Анди Ремик
Спирала (13)

Полет
10

Рухна в снега. Кейд крещеше в главата му. Думите му бяха така изпълнени с ярост, че не се поддаваха на разбиране. Омразата му бе така осезаема, че когато силите го напуснаха и изпита хладно отчуждение към всичко около себе си, тя сграбчи и душата му в юмрука си и гадно стисна…

„Бий се!“ — виеше Кейд в съзнанието му. „Мамка ти, Картър, не ме оставяй да умра по такъв начин! Бий се!“

Но Картър не можеше. За тези кратки секунди не можеше да направи нищо. Сякаш най-лошите моменти от живота му бяха дестилирани в ликьор от ужас, чиято сила можеше моментално да го изведе от строя. Без да осъзнава, смени опипом пълнителя в джоба си, докато стъпките приближаваха, мозъкът му заработи, стъпките внезапно станаха по-бързи и…

„Претърколи се!“ — изкрещя Кейд.

Картър се претърколи, браунингът бе в ръката му и изстрелваше куршуми нагоре в нощното небе…

Ритникът запрати оръжието някъде в мрака.

„Дай на мен“ — разнесе се успокояващият глас на Кейд.

— Я си го начукай! — озъби се Картър.

Запали двигател — БМВ-то. Главата на некса рязко се извъртя наляво — като от удар, толкова внезапно и бързо движение, че очите му не успяха да го уловят. Картър скочи тромаво, сграбчи нападателя си и двамата се стовариха на земята. Замахна с двете си ръце и заби ръбовете на дланите си в главата на некса. Един удар, два, три, четири, пет… Усети как нещо под маската се счупи…

БМВ-то се отдалечаваше бързо, бълваше облаци дим.

Картър с мъка се изправи.

Убиецът го изрита в слабините и го събори; сцената се оцвети в червено, чу се писък на спирачки и бясно въртящи гуми, стоповете обагриха снега с червена светлина. Газовете от ауспуха изригнаха като дихание на дракон.

Картър погледна нагоре към лицето на некса…

Покрито със сиво. Неразгадаемо…

А очите… Очите бяха бакърени и блестяха на светлината на стоповете.

Фигурата вдигна ръце над главата си, сякаш заемаше поза от някакво бойно изкуство. Картър започна да се надига; пронизващите очи на противника му се заковаха в него. Ухили му се и окървавените му зъби проблеснаха през лигите.

— Да не би да си изненадан, шибаняк нещастен? — изръмжа той.

— Достатъчно потанцувахме — разнесе се мекият глас.

От скрити кании в ръцете на убиеца изникнаха две къси черни остриета и нексът сведе глава. Картър измъкна собствения си нож от обувката си и изплю кървава храчка в снега. После каза:

— На мен пък танцът ми харесва. Тъкмо започна да става интересно. Значи искаш да се бием с ножове? Така ще те накълцам, момчето ми…

БМВ-то се завъртя сред облаци дим. Картър видя Наташа да гледа назад през седалката; белите задни фарове светнаха И той разбра…

Нексът се хвърли напред…

Сблъскаха се, остриетата блеснаха…

Картър отстъпи. Кръв течеше по бицепса му. Усмивката изчезна от устните му. Извъртя се на една страна, приближи се мъничко към некса…

Хвърли се напред — в мига, когато Наташа натисна газта до дупка и двигателят изрева с пълна сила. Убиецът замахна наляво и надясно, обърна се… Картър се метна вляво.

Високият багажник на БМВ-то блъсна убиеца, изкара му въздуха и го запрати, размахал ръце и крака, в стената на къщата. Тъмните остриета паднаха в снега. Нексът рухна на земята.

Задъхан, Картър бавно погледна наляво към гумата — беше само на пет сантиметра от носа му. Изправи се с мъка и изгледа яростно Наташа през счупения прозорец.

— Да не се опитваш да ме убиеш?

— Качвай се — изсъска тя и лицето й се сгърчи от болка.

— Трябва да си взема пистолета. Искам и да проверя това приятелче…

— Качвай се! — изкрещя Наташа.

Картър се обърна и челюстта му увисна. Нексът се бе изправил. Бакърените му очи срещнаха погледа на Картър и той зърна нещо черно в тях; нексът спринтира напред с всички сила… Картър се хвърли надолу, сграбчи очукания браунинг, отвори вратата на БМВ-то и се просна по дължината на задната седалка точно когато Наташа натисна газта. Колата изригна фонтан от сняг и с рев се понесе по коловоза, като поднасяше наляво и надясно, блъсна се в оградата, отскочи и се понесе по тъмния път с внезапно изгаснали фарове…

Картър погледна през задното стъкло.

Нексът бе близо, бакърените му очи горяха със собствена светлина. Облечена в ръкавица ръка се протегна, докосна обувката му и Картър преглътна с мъка… двигателят на колата изрева — Наташа рязко натисна газта…

Нексът забави бяг, после спря и застана с отпуснати ръце гледаше с бакърените си очи как се отдалечават. Не се бе задъхал, не проявяваше и никакви признаци на умора.

— Не мога да повярвам, мамка му — каза Картър.

— Ранен ли си?

— И още как — отвърна той. — Ти как си?

— Тече ми кръв. Мисля, че…

Колата поднесе. Картър се прехвърли на предната седалка и помогна на Наташа да отбие. Смениха си местата и тя притисна стерилна марля към отворилата се рана на рамото й. Картър, ръцете му бяха станали хлъзгави от собствената му кръв, форсира двигателя и колата се понесе в мрака.

 

 

Караше с пълна скорост и след половин час заснежените възвишения останаха далеч назад. Гумите отново докоснаха асфалта и БМВ-то се озова в естествената си среда. Картър отби по един тесен страничен път и продължи в тъмното. Откри една закътана горичка зад някаква ограда и тежка поцинкована порта и скочи навън, като остави двигателя включен. Отключи металната врата и огледа притихналите тъмни дървета, които сякаш го наблюдаваха зловещо. Тишината го накара да потрепери, а мракът бе толкова гъст, че издаваше илюзията за безкрайна хоризонтална пустош. Забърза обратно към светлината и топлината на подвижното си убежище. Откара колата до дърветата и изключи двигателя, после и фаровете.

— Дай да те видя.

Помогна й да се премести на задната седалка и прегледа отново отворилата се рана от куршума. Беше хванала коричка и кървенето почти бе престанало. Лицето на Наташа бе сиво от болка.

— Съжалявам, нямам никакви болкоуспокоителни — каза Картър и отметна кичур коса от веждите й.

— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна, закашля се и трепна.

Картър прокара пръсти през косата й и свали с мъка якето си. Счупеният пръст непрекъснато и яростно напомняше за себе си, ребрата стържеха и го хапеха отвътре, прещракваха при всяко повдигане на гръдния кош. Прегледа порязания си бицепс — той също бе хванал коричка. Разтвори разреза и видя мускула си под него. Кръвта отново потече. Той откъсна ивица от вълнената си риза и направи импровизирана превръзка. Кръвта моментално пропи плата.

— Трябва ти лекар — каза Наташа.

— Няма да рискувам да вляза в болница. Може да ги наблюдават.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ще спрем на някоя бензиностанция и ще купим това-онова. Колко пари в брой имаш?

— Николко. Какво ще кажеш за картите?

— Не става. Оставят следа. Аз имам само двеста. Би трябвало да ни стигнат.

— Защо не им оставим фалшива следа? — предложи Наташа. — Ще изтеглим куп пари, те ще разберат в каква посока се движим, а ние ще тръгнем в друга?

Картър обмисли думите й. Където и да отидеха, щяха да имат нужда от пари. Кимна, усмихна се, целуна Наташа по бузата и каза:

— Благодаря, че ми спаси живота. Сега сме квит. Ръката й придърпа главата му. Целунаха се отново, езиците им затанцуваха и за няколко секунди светът около тях се сви и сякаш изчезна.

Картър се отдръпна, без да откъсва очи от нейните.

— Хайде. Трябва да потегляме.

— Не можем ли да починем тук. До сутринта?

— Не. Трябва да се отдалечим на достатъчно разстояние от онзи главорез.

— Прав си. Мога ли да поспя?

— Е, лека нощ. — Картър се ухили, целуна я отново, зави я с якето си, премести се на предната седалка и пусна парното. Провери бензина и бавно потегли на задна към пътя.

— Къде отиваме? — сънено попита Наташа, сгушена под якето, за да се скрие от яростния вятър, нахлуващ през разбитите прозорци.

— Ще ти кажа, като стигнем.

— Ще се наложи ли да летим?

— Да.

— Нали уж мразеше да летиш?

— Така си е.

— О! — Наташа придърпа якето и затвори очи. Картър нагласи огледалото и я поглеждаше как спи, докато караше в тъмното. От студения вятър току потреперваше. Километрите летяха, колата фучеше покрай котешки очи и някой случаен автомобил.

 

 

Изсвири клаксон.

Картър примигна. Силен дъжд трополеше по капака и по покрива, пръскаше през счупените прозорци. По предното стъкло течеше вода. В тъмното нощно небе прогърмя гръмотевица. Видя в огледалото фаровете отзад, блеснали като Жълти очи. Клаксонът изсвири отново.

— Добре де, добре — изсъска Картър, включи на първа и изкара БМВ-то на пътя на юг, към Езерната област и Ланкастър след нея. Светлините на Глазгоу призрачно светеха отзад…

Продължи да кара през дъжда.

 

 

Час след зазоряване спря на една отбивка. Час преди това бе напазарувал от една крайпътна бензиностанция — всичко, от пържени картофи и кока-кола до медицински пакети с игли, стерилни марли и инструменти за оказване на първа помощ, фланелки, които не бяха пропити с кръв, както и някои загадъчни неща, които остави скрити в найлоновите им торби. Превързани, умити в тоалетната на бензиностанцията и облечени в крещящи дрехи, двамата се спогледаха и Наташа прокара ръка през косата си. Току-що бе взела ибупрофен — максимално допустимата доза, — но ясно личеше, че болката продължава да я мъчи…

— И сега какво?

— Крадем самолет.

— Крадем… шегуваш ли се?

— Адски съм сериозен — каза Картър навъсено. — Не можем да рискуваме да поискаме въздушен транспорт от Спиралата, а зад оградата при ей онези дървета има военновъздушна база на Министерството на отбраната. Специална база, в които освен машини на Спиралата има и други.

— Картър, сто на сто има въоръжена охрана — възрази Наташа. — С кучета. А ние сме само с един пистолет.

— Достатъчен е. В подобни ситуации едно оръжие може да роди още.

— И мислиш, че ще можеш да пилотираш… хм, каквото там си намислил да отвлечеш?

— Естествено. Вярно, минаха няколко годинки. Не съм летял от мисията в Египет. Но всичко си е същото, мамка му. Джойстик. Рул. Задкрилки. Колесник. Стига де, горе главата. Не е като да сме предадени от всичко, в което сме вярвали и познавали. Защо е тази крива усмивка?

— Ти си луд — бавно каза Наташа. — И само не ми казвай, че още смяташ да идеш при Гол.

— Съжалявам, Натс, но е така. Гол може да ни помогне.

— Ще ни застреля. Е, поне теб…

— Не го надценявай. Той има златно сърце…

— Да — все така бавно каза Наташа. — Но не помниш ли? Не помниш ли, когато го простреля… да не би да си забравил, мамка му?

Картър сви рамене.

— Беше за добро, ще го разбере. Още е жив обаче, нали?

— Намислил ли си си последното си желание? — Наташа изруга, въздъхна и разтърка уморените си, изпълнени с болка очи. — И къде ще намерим Голямата клечка? Знаеш ли дали още не си играе игричките из Африка?

— Не мога да разгласявам подобна информация — с крива усмивка отвърна Картър.

— Ти наистина си побъркан — повтори убедено Наташа.

— Разбира се. Нали точно затова работя за Спиралата. — Той се закашля. — Имам предвид, работех. Мислиш ли, че ще приемат официалната ми оставка?

— Но ти не знаеш, Картър. Не знаеш кой е изпратил некса.

— Нали каза, че били най-дълбоко пазената тайна на Спиралата? Е, остава да събереш две и две.

— Да, понякога резултатът е седем. Ако ЕКубът е още в теб можем да се опитаме да се свържем…

— О, не. Никакви обаждания. Правим го по моя начин. Ако наистина е Спиралата и ако тия шибаняци наистина ни следят, ЕКубът ще ни подпали задниците по-сигурно и от сигнална ракета.

— Да, но ако не са, може да ни помогнат.

— Нямам нужда от ничия помощ — отсече Картър. — Ще го направя по моя си начин. Винаги действам така.

Наташа бавно поклати глава и отново прокара пръсти през късата си черна коса.

— И кога ще започнем… искам да кажа, ще започнеш… изпълняването на този смахнат план за кражба от британското правителство?

— Кражба. Ха! Добре ли чух, Натс? Аз не съм крадец… А съм част от огромната машина на Спиралата, а тя не само, че има дял в Министерството на отбраната, но е и собственик на това летище и оборудването. Тъй като съм част от Спиралата и Спиралата е част от мен, аз просто вземам нещо, което по право си е мое. Схващаш ли?

— Не вярвам охраната да погледне на нещата по този начин.

— Е, нямам време да подписвам тъпите им документи. — Картър извади очукания браунинг от джоба си и се загледа с любов в матовата черна повърхност. — Сигурен съм, че ще успея да ги убедя с този 9-милиметров сержант.

И се усмихна без капка хумор.

 

 

Падна мрак. С него се изсипа още дъжд.

Картър затръшна вратата на БМВ-то. Беше сигурен, че ловците съвсем скоро ще открият колата, но се надяваше, че дотогава двамата с Наташа ще са много далеч оттук. Далеч от очакващите ги куршуми и болка.

Поддържаше Наташа, докато се промъкваха през влажната гора и после покрай високата ограда с бодлива тел отгоре.

— Тук ще се покатерим — тихо каза Картър. — Не се безпокой — базата е съвсем маловажна и съответно „добрата“ охрана е абсолютен боклук. Освен ако шибанякът не е бил разкрит.

— Разкрит? — Наташа го зяпна.

Картър кимна.

— Някой здравата се мъчи да събори Спиралата. Има връзки. Спиралата държи летателни машини в тази база. Това е само предположение, но пък… но пък онзи некс едва не ме уби в собствения ми дом…

Сви рамене, пристъпи напред, покатери се по оградата и преряза бодливата тел с клещи. Протегна се надолу и изтегли мръщещата се и стенеща от болка Наташа. Предпазливо се прехвърлиха през оградата и се смъкнаха на тревата, задъхани и изпотени.

По-голямата част от базата бе потънала в мрак. Три-четири тъмни сгради със самотни жълти светлини бяха накацали в едната й част. Няколко писти се пресичаха в сумрака, а до още няколко постройки се виждаха разнообразни мокри самолети и хеликоптери — проблясваха в мрака.

— Можеш ли да различиш знаците? — попита Картър.

Наташа поклати глава.

— Ох, с възрастта зрението ми отслабва — въздъхна той. Хайде.

Бавно тръгнаха през тревата. В един момент Картър спря и посочи към мястото, където явно имаше вързани на вериги кучета. Направиха огромен полукръг, заобиколиха базата и най-сетне притичаха през дъжда и клекнаха под символичното прикритие на един ламаринен покрив. Дъждът се лееше точно пред тях.

— Виждаш ли я? — Картър посочи в мрака.

— Какво е това?

— Чесна Т206Н Турбо 5. Заредена с гориво и с добър обхват. Бърза. Можем да се спуснем под обхватите на радара и да летим ниско над хълмовете. Има прекрасни навигационни уреди, но не е военен самолет, така че няма да привлече много внимание.

— Далеч ли отиваме?

— Доста — отвърна Картър. — Чакай тук, ще погледна.

След миг се превърна в призрак в дъжда. Сетивата му бяха изострени и се чувстваше невероятно бодър и изпълнен с енергия. Вече не изпитваше болка от счупения пръст и ребрата, от разбития нос, от срязаната ръка… вече не му се налагаше да стиска гневно окървавени зъби и да понася болка. Тя бе изчезнала някъде и той се чувстваше… жив.

Спря до чесната, застанал нащрек, съсредоточен, стиснал браунинга. Мина зад крилото, намери дръжката и я завъртя. Вратата със съскане се отвори.

Той се протегна и свали стълбата — тя опря пистата с леко дрънчене. Затича се колкото можеше по-бързо към Наташа и й направи знак да го последва; даваше си ясно сметка, че гърбът му е идеална мишена в тъмното… за всеки дебнещ снайперист…

След секунди двамата се вмъкнаха в тъмния — и сух самолет.

— Къде отиваме, Картър?

— В Африка.

— В Африка!? Шегуваш се… Значи бях права…

Картър я погледна в очите.

— Шегувам се значи? Е, да не искаш да поостанеш? Да се опиташ да излезеш на глава с шибания некс?

Наташа поклати глава, избърса водата от лицето си и последва Картър в пилотската кабина.

— Значи ще го направим по моя начин. Закопчай си колана.

— Сигурен ли си, че знаеш как да управляваш това нещо?

— Лесна работа — като да видиш сметката на некс. — Той се усмихна горчиво.

 

 

Сребърният мерцедес проблесна в нощта. Гумите съскаха по мокрия асфалт и изстенаха от натиска, когато автомобилът вдигна 240 км/ч. Дъждът се лееше яростно от бурното небе. Мерцедесът най-сетне спря до изоставеното БМВ — очукано и изподрано, жертва на скорошна автомобилна оргия.

Кубинки разплискаха водата в локвата. Вратата се затръшна.

Тясното сиво облекло бързо стана черно в дъжда. Бакърени очи се взираха през пороя и оградата към на пръв поглед опустялото летище. Една чесна излезе на пистата и с ревящ мотор се вдигна във въздуха и изчезна, светлината на опашката примигна като окото на някакво отдалечаващо се чудовище. Почти веднага през дъжда се разнесе измъченият вой на сирените, подобен на писъка на измъчвано животно. Червени светлини запримигваха и затанцуваха по черната настилка.

Блеснали от отразените светлини, неподвижните бакърени очи се взираха, без да мигнат, в мрака още дълго след като чесната бе изчезнала. Когато лаят на кучетата и резките викове на военните се стопиха в дъжда, фигурата плавно и пъргаво се качи в мерцедеса и взе радиостанцията.

— Излетяха — каза мекият безполов глас.

— Знаем ли накъде?

— Разбира се. Ние знаем всичко.

— Продължавай към 180.770.775.

— 180.770.775. Под радара ли лети?

— Потвърдено. Край.

Гумите изсъскаха, сребърният мерцедес изчезна в мрака и само лаят на кучетата следваше облачетата дим от ауспуха, които се разтвориха и изчезнаха в тъмнината и дъжда, Не остана нищо, което да показва, че току-що оттук е минала кола.

 

 

Спирала, записка 4

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 554781

Извадка от местен вестник, Нанчан, Китай:

Днес няколко големи града в Китай изпаднаха в хаос, след като всички автоматични банкомати, принадлежащи на подемите банки на Шанхай, наскоро възстановения Циндао, Ченджоу, Нанчан и Кунмин, избълваха цялото си съдържание в краката на изненаданите минувачи. Избухна паника и започнаха боеве, докато машините продължаваха да изстрелват монети като куршуми от картечница. Полицейски части разпръснаха тълпите. Говорителят на Националната банка на Китай Чжоу Лиен заяви: „Това не е просто проява на някаква грешка в софтуера. Разследваме твърдения за злонамерен служител с богат опит в областта на компютрите. Нашите банкомати са добре защитени както със софтуер, така и с други, по-традиционни методи; да се види нещо, подобно на ставащото, е пълна пародия. В момента най-добрите ни специалисти работят върху проблема“.

Нито китайското правителство, нито Министерството на икономиката и промишлеността не излязоха с официално изявление по случая. >>#