Анди Ремик
Спирала (16)

Африка
13

Знаеше, че сънува, но това някак си влошаваше положението. Когато бе буден, имаше все пак някакъв контрол върху нещата, в сънищата си бе само наблюдател и вече знаеше събитията, знаеше какво се е случило, знаеше за болката на света и разтърсващите последствия от Сивата смърт… и въпреки това можеше отново и отново да съживява тези моменти с проклятия, гняв и омраза. Но без контрол.

Стоеше, здраво стъпил върху хлъзгавата палуба на танкера — огромен 200000-тонен съд, който браздеше черните води като абаносов айсберг, откъснал се от Арктика. Очите му бяха тъмни, с дълбоки сенки, студеният вятър брулеше черната му униформа, облечените му в ръкавици ръце стискаха зловещия АК–582 с иглен пълнител и вграден гранатомет с 10 изстрела.

Сивата смърт.

Болестта бе оставила горчив привкус в мозъка на Картър подобно на убийствена доза кокаин.

Изкуствено създадено биологично оръжие, Сивата смърт бе плъзнала като божествен пламък през Европа, Северна Африка и Близкия изток, без да подмине и Русия. Париж бе напълно прочистен — същинска ирония. Берлин получи човешка клизма. Рим бе съсипан, подути трупове изпълниха улиците и мъртвите превъзхождаха живите хиляда към един. Сивата смърт опустоши Северна и Южна Америка, без да подбира, и най-сетне бе укротена — след като бе покосила петдесет и осем милиона души по цял свят.

Петдесет и осем шибани милиона.

Отначало Картър не бе в състояние да си представи такова количество. Пет, десет — да, това бе постижимо. Но петдесет и осем милиона? Тъпо число. Докато не стъпи на палубите на танкерите — пълните с трупове танкери — по време на Танкерните преходи, към които бе зачислен заедно с повечето от служителите на Спиралата като антитерорист.

Танкерите, някои бяха дълги километър и половина, бяха със свалени панели на палубите и се виждаха пресичащите и греди, през които хвърляха раздутите трупове. Стотици. Хиляди. Милиони.

Отначало Картър не можеше да гледа, не можеше да понесе гледката на толкова много мъртъвци. Унищожителната Сива смърт бе свършила работата, за която бе създадена. При това прекалено добре. Много повече от добре.

Стоеше на палубата с блестящи от машинното масло обувки, стиснал студения автомат. Джем му махна и тръгна към него. Безрадостните им погледи се срещнаха над гледащите лица на един милион вонящи тела.

— Засечена е активност — студено каза Джем.

На път за Сибир на няколко пъти бяха заплашвани от TJF — японска терористична групировка, бореща се срещу виновното за всичко упадъчно западно общество. Групировката твърдеше, че отровата на Сивата смърт е била създадена на Запад и затова трябвало да си остане там. Членовете й планираха да принудят танкерите да обърнат… или да бъдат потопени, ако откажат.

Затрещяха картечници.

Картър и Джем се втурнаха редом със стотици други агенти на Спиралата и войници от разпадащите се специални части на разпадащия се свят.

Хеликоптери изреваха над главите им. Оръдията на танкера превърнаха много от тях в огнени топки, които с писъци падаха в океана, без да спират да сеят куршуми. Японски бойци скачаха от машините и стреляха и докато падаха. Картър и Джем — автоматите ритаха в ръцете им и пускаха широки откоси — приклекнаха зад някаква преграда; куршумите на противника рикошираха от стоманените греди под краката им.

Един от куршумите улучи Картър високо в гърдите, проби бронежилетката и влезе под ключицата. Той отлетя назад, блъснат от железния юмрук, студеният въздух свистеше в ушите му, докато той падаше, падаше, падаше надолу в трюма, пълен с милиони сиви тела…

Падна и усети как пълните с гной трупове хлътват под него. Изкрещя. Длани се плъзнаха по ушите, главата, ръцете и гърба му. Помъчи се да се измъкне, но започна да потъва. Усети разкъсваща се плът. Воняща течност го обгърна й езеро от нечистотии. Навсякъде около него имаше крайници. Вонята им проникна през бронежилетката му, запълни ноздрите му, устата, гърлото. Той се задави и смъкна бронята, повърнатото се смесваше с кръвта му.

Телата вече бяха и върху него. Потъваше.

Изпъшка и се опита да се измъкне.

Но телата го дърпаха надолу.

Пръскаха се като стари чували за боклук.

Гранясалите им течности напълниха пищящата му уста, потекоха като акумулаторна киселина в давещото се гърло, опитваше се да изплува, но единственото, което чуваше, бе смехът на милионите тела, възнамеряващи да отмъстят за биологическото оръжие, предало човечеството…

 

 

— Мамка му!

Навън бе нощ. Картър се събуди с ужасна болка, разкъсваща самия център на мозъка му. Можеше да долови миризмата на горящото дърво. Седна бързо, студените ужасяващи спомени още изпълваха ума му…

— Шшш.

Наташа бе коленичила до леглото му. Хладните й длани му помогнаха да легне отново, оправиха възглавниците и завиха с чаршафа голото му тяло. Очите му се фокусираха и той осъзна, че стаята се осветява от слабата светлина на една-единствена свещ. Бръмченето на насекомите достигаше до тях откъм дървените капаци на прозорците и Картър се изуми на мисълта, че долу, някъде под тях, има същински кошер, пълен с последните технологични чудеса — база на Спиралата, — скрита зад най-простата възможна маска, Долови далечното пращене на огън и приглушените гласове на въоръжените стражи.

Разтърка челото си.

— Да има нещо болкоуспокояващо?

Наташа му подаде някакви таблетки и чаша вода.

Пак ли сънува танкерите?

Той кимна.

— Да. А също и Кейд.

— Кейд?

— Няма значение.

Глътна таблетките и отпи глътка минерална вода.

— Наместиха ти пръста, снимаха ребрата, погрижиха се за всички порязвания и натъртвания. Ще оживееш, но лекарят, който те прегледа, така и не можеше да си обясни защо припадна така изведнъж под дърветата.

— Просто главоболие — неумело излъга Картър.

— Направиха пълен скенер на тялото и мозъка ти. Не получиха никакъв резултат. — Наташа се усмихна. — Докторът те похвали за работата ти върху мен. Шевовете и всичко останало. Потвърди онова, което вече знаех — че си спасил живота ми.

Внезапно Наташа се изправи и свали тениската и гащетата. Лунните лъчи заблестяха по стегнатото й атлетично тяло, по плоския корем, високите щръкнали гърди, по гладката й безупречна кожа. Легна в леглото до Картър и се обърна на една страна, притисна се към топлото му тяло…

Главоболието му изведнъж изчезна. На негово място се появи друга болка. Болката от страха. Болката от паниката. Болката от опасната и поглъщаща всичко страст…

— Наташа… — прошепна той.

Пръстът й докосна устните му и остана там. Тя се наведе и устните й се плъзнаха по врата му. Той изстена, отвори уста и леко ухапа пръста й. Тя го погали по косата. Той се обърна към нея — усещането на гладката й кожа, меките гърди, здравите стройни крака, притиснати в него, моментално го възбуди и той се притисна още повече към нея, без да откъсва очи от нейните. Останаха така няколко безкрайни мига. Целунаха се — съвсем леко докосване на езици, Ръката му се отпусна на хълбока й и тя изстена дрезгаво, уханието й нахлу в ума му и го погълна; тя разтвори леко крака, остави го да се притисне още към нея, в нея, през нея и към сребърния рай…

Целунаха се по-силно, с повече страст. Ръката му се плъзна по ребрата й и тя се закиска, очерта спирала по гърба й и утихна върху стегнатото й дупе. Тя хвана пениса му и леко го стисна, усещаше го как пулсира и се втвърдява в силната й безмилостна хватка…

— Изглеждате страшно възбуден, господин Картър…

— Не аз, сладост моя.

— Но все пак трябва да признаете, че тялото ви като че ли е много доволно да ме види.

— Нее. Това е само… — той облиза устни и очите му блеснаха дяволито в сумрака — скромна проява на любезност.

— Е — намуси се Наташа, — не бих харесала да видя разюздана похот!

— Е, сигурен съм, че това може да се уреди.

Наташа се изкиска. Картър целуна врата й, гърдите, корема, устните й. Ръката му сграбчи косата й и тя изстена…

Рязко я бутна надолу към леглото, езикът му остави мокра следа по гърдите и корема й… краката й се разтвориха и тя изстена, когато той влезе в нея и нежно започна да се движи навън и навътре. Краката й се вдигнаха и се обвиха около врата му, ноктите й се впиха в гърба му. Картър смучеше нежната плът, после проникна по-дълбоко, целуна влажните й устни, засмука я грубо, езикът му влизаше и излизаше, мек и твърд, дълбоко и плитко, доставяше й удоволствие и я измъчваше, стоновете й изпълниха ушите му, тя го привлече към себе си, за да го поеме в устата си… Сега бе ред на Картър да изстене. Вдиша дълбоко миризмата й — тя го подлудяваше и разпалваше желанието му. Няколко дълги мига остана безсилен пред мекотата на устните и езика й, на целувките й, на стаената заплаха от равните й зъби. Дланта й обхвана тестисите му, погъделичка ги, стисна силно стегнатия му задник и той заработи върху нея, езикът му намери клитора й, заигра, зарови лице в нея, докато…

Наташа се раздвижи — внезапно, неочаквано. Картър се озова по гръб и от влажните му устни се изплъзна стреснато „О“. Тя сграбчи двете му ръце и ги прикова над главата му. Загледа се нагоре към нея — към изпотеното й тяло, широко отворените й диви очи, блестящата от пот коса. Гледаше как една капка пот се спусна по носа й и увисна на върха му, после капна върху гърдите й, олюляващи се в пиянски танц над, него.

Тя приближи уста към неговата, после игриво се отдръпна. Вдигна крак, притисна го, бедрата й се вдигнаха и върхът на пениса му се озова на косъм от нея. Тя усети нетърпеливото му потръпване и с усмивка се отпусна надолу… само на сантиметър… задържа се… още един сантиметър… задържа се още по-дълго…

Картър изстена.

Тя се отпусна върху него във внезапен изблик на несдържаност, бедрата й се люшнаха напред, поеха го дълбоко в себе си, гърдите й докоснаха лицето му, зъбите й се впиха безмилостно във врата му… гръбнакът на Картър се изви в дъга. Той се тласна силно нагоре към нея, светът се превърна във въртяща се тъмна спирала от кървавочервена страст и черното кадифе на удоволствието, двамата започнаха да се чукат, да се чукат здраво, потните им тела се хлъзгаха едно в друго, устните докосваха, милваха, хапеха, разкъсваха, бедрата се движеха все по-бързо и по-бързо… Картър изстена, а Наташа изкрещя, когато настъпи експлозията — мускулите на Натс се стегнаха над гърчещото се и треперещо тяло на Картър, след което омекнаха и двамата се отпуснаха долепени един до друг в топло убежище, вечността се плъзна в друга вечност и останаха да лежат…

Лежаха вплетени един в друг.

Задъхани.

Заедно.

Постепенно горещата страст се уталожи и усетиха хладния полъх на въздуха.

Извиваха се под чаршафа, без да престават да се прегръщат. Целунаха се нежно, наслаждаваха се на топлината на другия, на нежността след бурята на секса.

— С възрастта ставате все по-добър, господин Картър.

Картър се ухили. Не можеше да се сдържи, независимо от дълбокото туптене в ребрата, което сега се връщаше.

— А вие ставате все по-дива.

— Опитвам се да ви доставя удоволствие — меко каза тя, усмихна се и го гризна по брадичката.

— Как успя да накараш Гол да не ме застреля?

Наташа се нацупи.

— Картър, как можеш да задаваш такива въпроси, след като току-що се чукахме?

— Трябва да зная.

Надигна се на лакът и я погледна. Ръката му очерта шарки по потните й гърди. Той се наведе дяволито захапа едно от зърната й.

Тя изписка шеговито.

— Не го спрях аз. Ти го направи. Думите ти, действията ти.

— Какви действия?

— Битката. Онази вътре в теб. Беше изписана на лицето ти…

— Битка? — Картър затвори уста и зъбите му рязко изтракаха. Въздъхна.

— Не разбирам какво става вътре в теб — каза тя.

— Сложно е.

— Опитай. Довери ми се. Аз съм интелигентно момиче. Нещо те разкъсваше на две. Нещо те изгаряше и ти беше… — Наташа затърси подходящите думи, с които да опише видяното, — беше като двама различни хора. Една част от теб искаше да нападне Гол. Другата искаше да са предаде. Видях го, Картър. Видях го на лицето ти. Чух го в гласа ти.

— Вярваш ли в обсебването? — внезапно попита той.

— Като в „Екзорцистът“ ли? Обсебването на деца и разни такива глупости?

— Нещо такова. Виждаш ли…

Млъкна объркано. Наташа окуражително стисна ръката му.

— Като обсебен съм — каза той. — Нещо обитава ума ми. Говори ми. Опитва се да установи контрол над мен.

— Затова ли навремето ме питаше за шизофренията?

— Да. Но това е различно — то ми говори, спори с мен… опитва се да ме овладее, но аз трябва да го…

— Него?

Погледите им се срещнаха и Наташа го видя — страха. Страха от онова какво ще си помисли за него. Че е побъркан.

— Кажи ми — тихо прошепна тя.

— Казва се Кейд.

— Можеш ли да разговаряш с него в момента?

— Не. Появява се, когато надуши шанс за борба… ако го оставя да надделее, си свършва работата. Убива. Именно Кейд държеше юздите — при това много здраво, — когато си спечелих прякора Касапина… но това не бях аз, Наташа, кълна се, грабва да ми повярваш…

Наташа дълго не продума. После го прегърна силно.

— Прилича ми на комплекс за вина.

— Много добре зная на какво прилича. Зная какво щях да си помисля, ако ролите ни бяха разменени и ти ми разкажеш такава идиотщина. Именно затова не говоря за Кейд. Именно затова той живее сам и изгаря душата ми и рядко го пускам на свобода…

— Но го правиш, така ли? Пускаш ли го на свобода?

— Ако не ми остане друга надежда. Ако се предам пред смъртта… и точно това е тъжното. Например в Шваленберг — бях абсолютно сигурен, че съм труп. Предаден от онези, които би трябвало да защитавам. Изгубих ума си — в буквален смисъл, Вече не ми пукаше и се оставих на Кейд… той се израдва на касапницата и ми осигури още няколко дни живот. Разбираш ли ме?

— Прекалено е шантаво — каза Наташа.

— Не се плаши. Имам пълен контрол…

— Не се плаша. И ти вярвам — прошепна Наташа. Целуна го по ухото, прегърна го и остана така, докато не го усети как заспа и дишането му стана равномерно. Пръстите й нежно чертаеха шарки по гърба му и от време на време изписваха спирала. Спирала в плътта му. Спирала, водеща…

Надолу.

 

 

Картър се събуди в мрака. Наташа го бе прегърнала в топлите си обятия и спеше. Внимателно се освободи от прегръдката й, обу си гащетата, открадна цигарите и запалката й и излезе.

Пред вратата стоеше въоръжен страж с дълги до кръста плитки — казваше се Маркъс. Голите му гърди бяха покрити с многобройни белези. Огромният мъж му се ухили глуповато с една от онези усмивки, които сякаш казваха: „Вие двамата определено не знаете как да не вдигате тупурдия“. Картър му се ухили в отговор, зашляпа бос по коридора и излезе навън.

Прохладен ветрец погали кожата му. Той запали цигара, седна на дървените стъпала и се загледа към притихналите портокалови дръвчета, които проблясваха в сребристо в тъмнината. Звездите ярко светеха на черния балдахин над земята и Картър отметна глава и издуха дима да се понесе към безкрая на топлото нощно небе. Никотинът се просмука в мозъка му, силният тютюн изгори дробовете му. През дърветата се разнесе мек глас:

— Как сте, господин Картър?

Той се обърна и се усмихна на Гол, който стоеше с ръце на кръста и вдишваше дълбоко изпълнения с аромат на любов нощен въздух. Очите му бяха неразгадаеми, прошарена та му брада — вече по-скоро сива, отколкото черна, забеляза Картър — бе грижливо сресана и лъскава. Долови слабата миризма на кокосово масло.

— Много по-добре.

— Какво ще кажете да се поразходим?

— Нощта е прекрасна. Ще ми е приятно.

Слязоха от верандата на бялата къща. Босите крака на Картър докоснаха меката успокояваща песъчлива почва. Закрачиха под дърветата, вдишваха аромата им. Отначало вървяха малко сковано — недоверчиво. Картър предложи на Гол цигара. Запалиха и спряха в един малък кръг между дърветата, вдигнаха глави и се помъчиха да уловят и най-слабия ветрец, който да изсуши потта им.

— На доста топло местенце сте избрали да живеете — най-сетне наруши тишината Картър.

— Да — сковано избоботи Гол. Цигарата изглеждаше съвсем миниатюрна в огромната му ръка. — Но не винаги имаме възможност за избор. Спиралата е сурова господарка. Тя заповядва, а ние, простите смъртни, се подчиняваме.

Усмихна се — лишена от хумор, безкръвна усмивка в нощта. Последва мълчание. Нещо изписка в мрака. Вятърът прошепна между клоните.

— Мисля, че следвам стъпките ви — каза Картър.

— Да. Тъкмо разучавах вашите неотдавнашни… да ги наречем подвизи… в Германия и Шотландия. Разбира се, Наташа попълни някои детайли. Както личи, вие сте доста желан човек, господин Картър.

— Желан мъртъв, ако това имате предвид.

— Хмм. Това е само една от възможностите. У мен обаче се таи друга мисъл — че сте използван. Че ви е скроен номер. Че са ви превърнали в ловджийско куче, чиято функция е да доведе някого до мен. В края на краищата ударните групи бяха избити от трима некса — а при вас е бил пратен само един. Странно, не мислите ли?

— Да.

— Освен това на голямата игрална дъска, която наричаме Земя, бяха направени и други ходове.

— В смисъл?

— Унищожена е още една база на Спиралата.

Настъпи дълго мълчание. Гол се наслаждаваше на цигарата си.

— Преди четиридесет минути Спирала_M също е била изтрита от лицето на земята. В момента тя представлява само купчина развалини, около която сноват спасителни екипи и храбри мъже и жени дават всичко от себе си, за да намерят някой оцелял.

— Мамка му.

— Съвсем точно изразихте и собствените ми чувства — меко каза Гол.

— Но…

— Картър, зная със сигурност, че Спиралата не те иска мъртъв. Имаме много по-сериозни проблеми… А онзи некс, който ти пратиха… боя се, че Спиралата вече не използва тези убийци — не ги използва от много, много години, въпреки че са се появили именно от нейните кресла.

— Тогава кой ги е изпратил? — попита Картър. Внезапно цялото му чувство за хумор се бе изпарило.

— Не зная — въздъхна Гол и почеса брадата си. Хвърли цигарата на земята и я стъпка. — Макар че имам някои подозрения.

— Аз също имам няколко шибани подозрения — озъби се Картър. — Сега вече знам, че ме искаш мъртъв, Гол. И не мога да кажа, че те обвинявам след онова, през което преминахме — помислих, че не съм те преценил правилно, когато пристигнахме тук.

— Наистина е така — меко каза Гол.

Картър погледна огромния мъж. Гол полусъзнателно търкаше белега на крака си. Картър забеляза движението и с леко смущение си спомни, че именно неговият куршум бе оставил тази рана.

— Ти си Картър, най-находчивият човек на Спиралата, или поне беше. Вече не търсиш поръчкови убийства. Оттегли се, скри се далеч в шотландските планини с кучето си в компанията на самия себе си. И въпреки това притежаваш ненадмината дарба да проследяваш хората — и да ги убиваш… Мислех да те убия — все така меко каза Гол. — Тук, сега, в Африка… но мога да намеря по-добро приложение на уменията ти.

Картър запали нова цигара. Предложи и на Гол, но той отказа.

— Нима?

— Гневът ми изчезна. Ти обичаш Наташа. И заради любовта ти към нея ти прощавам. Оставям настрана разногласията в този труден момент… Наташа има нужда от теб. Спиралата също. Картър, някой се опитва да унищожи Спиралата. Защо? Защото Спиралата е онова, което препречва пътя към хаоса. Спиралата е последната защита. Спиралата е куршумът в цевта на света. Спиралата е смърт за онези, които се противопоставят на всичко, което е добро.

Картър се намръщи. Гол бе един от най-големите фанатици, които бе срещал. У него нямаше и най-малка жилка слабост — Гол бе убивал спящи хора, ранени хора, умиращи хора. Картър не би представлявал никакъв проблем за него… и именно това затвърдяваше усещането му, че Спиралата е затънала в лайна.

— Какво става, по дяволите? — тихо попита Картър и огледа дърветата наоколо. — Кой се мъчи да ни прати на оня свят? Към кого са насочени подозренията ти?

Гол сви рамене, но Картър долови нещо — нещо неизречено, нещо, което почти улавяше, но го изпускаше в тъмнината. Гол криеше нещо. Нещо лошо.

— Две огромни поделения на Спиралата са унищожени — избоботи Гол и пак се почеса уморено по брадата. — Но има и нещо повече — само за последните четиридесет и осем часа са избити почти тридесет ударни групи.

Обърна се и погледна Картър в очите. Устата на Картър себе отворила в беззвучно смаяно „О!“

— Тридесет? — прошепна ужасено той.

— Да, тридесет. И нашите приятелчета търсят нещо. Нещо, взето от Наташа и предадено за съхранение на мен Така изниква нова вероятност, Картър — че може би си бил подгонен насам. Тази база е свръхсекретна… Наташа знаеше местоположението й, но в никакъв случай и ти. Това място е извън границите на обичайната дейност на Спиралата.

Картър кимна и издиша дима през нос. Почеса се по челото с палец.

— Мислиш, че всичко е черно и бяло? Че водя насам лошите, защото те знаят, че разполагаш с нещо, и че аз знам къде се намираш? Да не си полудял, по дяволите?

— Защо дойде тук, Картър?

— За да намеря отговори.

— И защото нямаше къде другаде да отидеш. Нямаше къде другаде да отведеш Наташа. Че какъв по-добър избор от баща й, независимо от някогашните ви различия!

Картър хвърли фаса си и го стъпка.

Обърна се към Гол и погледите им се кръстосаха.

Картър се усмихна горчиво.

— И какво е онова нещо, което имаш?

— Планове.

— Планове на какво?

Гол махна с ръка.

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще разбереш, любопитни приятелю. А сега те съветвам да поспиш. Имам да ти показвам много неща.

— Объркан съм. Значи знаеш кой стои зад всичко това.

Това не беше въпрос.

— Зная — усмихна се Гол, но в усмивката му нямаше нищо радостно. Това бе усмивката на акула, настигнала плячката си. Усмивката на тигър, впил зъби в хълбока на антилопа. Усмивката на хищник.

Задуха вятър. Дърветата потръпнаха.

— Значи следващият некс ме е проследил дотук? До Африка?

— Не един, а мнозина. Плановете, с които разполагам, са така да се каже, съставна част от гибелта на Спиралата. Те им трябват, или някой друг ще пробие бронята им; те са тяхната ахилесова пета. Не могат да ги оставят в чужди ръце и следователно не могат да ме оставят жив. Аз държа тайната им в ръцете си, също както Бог държи новороденото слънце.

Картър потрепери. Думите на Гол го бяха докоснали като миризмата на дим от погребална клада.

— Ще дойдат. И то ще дойдат скоро.

Картър се намръщи и запали още една цигара. Знаеше, че Гол крие нещо от него, и това му се струваше нередно, също като кръвосмешение.

— Ще видим, мамка му — тихо каза той.

 

 

Гол стоеше в сянката на едно дърво, доволен, че Картър си е отишъл. Този човек го изпълваше с безпокойство, изправяше го на нокти. Не му се доверяваше. Очите му прекалено много приличаха на очи на убиец.

Наблюдаваше внимателно как се извършва смяната на охраната. Пазачите изчезнаха в мрака, движеха се като призраци. Пое дълбоко дъх и се загледа към огромния купол на нощното небе. Прохладният вятър най-сетне помилва кожата му. Почеса брада. Затвори очи…

Но образите се завърнаха.

Образи отпреди милион години.

От един друг свят.

Тъмни каменни стени, влажни от вода и тиня. Глас, крещящ в мрака. Женски глас, крещеше на немски, изпълнен с чист ужас. Заслиза надолу по стълбите. Стъпките му глухо отекваха в древния камък. Освен че знаеше, усещаше, че се намира дълбоко под земята; долавяше огромната тежест на пръстта и скалата над него.

Лице. Бледо и изпито.

— Фойхтер.

— Влизай, Гол. Чакахме те.

Гол пристъпи напред. Вратата зад него се затвори със силно и тежко изщракване. Кимна на Дюрел, който му кимна в отговор едновременно с изщракването — но Гол не го погледна в очите. Усети, че потреперва, и се обърна към Фойхтер, насилваше се да не гледа към Дюрел, към уродливостта му, към ужасните му рани…

Образите се раздвижиха.

Разсеяха се като дим.

Отвори очи и отново се загледа в нощното небе.

— Какво направихме? — промърмори уморено. — Какво направихме, за Бога?

 

 

Слейтър гледаше Боинг Апачи АН64А — боядисан в пустинни маскировъчни цветове, с къси дебели мощни криле, носещи ракети „Хелфайър“ и 70-мм ракетни заряди, с издраскани и очукани от сраженията хълбоци, с пукнатина на предното стъкло и с един спукан колесник. Обърна се към Джем, който стоеше небрежно облегнат на буса и пушеше.

— И казваш, че можеш да управляваш това чудо?

Джем кимна.

— Сигурен ли си?

Джем пак кимна.

— Не изглежда ли малко… очукан?

— Казва се Сали. Монгрел е летял с нея през Втората голяма война в Залива. Сам е унищожил тридесет и пет танка с нея и е успял да я прибере у дома за чай и понички.

— Но… — започна Слейтър.

— Какво?

— Повредена е!

— Повредена? Само драскотини. — Джем се усмихна, по-скоро се озъби. — А и да не си очаквал нещо друго? Да не сме дошли тук да се забавляваме и да си изберем чисто нова машина? И така, искам, щом наредя, двамата с Ники да се качите вътре. Виждате какво е изпълнението на пилотската кабина, нали? Добре. Качвате се, пъхате този ключ, завъртате го два пъти по часовниковата стрелка и натискате петте зелени бутона на таблото. Схвана ли?

Слейтър се намръщи.

— Не оправи ли нещата, Джем? И не чакаме ли Свещеника?

 

 

— Да, да. Оправих нещата с Монгрел. Това са ключовете, а стартовата последователност я пазя ето тук. — Той се почука по главата. Издуха дима с безочлива усмивка и потупа Слейтър по гърба. Огромният здравеняк не помръдна. — Колкото до Свещеника, той нещо закъснява. Не можем да го чакаме тоя смахнат шибаняк.

— Закъснява ли? — избоботи Слейтър. — Или ние сме подранили?

— Зависи от гледната точка — отвърна Джем. — Виж, Слейтър, Спиралата я блъскат отляво, отдясно и в центъра. Трябва да разберем какво всъщност става. При това бързо. Това бе най-близката база с достъп до подобна техника.

Слейтър се огледа. На лицето му бе изписана вина. Другите летателни апарати — предимно едномоторни чесни, няколко лиърджета и двойка апачи като „Сали“ от времето на войната — бяха пръснати из почти пустото летище. В далечината се виждаха джипове. Цялата активност като че ли бе съсредоточена около един огромен хангар, в който през Втората, световна война се бяха пазили изтребители, а сега бе собственост на Спиралата и приютяваше нейния частен въздушен флот.

Слейтър погледна към небето. Трупаха се тежки облаци и вятърът обещаваше дъжд.

— Не знаех, че можеш да управляваш хеликоптер — подозрително каза той.

— Аз съм всестранно развита личност. Къде се дяна Ники, по дяволите? Ако не побърза, Свещеника сигурно ще дойде преди нея. А не искаме тъкмо това.

— Ники се появи, тичаше по настилката. Носеше пакети. Хвърли ги в краката на Джем, дишаше тежко.

— С готовност ми дадоха продоволствията. Всички са паникьосани. Някои от навигационните системи на Спиралата са престанали да функционират. Загубата на Спирала_Н също не е допринесла за оправяне на положението. Но щом провериха идентификацията ми с ЕКуба, всичко беше тип-топ. — Тя се усмихна и погледна подозрителния Слейтър. — Какво има?

Слейтър посочи Джем.

— Знаеш ли, че може да лети?

Ники поклати глава.

— Не. И какво от това?

— Не му вярвам.

— Не е и необходимо, сладурче. Просто го остави да ни измъкне оттук. Почва да става малко заплашително с онези маскирани копелета, дето избиват нашите и взривяват щаб-квартири.

— Хайде — каза Джем и хвърли фаса. Димът се изниза през ноздрите му. Стъпка фаса и се загърна в дългото си кожено палто. — Да действаме.

Слейтър и Ники забързаха към апачито и се качиха. Джем заобиколи очуканата от войната машина, изрита стоперите пред гумите, качи се в кабината и се настани на пилотското място. Включи запалването и двойния турбинен двигател. Моторът зави, после изрева и Джем се ухили като дете, открило нова играчка, която е смятало за изгубена.

От притъмнялото навъсено небе започнаха да падат дъждовни капки.

— Надявам се, че знае какво прави — каза Слейтър, когато апачито се раздруса.

— Сигурна съм, че знае — усмихна се малко неуверено Ники.

— Хайде! Да видим на какво е способно това бебче. Камъс 5… идваме!

От сумрака, поне със 190 км/ч, по издълбаната писта се понесе очуканото старо волво на Свещеника; черен дим се извиваше като дъх на дракон от широкия ауспух. Колата поднесе и се плъзна, после спря пред апачито, като вдигна стена от пръски.

Свещеника се измъкна от волвото, пъргаво преодоля разстоянието до хеликоптера — стискаше Библията, тежкото му расо се развяваше — и се покатери в кабината. Посрещнаха го три празни погледа.

— Добра работа, чада мои, че сте се събрали тъй рано. Радвам се да видя, че слугите Божи са тъй нетърпеливи да напълнят волята Му.

— Да — каза Джем, като се спогледа с Ники и Слейтър. — Тъкмо загрявахме двигателите.

— И сега загрели ли са? — меко попита Свещеника.

— Вече да.

— Слава на небесата. Тогава какво чакаме? Напред, християни! Да открием източника на тази напаст.

Двигателите на апачито изреваха мощно и вертолетът се издигна над пистата, завъртя се два пъти около оста си и рязко полетя нагоре. После зависна, завъртя се отново на 270 градуса, късият му отсечен нос се насочи надолу и машината полетя в проливния дъжд.

Джем се ухили малко смутено.

— Извинете! След минутка ще съм му хванал цаката…

— Или след двадесет — промърмори Слейтър.

— Това го чух, мамка му!

Перките разсипаха пороя.

Ники се загледа в безличния пейзаж долу. Прелетяха над някакво сиво градче с мокри от дъжда покриви. Колите се движеха бавно, като дебнещи по улиците хищници. От време на време се виждаха минувачи, скрити под огромни чадъри. Правите улици бяха като от някаква стара двуизмерна компютърна игра. Докато гледаше мъничките хора с техните малки къщички и малък живот, я завладя меланхолия.

— Зная за какво си мислиш — обади се Слейтър.

— И за какво?

— Гледаш хората и си мислиш колко са сигурни в невежеството си и как изобщо не подозират за световните събития, които се развиват около тях. Гледат новините, вярват на медиите и пропагандата — същински овце. Нямат реална представа какво всъщност става и какви са залозите.

— Доста проницателно от твоя страна, Слейтър. Грамадният мъж се ухили и се видя дупката на мястото на липсващия му зъб.

— Слейтър може понякога и да не мисли много добре, но пък знае как се държи пушка и в какво вярва. Може понякога да му се смеете, но всъщност аз съм добър и ще размажа лошите.

Ники потупа огромния му бицепс.

— Зная, зная. Когато ти се смеем, ние просто се ебаваме. Иначе наистина те обичаме. Знаем, че си готов да дадеш живота си за нас.

Слейтър кимна, ухилен до уши.

Хеликоптерът зави и се насочи към крайбрежието. Прелетяха над скалите и се понесоха ниско над развълнуваното сиво море. Джем и Свещеника като че ли спореха.

— Няма да се спускаме повече — отсече Джем със стиснати зъби.

— Вълните ще ни прикриват на радара — кротко и убедително каза Свещеника със светнали очи.

— Да, а после ще ни помъкнат надолу в студената рибешки прегръдка на Нептун. Ходи си го начукай, смахнато религиозно копеле.

— Бог ще ни закриля.

— Бог ще ни се смее!

— Не познаваш Божията воля, както я познавам аз.

— Какво, да не би да му имаш телефона?

— Да кажем, че съм видял светлината.

Апачито се спусна още по-близко до вълните. Морски пръски покриха стъклото. Ники и Слейтър гледаха с опасение бушуващата стихия и бялата пяна по тъмносивите вълни.

— Знаеш ли нещо за Камъс? — след дълъг размисъл попита Ники.

— Малко — бавно отвърна Слейтър, беше свел очи. — Била оперативна база на Спиралата. Военен център, място, откъдето можехме да извършваме операции в Средна и Източна Европа.

— И какво се е случило? Защо са я закрили?

— Поради няколко причини. — Гласът на Слейтър бе хладен, той отново отмести поглед към морето. — Нещата тръгнаха на лошо. Започнаха да измират хора. Камъс е построена високо в склона на една планина. Има само два начина да се стигне до нея — по въздух или с единствената въжена линия. Камъс бе крепост. Почти непревземаема. Тунелите вътре пресичаха цялата планина и се спускаха надолу, дълбоко надолу — шахти, огромни складове, изследователски центрове — всичко това изсечено в скалата. Накрая Камъс–5 бе победена от врага — не от външен материален враг, а от вътрешен. Психологически.

— Да не би да е станала свърталище на духове? — позасмя се Ники.

— По-скоро беше проклета.

Ники потрепери.

— Спомням си последните дни — продължи Слейтър с все така отнесен поглед. — Огромните транспортни вертолети излитаха от площадката. По-голямата част от тежкото оборудване бе изоставено. Казаха, че не било изгодно да се премества. Ха.

— И какво друго?

Слейтър се обърна към нея. Погледите им се срещнаха.

— Казват, че онези, които работели в изследователските центрове… че нещо там долу ги побъркало. Станало някакво клане в жилищното отделение — тридесетина души, включително съпруги и деца. Всички започнали да стрелят. Много ниша смърт. Смърт на невинни хора. — Слейтър разтърка слепоочията си. — Потулиха нещата обаче. Честно да ти кажа, Ники, хич не ми се иска да се връщам там.

— Нямаме кой знае какъв избор.

— Само ненормален би установил лагера си в Камъс.

— Или пък фанатик. — Ники се навъси.

Слейтър кимна.

През останалата част от полета не продумаха.

 

 

Спирала, записка 6

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 556126

Руско депо за ядрени оръжия бе напълно деактивирано тази сутрин. Процедурата по деактивирането продължила най-малко 180 секунди. Реакторите и останалото оборудване останали без мощност и охлаждане.

Повторното активиране се извършило автоматично. Техниците и учените нямат отговори относно този очевиден пробив в сигурността. След активирането всички системи и предохранителни мерки се рестартирали без външна намеса.

Това предполага или сложна софтуерна грешка, или е знак за хакерска/терористична атака.

Руският министър на технологиите Сергей Кесолов не бе открит за коментар. >>#