Сандра Браун
Дългото очакване (5)

5.

Една диетична сода, моля.

— Нека да са две.

Щом чу гласа му, Марни рязко се обърна.

— Какво правиш тук?

— Купувам си сода — отвърна й той с нехайна усмивка. — И един пакет от тези пуканки, моля.

Човекът зад щанда им наля питиетата и донесе пуканките, без да откъсва очи от Ло.

— Не се ли познаваме отнякъде?

Ло му се усмихна широко.

— Може би.

Човекът продължаваше да изучава лицето му, докато му връщаше рестото от десетдоларовата банкнота. Марни се беше опитала да си плати, но след като той плесна ръката й и тя му отвърна със същото, бе принудена да се предаде.

— О, да, дявол го взел! — възкликна онзи и се изсмя. — Вие работите в Уолмарт, нали? На щанда за спортни стоки?

Усмивката на Ло стана несигурна, но това трая само миг.

— Точно така. А вие за кой отбор сте?

— За „Торнадо“.

— Чудесно.

После Ло избута Марни навън и я поведе към училищния стадион.

Тя успя да сдържи смеха си за известно време.

— Тихо де — изръмжа Ло. — Това се случва достатъчно често, за да не забравям да се държа скромно.

Видът му не беше никак скромен. По всичко си личеше, че е човек, който вижда света в краката си. Носеше бял панталон, морскосиньо поло, прилепващо плътно към широкия му гръден кош, спортна шапка с надпис „НАСА“ и авиаторски очила, които по-скоро привличаха вниманието на околните, вместо да го отклоняват от него. Както вървеше до него, Марни забеляза, че всички се обръщат след тях — навярно успяваха да го разпознаят или просто се възхищаваха от външността му.

— Благодаря за питието.

— Няма защо. Искаш ли малко пуканки?

— Не, благодаря.

Тъй като и двете му ръце бяха заети, той успя да си вземе с езика няколко пуканки от отвореното пликче.

— Получих още едно писмо.

— Така ли?

— Хъм-м-м. В същия ден, когато идвах да те видя. А сега откъде ще минем?

— Отиваме ей там долу, където всичко е в синьо и черно.

Кимна към онази част на стадиона, където зрителите най-шумно изразяваха неудържимия си ентусиазъм.

Той се отдръпна, за да й направи път и Марни го поведе по стръмните асфалтирани стъпала.

— Какво пишеше в писмото? — попита тя през рамо.

— Все същото. Ще поговорим по-късно за това. След като свърши мачът.

— Помислих си, след като ти не се обади повече по телефона и не намина на следващия ден, че…

— Че повече няма да ме видиш?

— Да — откровено отвърна тя.

— Това хареса ли ти или не?

— Не съм сигурна.

Когато дните отминаваха един след друг, а той не се обаждаше, Марни бе изпитвала двойствени чувства. От една страна, бе я обзело огромно облекчение. От друга страна, не можеше да понесе дори мисълта, че никога повече няма да го види.

Освен това трябваше да се справи с разочарованието на Дейвид, който изглеждаше съкрушен от факта, че неговият идол не бе сметнал за необходимо поне да звънне по телефона след първата им среща.

— Тук става ли? — попита Ло, като я побутна малко напред към близките скамейки.

— Чудесно.

Марни махна на родителите на съотборниците на Дейвид, повечето от които бяха престанали да викат и любопитно зяпаха Ло и нея. Никога не бе идвала с приятел на спортните празници на училището. През миналата пролет някои от жените бяха направили добронамерени опити да я сватосат за треньора на училищния футболен отбор, който беше ерген. Но Марни се дърпаше.

През този сезон той вече си имаше приятелка, която шумно насърчаваше отбора от мястото си на трибуните, и на Марни й бе спестено неудобството да търпи компанията му, която й натрапваха, като прибягваха до разни хитрини.

Никога не бе споменала на сватовниците си, че треньорът два пъти й се беше обаждал по телефона, за да й определи среща. И в двата случая Марни му отказа, като прибягна до такива неубедителни извинения, че той съвсем се обезкуражи и вдигна ръце.

Сега Ло се настани на пейката до нея и всяко нейно движение бе изложено на показ. Всички хора от близките десет реда бяха вперили очи в тях.

— Нещо ново около онази поръчка за корицата на телефонния указател? — попита Ло.

— Все още нищо. Все още стискам палци и чакам.

Тя му показа свития си юмрук. Ло я хвана за китката и вдигна очилата на челото си, за да види по-добре дланта й.

— Как е изгореното?

— Дори не се появиха мехури. Намазването помогна.

— Добре. — Той подържа още малко ръката й и я пусна. — Ти си като талисман на отбора — добави Ло и пъхна шепа пуканки в устата си. — Трябваше да си долу на игрището сред клакьорките.

Марни носеше къси черни панталонки и фланелка на сини и черни райета с надпис Майката на Дейвид над лявата й гръд.

— Всички майки носят фланелката на отбора.

— Но никоя не изглежда като теб.

Очите му не се виждаха зад очилата, но тя усещаше, че я оглежда. Стана й неудобно. Обърна лице към игрището.

— Ето го Дейвид.

— Кой номер е? О, ето го и него.

След леката загрявка преди мача Дейвид и неговите съотборници бавно се разпръснаха. Когато той зърна майка си и Ло, сините му очи така блеснаха, че Марни го забеляза дори от това разстояние. Дейвид се усмихна широко и им замаха ентусиазирано. Ло също му махна в отговор и му направи знак с вдигнат палец.

— Неговият отбор ще победи — отбеляза той.

— Откъде знаеш?

— Това момче е роден победител. По всичко му личи.

Към края на първото полувреме Марни вече се опасяваше, че предвижданията на Ло ще се окажат погрешни. Другият отбор водеше с един на нула. Това полувреме беше отчайващо и за двата отбора, имаше много голови положения, но все завършваха неуспешно. Зрителите по трибуните всеки миг щяха да изпаднат в истерия. Напрежението беше непоносимо.

Затова когато голото й бедро се докосна неволно до неговото, Марни рязко се дръпна. Сякаш всяко отделно косъмче по кожата му беше наелектризирано.

— Извинявай — задъхано каза тя.

— Няма нищо. — Марни неволно потърка с длан мястото, което се беше докоснало до него. Нищо че той добави: — Успокой се. Няма опасност да се заразиш при случаен контакт.

Марни престана да търка бедрото си и го изгледа намръщено.

— Харесва ли ти това? — попита тя.

— Кое? Случайният контакт ли?

— Да поставяш жените в неудобно положение.

— Всъщност неудобните положения никога не са били по моята специалност. Предпочитам сексуалните ми връзки да са колкото може по-неусложнени, за да успея да се съсредоточа върху основното.

В желанието си да заличи ехидната усмивчица от лицето му тя се насочи към сериозния проблем, който ги бе събрал днес.

— Какво пишеше в писмото?

Слънцето вече се бе спуснало много ниско и огромна сянка падаше върху пейките, където двамата седяха. Ло свали очилата си. Марни забеляза как развеселеният му поглед изведнъж потъмня и стана сериозен.

— Все същото.

— Още по-заплашително ли е? — попита тя, загрижена за сигурността на Дейвид.

— Не съвсем. Напомнят ми какъв празник ще настане за медиите, когато тази история за Дейвид излезе на бял свят. Не че е необходимо да ми го напомнят — добави той тихо.

— И за Дейвид това няма да е приятно.

— Знам — отвърна той с извинителен тон. — Не съм чак такъв егоист, за какъвто явно ме вземаш. Точно сега трябва да мисля логично, да бъда практичен и да не влагам никакви емоции. Единственият начин да пипнем този тип е да се опитаме да мислим като него. Прав ли съм?

Тя кимна. Ло веднага омекна.

— Аз представлявам голяма мишена, всеки би могъл да хвърли кал по мен. Който и да е авторът на тези писма, той е достатъчно интелигентен, за да проумее това и да го използва като преимущество. Той не е смахнат. Това е един добре обмислен план за проваляне на моята кариера.

— Разбирам, че тази работа би могла да направи живота ти неприятен, но не мога да си представя как разкриването на едно младежко прегрешение ще провали кариерата ти.

— НАСА си възвърна част от доверието, изгубено след инцидента с „Челинджър“.

— Главно благодарение на теб.

Той рязко сви рамене.

— Но ръководството ни все още го тресе треска. Няма да допуснат нито една грешка. Тези хора не желаят никакъв скандал. И ако снимката на незаконния ми син, когото не съм признал, се появи по кориците на жълтите вестници, какви според теб ще бъдат моите шансове да летя отново?

— И ти искаш това?

Изражението на лицето му подсказваше, че това е най-тъпият въпрос, който някога са му задавали.

— Да, дявол да го вземе. Броят на полетите е ограничен, екипажите са малобройни. Искам да летя колкото може повече, преди да остарея, преди в равномерната линия на поредната ми кардиограма да се появи някоя внезапна извивка, преди да ме измести някой млад пилот. О, да, искам да летя отново.

— Ти страшно много обичаш това, нали, Ло?

— Както обичам Адамовото си ребро, Рей Чарлс и секса.

— Струва ми се, че досега всъщност не разбирах колко си уязвим. И през ум не ми минаваше, че подобно публично изобличение би могло да се отрази на кариерата ти.

— Няма да ме уволнят. Но с тази лоша репутация ще бъда направо унищожен. Ще подготвям други за онова, което бих искал сам да върша. — Сви устни. — Онзи, който ме заплашва, знае колко е важно за мен да летя в космоса.

— Не съм аз — каза тя разпалено и машинално притисна длан към гърдите си. — За мен и за Дейвид би било много по-добре нещата да си останат такива, каквито са. Ако разбере, че ти си му баща, това само ще усложни живота му.

Ло се ядоса.

— Защо?

— Защото ти си това, което си, ето защо. Какво ще правиш с този пораснал син?

— Ще ходя и на други футболни мачове.

— И на по-малко партита.

— Виждам, че не пропускаш нищо.

Тя замълча. Не й се искаше Ло да разбере, че всяка сутрин най-напред преглеждаше вестниците, за да види дали не споменават за него по някакъв повод. Понякога се появяваше и негова снимка на светските страници.

— Ето че започва — каза тя и насочи вниманието му отново към игрището.

Преди да изминат и две минути от началото на второто полувреме, „Торнадо“ отбеляза гол, с което изравни резултата. Но времето бързо летеше и напрежението все повече нарастваше, докато най-после остана само една минута до края на мача. Както изглеждаше, щеше да има продължение. Всички зрители на стадиона бяха станали на крака, гласовете им бяха прегракнали от викане, а духът и енергията на играчите видимо спадаха.

— Ето застани тук, ще виждаш по-добре — каза Ло на Марни. Той я хвана през кръста и я повдигна, за да стъпи на пейката отпред. — Така по-добре ли е?

— Много по-добре.

За първи път след започването на мача тя виждаше добре цялото игрище.

— Не, не! — простена Марни заедно с всички останали наоколо, когато играчите на „Торнадо“ се опитаха да вкарат гол и топката премина на сантиметри от вратата. — Овладей топката, Дейвид! Вземи я от — Точно така! — изкрещя тя, като направи фуния с ръце.

Непрекъснато подскачаше върху пейката. За да й попречи да падне, Ло я държеше през кръста.

— Внимавай, ще паднеш — каза той, а после изруга, тъй като един противников играч успя да измъкне топката от Дейвид, който тъкмо приближаваше целта. — Вземи му я, Дейвид! Не го изпускай, не го изпускай…

— Давай, Дейвид, давай! — изкрещя Марни, когато Дейвид успя да измъкне топката измежду краката на двама играчи, без да ги фаулира. — Двайсет секунди! — извика тя. — Петнайсет, Дейвид! Помогнете му, момчета! Блокирайте онзи тип! Божичко, той прави това цял следобед, а те Рефер, това е фаул! — кресна тя и му се закани с пръст. — Къде са ти очилата? Десет секунди! О, по дяволите. Дейвид, направи нещо! Пет сек…

Последните й думи бяха заглушени от рева на зрителите, защото Дейвид изстреля топката право във вратата и успя да вкара победния гол. Истински хаос настъпи на игрището, около игрището, по трибуните на стадиона. Привържениците на отбора направо полудяха.

Марни и Ло викаха по-високо от всички. Обезумяла от радост, тя изведнъж се обърна и се приземи в ръцете му. Ло я вдигна, притисна я силно към себе си и започна лудешки да се върти между пейките.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам — напевно повтаряше Марни, като плачеше и се смееше едновременно.

Наведе лице към Ло и му се усмихна. И той й се усмихна. После усмивките им се стопиха и двамата се спогледаха въпросително. В погледите им се четяха различни чувства, но те бяха толкова силни, колкото и възторгът им в момента.

И двамата едновременно проумяха, че едната ръка на Ло подпира задните части на Марни, а другата притиска гърба й с разперената си длан. Ръцете на Марни бяха около шията му. Коленете й опираха в долната част на корема му, а гърдите й се намираха на равнището на устата му.

Ло бавно я свали долу и сега вече двамата размениха местата си — тя бе вперила поглед нагоре и го гледаше, без да мигне, с широко отворени невярващи очи. Бавно свали ръцете си от врата му, но дланите й се опряха на широкия му гръден кош.

Марни беше толкова слисана, че известно време само го гледаше втренчено. Ло изглеждаше също толкова удивен, но успя да се съвземе по-бързо от нея.

— Твоето хлапе е страхотен голмайстор.

— Благодаря — дрезгаво отвърна Марни.

Изведнъж осъзна, че все още го докосва и рязко свали ръцете си. Ло я пусна, но тя все още усещаше топлото му докосване върху задните си части.

— Искаш ли и ние да се включим в това меле?

Мачът бе свършил. Футболистите участваха в победната церемония. Всеки държеше в ръката си метална кутия с газирано питие, разтърсваше я силно, отваряше я и заливаше съотборниците си.

— Не бих го пропуснала — рече тя през смях. Двамата се спуснаха по стълбите, прехвърлиха се през парапета и затичаха по игрището. Дейвид ги пресрещна. Той възторжено сграбчи Марни в яката си потна прегръдка и я завъртя, почти както бе направил Ло преди малко.

— Ти беше чудесен, Дейвид, направо чудесен.

Тя силно го тупна по рамото и го целуна, от което Дейвид дори не се смути, защото беше прекалено възбуден.

— Добър удар — добави Ло и шумно го потупа по гърба.

После двамата си стиснаха ръцете.

— Благодаря ви, че дойдохте, полковник Кинкейд.

— Момчето, което вкара победния гол, би трябвало да ме нарича Ло.

Дейвид смутено кимна.

— Ло, ние всички отиваме да ядем пици. Целият отбор. Всички са поканени. Ще можеш ли да дойдеш?

— С най-голямо удоволствие.

Дейвид направи задно кълбо и нададе индиански боен вик.

— Добре, ще се видим тук след малко. Трябва да отидем да получим купата.

Тъй като той беше капитанът, двамата с треньора отидоха да получат наградата в центъра на игрището. Застанал плътно до Марни, Ло я прегърна през раменете и бързо я притисна към себе си, когато Дейвид пристъпи напред, за да произнесе тържествената реч с купата в ръце.

— Бих искал да благодаря на училищното ръководство, което ни подкрепяше през целия сезон. Всички ученици бяха страхотни! — От скамейките се разнесе оглушителен рев. Той изчака да затихне. — Бих искал да благодаря на треньора. Без него нямаше да се справим. — Родителите и играчите нададоха отново одобрителни викове. — Приемам тази награда от името на всички членове на нашия отбор. Напред, „Торнадо“! — извика Дейвид.

Ло се наведе и докосна с устни ухото на Марни.

— И в това го бива — каза той.

— Благодаря.

За щастие всички наоколо шумно празнуваха победата и това му попречи да види сълзите й. Тя почти бе съкрушена под тежестта на ръката му върху рамото си и от любовта към него и сина му, преизпълнила сърцето й.

Докато бавно отиваха към паркинга, тримата разгорещено спореха за начина, по който би трябвало да се придвижат до пицарията. Марни загуби с два на един.

— Същият резултат като на мача — рече тя примирено.

— Победените не бива да се сърдят — каза Ло, който беше изключително доволен от резултата от гласуването и въобще не се опитваше да скрие това.

Марни и Дейвид бяха отведени до лъскавата му четириместна кола.

— Колко коли имаш? — попита Дейвид от задната седалка на открития ландроувър, след като закопчаха предпазните си колани и потеглиха.

— Само тази и поршето.

— Съжалявам, че момчетата така те наобиколиха. Те направо се шашнаха. Тези хора не знаят как да се държат с такъв знаменит човек като теб — заяви Дейвид с престорено съжаление, което накара възрастните да се усмихнат. — Никой не можа да повярва, че ти просто си дошъл тук, за да ме гледаш как играя.

— Нямах нищо против да им дам няколко автографа.

— Те обикновено се скупчват около мама.

— Не е вярно! — възрази Марни.

— О, така ли? — попита Ло.

— Трябва да ги чуеш как говорят за нея — продължи момчето. — Всички са влюбени в мама.

— Дейвид Хибс, ще бъдеш ли така добър да престанеш да…

— Знаеш, че е така, мамо. — Той погледна към отражението на Ло в страничното огледало. — По-млада е от техните майки. И е много по-хубава от тях. Освен това не е толкова строга и не се кара като другите, направо е страхотна.

— Наистина ли? — сухо каза Ло.

— Да, няма шега. — Дейвид се намръщи. — Радвам се, че я харесват, обаче един тип се разплямпа, викаше, че искал да, хъм, да я съблече и да я вкара в леглото. Та трябваше да му ударя един.

— Дейвид! — ужасено извика Марни и се обърна назад, за да го погледне слисано. — Никога не си ми казвал за това.

— Не се притеснявай. Той е боклук, не ми е приятел. — А на отражението на Ло в огледалото каза: — През повечето време приятелите ми се отнасят добре към нея. Дразнят ме, като ми разправят, че била достъпна. — Той се изкиска. — Дори един тип от по-горните класове веднъж ме попита дали имам нещо против да я покани на училищния бал. Помислих, че се шегува. — Дейвид погледна към Марни. — Не те е канил наистина, нали?

— Разбира се, че не.

Той сви рамене и отново се обърна към отражението на Ло в огледалото.

— Сигурно няма нищо лошо в това, че искат да флиртуват с нея, след като тя всъщност не ми е истинска майка. Тя ми е леля. Истинската ми майка почина, когато бях на четири години.

— Ами баща ти?

Марни отново се врътна на мястото си, този път, за да погледне Ло в лицето. Очите й красноречиво го предупреждаваха да внимава.

Но Дейвид му отговори самоуверено. На този въпрос се налагаше да отговаря всеки път, когато се запознаеше с някого.

— Никога не съм го виждал, но мама казва, че това не е важно, защото аз съм личност и защото е по-важно накъде отиваш, а не откъде си дошъл. — Той посочи напред. — Ето оттук, Ло. Вдясно.

Вътре в ресторанта се носеше оглушителен шум. Нервният му собственик пребледня, когато невъздържаните играчи на „Торнадо“ се втурнаха вътре и започнаха да търсят свободни маси. Сервитьорите приеха поръчките и побързаха да сервират по една сода на всеки. Целият отбор се настани около една продълговата маса в средата на помещението, докато привържениците му, родителите и няколко групички от кискащи се момичета насядаха на околните по-малки маси.

Ло и Марни заеха една по-отдалечена маса. Така имаха право на известно уединение.

— За мен това сигурно е голяма чест — рече Ло. Марни избърса устните си с хартиена салфетка и отмести празната си чиния.

— Защо? Защото си поканен да отпразнуваш победата ли?

— Да. А и защото седя тук с най-привлекателното момиче.

— Дейвид преувеличава.

— Не мисля така. През цялата вечер улавям разни завистливи погледи. Какво има между теб и треньора?

— Нищо. Той си има приятелка.

— Но едва ли се е спрял първо на нея. — Марни го погледна с укор. Без да се стряска от това, той се наведе напред през масата и се взря в лицето й на трепкащата светлина на свещите. — Приятно ми беше да разбера, че по-младото поколение има вкус.

— Благодаря. Но това не ти дава право да задаваш такива хитри въпросчета на Дейвид. Ако ти трябва някаква информация, попитай мен.

— Добре. Колко са били?

— Кои?

— Мъжете.

— Не е твоя работа.

— Нямаш съпруг?

— Не.

— Защо така?

— Защо изобщо те интересува това? Аз не бих посмяла да те попитам колко жени е имало в живота ти, след като се срещнахме в Галвестън.

— Не бих могъл да ги преброя.

— Точно така.

— Но при теб случаят не е такъв, нали? Хващам се на бас, че мъжете, които са успели да се вмъкнат в леглото ти, се броят на пръстите на едната ти ръка.

Това жестоко засегна самочувствието й.

— Защо говориш така?

— Защото присъствието на Дейвид би попречило на една романтична връзка. Прав ли съм?

— Страшно много грешиш — отвърна тя със същия леден тон, с който го беше отпратила преди няколко дни. — Една романтична връзка би попречила на живота ми с Дейвид. Което означава, полковник Кинкейд, че вашият син е бил отгледан в морална среда.

— Все още не съм го признал за свой син.

— О! — слисано възкликна тя. — Предположих, че след като дойде на мача и реши да видиш Дейвид отново, вече си сигурен.

— Преди да предприема…

— Какво да предприемеш? — изплашено попита тя.

— Все още не знам. Първо трябва да съм сигурен, че аз съм му баща. Ти ме разбираш, нали?

— Можеш да разчиташ само на моята дума и на невероятната ви прилика.

— Разбрах, че могат да се направят някои изследвания — бавно каза Ло. — Не доказват бащинството, но чрез тях е възможно да бъдат елиминирани някои вероятни грешки.

— Чувала съм за това.

— Бих искал ние с Дейвид да си направим тези изследвания. Искам да елиминирам всички възможни съмнения.

— Смяташ, че това е необходимо?

— Да, Марни. Така е. За мое собствено успокоение.

Марни въздъхна и каза:

— Аз не бих могла да те спра, нали?

— Ще ми помогнеш ли?

Тя се позамисли, преди да му отговори.

— На Дейвид трябва да са му направили пълни изследвания преди започването на футболния сезон. Тогава са му взели кръв. Резултатите сигурно не представляват тайна.

— Аз ще се справя. С кого да се свържа.

Марни му написа името на клиниката, където момчето е било подложено на основен медицински преглед, и му подаде листчето тъкмо когато Дейвид се присъедини към тях.

Той се настани на колене до тяхната маса и заудря по нея, сякаш беше голям барабан.

— Готова съм да тръгнем, щом решите. На електронните игри разпердушиних всички, изгониха ме, защото ми дължат пари.

Ло се засмя и помогна на Марни да стане от стола си. Тя напразно се опита да плати половината сметка, Ло упорито отказваше. Тръгнаха си сред аплодисментите, предназначени за капитана на „Торнадо“, който бе спасил днес отбора си, и за неговия знаменит гост.

След няколко минути тримата вече пътуваха с колата по магистралата.

— Ей, Ло, ти пропусна завоя към стадиона — обади се Дейвид от задната седалка.

— Но не и завоя към моята къща.