Сандра Браун
Дългото очакване (8)

8.

На следващия ден в единайсет часа той позвъни на вратата й. Беше учудена да го види. Предишната вечер след разговора им навън Ло бе станал много напрегнат и предпазлив. След това я изпрати до дома й, каза й набързо лека нощ и я целуна небрежно, което подсказваше, че няма нищо против да се разделят. Ето защо това посещение я учуди толкова много.

— Заета ли си? — попита той през замрежената врата.

— Работя.

Марни миришеше на акрилна боя и приличаше на плашило. Изисканата й прическа не бе оцеляла през нощта. Обичайните къси къдрици небрежно обрамчваха фината й глава. Официалната й рокля бе сложена в специален калъф и закачена в гардероба. Носеше къси панталони и риза, която съвсем не изглеждаше изискана. Това бяха работните й дрехи, които отгоре на всичко бяха изпоцапани с боя. Освен това Марни бе боса.

— Може ли да вляза?

Тя се поколеба само за миг, а после свали райберчето на вратата и я отвори.

— Защо не си на работа? — попита го, когато тръгнаха по коридора към задната част на къщата.

Ло тежко се тръшна в едно от плетените кресла и свали слънчевите си очила.

— Бях там, но се оказа, че тренажорът ни има някаква дребна повреда. Само се въртяхме наоколо, разказвахме си мръсни вицове и чакахме техниците да открият какво точно е станало. Най-накрая ни съобщиха, че едва утре по някое време ще бъдат готови с поправката. Така че си взех малка почивка. Какво е това?

Посочи с очилата в ръка към картината, над която тя бе работила.

— Корицата за каталога на един бижутерски магазин. Харесва ли ти?

Марни я вдигна и я приближи към него, за да му позволи да я разгледа по-добре. На нея бе нарисуван един огромен цвят на лотос на черен фон. В средата на млечнобелите венчелистчета имаше кутийка с искрящи скъпоценни камъни.

— Необичайна е.

— Какъв дипломатичен отговор — сухо каза тя. — Доволна съм, че рекламната агенция вече одобри скицата ми, иначе щях да се притесня от думите ти. — Ло се усмихна вяло, сякаш въобще не я чуваше. — За какво си се замислил, Ло?

— За обяда.

— Какъв обяд?

— Позволи ми да те заведа на обяд — някак рязко каза той.

— Не! Изглеждам ужасно.

— Добре изглеждаш.

— Остави това. Няма да изляза в този вид.

— Добре, тогава ще обядваме тук. Какво имаш за ядене?

Преди Марни да успее да продума, той изчезна в кухнята. Когато и тя влезе вътре, Ло вече се бе навел до отворената врата на хладилника и изучаваше съдържанието му.

Марни прекоси стаята и грубо блъсна вратата на хладилника.

— Не си дошъл тук, за да ядеш.

Ло се подпря на хладилника и впери поглед в тавана.

— Права си.

— Тогава защо дойде?

— Непрекъснато си мисля за онова, което ти ме попита снощи. Какво се каня да правя с Дейвид.

Марни усети онова леко стягане около сърцето, което се появяваше винаги когато си помислеше за евентуалните действия на Ло, след като признаеше сина си.

Тихо, почти уплашено, тя попита:

— Вече решил ли си нещо?

— Не — отговори той и най-после си позволи да свали поглед от тавана. — Още не. Преди да направя нещо за бъдещето, ще трябва да наваксам пропуснатото в миналото.

Тя озадачено поклати глава.

— Не те разбирам.

— Харесва ми онова, което виждам. Както изглежда, той е невероятен хлапак. На какво повече може да се надява един баща? Бих искал да знам как е станал такъв. Господи, колко много съм пропуснал. За тези шестнайсет години, през които е живял, аз не знам абсолютно нищо, освен това, че не е могъл да има куче, защото баба му не понасяла кучета, и че е вземал уроци по плуване.

Изражението на лицето му бе тъжно и умолително.

— Разкажи ми за него, Марни. Искам колкото може повече информация.

Тя погледна към изоставената си работа, която я зовеше, но реши, че би могла да работи и през нощта, за да завърши всичко в определения срок.

— Ела с мен.

Заведе го във всекидневната, където държеше няколко албума, претъпкани със снимки на Дейвид.

Марни изпитваше смесени чувства. Макар че й беше трудно да си го признае, тя се възхищаваше от него заради проявения интерес към Дейвид. Би могъл да се вбеси, научавайки за съществуването на момчето. Дори след като бе установил, че е възможно да е негов баща, пак би могъл да го пренебрегне като някаква нещастна грешка на природата, както биха направили повечето мъже, които се срещаха с момичета на име Сюзет.

Но Ло Кинкейд явно беше мъж от по-висока класа. Той бе избран от Конгреса да преподава във Военноморската академия. Животът му бе изпълнен с постижения и награди.

Силният му характер я караше да го обича още повече, но го превръщаше и в неин враг. Като оставим настрана онези заплашителни анонимни писма, той не беше човек, който нехайно би обърнал гръб на вече порасналия си син. А Марни егоистично се бе надявала да постъпи точно така.

Докато Ло разкриеше плановете си за бъдещето, ако имаше такива, Марни трябваше слепешком да се ориентира в положението. Засега най-добрата политика беше да му съдейства.

Седна с кръстосани крака на пода и придърпа един голям албум на скута си. Ло се отпусна до нея. Марни отвори албума и приглади документа, залепен към първата страница.

— Официалните му отпечатъци, снети малко след раждането.

Очите на Ло блеснаха.

— Толкова ли са били мънички?

— Е, сега вече не са същите — с усмивка каза тя. — Тук изглеждат толкова сладки, но когато събирам мръсното му бельо, чорапите му не миришат особено приятно. Чудя се как едно време съм могла да целувам пръстите на краката му.

На следващата страница имаше снимка от деня, когато семейство Хибс беше взело Дейвид от родилния дом. Ло разгледа фотографията на Шарън, която държеше на ръце новородения си син.

— Тя май не му се радва особено.

— Това е веднага след раждането — милостиво отбеляза Марни. — Не се чувстваше много добре.

Ло побърза да я отреже:

— Всъщност не го е искала, нали?

— Ами тя…

— Марни!

— Не, не го искаше — призна му с дълбока въздишка.

— След като ти си провалила плановете й да направи аборт, защо не го е дала за осиновяване?

— Това беше второто й предложение, но родителите ми се противопоставиха.

— Защо?

— Струва ми се, че татко искаше да й бъде за урок, да я научи, че човек трябва сам да отговаря за постъпките си.

— Каквото посееш, такова ще пожънеш. Не знаех, че все още някой може да вярва в такива работи.

— Татко беше такъв. Искаше Шарън да се поучи от грешката си.

— Струва ми се, че ти и родителите ти сте страдали колкото нея, ако не и повече.

— Щом се разчу новината, че неомъжената му дъщеря е бременна, баща ми трябваше да напусне работата си на свещеник. Вече нямаше никакво влияние върху паството си.

— Това накара ли го да намрази Дейвид?

— Разбира се, че не. Дейвид не беше извършил греха, той бе плод на този грях. Мама и татко обичаха Дейвид и бяха много нежни с него. Ако не беше така, той нямаше толкова добре да се приспособява навсякъде в обществото.

— А баща ти как си изкарваше прехраната след това? — попита Ло, като разлистваше страниците на албума и се взираше поотделно във всяка снимка.

— Отиде да работи при един издател на религиозни книги.

— И почина от сърдечен удар.

— Хъм-м-м. Мама понесе много тежко това. Особено като се има предвид, че той почина много скоро след Шарън.

— Какво се случи с нея, Марни?

— Вече ти казах. Беше злополука. Или по-точно — автомобилна катастрофа.

Той повдигна брадичката й и обърна лицето й към себе си. Двамата седяха много близо един до друг, раменете им се докосваха. Коляното й се опираше в бедрото му. Марни изведнъж забеляза това, но не знаеше как е станало.

— Бъди по-конкретна.

— Вече няма значение. Дейвид не си спомня нищо — уклончиво отвърна тя.

— Чакам.

Марни затвори очи и прошепна:

— Била е пияна. Колата преминала в съседното платно и ударила челно друга кола. В нея имало двама души. И тримата загинали на място.

Ло гръмко изруга, беше изпълнен с гняв и съжаление. Марни инстинктивно се досети за какво си мисли той и утешително сложи ръка на бедрото му.

— Нямаш вина, Ло. Ти дори не знаеше за бременността на Шарън. Не започвай да се самообвиняваш, че си изоставил едно момиче, изпаднало в беда. Шарън сама си навлече тази беля на главата и ако не беше ти, щеше да е някой друг. Започна да се бунтува от деня, в който проумя, че татко е свещеник и затова държането й би трябвало да служи за пример на другите. Не понасяше това и ето защо нарочно афишираше всичките си прегрешения. Тя беше причина за постоянното неразбирателство в семейството ни. С държането си правеше нещастни нашите родители. И макар че бяха много разстроени тогава, съмнявам се, че въобще се учудиха, като разбраха, че е бременна.

— А защо не се свързаха с мен или с моите родители?

— Шарън каза, че не знае кой е бащата. Хвалеше се, че е спала с много мъже. Аз не виждах защо трябва да съобщавам името ти. Прекалено много хора вече бяха засегнати, защо трябваше да проваляме и твоя живот? След раждането на Дейвид — продължи тя — Шарън не пожела да се върне в гимназията, разправяше, че й действала затъпяващо и че вече била приключила с всичко това. Тогава татко настоя да си намери работа, но тя нямаше никаква квалификация, нищо не я интересуваше и все я уволняваха.

— Ами как беше с мъжете?

— Шарън съвсем естествено ги привличаше. От майчинството тялото й само се позаобли. — Марни бе втренчила поглед в ръцете си и току свиваше и отпускаше пръсти. — За нещастие все попадаше не на когото трябва. Родителите ни изпитваха голяма мъка, като я гледаха как съсипва живота си, но нищо не можеха да направят. Понякога тя изчезваше и се връщаше след дни.

— Не даваше пет пари за Дейвид, нали?

— Така е — отвърна Марни и тъжно поклати глава. — За нищо не й пукаше, само създаваше хаос около себе си.

— А той какво знае за мен?

— Нищо! — разтревожено отговори тя.

— Бих искал да разбера какво знае за баща си въобще. Той е умно момче. Сигурно е задавал въпроси.

— Веднага щом се научи да говори както трябва. Както ти обясних миналата вечер ние му казахме, че баща му не е могъл да се ожени за майка му. Че това е било невъзможно.

— Не ви ли е досаждал непрекъснато, за да му кажете поне името на баща му?

— Обяснихме му, че и това е невъзможно.

— Не искаше ли да разбере защо?

— Изтъквахме разни неясни причини и подчертавахме, че ще го обичаме толкова много, та няма да усети липсата на баща.

— Повярва ли ви?

— Сигурно не. Но в края на краищата се примири.

— Не е имал голям избор, нали? — Ло горчиво стисна устни и те се превърнаха в тънка линия. — Не е имал баща. Нито пък истинска майка. Кой се грижеше за него, когато Шарън се забавляваше?

— Ние — родителите ми и аз, имахме тази възможност. — Той я изгледа втренчено, преди да продължи да разгръща страниците на албума.

— Ъхъ — обади се след няколко минути. — Ти си се грижела за него, нали?

— Казах ти, че ние…

— Не им търси извинение — грубо рече той. — Погледни тези снимки. Ти и Дейвид в парка на пикник. Ти и Дейвид се возите на въртележка, пускате хвърчило, играете на „фризби“, ти и Дейвид в Дисниленд. Това ли е първият му велосипед?

— На Коледа сутринта, беше на пет годинки — отвърна тя с усмивка, вперила поглед в няколкото фотографии. На тях се виждаше малкият Дейвид — беше облечен с пижама, марка „Смърф“ и буташе лъскав велосипед през море от разпокъсана амбалажна хартия.

— Аз исках да спуснем допълнителните колела, но Дейвид настояваше да са вдигнати. Държеше да се научи да кара без тях.

Ло бързо пресметна нещо наум.

— Онази Коледа прекарах на Филипините. Бях в лошо настроение, защото не ме пуснаха в отпуск за Коледа. С няколко от моите приятели отидохме в най-близкия град и се натряскахме. Значи когато аз съм залитал под банановите дървета и съм търсел къде да повърна евтината водка, с която се бях налял, моят петгодишен син на другия край на света се е учил да кара велосипед, без да спуска допълнителните колела. — Той погали с пръсти една от снимките. — Упорито хлапе.

— Инат. И много нетърпелив — добави Марни. — Иска всичко да прави от раз и много се разстройва, ако това не стане. Но не отстъпва. Тогава още рано следобед вече можеше да кара велосипед.

— Така ли? Наистина? — попита Ло и гордо се усмихна.

Появи се и друга снимка на Дейвид, в едър план — зъбеше се, показвайки, че му липсват два предни зъба. А ето и един сериозен Дейвид — издокаран, сресан на път, с Библията под мишница.

— Денят, в който беше въведен в лоното на баптистката църква — обясни Марни на бащата на Дейвид.

— Ходил ли е в неделно училище?

— Все още ходи там. Той е председател на младежката група в нашата църква. — Марни обърна следващата страница. — Ето го с първия отбор, в който е играл. „Пиратите“.

— Като какъв играе обикновено?

— В нападението. Но бейзболът му допада най-малко от всички спортове. Казва, че не може да се разгърне физически.

— И на мен не ми допада.

— А това са всичките му училищни снимки в хронологичен ред. Когато разбрах, че ще ги снимат в училище, беше вече късно — рече строго тя и посочи една от снимките. — Беше забравил да ми даде бележката от учителката. Щях да го убия, задето позволи да го снимат с тази мърлява тениска.

— Хоп, една падна на пода. — Ло се наведе и вдигна снимката. — Сигурно е от страницата, посветена на баптизма. Дейвид е така издокаран. Но този човек е съдия, а не свещеник.

— Да, съдия е. Тук…

Ло я погледна изпитателно и тя млъкна изведнъж.

— Какво?

— Нищо.

— Как така? — Той притисна ръцете й върху страницата на отворения албум, за да не може да го разсейва. — Какво е това тук?

Тя не смееше да го погледне в очите.

— Тук съдът ми позволи да бъда негова попечителка.

В настъпилата тишина се чуваше само учестеното дишане на двамата. Най-накрая Ло се обади:

— Звучи ми така, сякаш това е било истински подвиг.

— Отне ми няколко години. Подадох молба веднага след смъртта на Шарън.

— Но ти си била само на осемнайсет години тогава, нали? — Марни кимна утвърдително. Той въздъхна дълбоко и тъжно промълви: — Ти си отгледала моя син нали? Почти сама. Вместо онази уличница сестра ти.

— Ло, недей!

— Аз не съм добър като теб, Марни. Тя си беше уличница, разбрах го от пръв поглед. Направих онова, което всеки мъж би направил с едно закръглено и хубаво младо момиче, което само му се предлага. Тя го искаше и си го получи. Но ти си платила за онова, което ние направихме.

— Не е така — възмутено извика тя. — Обичам Дейвид от деня, в който разбрах, че Шарън е бременна с него.

— Родителите ти са били така заети със собственото си нещастие или с това да се обвиняват за поведението на Шарън, че безропотно са ти прехвърлили грижите за Дейвид.

— Не го направиха съзнателно. Просто така се получи. И Дейвид никога не ми е бил в тежест. Аз исках да се грижа за него като майка.

— И го правеше от самото начало, нали?

— Вкъщи цареше бъркотия. Родителите ми бяха така настроени против Шарън, така…

— Кой ставаше през нощта да го наглежда?

— Аз — тихо отвърна Марни.

— Кой го преобличаше и му даваше мляко?

— Аз.

— Чудесно. Ти самата си била още дете.

— Той не знаеше това — тя се усмихваше весело, но в очите й блестяха сълзи. — Той не беше по-едър в ролята си на бебе, отколкото аз в ролята си на майка. Ние се понасяхме взаимно и заедно се учехме.

— Ти му пъхаше бебешките буламачи в устата.

— И ако нещо не му харесаше, той плюеше.

— Ти превързваше изранените му колене.

— Коленете му не бяха чак толкова зле, ама лактите му изглеждаха ужасно.

— Ами училището?

— Ходех и на училище. Дори завърших колеж. Отне ми малко повече време и това е всичко.

— Защото не можеше да се натоварваш много, защото не искаше да оставяш Дейвид за дълго на майка си — каза той, предугаждайки правилно.

— Да, но…

— И когато се дипломира, ти дори не се опита да си потърсиш добре платена работа в някоя рекламна фирма, както си могла да направиш. Предпочела си да работиш вкъщи, за да можеш да се грижиш за Дейвид, нали?

— Имах и други съображения.

— Съмнявам се. — Ло затвори очи, наведе се напред и опря челото си в нейното. — Ти си правила всички жертви, които се полагат на родителите. Ти си негова майка, Марни. Ти.

— Дейвид щеше да е повече мой син само ако бях легнала с теб на онова одеяло на плажа вместо Шарън.

Ло бързо се отдръпна от нея. Марни също бе шокирана от собствените си думи, но не помръдна. Дори не мигна, само го погледна със сериозните си сиви очи. Една сълза се стече по бузата й.

Ло я избърса, а после с мокрия си пръст погали устните й.

— Ако всичко можеше да се повтори, щях да избера теб. Ти си два пъти повече жена от нея.

Привлече лицето й към себе си. Целуна влажната следа от сълзата на скулата й, после — ъгълчето на устните й.

— Снощи толкова ми се искаше да направя това, че направо ми премаляваше — прошепна хрипливо Ло. Целуна и другото ъгълче на устните й. — Искаш ли да знаеш защо днес съм тук? Ще ти кажа. Всеки път, когато те представях на някого, всеки път, когато ти отпиваше от чашата си, всеки път, когато си хапваше нещо, аз исках да целуна тези хубави, съблазнителни устни. И онази суха, задължителна целувка за лека нощ пред вратата ти още повече изостри апетита ми.

Устните му почти докосваха нейните, докато говореше. Сега езикът му обходи ръба на устните й. Марни неволно простена. Ло успя да разтвори устните й. Езикът му — гладък, бърз и гъвкав — се сля с нейния. Тя му позволи това и дори отвърна със същото движение.

— По дяволите! — простена Ло, когато най-накрая се отдели от устните й. — Отдавна трябваше да направя това.

Марни отново се отдаде цяла на сладката му, влажна, топла целувка. Откликвайки на страстното и бързо темпо, което той налагаше, както и на собствените си импулси, тя го прегърна през кръста и го притисна към себе си. Той също коленичи, придърпа я още по-близо, тъй че двамата застанаха, на колене един срещу друг.

Устните му обсипваха шията й с бързи горещи целувки, а после разтвориха яката на ризата й и запечатаха дълга целувка под нея.

Марни отметна глава назад и простена името му.

— Сложи ръката си тук, Марни.

Той взе ръката й, пъхна я под ризата си и я притисна към топлата си космата гръд. С трескави пръсти започна да разкопчава копчетата на ризата й, но след това седна от удивление, защото откри, че тя не носи сутиен. Марни смутено се опита да се загърне с ризата си, но той отмахна треперещите й ръце и жадно я огледа.

Обзеха я старите страхове. И веднага се разсеяха, щом той наклони русата си глава и целуна издутината на гръдта и, като шепнеше името й с хриплив глас, който тя така често бе чувала в сънищата си.

Без да съзнава, тя леко го галеше по гърдите. Палецът й неволно докосна издаденото зърно и сякаш ток разтърси тялото му. Ло изруга през зъби и леко я ухапа по гърдата.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина. — Марни несъзнателно изказа на глас мислите си и проумя това едва когато Ло я притисна към себе си и прошепна, заровил лице в шията й:

— Случва се и още как. Усещам тялото ти, вкусвам го.

Неговото тяло бе като съвършено произведение на изкуството. Искаше й се да го гледа, да му се наслаждава, да го вкусва, но устните му обсипваха гърдите й с целувки в такъв бърз еротичен ритъм, че не беше възможно да се бави.

Устните му отново и отново галеха зърното на гърдата й. Със свободната си ръка Марни притисна главата му към себе си, когато устните му жадно и болезнено се сключиха около щръкналото зърно.

— Ло. — Името му се изтръгна от устните й подобно на тихо протяжно стенание.

— Знам, знам. Заболя те.

Сложи ръката й в скута си и натисна. Беше много възбуден. Марни застина на място. Той не забеляза това. Посегна към копчето на късите й панталони и след като го разкопча, свали и ципа.

Внезапното докосване на студения метал до кожата й изведнъж накара Марни да изтрезнее и най-после да разбере накъде вървят нещата.

— Не, Ло! — ненадейно извика тя и го отблъсна от себе си.

Опита се да се изправи и се удари в страничната облегалка на едно кресло.

Слисаният Ло не успя да стъпи здраво на крака и се стовари тежко върху седалката на същото кресло. После объркано се вторачи в Марни, докато тя усилено се бореше с непослушните копчета на ризата си.

— Това е безумие — каза тя с треперлив глас. — Да се търкаляме на пода във всекидневната като…

Отказа се да се бори с копчетата. Пръстите й не искаха да я слушат, докато Ло седеше така и не откъсваше очи от оголената й гръд. Единствената й възможност в случая беше да напусне стаята с колкото може повече достойнство.

Почти успя. Но когато мина покрай него, той протегна ръка, стисна я за китката и рязко я дръпна да седне между разтворените му колене.

— Ло, не бива.

— Дявол да го вземе! — изръмжа той, разтвори ризата й и притисна устни към голия й корем.

Еротичното усещане беше толкова силно, че Марни едва не загуби свяст. Притисна силно главата му към себе си, за да запази равновесие, но когато пръстите й се заровиха в косата му, движението прерасна в милувка.

Устните му бяха топли, влажни, прекрасни. И не спираха на едно място. Ло леко обхвана талията й и с устни си запроправя път надолу по корема й. Езикът му обходи пъпа й, а дланите му обхванаха задника й.

Леко покаралата му брада я боцкаше. Усещаше влажния му дъх. Зъбите му бяха остри, езикът — мек. Сладките усещания следваха бързо едно след друго. Те бяха нови, вълнуващи, все по-завладяващи.

Брадичката му докосна еластичното ръбче на долното й бельо. Той целуна ивицата по-светла кожа, оставена от ръба на бикините. Но когато устните му докоснаха тъмните косъмчета по-надолу, Марни шумно и рязко си пое дъх.

— Ло, какво правиш?

— А ти как мислиш?

Онова, което си мислеше, бе прекалено приятно, за да го опише, и прекалено скандално, за да позволи да се случи. Отмаляла от желание и любов, тя отново си наложи да го отблъсне. Този път навреме успя да се измъкне.