Анди Ремик
Спирала (28)

Смъртна обвивка
25

Слейтър седеше в катера и се мръщеше.

Погледна си часовника. Джем се бавеше. Страшно много се бавеше. Загледа се надолу към кипналите води, но не успя да види нищо. Чу някакъв вик над себе си. Погледна нагоре по черната метална стена и видя бледо кръгло лице, което веднага изчезна.

— Страхотно — промърмори той.

Чу се свистене, съпроводено с плясък.

Изруга. Погледна нагоре и отново видя бледото лице. Вдигна картечницата и изстреля двадесет куршума; някои рикошираха с писък от борда на черния кораб. Не бе сигурен дали е улучил. Във всеки случай бледото лице изчезна.

— Отиде за подкрепления — промърмори Слейтър. — Мамка му. Мамичката му мръсна. Джем, задник такъв, идвай!

 

 

Картър предпазливо закуцука из оперативния център. Компютрите тракаха и стенеха. Една от стените бе изцяло стъклена. Погледна през нея и видя кипящата дейност долу. По всяка вероятност се намираше над мостика. Позна Фойхтер и Дюрел. Белият глобус се въртеше между двамата, докато те предаваха своя Нов световен ред. Наташа не се виждаше никаква.

— Мръсници — изруга Картър и вдигна браунинга в окървавения си юмрук. Провери пълнителя. После провери и останалите пълнители, които носеше.

Имаше патрони. Много патрони.

Усмихна се.

— Падна ли ми, Фойхтер — каза и предпазливо излезе от оперативния център.

 

 

В коридора долитаха звуците на ожесточена автоматична стрелба. Разнесоха се тътени и от тежките оръдия на крайцера, плюс далечни експлозии и вой на двигатели.

„Добре си вършиш работата, а, Джем?“

„Ще свърши по-добра работа от теб“ — прошепна Кейд.

„Къде е Наташа?“

„Отведоха я на мостика. При Фойхтер. Навсякъде цари паника. Ударните групи са успели някак си да изведат от строя навигационните системи. Корабът не може да държи курс без помощта на QIII“. Гласът на Кейд беше изпълнен с горчивина.

Картър тръгна по наклонения надолу коридор. Стигна до стълба и предпазливо заслиза по металните стъпала. Чу зад себе си шум и се скри в някакъв страничен отвор. Един некс изтича покрай него. Вратата към мостика се отвори и той видя Фойхтер. На лицето му бе изписан гняв и безсилие. Наташа стоеше зад него с вързани ръце, пазеха я двама войни. На заден план анимираният от процесора глобус се въртеше — QIII приключваше с установяването на глобален електронен контрол…

Дюрел диктуваше послание до световните лидери. До Картър достигнаха фрази като „невероятно разрушителна технология“ и „предайте всички военни средства“. Той изръмжа и стисна още по-силно браунинга.

— Докладвай — нареди Фойхтер на некса.

— Ударните групи са почти унищожени. В момента отстъпват, но тридесет и двата отвлечени руски МНГ–30 ще пристигнат след три минути и ще ги довършат. Само да знаеха кой им издава заповедите!

— Добре. — Фойхтер се усмихна и погледна към Дюрел. Върху въртящия се светлинен глобус различаваше изкривените, гневни, смаяни и невярващи физиономии на световните лидери. Кривата черна ръка на Дюрел бе вдигната в подигравателен поздрав, в победен жест…

В коридора се разнесе тропот на крака и дотърча още един некс, и се изправи пред ухиления Фойхтер. Но немецът прочете нещо… нещо лошо в ярките му бакърени очи на насекомо…

— Какво има?

— Бомба — спокойно отвърна нексът. Очите му проблеснаха.

— От какъв вид? — рязко попита Фойхтер.

— Сензорите я определиха като миниатюрна неутронна с неизяснена мощност, закрепена е с магнит за външната страна на корпуса.

Фойхтер се ококори.

— Някой веднага да иде там! Веднага! Чу ли ме?

Нексът не му обърна внимание.

— Трябва да напуснем кораба.

— Бронята няма ли да ни защити?

— Сплавта и корпусът са невероятно здрави. При взрива обаче ще се образува газ под целия кораб. Няма значение колко здрава е бронята — просто няма да има вода, която да поддържа теглото на крайцера. Корабът ще се счупи на две.

Фойхтер го зяпна, изгубил дар слово.

Чуваше триумфалното дърдорене на Дюрел и виждаше черния нокът, вдигнат във въздуха в предизвикателство към света, в приветстването на неговото завладяване…

И всичко това благодарение на един мъничък процесор.

Фойхтер вдигна пистолета си. Куршумът в окото прекъсна доклада на некса. Той се обърна към Наташа и й се усмихна жестоко.

— Както личи, приятелите ви са имали асо в колективния си ръкав, госпожице Молино. Не бягат от нас, а се изтеглят от шибаната взривна зона… — Направи знак на държащите я нексове. — Дайте ми я на мен…

Сграбчи я за косата и я повлече към вратата.

— Пусни я, Фойхтер.

Фойхтер се обърна и извъртя Наташа между себе си и Картър. Вдигна пистолета и започна да стреля. Усмихваше се безумно, но челото му бе смръщено съсредоточено.

Картър се метна настрани в някакво помещение с метални стени. Около него захвърчаха искри. Един сплескан куршум рикошира от стената, завъртя се като режещ диск и се заби под лакътя му — за миг раната бе само тясна червена резка, но после мускулът се разкъса и бликна кръв. Картър изруга, стисна раната с длан и се свлече на колене. Чу тичащи стъпки. Откъсна парче плат от ризата си, превърза стегнато ръката си, сграбчи пак браунинга и се изправи. Зави му се свят. Загубата на кръв, постоянната болка и свирепите удари на Крейл го бяха обезсилили.

„Освен това те направиха по-бавен“ — присмя му се Кейд.

Картър не отговори. Облиза солените си устни и надникна в коридора. Чуваше рева на битката. Лицето му замръзна, вените по челото му се издуха като въжета.

Погледна след бягащия Фойхтер, който отвличаше любимата му.

После погледна към мостика…

И към процесора, заел се да унищожи света.

— Мамка ти.

Закрачи по оживения мостик, покрай нексовете, навели се над терминалите си. И затича, когато чу триумфалният глас на Дюрел да изрича:

— … и ще пощадим живота им…

Браунингът докосна робата.

Картър усети тялото под плата.

Дюрел замръзна.

— Аз обаче няма да пощадя ничий шибан живот — каза Картър и натисна спусъка.

Куршумът се заби в гърба на Дюрел, проби си път през сърцето му, пръсна гърдите му и остави спирална диря от фин червен спрей по генерирания от QIII глобус.

Дюрел се свлече на пода.

На мостика се възцари тишина. Поне четиридесет некса впериха погледи в Картър. Той направи крачка напред, погледна надолу към кубичния процесор, насочи браунинга и се прицели, затворил едното си око.

— Беше дълга битка — изръмжа. — А сега шибаната… игра… свърши.

И изстреля десет куршума в процесора. Някъде зад него отекваше далечният вик „Не!“ на един от нексовете. Куршумите пръснаха студения черен QIII на безброй безобидни парченца.

Светлинният глобус, изобразяващ Земята, трепна и изчезна.

— Току-що те хакнаха, тъпако.

Затрещяха автомати и пистолети.

Картър побягна, свел ниско глава. Един некс преряза на две десетина от другарите си с автомата си и замръзна, удивен от собствената си глупост. Телата се засвличаха на пода. Картър вече тичаше по коридора — куршуми избиваха искри около него и отскачаха от стените — крещеше и стенеше, кръв бликаше от многобройните му рани. Но той черпеше мощ от някакъв запас енергия, за чието съществуване не бе и подозирал, и подтикван от мисълта за бомбата на Джем и от Кейд, който крещеше мръсотии в главата му, търчеше, сякаш животът му зависеше от това.

Което си бе самата истина.

 

 

Тичаше като обезумял по коридора след Фойхтер и Наташа.

„Сега си бавен и слаб, Картър — подигравателно рече Кейд. — Не можеш да се справиш с Фойхтер… но аз, аз ще му видя сметката вместо теб. Ще изтръгна сърцето му. Имам сила, за която не си и сънувал… Хайде, Картър, позабавлява се, остави сега аз да си поиграя“.

— Ще се справя и сам! — озъби му се Картър.

Запрепъва се напред, блъскаше се в стените. Гръдната му кост напукваше при всеки сблъсък и му идеше да крещи от болка. Спря, падна на колене и повърна на металния под.

„Умираш — продължи да му се присмива Кейд. — Не ми се иска да го казвам, но това е истината. А и бомбата тиктака. Джем добре си свърши работата. Разполагаш с… ооо, около една минута и двадесет секунди да се измъкнеш от шибания кораб-призрак…“

Картър изплю кисело повръщано, и слюнка.

Куршуми рикошираха сред искри от пода зад него.

Стана, олюля се и с мъка продължи напред, усещаше собствената си воня. Стъпките му отекваха глухо в металния коридор, нагоре по стълбите и до вратата, откъдето бе влязъл. Отвори я…

Още куршуми полетяха към него и избиха искри от металната рамка. Картър коленичи и браунингът зарита в ръката му. Фойхтер вече беше до очакващия го черен хеликоптер и влачеше Наташа към кабината.

Картър излезе на вятъра и шибащия дъжд…

И се огледа замаян.

Небето бе озарено от огън, от всички страни ревяха картечници. Повечето хеликоптери на ударните групи се бяха оттеглили. Няколко бяха останали, за да осигурят време на ранените си другари, и сипеха бомби върху оръдейните кули на крайцера. Нексовете с техните малки черни хеликоптери нанасяха жестоки картечни удари от небето. Един пламтящ черен хеликоптер се стовари в морето, следван от надупчен от куршуми „Сикорски“, който гореше, изгубил управление, и се носеше право към…

Него.

Картър изкрещя и се втурна към най-близкото убежище, забравил всякаква болка. Машината падаше с рев от небето, като оставяше огнена диря. Картечниците й продължаваха да стрелят. Куршумите начертаха линия по палубата до Картър, сякаш се състезавала с него. Хеликоптерът рухна на палубата, взриви се, вълната блъсна Картър, но той не погледна назад, не посмя да погледне назад…

Тичаше като луд, забравил болка, рани и всичко останало в тази надпревара за живот. Откъсната перка прелетя ниско над него — толкова ниско, че усети жестокия повей на разцепения въздух — шестметров бръснач, опитващ се да го обезглави. Перката с трясък падна на палубата пред него и Картър се обърна. Гъст черен пушек се издигаше над падналия хеликоптер, пламъците съскаха под дъжда.

Засвистяха още куршуми. Той изръмжа и погледна напред. Наташа се мъчеше да се отскубне от Фойхтер, но той я удари по главата, натисна я в кабината… и излетяха.

Ниско приведен, Картър се хвърли към команчито.

Два некса му препречиха пътя. Куршумите на браунинга ги повалиха, направиха лицата им на пихтия. Картър дори не забави крачка. Стигна до команчито и го обзе отчаяние, когато видя надупчения от куршуми фюзелаж.

„Все пак си насред бойно поле — надуто заяви Кейд. — Имаш късмет, че е все още цял!“

Картър се вмъкна в кабината. Повечето уреди бяха разбити — забеляза го, докато включваше двигателите. Разнесе се боботене и вой. Моторите не запалиха.

— Не! — изкрещя Картър и заблъска яростно таблото.

После се успокои. Опита отново.

Турбореактивните двигатели оживяха и Картър вдигна скърцащото, стенещо и ранено команчи във въздуха. Двигателите виеха. Озова се сред хаос от стрелба и пламъци от експлозии; през дупките в стъклото капеше вода.

Докато набираше височина, с ужасяваща и безпощадна категоричност осъзна, че ударните групи са разбити. Оръдията на крайцера бяха нанесли огромни щети и хеликоптерите на нексовете танцуваха сред машините на другарите му, сваляха ги една по една.

Картър насочи команчито напред.

Хеликоптерът убиец се втурна с вой към малката черна машина на Фойхтер. Картър активира контролера на многоцевната картечница и с ужас осъзна, че е в състояние с лекота да унищожи хеликоптера. Но това означаваше със същата лекота да убие и Наташа…

Гняв и безсилие овладяха душата му.

Команчито, една от най-добрите летящи бойни машини, не можеше да му помогне да изпълни последната си задача, окончателния акт на отмъщение, правораздаване и необходимост. Фойхтер трябваше да умре… но Картър нямаше оръжие, с което да го убие… или по-скоро оръжието му бе прекалено жестоко…

По конзолата примигнаха светлини.

Губеше гориво — виждаше на дисплея на шлема в скута си, че фюзелажът пикае високооктанов керосин. Отчаяно насочи хеликоптера напред. Фойхтер го забеляза, зави и откри огън с картечниците си. Куршумите се забиха в корпуса на команчито. Въпреки това Картър продължи напред. Шестото му чувство го подтикна да отвори кабината. С хидравлично съскане капакът се сви на една страна, за да избегне перките, откъсна се и стъклото се понесе надолу към морето. Дъжд и лед шибнаха Картър през оглушителния рев на перките и го успокоиха със студената си безчувственост; после вятърът го изпълни с безумна радост. Той отклони машината вдясно, за да избегне челния сблъсък, след което описа широк завой. Зад него затрещяха картечници.

Внезапно осъзна, че го преследват два малки черни хеликоптера — вероятно съпровождаха Фойхтер, охраняваха създанието, което бе техен водач…

Отново проехтяха изстрели.

Команчито пое още удари.

„Горивото…“ — изсъска предупредително Кейд.

Команчито рязко се издигна и се приближи до черната машина на Фойхтер, която се беше насочила обратно към крайцера. И тогава всичко се случи едновременно…

Разнесе се дълбок нисък звук.

Светът сякаш се разтресе.

Крайцерът подскочи като ужилен — поставената от Джем миниатюрна ядрена бомба се взриви. Чу се странен подводен рев, сякаш океанът изкрещя. Изригнаха мехури и под повърхността заиграха светлини и пламъци, плъзнаха навън като пипалата на някакво огромно блестящо морско чудовище. Корабът излетя във въздуха и към небето се понесе пронизващият писък на разкъсвана стомана — по корпуса му плъзнаха огромни пукнатини и той се разцепи, средата му се огъна надолу, носът и кърмата се издигнаха рязко към небето сред кипнала вода и пара, огромно стоманено V, разкриващо светлини и отделения, миниатюрни, подобни на играчки части на огромната стенеща машина…

Пяна и пламъци полетяха в небето. Изригнаха горещи гейзери.

Куршумите отново изсвистяха покрай Картър и той хвърли команчито надолу и под машината на Фойхтер. Наклони го така, че да лети на една страна, и извади от колана си стоманеното въже, което бе използвал в „Бевърли Хилс Хилтън“. Изстреля го нагоре към търбуха на хеликоптера на Фойхтер… и в същия миг още куршуми полетяха към него и една искра възпламени изтичащото от команчито гориво и към хеликоптера се понесе огнена вълна…

Картър изхвърча от кабината, дръпнат от въжето.

Вятърът го прониза.

Команчито се люшна, следвано от огнената ивица, която бързо го настигаше. Останал без контрол, хеликоптерът лумна в ослепителни пламъци и падна във вълните, разцъфна за последен път в цвете от огън и метал.

Картър висеше безпомощно на въжето. Вятърът го подмяташе диво. Двата други хеликоптера наближиха и откриха огън.

Картър закрещя. Куршумите прелитаха с писък покрай него.

Изкатери се по въжето и се вкопчи в шейната на хеликоптера. С херкулесово усилие се набра, завъртя се и краката му стъпиха на шейната.

И видя зад стъклото Фойхтер.

Видя го как вика нещо. Хеликоптерът рязко се отклони вляво. Картър се залепи безпомощно за вратата, главата му се блъсна в стъклото и го спука. Той вдигна браунинга и опря дулото в стъклото. Дори през рева на двигателите чу стърженето на метал в стъкло.

Фойхтер също го чу.

Обърна се и впи поглед в Картър.

Очите му проблеснаха студено. Устата му се бе стегнала в тънка сурова линия.

— Мамка ти! — изкрещя Картър. Вятърът моментално отнесе думите му. Картър дръпна спусъка. Куршумът проби стъклото и полетя към лицето на Фойхтер. Заби се в предните му зъби, мина през небцето му и продължи през мозъка. Фойхтер се килна назад, изпусна лоста за управление, мозъкът му избухна през тила, размаза се по седалката и опръска Наташа.

Тя изпищя.

Внезапно хеликоптерът рязко се наклони.

За миг очите й срещнаха смаяния поглед на Картър. После той изчезна, потъна в мрака, в ледения дъжд, в безкрайната чернота на студената нощна буря.

 

 

Наташа сграбчи лоста за управление със завързаните си ръце. Фойхтер се свлече до нея.

Бяха съвсем близо до кораба, който потъваше под вълните като някакъв умиращ динозавър.

Внезапно осъзна, че си има въздушен антураж, и описа широк кръг. Ескортът й я последва. Наташа завъртя машината и откри огън с тежките картечници.

Двата пилотирани от нексове хеликоптера избегнаха куршумите… сблъскаха се и полетяха към морето в огнено кълбо от изкорубен метал и пищящи двигатели.

Наташа се усмихна. Опита се да успокои бясно биещото си сърце, но не успя.

Насочи машината ниско над водата и затърси Картър, Прелиташе отново и отново със свито сърце, отчаянието я завладяваше все повече и повече. Двата свалени хеликоптера бавно потъваха в студените вълни.

Тя завъртя още веднъж машината и загледа сражаващите се ударни групи. Насърчени от гледката на потъващия крайцер с тежките му оръдия, те се понесоха в небето, като сипеха гореща смърт върху нексовете.

Дъждът и ледът продължаваха да се сипят от облаците.

Скоро всичко свърши.

И ранените герои закуцукаха към дома.