Сандра Браун
Дългото очакване (7)

7.

Когато той й се обади отново, поводът силно я изненада.

— Моля? — каза тя в телефонната слушалка.

— Ще дойдеш ли или не?

— Не.

— Защо не?

— Първо, защото е два часът следобед. А ти ми каза, че вечерята е в…

— В осем. Имаш шест часа да се приготвиш.

— Нямам подходящо облекло за такъв случай, Ло. Все пак защо ме каниш? Сигурно имаш малко черно бележниче, което е пълно с имената на привлекателни млади особи от женски пол.

— Каня те да дойдеш с мен, защото ти си виновна да съм сам.

— Аз ли съм виновна?

— Откакто видях Дейвид, съм станал много разсеян. Бях забравил за тази проклета вечеря, но преди малко един от колегите спомена за нея.

— Ужасно съжалявам. Можеш да я пропуснеш, можеш да си поканиш някоя друга жена или да отидеш сам, но аз нямам ни най-малко вина за това, че си останал сам.

— Налага се да отида, а ако се появя там сам, после колегите ще има да ми се присмиват.

— Значи това ще се отрази лошо на имиджа ти, така ли?

— Да. По същия начин ще ми се отрази и появяването на сина ми, за когото досега не знаех, че съществува — добави той с по-тих глас. Обаждаше й се от кабинета си в космическия център. — Направих си необходимите кръвни проби и те съвпадат с изследванията на Дейвид. Трябва да поговорим, Марни. Ела с мен тази вечер, моля те.

Като прехапа долната си устна, тя погледна към проекта си, който, жива или мъртва, трябваше да приготви до края на седмицата. Зърна отражението си в огледалото. Трябваше да положи неимоверни усилия, преди да придобие подходящ вид, за да се появи на тази официална вечеря.

Марни му съобщи и тази извинителна причина да не отиде, а след това добави несигурно:

— А освен това днес следобед трябва да посетя майка си.

— Ти си способна жена. Ще дойда да те взема в осем и петнайсет.

— Смятах, че вечерята започва в осем?

— Не очакваш от мен да се появя там навреме, нали?

— Какво ще кажеш? — смутено попита Марни.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна Дейвид зад гърба й.

Двамата обсъждаха отражението й в огледалото на вратата на гардероба. Тя се врътна наляво, после надясно.

— Тази рокля не е ли прекалено затворена?

— Прекалено затворена ли? Вижда ми се прекалено отворена.

— Дейвид — притеснено извика тя, — ти ми каза, че деколтето не е чак толкова дълбоко.

Той се разсмя.

— Така е. Просто се пошегувах.

Между двете посещения — във фризьорския салон, където й бяха направили прическа и маникюр, и в санаториума при майка й — Марни почти неохотно бе влязла в един луксозен магазин за дрехи. Набързо бе намерила причини да отхвърли предложените й няколко официални рокли.

Вече бе започнала да се отчайва, когато попадна на тази. Корсажът й беше от електриковосин атлаз, плътно прилепнал към тялото и без презрамки. Надолу имаше къса, силно набрана черна атлазена пола.

— Миличка, ако не си тръгнеш оттук с тази рокля, направо ще се разплача — беше й казала собственичката на магазина.

— Не смятате ли, че е прекалено… прекалено луксозна за мен?

— Съвършена е! Наистина.

Когато жената отиде да обслужи друга клиентка, Марни дискретно погледна картончето с цената и едва не възкликна разочаровано. Като се огледа още веднъж замечтано в трикрилното огледало, Марни отиде в съблекалнята и започна да разкопчава ципа.

Продавачката се върна при нея.

— С чек или в брой?

— Нито едното, нито другото, опасявам се. Не мога да я взема.

— Миличка, защо? С нея сте направо зашеметяваща.

— Не мога да си я позволя. Дори не бих могла да ви дам предплата — отвърна Марни, подаде роклята на жената и намъкна всекидневната си дреха.

Продавачката измъкна една химикалка иззад ухото си, задраска цената върху картончето и написа нова.

— Ето, тази по-приемлива ли ви се вижда?

Марни погледна новата цифра.

— Това е на половин цена!

— За първи път някой се спира на тази рокля.

— Но аз не мога да позволя…

— Вижте какво, миличка, цялата партида имаше стопроцентово увеличение на цената. Дори при тази цена аз няма да остана без печалба. Освен това нямам много купувачки с вашите размери. Беше много глупаво от моя страна да купя такъв малък номер. Ще съм доволна, ако продам тази рокля на каквато и да е цена.

Ето така Марни бе купила роклята и сега я демонстрираше пред сина си, докато чакаше своя ескорт. Беше обзета от трескава възбуда като девойка в навечерието на абитуриентски бал.

— Просто ми се иска да бях по-налята ей тук — със съжаление рече тя и бързо описа една извита линия пред гърдите си.

— Мамо, за мъжете вече наистина няма чак такова значение дали едно момиче е с големи цици или не.

Марни срещна погледа му в огледалото.

— Хайде опитай се да ми повториш това със сериозна физиономия.

Той все още се хилеше глуповато, когато звънецът на входната врата иззвъня.

— Мамо, наистина изглеждаш страхотно! — извика Дейвид през рамо, изхвърча от стаята и затопурка по стълбите.

Марни бе спечелила възхищението на верния Дейвид, но какво ли щеше да си помисли за малката светица Ло, който бе свикнал да придружава далеч по-млади и по-заоблени жени?

Самият той изглеждаше великолепно. Беше по-сладък от любимия й десерт — шоколадова смърт. Носеше смокинг — военна кройка. Еполетите правеха раменете му да изглеждат още по-широки. Късото бяло сако подчертаваше тънката му талия. А да гледаш бедрата му, обути в черните панталони, беше толкова грешно, колкото и да помолиш за още малко бадеми, когато ядеш шоколадова смърт.

Ло леко подсвирна, когато я видя да слиза по стълбите.

— Нали изглежда страхотно? — попита Дейвид.

— Не е лошо — каза Ло с такъв провлачен и хриплив глас, че коленете й омекнаха, а оголените й гърди потръпнаха.

— Ще се върнем към — Кога ще се върнем, Ло?

— Не ни чакай, Дейвид — каза Ло и силно му намигна.

— Дори няма да оставя лампата над входната врата да свети — заяви Дейвид.

— Ще я оставиш светната! — строго му нареди Марни. — Както и другите външни лампи. И да заключиш вратите. Не отваряй на никого, ако не…

— Мамо! — възкликна той и врътна очи към тавана. — Аз вече не съм дете, нали знаеш.

— Знам. — Тя нежно стисна ръката му над лакътя. — Лека нощ.

— Лека нощ, Дейвид.

Ло и Марни излязоха през вратата и стъпиха на алеята.

— Ей, Ло?

— Да?

Той спря и се обърна. Дейвид му направи знак да се върне обратно. Двамата шепнешком си размениха няколко думи, след което Дейвид влезе в къщата и заключи входната врата, както му бяха наредили.

Ло се смееше, докато настаняваше Марни на ниската седалка на поршето.

— За какво ставаше дума? — попита тя, когато Ло седна зад кормилото.

— Мъжки разговор.

— Искам да знам.

— Не, не искаш — отвърна той, като се кискаше.

— Искам.

— Сигурна ли си?

На близкия ъгъл Ло спря колата пред знака „стоп“ и погледна изкосо към Марни.

— Каза ми, че ми разрешава да спя с теб. Обеща, че няма да ме набие, ако го направя.

— Хайде де, опитай.

Ло я караше да изяде една сурова стрида.

— Изглеждат отвратителни. Не, благодаря.

Той приближи черупката до устните си и изгълта наведнъж слузестата й вътрешност. Марни потръпна. А Ло се разсмя.

— Много са полезни. Смята се, че увеличават мъжката потентност.

— Значи за мен няма да са полезни, тъй като, първо на първо, не съм мъж.

— Забелязах — отвърна той, като впери поглед в дълбоко изрязаното й деколте.

Марни се изчерви и се опита да отклони от себе си този втренчен поглед.

— По-добре внимавай. Сюзет ще започне да те ревнува.

— Кой?

Марни кимна по посока на налятата сладострастна блондинка. Тя носеше къса рокличка от червена лъскава кожа и красиво се бе облегнала на ръката на наскоро развелия се висш администратор от НАСА.

— О, значи нея имаш предвид — с безразличие отбеляза Ло и отново обърна лице към Марни. — Тя просто е от компанията.

— Вече говорих с нея. Каза ми, че миналата седмица си я изпързалял.

— Точно така беше.

— Безсърдечен негодник.

— Вината беше твоя.

— Защо ли напоследък всичките ти неприятности с жените са все по моя вина? — попита тя.

— Имах уговорена среща с нея в деня, когато срещнах Дейвид. Тогава изгубих всякакво желание да излизам с жена.

— Разбирам.

— Няма защо да се усмихваш така — изръмжа Ло, забелязвайки как леко се повдигат ъгълчетата на устните й.

Всъщност откакто я бе взел от дома й, вниманието му бе разделено между устните и деколтето й, от което стомахът на Марни непрекъснато се свиваше.

— Ние, париите, изпитваме огромно удоволствие, когато наблюдаваме могъщата върхушка — подразни го тя.

— Все пак откъде познаваш Сюзет?

— Запознахме се, докато ти и твоите приятелчета разговаряхте за…

— Имаш предвид?

— Точно така, Сюзет каза какво всъщност представлява?

— Реактивен военен самолет. Понякога се качвам и си правя една обиколка.

— Качваш се на реактивен самолет и си правиш обиколка?

Подобна дързост й се струваше направо немислима.

— Трябва да поддържам тренинга си на летец-изпитател — сякаш опита да се оправдае той.

Тя впери замислен поглед в лицето му.

— Защо обичаш толкова много да летиш?

Двамата мълчаливо бяха избрали това уединено местенце, за да си похапнат от чиниите си, пълни с различни ордьоври. Намираха се на моста над изкуствения канал, по чиито брегове растяха буйно разцъфнали азалии и отдалеч наподобяваха гигантски тъмнорозови гъсеници. По парапета му се виеха глицинии, чиито лилави цветове бяха надвиснали над водата.

Нощта бе наситена с ухания. Докато повечето гости се тълпяха из стаите на великолепната къща, като се смееха и бъбреха под звуците на музиката, изпълнявана от петчленния оркестър, Марни и Ло предпочетоха да поседят на една пейка отвън.

— Харесва ми чувството на опиянение, което изпитвам горе. Колкото по-нависоко се издигам, колкото по-голяма е скоростта, толкова повече ми харесва.

— А майка ти все още ли се страхува за теб?

Той удивено наклони глава на една страна.

— Откъде знаеш за това?

— Спомена нещо такова, когато бяхме в Галвестън. Спомням си този ден. Цял следобед валеше и затова започнахме да играем на монополи. По едно време Шарън загуби интерес към играта и отиде да си подремне.

— Майка ти и баща ти също бяха легнали да поспят — рече той. — Ние двамата бяхме сами на онази веранда с изглед към морето.

Марни беше доволна, че той си спомня за това.

— Тогава ти ми разказа за плановете си да се кандидатираш за участие в космическата програма, след като отбиеш военната си служба. Спомена ми и за това, че майка ти се страхувала и не искала да летиш на онези военни реактивни самолети.

— Е, все още се страхува. Докато летях на космическата совалка, баща ми искал да й дава успокоителни, но не можел да я откъсне от телевизора и радиото.

— Бих могла да я разбера — тихо каза Марни. Беше правила съвсем същото.

През онази седмица почти не можеше да работи, а още по-малко пък да спи. Премаляла от притеснение, само обикаляше из къщата и си представяше ужасяващата картина на избухването на „Чалънджър“. Спомни си как се бе разплакала от облекчение, когато Ло успешно приземи космическата совалка във военновъздушната база „Едуардс“.

— Майка ми се страхува от космическите полети почти толкова, колкото се страхува, че няма да се оженя и да имам…

Ло млъкна и впери поглед във водната повърхност.

— Да имаш деца ли?

Той отново погледна Марни.

— Кръвните проби не са доказателство за това, че аз съм бащата на Дейвид. Но според тях това е възможно. — С още по-тих глас Ло добави: — Вярвам, че съм му баща.

— Това е несъмнено. Шарън беше девствена.

— Сигурна ли си?

Челото му се бе сбърчило от напрежение и желание да узнае истината.

— О, да. — Марни невесело се засмя. — Тя всичко ми доверяваше. Ако бе имала любовник преди теб, аз щях да го знам. Смяташе, че е страхотно първият й любовник да е по-възрастен и да има повече опит.

— Не си я спомням много добре — призна си той. — За мен тя е само един неясен образ от миналото. Хубаво тяло. Дълга руса коса. Лесна за сваляне. — Ло изучаваше лицето на Марни, по което играеха трепкащите светлини, отразени във водата. — За теб си спомням повече, отколкото за Шарън.

— Трудно ми е да ти повярвам, Ло.

— Това е истината. Ние с теб често разговаряхме, нали?

— Ти говореше. Аз те слушах.

Той поклати глава и кратко се изсмя.

— Предполагам, че съм се интересувал само от себе си.

— А аз бях изпълнена с благоговение. Бях едно мършаво хлапе, което се влачеше след вас. Вие двамата с Шарън винаги ме отпращахте, когато искахте да се забавлявате. Малката светица, нали си спомняш?

Усмивката бавно се появи на лицето му и дълго остана там. Очите му се насочиха към полуразголената й гръд, която леко се издуваше над деколтето.

— Малката светица на официална вечеря. В най-буквалния смисъл на думата.

Марни цялата пламна и кимна към осветената къща отсреща.

— Викат ни за вечеря. — Повдигна лявата си ръка и погледна часовника си. — Време е. Десет и половина! По-скоро е време за лягане.

Ло изви дланта си така, че я прилепи към нейната и вплете пръсти в пръстите й. Другата му ръка се плъзна около кръста й.

— Това може да се уреди.

Марни така рязко си пое дъх, че полуголите й гърди потръпнаха.

— Не се шегувай, Ло.

— Аз съм дяволски сериозен. Мъжете винаги си спомнят за момичетата, които са им убягнали, нали разбираш. Направо умирам от желание да разбера защо малката светица ми се вижда толкова привлекателна.

Когато Ло я държеше така в прегръдките си, тя не искаше да мисли за нищо друго освен за него. Но неспокойната й съвест не й позволяваше да се наслаждава на тези мигове. Мислеше си за кръвните проби и за тихо изреченото признание на Ло, че Дейвид е негов син.

— Ще кажеш ли на родителите си, че имат внук?

Усети как мускулите на ръцете му изведнъж се стегнаха. И макар че той продължаваше да се усмихва, усмивката му вече не изглеждаше така непринудена.

— Не знам.

— Ло, сега, след като знаеш, че Дейвид е твой син, какво смяташ да правиш?

Той се отдръпна от нея и й подаде ръка да стане.

— Права си, викат ни за вечеря. По-добре е да не ги караме да ни чакат.

Когато я въведе в къщата, Ло приближи устни до ухото й и прошепна:

— Трябва да ти се признае едно, Марни, че знаеш как да отблъснеш един силно възбуден мъж.