Анди Ремик
Спирала (26)

Камъс
23

■ class relay ■ qiii mainframe logon 01001010 booting… sequences initiated…

 

 

Пропадна от безкрайните си мрачни сънища в света на болката в друг свят — този на болката, наречена събуждане. Болка — чиста и бяла, стоварваща се ритмично върху слепоочията му като удари на чук. Диамантена бургия проби клепачите му и пръсна очите му. Остра като бръснач жица отряза пластове от малкия му мозък. Умът му бе смазан в желязна хватка.

Насили се да отвори очи и погледна до болка познатото му лице.

— Как я караш, приятел? — ухили се Джем. Стоеше над него, увит в дългото си кожено палто, пъхнал ръце в джобовете си, а от крайчеца на устата му висеше цигара. Косата му бе все така рошава като бодлите на таралеж, около очите му имаше тъмни кръгове, но те все така продължаваха да проблясват и в тях се четеше радост и загриженост. — Помислих, че си хвърлил топа. Приземи тая трошка и — бам, изключи се като крушка!

— Зле — въздъхна Картър, надигна се да седне и трепна. Видя браунинга вдясно от себе си, до леглото. — Дай да си дръпна, мръснико…

Джем му подаде цигарата.

— Моето е твое и твоето е мое.

Изтощеното лице на Картър се проясни, той взе цигарата, дръпна, върна я на приятеля си, после опря дулото на браунинга под брадичката на Джем. Той примигна и замръзна. После бавно се изкашля и изсумтя:

— Май си нещо изнервен.

— Да ти видя ръцете — каза Картър и Джем усети, че в думите на човека, когото наричаше свой приятел, няма майтап и съжаление. Извади другата си ръка от джоба на палтото и разпери пръсти.

— Какво ти става, Картър?

— Къде са Слейтър и Ники?

— Навън.

— Къде?

— На площадката за кацане.

— Да се поразходим. Ти водиш. И не ме принуждавай да те застрелям в гърба, Джем, ще е ужасно шибан край на едно добро дълго приятелство. За съжаление, събитията са решили да се ебават с мозъка ми. Вече не мога да се доверя на никого. Дори и на теб. Шибаните нексове са навсякъде.

— Бяхме в Белфаст заедно — каза Джем прегракнало.

— Знам. И след няколко минути или ще си казваме наздраве, или ще се възхищаваме на отвъдното. Споделих историята си с Гол, всъщност е един шибаняк, който изглеждаше точно като него, и той се опита да ме пречука.

Тръгнаха по каменните тунели. Палтото на Джем се вееше. Картър вървеше, предпазливо зад него — ясно си даваше сметка колко бърз и смъртоносен може да е приятелят му Може да имаше пиперлив език и шантав подход към жени те, но това не му пречеше да е първокласен убиец. От най-добрите.

Излязоха в мрака на нощта.

Слейтър седеше на раницата си. Ники беше извадила примус и приготвяше храна. И двамата се обърнаха към Джем и Картър…

— Кво става, Джем? — изръмжа Слейтър и скочи. Ръката му се стрелна към пистолета.

— Спокойно — отвърна Джем и му махна да седне.

Картър прибра браунинга в джоба си. Джем се обърна и потупа стария си приятел по бузата.

— Ти си проклет тъп кучи син, Картър, знаеш ли го?

— Добре де, карай ми се — каза Картър и се наведе над примуса. — Мирише вкусно.

— Пистолет ли му извади? — попита Ники.

Картър кимна.

Тя поклати глава.

— Ти си се побъркал! Той иска да ти помогне.

— Аз решавам това.

Джем приклекна до тях.

— Добре. Да се захващаме за работа, щом Картър се е убедил, че съм реален и истински. Знаеш какво се случва със Спиралата, нали?

Картър кимна.

— Зная, че някои от отделите са унищожени и че някои от ударните групи са избити. Има някаква отцепническа група, която е решила да завладее света и притежава процесор, способен да овладее военните сили на цялата планета. Начело на групата бяха двама души — Фойхтер и Дюрел. Само че убих Фойхтер в Саудитска Арабия, когато взривиха Спирала_Q.

— Да, нещата наистина не са розови. — Джем се намръщи. — Удариха Спиралата и й го начукаха здравата. Явно са използвали процесора, за да проникнат в компютрите и да ни поставят в ситуации, при които да могат да ни видят сметката. — Очите му заблестяха. Запали цигара, взе вилица и набоде един кренвирш. — Да, открихме почти същото с помощта на Свещеника. Навремето Гол е работил с Дюрел върху нещо, наречено „Проект Некс“, макар че явно никой не знае какво е представлявал той. Гол се оттеглил, но Дюрел продължил да работи, докато Спиралата не прекратила финансирането на проекта и не го насочила към медицината. После Гол се преместил в Прага… оттам нататък и сам знаеш историята.

— Как успяхте да откриете информация за този проект? — тихо попита Картър.

— Разговаряхме с хора от оцелелите ударни групи. Ники и Слейтър привикаха няколко от тях в Камъс. Сега са навън, помагат на Свещеника и неговите проекти.

— И слава богу. Значи не всички са избити?

Джем се ухили гадно.

— К’во като имат бакърени очи? Пак не могат да затрият всички ударни групи. Щом разбрахме, че нещата се сговняват, използвахме ЕКубовете и изпратихме съобщения на всички групи. Създадохме нещо като своя малка мрежа с помощта на личните си кодове. После започнахме да търсим къде са се покрили ония типове.

— Но?

— Да, винаги има „но“ — каза Джем и издуха облаче дим в нощта. Намръщи се, когато Слейтър почна лакомо да лапа, взе си още един кренвирш и се загледа в мрака.

— Ударна група 16 беше по следите ви, откакто с Наташа напуснахте Англия. Явно тактическите групи са проявили особен интерес към теб — шибаната тайна полиция души навсякъде. Ударна група 16 бе изпратена да те наблюдава, но винаги оставаше на крачка зад теб. Натресоха се на шибаната кланица в Африка и едва не загинаха там, Картър. Шибаните нексове били навсякъде. Проследиха те до Саудитска Арабия, но изгубиха дирята ти малко след експлозията.

— Какво са открили в Саудитска Арабия?

— Пълна каша — останките от Спирала_Q. Но не и Фойхтер.

— Защото му видях сметката — каза Картър със стиснати зъби.

— Не са открили никакви следи от тялото му. Въпреки че разполагат с най-ново поколение скенери, не са открили никакви генетични следи — абсолютно никакви. Някой трябва да е прибрал тялото му.

— Това пък защо? — зачуди се Картър.

Джем сви рамене.

— Нямам представа. Каква полза от печен труп? Но както и да е, изпуснахме те, докато не прати онова съобщение. Радвам се, че си запомнил кода ми, приятелю. — Джем захапа кренвирша и задъвка. После стана, отиде до края на площадката при апачито и се загледа в нощта. Дългото му кожено палто се развяваше под напора на вятъра.

Картър отиде до него.

Двамата се загледаха в черните дълбини. Вятърът виеше. Нямаше никакви парапети и бариери — само дълъг, почти отвесен склон към скалистия хаос долу. Далеч под тях от време на време примигваха светлини — синтетични звезди над земята — яркожълти, бели и от време на време червени.

— Харесва ми тук — тихо каза Джем.

— Да. Обожавам лудостта на това място.

— Не трябваше да го закриват.

— Е, твоята отцепническа група го е отворила пак.

— Но само временно.

Известно време мълчаливо се наслаждаваха на гледката.

— Какви са ти плановете? — попита Картър.

— Отцепниците имат мобилна дивизия, разположена на някакъв шибан боен кораб, представяш ли си. Оня тъпак Дюрел мисли, че ще завладее света или нещо от сорта. Трябва да го спрем.

— Ние?

Джем се обърна и го сграбчи за раменете.

— Сега си част от нашата армия, Картър. Ти си експерт по унищожението. Нуждаем се от теб.

— Аз си имам своя собствена война.

— По-точно?

— Война в главата ми — тихо рече Картър.

— Е, ще оставя Свещеника да те убеждава.

Картър се намръщи.

— Домъкнал си този побъркан кучи син тук? Та той е само пречка, мамка му.

— Не само него — каза Джем. — Всички.

— Кои всички?

— Всички останали ударни групи — каза Джем и очите му блеснаха над огънчето на цигарата. — Дюрел и Фойхтер — и шибаните нексове — те започнаха войната. Дойде време за малко приятелско възмездие. Няма време да чакаме САЩ, Китай или Русия да се доберат до Дюрел и шибания му кораб… голяма част от командната и контролната система на НАТО продължава да се срива и да изтрива собствените си данни… Изглежда, планът на Дюрел върви… по план, така да се каже. Хайде, ела. Ела да седнем и да изпием едно шише „Лагавълин“ — взех го специално за тебе, нали си ми приятел. И докато чакаме тълпата, можеш да ни разкажеш какво точно стана в Лос Анжелис.

Картър се усмихна и дори на него това му се стори странно.

— „Лагавълин“ значи?

— Добре отлежало. — Джем намигна, отиде при другите, срита Слейтър да стане от раницата и измъкна бутилка уиски и чаши. — Някой да иска едно питие? Тост за яките момчета на Спиралата, които побеждават напук на всичко?

Картър се разсмя. Разкиска се като ученик.

— Дай насам една чаша. Наистина имам нужда от едно шибано питие.

 

 

Картър лежеше в единия ъгъл и хъркаше. Слейтър се бе свил до него и също хъркаше. Ники бе изчезнала за едно „дълго киснене в банята“. Така че оставаше единствено…

Джем. Седеше при отвора на тунела и се взираше в нощта, мислеше за бойни кораби и нексове. Не можеше да разбере. Не можеше да разбере защо очите им са толкова странни, не можеше да разбере защо са толкова добри в убиване то. Знаеше, че той самият е един от най-добрите, но въпреки това изобщо не можеше да се сравнява с нексовете. При пряк двубой с некс щеше да стане храна за кучетата.

„Какво трябва да ти направят, че да станеш такъв, мамка му? — питаше се, докато издишваше цигарения дим. — Какво е представлявал проектът «Некс»? И защо Гол се е оттеглил още в началото му?“

Гледаше как димът литва по вятъра и се разсейва.

Също като нас, осъзна той. Разсеяни. Разкъсани на части. Пръснати…

Спомни си болката на лицето на Картър. Болката, когато говореше за смъртта на Наташа.

Поклати глава.

Гадостите задължително се случват на добрите хора. Просто така е устроен светът.

Откъм планините се чу ниско бръмчене.

И после, като типично жалко фиаско, от тъмнината се появи вертолет Пиасеки Патфайндър–3 и се спусна тромаво и несигурно към площадката. Двигателят ревеше. Перките виеха и намаляваха оборотите си. Чу се странно дрънчене и се разнесе отвратителна миризма на старо гориво.

Джем засенчи очи срещу силния прожектор на вертолета, изправи се и закрачи по каменната платформа.

С широка усмивка, без да обръща внимание на намръщената му физиономия, един дребен набит мъж скочи от кабината. Имаше могъщи ръце и рамене, покрити с татуировки от времето в армията. Главата му бе обръсната, с формата на куршум, а кръглите му бузи бяха червени като роза.

— Как я караш, мацко? — изкрещя той.

Джем примигна.

— Хъгис… Какво е това, мамка му?

— Не е ли хеликоптер?

— Не зная — изсумтя Джем, тръгна бавно покрай ръждивата ламарина и впери невярващ поглед в огромната дупка с назъбени краища, през която се виждаха тръбите за гориво. — Хъгис, откъде изрови това?

— Откраднах го. От един италианец. Дълга история.

Джем въздъхна.

— Да не мислиш, че ще тръгнем на война с това?

— Съжалявам, Джем. — Червеното лице на Хъгис се намръщи. — Но не можем да свием всички шибани апачита, нали? Не са от ония неща, дето вървят по пет за лев! Не е като да отмъкнеш някой шибан „Ескорт“!

— Добре де, добре. Успокой се. Иди си налей нещо топло. Другите идват ли?

— Да — каза Хъгис. — Как иначе.

 

 

Дойдоха, как иначе.

Малко след пристигането на Хъгис нощното небе се изпълни с тракане на перки и вой на двигатели. Три хеликоптера — два Локхийд АН56-А и един Сикорски Блек Хоук — се появиха величествено над базата и кацнаха. Когато осемте мъже и жени скочиха от машините, лицето на Джем грейна. Запрегръщаха се. Джем се разсмя, като видя изцапаните с крем карамел бойни панталони на Боб Боб. Уморените агенти от ударните групи намериха убежище в Камъс–5 и се пръснаха в търсене на топли напитки и шоколадови бисквити.

Джем стоеше с ръце на кръста и гледаше шестте хеликоптера на площадката; все пак машините изглеждаха като играчки на фона на огромните скали. Върна се в миналото — все още си спомняше живо базата по времето, когато бе действаща… но това бе преди двадесет години, когато беше младеж с грейнали очи, все още неизмъчван от товара на годините и убийствата.

Запали цигара.

— Здрасти.

Вдигна очи към Ники.

— Здрасти, мила.

Тя му подаде канче димящ чай.

— С много захар, Джем, точно както го обичаш.

— Благодаря. — Отпи глътка и отново се загледа в мрака. Някъде под него се бе сгушила Австрия.

— Добре ли си?

— Да — въздъхна той и се загърна в коженото си палто. — Просто съм уморен. Уморен от всичко това.

Ники седна и се притисна до него. Джем я погледна изненадано. Тя опря глава на брадичката му, косата й миришеше хубаво.

— Ей?

— Мммм?

— Да не ти се палува?

Ухили й се с палавата си момчешка усмивка. Точно заради подобен вид разговори и поведение бе ял пердах в не една пиянска ситуация.

Ники го погледна в очите. Нахалната му усмивка изчезна, когато видя сериозното й лице.

— Винаги си бил безочлив тъпанар, Джем. Но на мен винаги ми е харесвало да работя с теб. Имам чувството… не зная… Имам ужасно лошо предчувствие за онова, с което сме се захванали.

— Война е — тихо каза той. — Дюрел и Фойхтер ни я натресоха. Опитаха се да ни изтребят. Време е да им начукаме по един куршум в задника.

— Да. Но… не всички ще се върнат.

Ники облиза устни, после внезапно се надигна и го целуна в устата. Похотта заля тялото му с настървение, което отдавна бе забравил.

Ники се отдръпна.

Джем се взираше в прекрасните й очи.

— Тази нощ ще имам нужда от компания — хрипкаво каза тя.

Джем кимна. Бе изгубил дар слово. Тя стана и го поведе за ръка.

 

 

Първите филизи на утрото плъзваха над планините. Джем стана от сламеника, замаян и щастлив. Завивките се смъкнаха, разкриха бронзовата кожа на Ники и към него надникна една заоблена гърда. Джем разтърка очи и наболата си брада, запали цигара и се запрепъва по боксерки и чорапи по ветровития каменен коридор.

Отвън долиташе шум. Той закри очи с ръка и с цигара в уста излезе на площадката срещу изгряващото слънце…

И се озова насред същински кошер.

Най-малко сто хеликоптера изпълваха площадката със страховитите си метални туловища. Двигателите на някои ревяха и перките им със съскане разсичаха въздуха, мъже и жени стояха до тях, проверяваха двигателите или зареждаха гориво. Други просто стояха и чакаха под лъчите на изгряващото слънце.

Челюстта му увисна.

Видя Фегс, Боб Боб, Джоунс 5 и Руснака — оправяха хеликоптерите си, с изцапани с машинно масло ръце. Блиц и дребната сексапилна убийца от Чехия Ана-Мария влачеха туби с гориво, за да заредят ръждясващите си жребци. Картър седеше наблизо, опрял брадичка на ръцете си и с цигара в уста, а Свещеника стоеше над него, пръскаше слюнки и цитираше нещо от кожената си Библия — в очите му гореше дива омраза. Погледът на Джем се плъзна по десетки мъже и жени, с които се бе обучавал и сражавал рамо до рамо. Някои беше обучавал лично. Стотици приятели от ударните групи се бяха събрали тук за първи път. За единствен път. За последен път.

Изпълни се с гордост.

Изду гърди и направи крачка напред. Някои от стоящите наблизо вдигаха очи и се усмихваха или му махваха с ръка. Сила изпълни цялото му същество и удави отчаянието.

— Моля за вашето внимание, ако обичате! — извика той.

Всички спряха работата си и бавно се обърнаха към него. Джем — не му пукаше, че е по бельо — хвърли поглед към Свещеника и той му намигна и вдигна палец.

Дръпна от цигарата си и избоботи през облак дим:

— Виждам всички вас тук, пред мен… и това ме изпълва с гордост. Изпълва ме с любов. Изпълва ме със сила. Днес ще се изправим срещу могъщ враг, срещу един шибаняк, когото трябва да размажем, за да направим света по-добър. Шибаняк, когото трябва да убием. Говоря за терористите, които се опитаха да унищожат Спиралата отвътре. За хората, които се помъчиха да избият всички нас през последните няколко месеца. Предателите на каузата на Спиралата. Онези, които предадоха не само организацията, но и своите приятели.

Чуха се отделни ръкопляскания.

С блеснали очи Джем огледа събралата се тълпа. Кимна на Дъблин, Сара и Леге. Сара му махна с пистолета си, тъмните й очи блеснаха с любов и на лицето му цъфна усмивка. Бяха изживели прекрасни моменти заедно. Погледът му се спря върху Юпитер, Монгрел, Банкс, Кавана и Балар. Всички бяха на линия, всички бяха заредили оръжията, всички бяха готови да тръгнат срещу злото, което се опитваше да го начука на целия свят.

Джем се усмихна.

— Онзи процесор, така нареченият който е в ръцете на враговете — той ги прикрива, крие мобилната им база, техния кораб, докато не бъдат готови да овладеят военните машини на всички страни. А това ще се случи скоро. Много скоро. След това врагът ще стане неудържим… Ударна група 16 успя да ги открие, докато претърсваше Арктика… — разнесоха се овации — и сега ние сме единствените, които можем да променим нещата. Оставени сме сами на себе си… но ще победим. — Той хвърли фаса на земята. — Ще ги съкрушим. Ще завърша инструкциите за действие след тридесет минути. Народе, готви се за тръгване след час. Ще трябва да поизтрепем малко ненормалници.

 

 

Картър крачеше бавно сред групите между грамадните СН–47, покрай Бел UH–1N Ирокез — прочутия Хюи — и един Сикорски НН–3 от 1967 г., който бе по-зле и от развалина. Сто хеликоптера. Много имаха импровизирани оръдия и тежки картечници, монтирани към бордовете, а лентите с мунициите висяха в намерени отнякъде пластмасови щайги. В много от машините забеляза експлозиви, закрепени с тиксо, гранати и противопехотни мини, разглобени и закърпени заедно в самоделни бомби. Изпълни го гордост. Разбираше идеално как се чувства Джем — никога не бе виждал такова стълпотворение на ударни групи. И това бяха оцелелите: най-яките измежду яките, мъжете и жените, които бяха отбили атаките на нексовете и бяха унищожили стотици от тях.

Всеки тук имаше сметки за разчистване.

Всеки бе загубил приятели от ръцете на нексовете — и от онези зад нексовете.

Всеки искаше да вземе своето парче от баницата на отмъщението.

Спря. Свещеника го бе следвал през последния час — четеше му цитати от Библията и повтаряше като побъркан някакви подобни на мантра фрази. Картър се обърна и погледна нагоре в изпъстрените със злато кафяви очи на огромния мъж. Свещеника наистина бе огромен, може би най-огромният мъж, когото бе виждал.

— Не можеш ли да ме оставиш на мира, мамка му — каза Картър.

— Виждам, че си огорчен, сине — избоботи Свещеника и бавно затвори Библията. Книгата се губеше в огромните му ръце. — Аз просто се опитвам да хвърля светлина в болката ти, да изпълня душата ти с радост в този тъй напрегнат час, да те изпълня със светлина преди предстоящата битка с богохулните сатанински орди.

— Е, недей… просто недей. Имам нужда от спокойствие. Имам нужда да остана сам със себе си.

— Виждам, че си преживял огромна загуба от ръцете на Дюрел и Фойхтер. Господ ще отмъсти на тези зли хора с мълнии от небесата. Бог ще смаже нашите врагове, ще им го начука здравата.

Свещеника се ухили. Беше изгубил повечето си зъби — предимно из кръчмите, докато се мъчеше да отвърне богохулните пияници от Сатаната.

— Картър, чедо, уповавай се на Бога и Той ще те води.

— Предпочитам да се уповавам на браунинга си, Свещенико — усмихна се Картър. — Той направи чудеса срещу Фойхтер, а днес ще направи още.

Свещеника се намръщи.

— Фойхтер трябва да бъде наказан.

Картър поклати глава.

— Фойхтер е мъртъв, Свещенико. Аз самият го убих. Направих го на решето, оставих го на експлозията — да го направи на шибани парчета.

Грешиш, приятелю. Каквато и да е причината, Бог го е пазил. Спасил го е за огнената разплата от небето.

— Откъде знаеш? Ударна група 16 ли?

— Не. Видях го, когато прехванахме видеовръзка по ЕКуб. Изпрати съобщение на Дюрел. Арогантността им е колосална, мислят си, че сме нищо. Мислят, че сме разбити и смазани, прах в прахта. Но Фойхтер е жив, Картър. Можеш да си сигурен в думите ми.

Картър стисна зъби.

— Този мръсник просто не иска да умре.

— Има и друго.

— Друго ли?

Свещеника кимна.

— Наташа е там — на онзи боен кораб, на онази мерзост. Била е простреляна в Лос Анжелис, да, но не е умряла. Споменаваше се в съобщението на Фойхтер до Дюрел.

— Наташа! Жива!

Надеждата пламна и угасна веднага.

— Невъзможно — изръмжа Картър.

— Невъзможно? Невъзможно да се опитат да се сдобият с разменна монета срещу теб, най-големия им доказан враг?

— Аз ли?

— Ти ги плашиш, Картър. Те се страхуват от теб. Има мрачен демон в душата ти, семе, и те го виждат как се спотайва в теб.

— Значи се мъчат да ме подмамят при себе си?

— Като агнец на заколение — меко каза Свещеника.

Картър се отдалечи от агентите от ударните групи и потърси убежище в прохладните коридори на планинския комплекс. Вървя сякаш часове из притъмнелите, отдавна изоставени коридори. Мислите му препускаха, безброй образи на Наташа прелитаха като изгубени фрагменти през ума му, изпълни го отначало тъга, после гняв, чувство за безсилие и неверие.

Ако наистина бе жива, значи трябваше да я спаси.

А Фойхтер — жив? И я използва като примамка?

Усмихна се зловещо и тихо каза:

— Сладка среща ни очаква.

 

 

Инструктажът бе приключил. Ударните групи правеха последни приготовления преди заминаване, в това число включването на високотехнологични оръжия, които можеха да се монтират под хеликоптерите и трябваше да се справят с ракетите земя — въздух и въздух — въздух.

Щяха да полетят от Австрия на североизток през Европа и Русия, да прекосят Баренцово море и да продължат към Нова земя и Северния ледовит океан, където Джем, Ударна група 16 и Свещеника бяха открили Спирала_мобил с помощта на световната мрежа от шпиони на Свещеника, неговата незаконна (дори по стандартите на Спиралата) паяжина от оптични и цифрови комуникационни възли и добрите старомодни разузнавачи от тактическите групи. Там щяха да открият кораба — крайцер, близък по размери и технически характеристики до руските бойни кораби клас „Киров“. Корабът бе боядисан в матовочерно и нямаше име. Водоизместимостта му бе 28000 тона — огромен съд, който несъмнено разполагаше с множество изненади за атакуващите ударни групи. Едно обаче бе сигурно — всички мъже и жени тук бяха готови да жертват живота си, та враговете на Спиралата да си получат заслуженото.

Картър стоеше с пистолет в ръка и гледаше гъмжилото. Слейтър бе прегледал команчито, бе напълнил резервоарите му и хеликоптерът го очакваше. Но на Картър не му пукаше.

— Джем!

Джем, вече отдавна бе успял да се облече, дотича пъргаво до приятеля си.

— Да?

— Ще те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Мислех, че Наташа е мъртва, но Свещеника ми каза, че греша. Фойхтер и Дюрел са се добрали до нея и я държат на борда на кораба. Трябва ми време, Джем. Трябва ми време да се вмъкна на кораба и да си обера крушите от него, преди да му видите сметката.

Джем го зяпна с отворена уста.

— Усещаш ли се какво искаш от мен, Картър? Да задържа шибана операция като тази?

— Да. Трябва, Джем. Трябва да се опитам да я измъкна. — Картър стисна зъби и погледна стария си приятел в очите. — Не можеш да я оставиш да умре там — зная какъв е шибаният ти план… хайде, моля те.

Джем затвори уста. Намръщи се, огледа се, после очите му срещнаха стоманения поглед на Картър.

— Добре де, да предположим, че се съглася. И как смяташ, че ще стане?

— Нападаме ги и аз използвам суматохата на сражението, за да се вмъкна в кораба… и измъквам Наташа. Само това искам от теб, Джем. Само това, мамка му.

— Наистина ли знаеш какъв е планът ми, Картър?

— Бомба в торбата?

— Ядрен взрив в куфарче, ако трябва да сме по-точни. Домашно изработено неутронно устройство. Трябва да си доста далеч оттам, Картър — това бебче се появява на сцената със страшен стил.

Устните на Картър се свиха.

— Ще бъда, Джем. С Наташа. Ако ли не…

Остави изречението недовършено. Джем се намръщи и облиза устни.

— Знаеш как стоят нещата, приятел. Мога да ти дам няколко минути… но само толкова.

Картър кимна. Да, знаеше как стоят нещата. Знаеше какви са опасностите, рисковете, адът, през който трябваше да премине, преди да излезе от другата страна и животът му отново да стане нормален. Нормален ли? Разсмя се.

— Да действаме — каза Джем.

 

 

■ class relay ■ qiii mainframe logon 01001010

booting…

booting… sequences initiated…

GetCommandLineAtD GetVersion>

■ GetProcAddress & ■ GetModuleHandle A}

ExitProcess z

■ TerminateProcess -f GetCurrentProcess $ ■

■ GetEnvironmentVariableA uD GetVersionExAD

■ HeapDestroy> ■ HeapCreate i Q VirtualFree Y

■ HeapFree m

■ SetHandleCount

R6026

— not enough space for spiral initialization

error

R6025

— pure virtual function call

R6024

accessing data scripts ■

demolition squads // coordinates confirmed

attack procedures confirmed…

 

 

Слънцето бе изгряло и блестеше като експлодиращи фойерверки над покритите със сняг и лед върхове — обагряше всичко в студено сапфиреносиньо, което обгръщаше Картър и изпълваше душата му с мир и спокойствие.

Той пое дълбоко дъх под шлема.

Слейтър се бе погрижил за дупката в кабината и Картър откри, че всъщност е доста приятно да пилотира машината, без да му се налага да седи върху тялото на поредния мъртъв… на поредния мъртъв приятел.

Излетя и се съсредоточи върху управлението и оръжията, прегледа готовността им, провери всички процедури. Ка-мъс–5 и небрежният Слейтър му бяха осигурили пълни резервоари. Провери компаса.

Координати 000.002.006.

Малко на юг от Северния полюс.

Континент от лед…

След като провери команчито, провери и себе си. И се почувства добре.

Не, беше повече от добре. Чувстваше се жив.

Зад команчито в тъмна неравна линия на хоризонта летяха оцелелите ударни групи с разнообразните си бойни машини. Картър бе начело не защото така искаше, а защото команчито имаше най-доброто сензорно оборудване в тази група. В тази банда. В тази нов модел армия.

Първопроходец, навъсено си помисли той.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да измъкне Наташа. Но не го правеше само за това. А и заради Джесика, Лангън и Гол. Заради Спиралата. Заради предателството, заради Фойхтер и Дюрел. Заради живота и смъртта. За да се завърши започнатото от другите. Заради откриването на истината. А също и заради…

Отмъщението.

Не отмъщение за самия него. Не. Отмъщение за невинните, за хората, загинали просто защото са се оказали на пътя на злите. Хората, чиято работа не предполага да очакват куршум и да бъдат доволни от крайния изход.

Знаеше. Знаеше, че трябва да спре всичко това. И то бързо.

Но какво може да направи един човек? — подигравателно го сръчка подсъзнанието му.

Достатъчно, отвърна спокойно той.

Намали височината и полетя ниско над снежните поля на Северна Русия към огромните, разпрострели се във всички посоки гори. Прелиташе бързо над малки села; дори му се стори, че чува камбаните на черквите.

Значи е неделя, помисли си. Така ли е наистина?

Провери компютрите на команчито.

Да, неделя. Ден за почивка. Ден за поклонение.

Ще ви дам нещо, на което да се кланяте, помисли си и се навъси.

Свещеника нямаше да подскочи от радост. Картър се разсмя.

Отново провери себе си. Тялото го болеше; страдаше от безбройните рани, натъртвания и драскотини. Размърда бинтования си пръст. Беше почти заздравял — поне можеше да го използва донякъде. Ребрата му вече не прещракваха толкова, когато се движеше, макар че го наболяваха. Стомахът му също се обаждаше болезнено от време на време. Все пак беше взел няколко таблетки и болката се бе поуталожила… Счупеният му нос му създаваше най-много проблеми. Ноздрите му все още бяха пълни със съсирена кръв. Беше пробвал какво ли не да го оправи и дълбоко в себе си знаеше, че той е слабото му място, ахилесовата му пета. Още един удар в носа? Болката щеше да пръсне главата му и да го ослепи…

Е, значи носът трябва да се пази най-много, реши разсеяно.

Команчито се рееше над безкрайната гора, следвано от ръмжащите бойни машини. Сенките им се плъзгаха по земята, изкачваха рязко някоя скала и се гмуркаха към някое грамадно езеро. Картър се погрижи да не минават близо до военни и военновъздушни бази.

Трябваше им мир, а не преследване.

А той жадуваше за спокойствието на морето…

Как ли е Сам? — внезапно се сети Картър и в главата му изникна образът на глупавия му дебел лабрадор. Кучето му липсваше. Наистина му липсваше.

Беше го прогонил преди пристигането на некса и лабрадорът би трябвало да е слязъл в долината да си търси храна в съседната хижа. Старата госпожа Хъмфрис често хранеше тлъстия пес и го наглеждаше, когато Картър беше на мисия.

Дано да се грижи за теб, тъп дебел мелез такъв.

Дано да се грижи наистина добре за теб.

Стресна се, когато осъзна, че може никога вече да не види кучето си. Тази мисъл го раздразни. Прехапа устни. Имаше голяма вероятност да умре. Щеше да се бие с враговете, да им го начука здравата, да вгорчи връзките им със Спиралата и после да умре…

А Наташа… е, Наташа може би вече бе мъртва.

Е, дори да е така, помисли си горчиво.

Когато команчито най-сетне полетя над морето, се насили да се отпусне. От време на време прелиташе над рибарски гемии и рибарите му махаха и той се усмихваше тъжно.

Какъв щастлив живот живеят, мислеше си.

Нормален, щастлив живот.

Защо не мога да съм като тях?

Защото убиваш — обади се тъничък гласец в главата му.

Защото убиваш и защото си добър в убиването.

Може да го мразиш.

Може да го ненавиждаш.

Но независимо от всичко те бива за това.

Роден стрелец.

Хищник.

Тигър, не агне.

 

 

След Баренцово море светът на ледените води се отвори пред събраната от кол и въже армия — суров пейзаж с неимоверна и плашеща красота, ужасен свят от развълнуван замръзващ океан с разкъсани блокове лед, които се надигаха, блъскаха се и се носеха по суровите течения. Команчито летеше ниско над студените води, слънчевите лъчи проблясваха над ледения свят.

Картър потрепери. Команчито също потръпна.

Провери координатите и намали скоростта — наближаваха предполагаемото местоположение на бойния кораб. Скенерите все така не откриваха нищо. Хеликоптерът, въпреки че летеше в температури, които според Картър бяха далеч под нормата за машината, реагираше добре и Картър бе сигурен, че ще стигне до целта си жив и здрав, стига от покрития с облаци сив и сапфирен хоризонт да не връхлети някоя ужасна полярна буря…

Безумна мисъл нахлу в съзнанието му.

Свещеника грешеше.

Всички грешаха.

Тук нямаше нищо. Нищо освен замръзващо море и студени ледени течения.

Лудешки смях се изтръгна от гърлото му — и той изключи шлема и със силата на обикновеното човешко зрение прати по дяволите високотехнологичната играчка за милиарди долари. И го видя. Черна точка на хоризонта. Матов черен страж, притихнал над неспокойните сиви ледени води.

Трябваше да е готов. Трябваше да е силен. Трябваше да се превърне в машина, лишена от емоции… лишена от страх…

Черната точка започна да нараства. Да се материализира. Да се уголемява пред очите му.

Бойният кораб се движеше с твърде висока за размерите си скорост, следван от ивица развълнувана пяна.

Картър се ухили мръснишки зад приличащия на глава на насекомо шлем.

Искам единствено отговори, преди да умра.

Искам само да убия виновните — преди да умра.

Беше се примирил със смъртта. Бе сключил мир с Бог — или с което и да беше шантаво божество, което го очакваше Оттатък. Навремето Фойхтер го бе попитал дали е готов да умре. Сега разбираше, сега наистина разбираше.

Знаеше.

Знаеше, че връщане няма.

 

 

■ Qclass relay ■ qiii mainframe logon 01001010

booting…

■ GetStdHandle ■ ■ GetFileType P ■

GetStartupInf oA2 FreeEnvironmentStringsA

3 FreeEnvironmentStringsWO ?

WideCharToMultiByte ■ ■

GetEnvironmentStrings

■ ■ GetEnvironmentStringsW B ■ WriteFileD

HeapAlloc ■ VirtualAlloc

■ heapReAlloc i GetCPOnfo1 GetACP 1 ■

GetOEMCP

■ LoadLibrary A a ■ MultiByteToWideChar S

GetStringTypeA

V ■ GetStringTypeW j ■ LCMapStringA A ■

LCMapStringW /■ RtlUnwind

KERNEL32.dll AIL_lock@0 v

_AIL_get_preference@4 ED_AIL_unlock@0

_AIL_lock_mutex@0 F ■ _AIL_unlock_mutex@0 ■

_AIL_set_error@4 E

errors rectified

qlll 01001010 100% on-line

operational procedures confirmed

HKLM, % KEY_OPTIONAL%, ’sysmon’,, ’sysmon’

HKLM,% % \sysmon,INF,,’appletpp.inf

SP1Q,% KEY_OPTIONAL% \sysmon,InstaUed, ,’0’

SP1Q,% KEY_OPTIONAL% ,’sysmeter’,,’sysmeter’

SPlQ,%KEY_OPTIONAL%\sysmeter,InstaUed,,’0’

HKLM,% KEY_OPTIONAL% ,’netwatch’,,<netwatch’

SP1Q,% KEY_OPTIONAL% ,’demolimminent’

’demolsquads=37’

HKLM, % KEY_OPTIONAL% \demol,INF,,

’squadthreat.inf

script engaged script locking engaged

launch sequence initiated= threat=

demolsquad=37

co-ords 234.456.555.211 — eq% 345.331

satellites= 248

satellites= qiii operational takeover complete

satellite request= granted

logged.

 

 

Макар и да не бе най-големият на света, бойният кораб несъмнено изглеждаше най-страховито от всички. Матовите му черни бордове надвисваха над океанските вълни и той се носеше с ръмжене през тъмните води, като пореше вълните с тежкия си дундест корпус. Подобно на останалите членове на ударните групи, Картър бе изслушал инструктажа на Джем, който се базираше на събраната от различни източници информация, в това число и на сведенията на Свещеника. Разузнавачите бяха научили, че съдът е въоръжен с най-различни оръжейни и насочващи системи, далеч надхвърлящи нормалната екипировка на крайцери от подобен клас. Наред със стандартните ракети и оръдия той притежаваше най-разнообразни сензори и оръжия за борба с подводници, както и мощен Мк IV фазов радар, осигуряващ покритие 360° и способен да следи едновременно до 250 цели. Освен това разполагаше със самолети и тежковъоръжени бронирани хеликоптери. Корабът се задвижваше от ядрен реактор. За разлика от обикновените крайцери, тази машина развиваше максимална скорост над 60 възела. И нямаше никакви следи от екипаж…

Картър зависна във въздуха. Команчито бръмчеше равномерно, а шлемът подаваше тревожни сигнали за опасна близост. Вълните под него се разбягваха в кръгове, гонени от перките на хеликоптера.

И въпреки това…

И въпреки това крайцерът не се виждаше на дисплеите.

Процесорът QIII, помисли си той.

Проклетата машина прехваща показанията на сателитите, радарите и скенерите.

Отблъсква всичко, насочено към кораба!

Нищо чудно, че така и не са го открили… а сега? Сега, когато QIII явно работи?

Нима бе пристигнал прекалено късно?

Въпреки взетото решение за радиомълчание Джем се свърза с Картър с помощта на ЕКуба.

— Как си, Картър?

— Готов. Вие готови ли сте?

— И още как, мамка му. Двамата със Слейтър се омитаме — отиваме при момчетата.

— Представи се добре, Джем. А ако не можеш да си добър?

— Винаги съм адски добър — озъби се Джем.

Картър се ухили и полетя напред, поведе огромната глутница метални вълци. Сега те се бяха групирали по-наблизо, бяха застанали над и около команчито и образуваха огромно ято, което бръмчеше гневно срещу арктическото небе… Картър се напрегна — очакваше противниковия огън, чакаше огромните 125-милиметрови оръдия да изплюят своето „добре дошли“…

Матовият черен крайцер стенеше и ръмжеше през бурното море. Вълните се цепеха пред носа му. Над него грачеше заблудена чайка — следваше могъщия кораб в надеждата да получи някаква храна. Парчета лед се носеха във водата, разблъсквани с лекота от огромния таран на кораба.

Картър се намръщи.

Заваля — отначало леко, но след това от смръщеното студено небе се изсипаха тежки капки, примесени с парченца лед. Облаците се трупаха един върху друг, приличаха на огромни синини по кожата на небето.

Дъждът и суграшицата се заизсипваха с още по-голяма ярост.

Тъмните води кипнаха, дъждът превърна вълните в танцуващи шарки сред люлеещите се ледени блокове.

В небето се появи черно петно, започна да се разширява и да се множи, превърна се в множество по-малки.

— Напред — изпращя гласът на Картър.

Подобно на ято насекоми, ударните групи наближиха крайцера. Разделиха се. На борда на хеликоптерите, на борда на всички тези Локхийд AH56A, UH–1N Ирокез Хюи, СН–47, МН–53J и МН–60G Пейв Хоук, апачита и Блек Хоук — на борда на тези метални чудовища, на тези бойни машини, се намираха мъже и жени, въоръжени с картечници и бомби, очакващи битката, очакващи страданието, очакващи смъртта.

В една от машините бе и Свещеника. В очите му пламтеше огън. Сочеше надолу от небесата. Сочеше крайцера, от чиято палуба се издигна малко черно ято мощни хеликоптери и с рев се понесе нагоре с готови за стрелба картечници и ракети.

— Почна се — промърмори Картър и задейства оръжейната система на команчито сред проблясък на разноцветни светлини и примигващи потоци данни на дисплея в шлема му. Запищяха аларми. Една от оръдейните кули на палубата се завъртя на смазаните си релси. Двойното 125-милиметрово оръдие се вдигна към небето; разнесе се мощен тътен и цевите се прибраха назад от отката.

Един Пейв Хоук избухна в ярки оранжево-жълти пламъци на фона на сивото небе и се превърна в ослепителна топка, преди да рухне в морето; бясно въртящата се перка разсече вълните и изпълненият с огън корпус бързо потъна.

Ята малки черни хеликоптери се понесоха през тъмнината и дъжда. Затрещяха картечници.

Ударните групи отвърнаха на стрелбата и небето пламна от лентите на трасиращите куршуми.

Картър изстреля две ракети и рязко спусна команчито надолу, под обсега на оръдието, като едва се размина с един от черните хеликоптери… Остави команчито да се гмурне — далеч и под битката, към стремително уголемяващата се палуба на вражеския кораб — Спирала_мобил…

Над него се разгаряше битката…

Небето стана кървавочервено.

 

 

Разкривените черни пръсти на Дюрел се показаха под меките гънки на робата му. Подпухналите му очи се взираха в празното пространство. Ръката му се раздвижи бавно, като кубче лед по гръбнака на света… и леко натисна бутона RETURN.

Нищо…

От масивния контролен пулт се разнесе тихо бръмчене. Наредените по стената монитори примигнаха, сякаш отдаваха почест на някакво електронно божество, след това отново заблестяха ярко.

По екрана полетяха думи — скриптът на След това в лазерния декодер се появи глобус — въртящо се бяло лазерно изображение на Земята, което увисна пред лицето на Дюрел. Разкривените му ръце се вдигнаха и се потопиха в бялата светлина, която освети безформената гротеска под тежката качулка.

Разсмя се — студен и злокобен смях.

Протегна ръка и посочи. Глобусът се завъртя, локализира целта, увеличи изображението и показа носещата се през вълните Спирала_мобил. Дюрел се отдалечи от собствената си база и отново завъртя глобуса. Откри най-близката руска военновъздушна база и се усмихна.

— Значи сте дошли да ме унищожите, сладки ударни групички? Като девици на заколение?

Стартира процедурата. QIII забръмча от сърцето на черния терминал.