съборят. Чу се гърмеж, браунингът изрита в юмрука му и се вдигна, за да запрати втори куршум в лицето на най-близкия некс…

Ръце в ръкавици се протягаха да го хванат, докато сграбчваше дръжките на кабината, но кубинките му ги изритаха с тежко хрущене. Той се вкопчи в долната дръжка и се набра нагоре. Наташа беше точно над него… внезапно отлетя от фюзелажа — рязко се килна, кръв бликна от тялото й и то се завъртя от ударите на куршумите. Картър не можеше да разбере какво става — изстрелите бяха като фонов шум. Той протегна ръка, пръстите му докоснаха пръстите на Наташа, но не беше достатъчно бърз, не успя да я хване и тя падна долу в тълпата нексове, те покриха тялото й като мравки и тя изчезна от погледа му…

— Не — тихо каза Картър.

Главата му рязко се вдигна от оплисканите с кръв ръце. Погледът му бе изпълнен с ледена смърт, устните му се превърнаха в тънка линия, лицето му бе студено сребро на фона на нощта.

И тогава осъзна.

Осъзна ужасната истина.

Беше самичък.

Браунингът зарита в окървавената му ръка. Движенията му бяха чисто механични, тялото му се задвижваше от адреналина и рефлексите. Автоматичен откос начерта линия във фюзелажа. Браунингът изрита отново — сега той бе единственият приятел на Картър, единственият му истински приятел, единственият другар, който му бе останал.

Куршумът улучи некса между очите.

Картър изгледа студено как светлината в тях помръкна и нексът умря.

Още ръце се протегнаха към него.

Изрита ги, браунингът също продължаваше да рита, сърцето му бе студено и лишено от емоции. Мозъкът му машинално отбеляза, че пълнителят е свършил. Скочи в кабината и я затвори. Ръката му сграбчи лоста за управление. Перките се завъртяха по-бързо и двата двигателя изреваха. Картър заключи вратата. Гледаше как нексовете се мятат като сиви пчели около команчито…

Наташа бе изчезнала някъде под него.

Стисна лоста за управление. Команчито се разтресе, вдигна се с рев, наведе нос и се понесе над паркинга. Многоцевната картечница оживя и запя убийствената си песен, правеше на каша нексове, трева и дървета. Картър гледаше студено и безучастно как крайници и вътрешни органи хвърчат разкъсани от ужасната мощ на бойната машина.

Команчито зави и бетонната магистрала остана някъде под него.

— Джесика мъртва ли е? — изсъска Наташа.

Картър примигна и погледна през рамо.

Беше сам.

Наташа я нямаше.

Наташа бе мъртва.

Вперил очи в нощното небе, Картър кимна. Протегна ръка и заопипва тялото на Лангън, което лежеше безжизнено някъде зад и под него. Пръстите му откриха резервния шлем. Надяна го на главата си. Активира устройството, проблеснаха всевъзможни данни и пейзажът около него изведнъж светна…

— Уха — възкликна Картър.

Те ни очакваха, осъзна.

Дали бяха знаели за мястото на срещата и за команчито? Или бяха реагирали светкавично на прехванатото съобщение на ЕКуба?

Колко далеч стигаше това шибано предателство?

„До самия край — прошепна Кейд. — Ей, Картър, имаме си компания. Хайде, приятел, да пийнем малко шибана кръв…“

Погледът на Картър се стрелна към скенерите.

Три хеликоптера го настигаха бързо над водите на Тихия океан. Очите му се присвиха и той усети как смъртта сяда до него като стара приятелка. Устата му вече не беше суха. Страхът се бе превърнал в съюзник; вече не бе страх, а любов към страха, който щеше да предизвика.

Ревът на двигателите наближаваше. Лунните лъчи се отразяваха от перките и проникваха в продупчената пилотска кабина. Картър различаваше сребърното око на мястото, откъдето бе влетял куршумът, за да отнеме живота на Лангън.

Помисли си за Джесика.

И за Наташа.

Изстена.

— Наташа… — прошепна в пристъп на агония.

Зад него зареваха картечници; куршумите засвистяха около команчито и болезнената маска на лицето на Картър се смени с нещо, което дори Кейд не бе в състояние да повтори.

Сега го изпълваше омраза.

Омраза — и жажда за кръв.

В ушите му зазвучаха думите на Лангън, изпълнени с трепет и вълнение: „В момента носим 36 стандартни 70-мм ракети, 18 ракети «Стингър» въздух — въздух и 6 противотанкови ракети «Хелфайър»…“

Погледът му се плъзна по пулта. Той протегна ръка, натисна няколко копчета и чу как двигателите забръмчаха още по-силно; погледна скенерите, после бързо хвърли поглед наляво. Тумбест черен хеликоптер се бе изравнил с команчито и Картър можеше да различи бакърените очи на пилота некс. Натисна въздушните спирачки, рязко поведе хеликоптера надолу с наведен нос, след което пак така рязко се издигна и се озова зад черния хеликоптер. Зареди четири ракети въздух — въздух „Стингър“ и мрачно загледа как огнените им опашки се отдалечават от команчито и се втурнат към черния хеликоптер. Той експлодира и пламтящ като сърцето на изригващ вулкан, се понесе надолу към черните води на океана.

Отново затрещяха картечници и откъснаха Картър от хипнозата — върнаха вниманието му към непосредствените опасности. По скенерите проблеснаха червени светлини и команчито се спусна, зави като ранено животно и се плъзна току над вълните — толкова ниско, че водата опръска стъклото на кабината и Картър почти усети соления й вкус.

Изключи светлините.

Ракетите се забиха в океана зад него.

— Ще се ебаваш с мен, а? — изръмжа Картър. Пръстът му проследи траекторията на скенера; проучваше целта и аналитичните дисплеи. Даде пълна мощност, двигателите зареваха оглушително и машината завибрира и се понесе напред; вълните се разбиваха точно под нея. И изведнъж…

На фона на черните вълни.

Някакъв танкер.

Картър продължи да лети ниско, следван от двата хеликоптера. Направи рязък завой, като почти докосна вълните. Черните му преследвачи го последваха. Отново затрещяха картечници. Куршумите затракаха по борда на огромния петролен танкер.

Команчито се издигна, прелетя над високата палуба и черните хеликоптери го последваха. Пилотите им бяха истински асове.

— Настройка — тихо каза Картър.

Натисна няколко копчета и включи дигиталните дисплеи. На лицето му се появи усмивка, изразяваща единствено жажда за унищожение и смърт.

— Активиране.

Натисна рязко въздушните спирачки и двигателите изреваха. Двата черни хеликоптера рязко се отклониха от двете му страни в отговор на безумната му маневра. Картър издигна рязко команчито и то полетя нагоре като устремила се към космоса ракета. Той се взря в черната блестяща пустош, докато машината се тресеше, боботеше и виеше, и се замоли, замоли се на Бог, в когото отдавна не вярваше, сълзите се стичаха по бузите му, стисна зъби от гняв и омраза. Когато скенерите заблестяха в червено, за да го предупредят за недостиг на кислород, команчито рязко се спусна към микроскопичния танкер далеч долу. Черните хеликоптери бяха далечни цели. Картър пусна една-единствена 70-мм ракета… и тя се вряза в перката на втория черен хеликоптер, после в кабината с пилота — и запрати машината в черното море, което я погълна за части от секундата.

— Така ти се пада!

Команчито се извъртя с вой, перките му прорязаха вълните; после машината отново започна да се издига, следвана по петите от последния черен хеликоптер, чиито картечници бълваха огън и омраза, омраза, омраза…

Изкачваха се нагоре към звездите.

Вятърът виеше през дупката в стъклото.

Сълзите на Картър заблестяха на кристали върху замръзващата му кожа.

И тогава, на стотици метри над океана, команчито описа широка дъга и полетя хоризонтално. Картър намали скоростта и машината увисна във въздуха. Главата му клюмна, погледът му се заби в пода. После той вдигна очи и се загледа в мрака пред себе си. Стисна здраво зъби.

Последният черен хеликоптер се изравни с него на стотина метра.

Картър свали предпазителя на ракетата.

Очите му се присвиха.

— Ще се ебаваш с мен, а? — прошепна.

„Начукай му го, Картър, накарай го да вкуси собствената си кръв“ — прошепна Кейд като гадна инжекция призрачна същност.

— Не ми трябва помощта ти! — озъби се Картър.

Омразата бе неговият господар.

Двигателите на черния хеликоптер ревяха; Картър можеше да ги чуе дори през рева на команчито. Носът на черния хеликоптер се наклони надолу и той се понесе напред с тракаща картечница. Картър изръмжа и пришпори команчито през градушката от куршуми.

Двете бойни машини летяха една срещу друга. Картечниците ревяха, трасиращите куршуми чертаеха огнени линии. Команчито се извъртя надолу и на една страна, черният хеликоптер почти се озова над него, но не съвсем… Милиард блестящи кристали избухнаха в мига, когато бронираните перки на команчито раздраха пилотската кабина на врага и прерязаха пилота на две.

Команчито отлетя настрани, по-далеч от кървавата баня.

Капки кръв се разхвърчаха от покритите със скреж перки.

Нексът в черния хеликоптер погледна надолу, отворил невярващо уста. Тялото му се раздели на две, горната половина на торса размаха обезумяло ръце, докато падаше на пода, Черният хеликоптер се преобърна, кръвта на некса опръска вътрешността му, машината с писък полетя надолу към бездънния океан.

Прожекторите на танкера запълзяха по черните вълни.

Картър издиша. Бавно.

„Адски гадно“ — отбеляза Кейд.

— Начукай си го.

„По-кротко де…“

С малко по-спокойно темпо команчито се сниши, почти докосна тъмните вълни и полетя като куршум над океанската пустош.

 

 

Хеликоптерът летеше над океана.

Картър хвърли поглед към трупа, върху който едва ли не бе седнал. Неприятна близост — Лангън бе все още топъл, можеше да усети топлината през дрехите си. Опита се да не мисли за липсващото лице, за кръвта и мозъка, полепнали по задната част на кабината. От миризмата му се доповръща — не я бе усетил в разгара на битката. Но сега я усещаше. Много силно.

„По-добре сам, приятел. Знаеш, че тя беше враг. Знаеше, че беше от лошите“.

— Остави ме на мира, Кейд. Мога и без тъпотиите ти.

„Ти се нуждаеш от мен, приятелю“.

— Изобщо не съм ти приятел, приятелю.

„Ама че си докачлив“.

Облиза устни и поведе команчито ниско над водата, без определена посока, просто подтикван от нуждата да лети, да избяга, да се махне възможно по-далеч от нексовете, от ужаса, от смъртта…

А сега какво? — помисли си. Въздъхна. Уморен съм, толкова съм уморен. Уморен от всичко…

„И така, трябва да помислим. Да съставим план. Обади се на Джем. Той може да ти помогне, Картър. Може да те изкара от тази шибана пуберска меланхолия — ха, и то само заради смъртта на оная кучка. Трябва отново да станеш силен, Картър, Джем ще ти помогне!“

Извади ЕКуба. Тъмният визьор на приличащия на насекомо шлем се насочи към сините цифри. Картър прелисти списъка, натисна декодиращия код на Джем и зачака. ЕКубът завибрира в ръката му.

— Картър?

— Джем… положението е кофти!

— Картър… помниш ли нашето мото?

Да?

— Помни го!

ЕКубът се изключи.

Картър мрачно се усмихна. „Помни Камъс“.

Замисли се.

Камъс–5.

Душата му потрепери.

Задъвка устната си.

— Мамка му, пуши ми се.

Наташа.

Спомни си красивото й лице.

Не, каза някаква малка част от душата му.

Но той знаеше. Дълбоко в себе си знаеше. Бяха я пипнали. Нямаше начин за спасяване. Абсолютно никакъв начин.

„Сега не е време за тръшкане и умиране“ — озъби му се Кейд.

— И защо не? — кротко попита Картър.

„Защото си по-силен от това. Защото можем да се справим с цялата тази история. Трябва ни само време и малко братска солидарност — разбери бе, сега, след като тая кучка си отиде, можем да работим заедно. Отново можем да сме силни“.

— Кейд, не мога да те понасям.

„О, не е така, Картър. Ти си аз. Не можеш да мразиш самия себе си“.

— Винаги съм го правил… Никога ли не си се чувствал уморен, Кейд? Уморен от убиване?

„Нали точно затова съществувам“ — мрачно отвърна Кейд.

Картър кимна и шлемът му се люшна. Огромни бавни вълни се носеха под команчито; морето изведнъж стана безкрайно, огромен свят от черна безжалостна прелест, простираща се в безкрая, приканваща го да скочи в нея и да се понесе към сладката забрава… — Камъс–5 — тихо каза Картър. Кръвта бе засъхнала по ръцете му, по лицето и дрехите. Изглеждаше като демон в приглушената светлина. — Заклехме се: че Камъс е в известен смисъл свещена земя. И в известен смисъл земя на злото.

„Там ли отиваме, братко?“

— Да.

„Знаеш ли, този тъпак Лангън е виновен за всичко. Доведе ги право при нас… Ако знаех, щях да го убия тоя кучи син със собствените си ръце; щях да му избода очите и да му се издрайфам в черепа. Само да знаех, само да знаех…“

Картър игнорира Кейд. Кейд бе като незначително бръмчене на насекомо в главата му. На Картър му се гадеше. Беше му студено. Беше самичък.

Някой ще си плати, осъзна той.

„Някой ще си плати, и то скъпо“.