Сандра Браун
Дългото очакване (14)

14.

Марни беше толкова изнервена, че едва не изпусна една капка от глазурата върху името на Дейвид, което изписваше върху тортата. Но успя да я улови навреме и името стана чудесно. Искаше всичко да е идеално за вечерята по случай рождения му ден.

— Можем да празнуваме в моята къща — бе предложил Ло няколко дни по-рано.

— Не, искам на рождения си ден той да бъде у дома. — После, като си даде сметка, че къщата на Ло става все по-привлекателна за Дейвид в сравнение с нейната, тя добави: — Бих искала аз да приготвя тържествената вечеря.

— Чудесно — бе се съгласил Ло с усмивка. Полагаше големи усилия, за да се държи любезно. — Мога ли с нещо да ти помогна?

— Не, благодаря — бе отвърнала тя също така любезно. — Тържеството ще бъде скромно. Само за трима ни. Но бих желала да сготвя любимите му ястия като за много специален случай. Той отдавна очаква този ден.

Точно тогава Дейвид затопурка надолу по стълбите, като носеше на рамо картонена кутия със свои вещи. Стаята му в къщата на Марни постепенно се изпразваше, докато онази в къщата на Ло вече бе препълнена. Марни си повтаряше, че не бива да се плаши от това прехвърляне на вещите му от едната къща в другата, защото всички тийнейджъри обичат да бъдат заобиколени от собствените си вещи. Така се чувстваха по-независими.

— Готов ли си, татко?

— Щом ти си готов.

— Тази вечер ще играем голф — беше й съобщил Дейвид.

— Приятно прекарване.

— Искаш ли да дойдеш? — предложи й Ло.

— Да, мамо, искаш ли да дойдеш? Но трябва да те предупредя, татко, че тя се сърди, ако не спечели.

— Нищо подобно! — Марни игриво бе цапнала Дейвид. — Бих искала да дойда, но не, благодаря. Имам работа тази вечер.

— Добре. Довиждане. Ще се видим утре. Може ли аз да карам, татко?

— Разбира се — каза Ло и му подаде ключовете.

— Внимателно ли шофира? — попита Марни, като погледна тревожно към поршето.

— Много внимателно. Вече има доста практика. Набързо ще изкара шофьорския курс.

— Остават още пет дни. Не съм сигурна, че е готов да препуска сам по пътищата.

— Той е много внимателен шофьор, Марни.

— Знам. Страхувам се от разни смахнати, които може да срещне на пътя.

Това се бе случило преди пет дни. Днес беше великият ден. Изпече кейка прекалено рано, за да има време следобед да придружи Дейвид до Центъра за подготовка на шофьори.

Откакто навърши дванайсет години, Дейвид очакваше този ден. Марни се страхуваше за него, но с нетърпение очакваше да сподели радостта от този ритуал на преминаване към света на пълнолетните.

Последните две седмици бяха най-трудните в живота й и можеха да се сравнят по напрежение само с онези преди седемнайсет години, когато се страхуваше, че Шарън може да направи аборт и да погуби дете на Ло въпреки волята на баща им.

След като Дейвид напусна къщата й, тя изглеждаше много тиха през деня и зловеща през нощта. Марни се събуждаше всеки път, когато проскърцаше някоя дъска.

Ужасно тъгуваше за него. Болката бе постоянна и силна, все едно че я болеше зъб. Дори беше още по-лошо, защото не знаеше кога ще свърши всичко това. Засега Дейвид нито веднъж не бе споменавал, че се кани да се прибере у дома. Страхът, че може би никога няма да се върне, направо я убиваше.

Но в нощта, когато Дейвид бе открил, че Ло е негов баща, тя бе взела едно решение. Дейвид щеше да я намрази, ако го държеше дори един ден повече разделен от Ло. Щеше да полудее, докато го наблюдаваше как се отдалечава в колата заедно с Ло и я оставя сама. Но дълбоко в душата си Марни знаеше, че е постъпила правилно.

Бяха се разбрали Ло да откарва всяка сутрин Дейвид на училище, макар че то беше доста далеч от космическия център „Джонсън“. Той не беше се оплаквал от това неудобство. Всеки следобед Марни вземаше Дейвид от училище. Двамата прекарваха около един час заедно, докато Ло не минеше да го прибере.

Марни жадуваше за тези часове с Дейвид и гледаше нищо да не им попречи да ги прекарат заедно — нито посещенията при майка й, нито работата й. Това, че не успя да получи поръчката за телефонния указател, за нея беше финансов и професионален неуспех. Марни бе двойно разочарована, защото нямаше да има пари за изненадата, която отдавна смяташе да подготви за рождения ден на Дейвид.

Но няколко дни след като отхвърлиха проекта й, от агенцията на мистър Хауард й се обадиха и предложиха друга работа. Марни бе поласкана и радостна. Работата й вървеше много добре и клиентът й вече споменаваше за нови поръчки.

Потръпна от радост при мисълта за подготвяната изненада, тъй като в края на краищата се бе оказала платежоспособна. Дейвид щеше „да си получи кравата“, както сам щеше да се изрази. Толкова й беше приятно да знае, че може да направи нещо много специално за него.

Да се състезава с Ло никак не бе лесно. Той няколко пъти бе вземал Дейвид със себе си в самолета и момчето бе във възторг. Двамата дори бяха ходили заедно в Анаполис, където Ло произнесе реч пред абсолвентите от военното училище.

То се знае, очите на Дейвид сияеха и той преливаше от възторг, когато разправяше за всички прекрасни неща, които баща му беше направил за него. И Марни се радваше с него, но не можеше да не изпитва ревност. Сега тя щеше да накара очите на Дейвид да засияят от радост.

Следобед къщата вече бе почистена, трапезарията украсена, а вечерята — готова да бъде сложена във фурничката. Марни взе душ, преоблече се и тъкмо слизаше по стълбите, като се поздравяваше за идеалната подготовка, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, мамо.

— Здрасти, тъкмо тръгвах. Пред главния вход ли ще ме чакаш или пред входа на гимнастическия салон?

— Добре че те хванах навреме. Татко вече е тук. Той ще ме закара. Щом приключим, ще дойдем направо при теб.

Марни беше така силно разочарована, че не можа да продума.

— Мамо? Чуваш ли ме?

— Раз-разбира се. Аз просто…

— Заета си. Знам. Татко каза, че си се скъсала от работа, за да подготвиш всичко за тази вечер. Ако той ме закара да си получа шофьорската книжка, това ще ти бъде от помощ, нали?

— Да — мрачно отвърна тя.

— Не си прави много труд за вечерята. Това е само един рожден ден.

— Имам специални планове и това си е моя работа. Но все пак благодаря. — Нямаше да му каже колко много е разочарована. Това щеше да развали настроението му за целия ден. — Бъди внимателен, Дейвид. Пожелавам ти късмет. Когато се върнеш, ще празнуваме двойно.

— Добре, дочуване.

Остави слушалката, беше толкова потисната, сякаш се задушаваше. За секунда се поддаде на това настроение, но после веднага се овладя.

Днес беше шестнайсетият рожден ден на Дейвид. Нито той, нито Ло имаха представа с какво нетърпение бе очаквала да присъства на изпита му за шофьорска книжка. Не бяха я лишили нарочно от това. Ло бе предложил да я замести и това беше жест на внимание, не бе го направил от злоба.

Имаше какво още да свърши, преди двамата да пристигнат. Чувството на разочарование щеше да й попречи да устрои такъв рожден ден, че Дейвид да го запомни завинаги.

— Нищо чудно, че си в такава страхотна форма — каза Ло на Дейвид и отмести чинията си. — Цял живот си се хранил така.

— Казах ти, че е добра готвачка. — Дейвид обърна сияещото си лице към Марни и пъхна последната домашно приготвена кифличка в устата си. — Но този път надмина себе си с това задушено, мамо.

Тя се радваше на похвалите му.

— Доволна съм, че ви хареса. Само се надявам, че сте оставили малко място за десерта.

— Ето това ъгълче тук е празно. — Той посочи едно място между две ребра. Това беше детска игра, която двамата обичаха да играят.

— Тогава няма да ви карам да чакате повече. Ще сервирам десерта веднага щом прибера тези чинии.

Марни стана и започна да трупа чиниите в един поднос.

— Аз ще ти помогна — каза Ло и отмести стола си.

— Не е необходимо.

— Знам.

— Е, това е моят рожден ден, затова аз ще си седя тук и ще видя колко силно мога да се оригвам.

— Дейвид Хибс, ти…

— Само се шегувам, мамо.

Тя направи гримаса и понесе тежкия поднос към кухнята.

— А тези къде да сложа? — попита Ло, като вдигна една солничка и една мелничка за черен пипер.

— В последното шкафче вдясно. На втората полица.

— Страхотна маса. Страхотна вечеря.

— Благодаря.

— Нищо не може да те стимулира сексуално така, както една хубава вечеря с цветя и свещи на масата и — Той се приближи зад нея и я прегърна с една ръка, обхвана с длан гръдта й и с деликатни пръсти погали нежното зърно. — Една красива жена.

Марни рязко си пое дъх и се обърна.

— Ло! Какво правиш?

— През целия ден не ми е било така приятно — прошепна с дяволита усмивка той и впи топлите си устни в нейните. Ръцете му се спуснаха надолу и той плътно притисна тялото й към себе си.

— Държах се добре. Дадох ти време. Не те притисках. Но дявол да го вземе, вече чаках достатъчно. Желая те, Марни. — Той притисна бедрата си към нейните и видя как зениците й се разшириха. — И ти ме желаеш — добави грубо, преди да запечата на устните й една дълга, ленива, прекрасна, смучеща целувка.

— Ло? — Най-накрая успя да прошепне името му тя, останала почти съвсем без дъх.

— Да? О, боже, ти си прекрасна! Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Ло?

Марни едва успя с треперлив глас отново да произнесе името му преди следващата целувка, при която всеки страстно, но и нежно смучеше устните на другия.

Най-накрая Ло вдигна глава.

— Нашият син ни чака — хрипливо изрече той. — С това ще се заемем по-късно. — Отново погали с палец зърното на едната й гръд и усети колко е втвърдено. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. А междувременно с какво мога да ти помогна?

Като начало трябваше да я подкрепи, за да не падне, защото тя не беше сигурна, че ще може да стои права. Но все пак Марни успя да се задържи на краката си, скоро свещите върху тортата бяха запалени и тя я понесе към дневната, където Дейвид ги очакваше.

— Нали не сте толкова старомодни, че да започнете да пеете „Честит рожден ден“, а?

Марни погледна към Ло и му се усмихна дяволито. Двамата изведнъж шумно запяха. Дейвид се сви на стола си и запуши ушите си с ръце. Още преди да свърши песента, тримата заедно се разсмяха.

— Пожелай си нещо.

— Мамо — простена Дейвид и извъртя очи към тавана. Но накрая се предаде и изгаси свещите с едно духване.

Марни разряза триетажната шоколадова торта, в която беше вложила толкова много труд, и им сервира огромни парчета. Унищожиха ги за рекордно кратко време.

— А сега е време за подаръците. — Тя излезе от стаята и след малко се върна с пакет, увит в лъскава хартия. — Отвори този първо.

— Първо ли? Да не искаш да кажеш, че има и още един?

Тя се усмихна загадъчно и рече с напевен глас:

— Няма да ти кажа. Нали знаеш колко много обичам изненадите.

Едва сдържайки вълнението си, тя застана зад стола на Дейвид, докато той развиваше пакета — вътре имаше комплект нови дрехи.

— Страхотни са, мамо! — възкликна той, като вдигна панталона и ризата. — Направо са страхотни.

— Харесват ли ти?

— Да, бива си ги.

Двамата бяха толкова заети да разглеждат дрехите, които бяха ушити по последната мода, че не забелязаха как Ло се приближи до прозореца и погледна навън. Той се обърна към тях и с глава посочи към двора.

— Ще трябва да излезеш навън, за да отвориш моя подарък — рече Ло на Дейвид.

— Навън ли?

— Хайде. И ти, Марни.

Ло ги избута навън през входната врата. Дейвид направи само няколко крачки и забеляза новата лъскава спортна кола, паркирана на алеята. Мигновено се закова на място. Сините му очи се опулиха, той зяпна и рязко се обърна.

— Откъде се появи?

— Докараха я. Точно навреме, слава богу.

— Искаш да кажеш, че това е подарък за мен. Марка „Айрок“? „Айрок“?

— Честит рожден ден! — каза Ло и разтърси връзка ключове пред носа на Дейвид.

Дейвид вторачи поглед в ключовете, после в Ло, в Марни. После направи задно кълбо на тревата, грабна ключовете от Ло и се втурна към новата кола.

— Почакай! — рече през смях Ло и се затича след него. — Трябва да ти покажа някои неща, преди да потеглиш с нея.

Двамата се качиха в колата. Марни незабелязано се промъкна обратно в къщата. Страхуваше се, че може да се разкрещи и затова затисна с юмрук устата си.

Празнично подредената маса сякаш й се присмиваше. Бързо, гневно духна свещите, поставени в центъра. Новите дрехи, които беше подарила на Дейвид, лежаха забравени върху лъскавата хартия, с която с такава любов ги беше увила. Те сякаш също й се присмиваха. С широк гневен жест тя ги смъкна от масата на пода. После извади от джоба си една увита в лъскава хартия кутийка и се опита да я унищожи, докато дереше с нокти хартията и панделката, с която бе вързана.

— Каза да ти предам, че ще отиде да покаже колата си на Джак, но няма да се бави много — рече Ло, който се появи забързано в този миг. — Ти не каза ли…

Той се закова на място, когато тя рязко се обърна с вид на кобра, готова да ухапе.

— Какво трябваше да кажа, Ло? Какво? Че той не може да приеме колата? Че е прекалено скъпа и лъскава за един ученик от гимназията, който едва днес е получил шофьорската си книжка? Че е трябвало първо да се посъветваш с мен? Че нямаш право да му правиш такива скъпи подаръци? Кое от тези неща трябваше да кажа, за да проваля празника на Дейвид?

Ло помълча известно време. После рече:

— Въобще не ми хрумна да се посъветвам с теб.

— Е, трябваше да го направиш. Аз съм негова майка.

— А пък аз съм негов баща.

— Ти си Дядо Коледа! — кресна тя.

Сълзи се стичаха по пламналите й бузи, но тя дори не ги забеляза. Нито пък съзнаваше, че ръцете й са вдървено отпуснати надолу и малкото й тяло е сковано от ярост.

— Ти се появи в живота на Дейвид с подаръци. Ти си истински, ти си великолепен, ти си като бог. Лесно е да си баща, когато не сменяш пелени и не стоиш по цяла нощ до леглото на болното дете. Никога не ти се е налагало да го наказваш, когато сърцето ти се къса за него. Да, ти пропусна всичко това, нали?

— Ти сама си решила да отгледаш Дейвид.

— И отново бих взела същото решение. Аз го обичам. Дори щях да го кърмя, ако можех. Направила съм хиляди жертви, за да му осигуря прилично съществуване.

Вдигна ръка да го спре, като видя, че се готви да каже нещо.

— Всичко съм правила с радост и по собствено желание. Не очаквам благодарност от него. Знам, че ме обича. Искам само да ти кажа колко ми е неприятно, че ти се появи точно сега в живота му и се опитваш да ми го отнемеш.

— Не е вярно, Марни.

— Вече го направи. Той живее при теб, а не при мен. Ти му подари тази луксозна кола и…

Тя млъкна и се обърна с гръб към него, като стискаше малката кутийка в ръце.

— Какво?

— Просто си върви. Изчакай Дейвид навън. Не те искам тук. Вбесена съм, защото ме унижаваш.

— Какво има в тази кутийка? Още един подарък ли?

— Върви си, Ло. — Той се пресегна и измъкна кутийката от ръцете й.

— Дай ми това.

Марни се хвърли да си я вземе, но той я вдигна високо над главата си. После я отвори. Връзка ключове за кола падна на дланта му.

— Кола. — Като ругаеше яростно, Ло затвори очи и силно ги притисна с палеца и средния си пръст.

Марни избърса сълзите от лицето си и предизвикателно се изправи пред него.

— Кола на старо. Не е нова, не е лъскава, не е страхотна. Просто удобно транспортно средство. Той щеше страшно да й се зарадва, ако ти не беше му купил това електронно чудо с четири скорости!

Тя направи отчаян жест към алеята за коли пред къщата.

— Марни, аз…

— Не! — хрипливо извика тя и се дръпна назад. — Не ми трябват твоите извинения, нито съжалението ти. Не искам нищо от теб. Никога не съм искала каквото и да било. Не бих могла да лиша Дейвид от преимуществата, които ти ще му дадеш, но аз лично няма да взема нищо от теб.

— Не съм искал да се меся. В никакъв случаи нямах намерение да те нараня.

— Е, въпреки добрите си намерения, постигна точно това, Ло. А сега, моля те, просто си върви. — Марни имаше чувството, че не може да се владее повече. Сякаш за да се запази, скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да идваш повече тук. Дейвид може да реши да остане да живее при теб. Ако стане така, двамата ще намерим възможност да се срещаме от време на време, но теб не искам да виждам повече.

Размаха пръст пред гърдите му.

— Не му казвай, никога не му казвай, че съм му купила кола. Това ще го накара да се чувства ужасно виновен.

Марни се наведе, събра новите дрехи, които бе подарила на Дейвид, и внимателно ги сгъна.

— Ето, вземи ги, може да му потрябват още преди да се видим отново.

Тя ги подаде на Ло.

После изтича на горния етаж и щом затвори вратата на спалнята след себе си, мигом избухна в сълзи.

 

 

На следващата сутрин, когато влезе в кухнята, за да си свари кафе, Марни с удивление установи, че тя е безукорно чиста. Из трапезарията нямаше дори следа от тържествената вечеря, макар че украсеният с цветя свещник все още стоеше в средата на масата. Явно Ло и Дейвид бяха почистили навсякъде, преди да си тръгнат.

Докато пиеше кафето си, Марни се питаше дали ще успее да продаде колата, която току-що бе купила. Може би от фирмата щяха да се съгласят да си я вземат обратно, като й върнат по-голямата част от парите. Докато размишляваше колко малко е вероятно да се случи подобно нещо, телефонът иззвъня.

— Мис Хибс?

— Да.

Обаждаше се един от лекарите на санаториума.

— Преди няколко минути майка ви получи тежък сърдечен удар. Вече пътува с линейка към болницата.