Розмари Роджърс
Игра на любов (33)

33

Цели дни отминаваха като миг — време, в което Сара нарочно и съзнателно не спореше със себе си, нито се опитваше да разсъждава. Тя беше абсолютната епикурейка — глезената одалиска, за която харемът не беше затвор, а наслада. Защо? Най-коварно покваряващият въпрос!

Отдавайки се на нещо, което беше единствено чиста страст, Сара прекарваше часове гола под слънцето на уединената си тераса, без да мисли за нищо конкретно, докато поглъщаше горещината и загара, който слънцето придаваше на тялото й. Никой от прислужниците, дори и Серафина, не я безпокоеше в тези моменти, но понякога тя усещаше почти физически хладината на сянката му, която падаше върху тялото й, точно преди той да легне до нея и в нея там под слънцето и безграничната тъмна синева на небето.

Понякога той идваше при нея, докато тя лежеше във ваната, друг път сам я отнасяше там. И сега, вместо официални вечери, той нареждаше да й носят храната в стаята и вечеряше там с нея — понякога настояваше да разговарят, друг път само я гледаше, казвайки единствено няколко кратки думи, преди да я вдигне от стола и да я хвърли на леглото. В такъв момент той явно изпитваше удоволствие да разкъсва дрехите й и да я оставя гола, само с подаръците, които й правеше — тънка златна верижка около хълбоците й с висящ точно на пъпа й рубин и гривна за глезена от малки рубини, инкрустирани върху тънка златна плетеница. Символи на робството? Тя му беше казала това в изблик на гняв, който караше очите й да искрят, докато се опитваше да го отблъсне от себе си. Зашеметена от страст или не, у нея все пак беше останал достатъчно здрав разум да не желае да се превърне в негова малка играчка.

— Ама ти си точно това! — подиграваше й се той, като се смееше на внезапния й гняв, докато я обръщаше по корем и я притискаше с тежестта на тялото си, закопчавайки небрежно верижката с рубини. — Защо и аз да не се присъединя към останалите, които са си поиграли с теб? Имаш ли отговор на това? — Без да може да направи нещо, тя усети как здравите му пръсти обхващат глезена й и издърпват крака й нагоре и назад.

— Престани! Отвратително животно си, да знаеш. Така да ме дърпаш, да ме насилваш. Мразя те!

— Наистина ли? Значи не мразиш достатъчно силно, кукло!

В неговото „момиченце“ се долавяше презрителна грубост, която накара Сара да се свие, макар че през дългите часове под жаркото слънце, докато си отправяше строги упреци, тя мълчаливо се беше заклела да остане невъзмутима. Да приеме факта, че тялото й, изглежда, желаеше този невъзможен, омразен, арогантен мъж. Естествено нямаше никакви чувства. Как би могло да има? Тя наистина го мразеше — това коравосърдечно, безскрупулно копеле. Не мразела достатъчно, как не! Ами тя… тя…

Не беше честно да й причинява това, да я кара да очаква, да предвкусва и да желае изпълнената с надежди дива насита, която тялото му й предлагаше. Тя можеше да се погледне отстрани, потънала в мислите си, да посочи всички рискове, опасности и илюзии, а също и онази проклета слабост, която я държеше впримчена във фино изплетената мрежа на заблуждението и нерешителността. И все пак нищо от това нямаше значение, дори и мисълта за Дилайт и какво е станало с нея, с татко, с чичо Тео… Съзнанието й се беше превърнало в изтрита дъска, в гъба, способна да попива единствено чувства. Ако погледнеше от позицията на прагматизма…

Но до момента в действията й — или в бездействието й — нямаше никакъв прагматизъм нито логика. Защо продължаваше да стои тук при тези унизителни условия, които той й беше наложил, след като можеше лесно да се освободи в който и да е момент просто като му каже истината? Той можеше да избухне — сигурно щеше да я удари в гнева си, както беше правил и преди. Но в крайна сметка сигурно щеше да я пусне и всичко щеше да свърши; от гледна точка на бъдещето това щеше да остане само една забавно, макар и доста рисковано приключение, което можеше да разкаже на най-близките си приятели или да включи в мемоарите си.

Хайде, Сара! Знаеш, че рано или късно той ще научи истината, така че, защо не си спестиш страданията и не си признаеш всичко сега? Преди той да дойде отново и с огромни животински крачки да прекоси за миг стаята… преди да те докосне, да те погълне и да станеш беззащитна. О, как мразеше вече този подигравателен, гълчащ глас в съзнанието си, помисли си Сара разтревожено. Защо не можеше да контролира мислите си?

Слънцето препичаше почти непоносимо и тя неохотно потърси сянката — тъмнината и прохладата. Влизайки отново в стаята си, Сара трябваше да спре на прага, докато очите й отново започнат да виждат. Първото нещо, което забеляза, беше отражението си в стената… приличаше на дива полинезийска принцеса с порасналата си гъста коса и загорялата си от слънцето кожа, която вече беше тъмна почти колкото неговата. Стоейки там гола в полумрака, озарена от светлината на слънцето, което топлеше гърба й и струеше покрай нея, отразявайки се в стената с почти ослепителна яркост, тя откри в себе си нещо едновременно кокетно и първично, което не беше виждала преди.

Тя беше тук, защото искаше. Защото искаше… Щеше й се веднага да заличи тази мисъл от съзнанието си. Да забрави за желанието. Макар то очевидно да прерастваше в нужда. Временно отклонение — забрави! Намръщвайки се на отражението си, Сара като на игра започна да се оглежда критично. Май не би било зле да отслабне още малко. Може би около ханша, но не и на друго място, в никакъв случай в бюста. Слава богу, тялото й беше стегнато, гъвкаво и силно. Атлетично тяло, докато това на Дилайт винаги е било по-чувствено. На онзи огромен екран беше тялото на Дилайт и лицето на Дилайт… и никой, дори и Марко, не беше забелязал някаква разлика. Но тогава — устните й се изкривиха в усмивка, едновременно тайнствена и чувствена, която сякаш не беше нейна, и тя бавно като котка протегна ръце над главата. Но тогава… промърмори тя наум с дълбоко женско задоволство, докато лениво продължаваше да изучава отражението си в огледалото, той желае именно моето тяло и не може да спре да го желае. Все едно как ме нарича и за каква ме мисли, аз почти не съм се преструвала пред него и Сара е тази, която той превърна в своя любовница, именно моят ум продължава да го интригува.

Сара примигна и нервно прокара пръсти през косата си, прекоси бързо стаята и грабна копринения халат от долния край на леглото, където го беше оставила Серафина. Огледала! Как само беше започнала да разсъждава — по-скоро с тялото и сетивата, а не с главата си. Всъщност беше забравила да мисли истински. Защото за разнообразие й се искаше да не мисли, да се отпусне и да се остави на чувствата. Защото беше полудяла!

В дневната й вече имаше хладилник, зареден с бяло вино, лед и минерална вода „Евиан“ — знак на внимание от страна на дука, кой друг? За настоящата му любовница — настоящата обитателка на покоите на майка му. Не е ли била и тя всъщност една затворничка? Сара и по-рано често си беше задавала този въпрос, както направи и сега, докато изваждаше от хладилника охладена чаша, сипваше лед и наливаше от студената течност, за която в този миг копнееше пресъхналото й гърло. Хладнокръвна. Докато беше тук, тя не можеше да бъде хладнокръвна. Сара пристегна едва ли не със злоба колана на тънкия копринен халат и отново започна да крачи из стаята, като избягваше отражението си в огледалата. Някъде отзад дочу мекия шум на течаща вода. Ваната й… Серафина знаеше, че горе-долу по това време тя се скриваше вътре от слънцето и искаше да вземе вана, преди да заспи. Но кога и как това се беше превърнало в установена практика?

„Трябва да се махна!“ надигна се писък в съзнанието й и тя вече беше тръгнала към вратата без ключалка, вървейки бързо и инстинктивно с босите си крака, когато тя се отвори широко.

Той стоеше безгрижно с гръб, опрян на масивната дървена врата, облечен в костюма си за езда, който го правеше да изглежда почти като животно, с медальона от злато и смарагди с изображение на вълк, проблясващ върху тъмните косми на гърдите му, леко разкрачил обутите си в ботуши крака, и я оглеждаше от главата до петите, вдигнал язвително вежди.

Проклет да бъде, проклет да бъде! Защо самото му присъствие, само един поглед към него караха коленете й да омекват? Сара несъзнателно протегна назад ръка, впи здраво пръсти в облегалката на един стол и усещането, че се е хванала за нещо солидно и твърдо, я накара да изправи гръб.

— Всъщност се надявах да не те срещна, скъпи. Мислех… да поплувам, може би. Да пояздя и усетя полъха на вятъра върху лицето си. Да се почувствам свободна, ако знаеш значението на тази дума…

— Винаги си била свободна, Дилета! — Ръцете му, които вече познаваше толкова добре, нетърпеливо огъваха камшика за езда, докато тъмните му очи изучаваха лицето й. — Свободна да направиш своя избор, както и да поемеш своя риск. Какъв вид езда имаше предвид? Ако желанията ти не включват нова мощна хонда или десеткаратов диамант, може и да ме убедиш да ги задоволя!

Да убедиш… да задоволя…! Ако не беше запазила известен контрол, помисли си Сара вбесена, би могла… да започне да пръска слюнки от гняв. Така както стояха нещата, наложи й се да си поеме дълбоко дъх, преди да е в състояние да заговори с хаплива нотка в гласа си:

— Не мислиш ли, че играта вече свърши? Искам да кажа… смятам, че вече доказа каквото там искаше да докажеш и сигурно си не по-малко отегчен от мен! Затова не можем ли да кажем, че сме квит…?

Естествено, докато с хладен и безизразен тон изричаше всички точни и логични неща, тя усети как вътрешно се стяга, борейки се да овладее непозволеното туптене на сърцето си. Защо продължаваше да я гледа мълчаливо? Защо не каза или не направи нещо, което с трясък би я върнало към реалността и здравия разум?

Въпреки че гласът му беше достатъчно тих — с режещи нотки в кадифения тон — именно начинът, по който камшикът за езда едва не се счупи под несъзнателния натиск на загорелите му от слънцето ръце, я прикова на място.

— Значи си отегчена, бедничката ми? Толкова бързо ти омръзна компанията само на един мъж? Изгубена в тази непозната обстановка, без дива дискомузика, без ярки нощни светлини и без съчувстващ режисьор или колега, който да ти подава точните реплики — и точните реакции! — Той още не беше помръднал, но тя почти си представяше жилването на

камшика, който той държеше върху гърдите й, и трябва неволно да се беше отдръпнала от него, защото той подигравателно изкриви устни в някаква пародия на усмивка. — Хубаво е, че знам каква лъжкиня си, иначе можеше и да успееш да ме разтревожиш. Как ме гледаш само, облечена в бледозелена коприна, която едновременно прилепва и разкрива… какво виждам в тези измамни изумрудени очи, радост моя? Да не се страхуваш от това камшиче за езда, което държа, и от белезите, които би могло да остави върху меката ти, позлатена от слънцето кожа? Или ме предизвикваш?

Докато стоеше вцепенена, а двете й ръце стискаха така силно облегалката на стола зад нея, че тя имаше усещането, че пръстите й биха могли да се счупят от напрежението, Сара осъзна, че гледа с ужас, като хипнотизирана, как той прокарва през пръстите си сплетения ремък, а после с почти презрителна нежност го плъзга по раменете й и през гърдите й.

— Сигурно си права да не ми отговаряш, съкровище! Защото съм убеден, че вече знаеш отговорите на всички тези въпроси, нали? — Той повдигна брадичката й с дръжката на камшика си за езда, заставяйки я да го погледне, след това го прокара надолу по извитата й шия и разтвори коприната на небрежно вързания й халат, а после, без тя да може да му попречи, го остави да спре заплашително между бедрата й.

— Ти си лъжец и лицемер, не аз! — Думите едва излязоха през внезапно вцепенилите се устни. — Недей!

— Не? Но след като определено ми показа, че още не съм се научил да те задоволявам достатъчно, за да не се чувстваш отегчена, не можех да не се запитам…

— Престани! Ти, садистично…

Натискът се усили и я накара да се задъха, а после с една груба, грозна дума Марко захвърли камшика с такава сила, че той повлече със себе си вазата, която се разби в стената. Едната му ръка се впи в гъстата й коса и дръпна главата й назад, а другата се зарови свойски в тънката коприна, докато той я притегляше към себе си, а гласът му я пронизваше като острието на назъбен нож.

— Жените като теб се нуждаят от този тип мъже, който ти наричаш „садисти“! Не — стой мирна, или ще се изкуша да използвам онзи малък камшик върху теб! Кучка! — Пръстите му се впиха в нея и тя извика недоволно. — Още не си ме изкушила да те ударя, но лесно мога да стигна до там и ти го знаеш, нали? А в случай, че има нещо, което не знаеш или се правиш, че не знаеш, нека бъда ясен. Докато аз искам, ще стоиш тук и ще бъдеш само моя — все едно дали си отегчена или не. Разбираш ли какво казах? Ти си моя, кучко, докато те искам — само моя, разбра ли? Никакви елегантни мотоциклети, нито безразсъдните им притежатели между тези твои бедра, които така често си разтваряла за толкова много мъже. За разнообразие ще ти се наложи да бъдеш жена на един мъж, все едно дали ти харесва или не.

— Няма! А ти си едно…

Той й затвори устата, преди да успее да го наругае и продължаваше да притиска скованото й тяло към своето, докато постепенно усети как, докато продължаваше да я целува и милва въпреки желанието й, сковаността я напусна и вече не беше необходимо да я притиска насила.

С каква измамна сладост се отдаваше! С такава готовност реагираше на изкусния натиск и игра на пръстите му между бедрата й. На пода имаше килим и той я положи върху него, като се забавляваше със закъснелите й опити да се изплъзне.

— Ако продължаваш да си с гръб към мен, ще го възприема като покана, сладка моя! Така ли искаш да те обладая този следобед?

— Не! — Тя яростно изстреля думата към него и лицето й пламна, докато извиваше тялото си, а копринената роба се свлече и остана затисната под хълбоците й. — Не… знаеш, че не обичам… странностите. Ти си жалък!

— Ах, как мениш настроенията си! — каза той с насмешка, като сложи ръка на стегнатия й корем и я плъзна нагоре към гърдите й. — Понякога си готова на всичко… а друг път си изпълнена с глупави задръжки. Да не би да ти трябва камера и снимачен екип, за да се настроиш, както ти казваш? А? Може би ще мога да ти осигуря и това!

— Забравяш най-важното нещо за едно истинско настройване! — изкуши се да му отвърне Сара, макар че се задъхваше. — Забравяш подходящия мъж — обещаваш ли да ми намериш мъжа, който ще превърне в реалност всичките ми фантазии?

— Като Гарън Хънт, на когото така се… предлагаше? Или Анджело е любовникът в най-новите ти фантазии? Само не казвай Карло, защото никога не бих повярвал, а ако продължаваш да лъжеш, бих могъл да се изкуша да прекърша нежното ти вратле!

Той вече беше възседнал тялото й и Сара усещаше здравите му ръце върху раменете си, а пръстите му я стискаха все по-силно, изтръгвайки от нея гневен отговор.

— Лъжи! С други думи ме предупреждаваш да ти кажа това, което ти смяташ за истина! Добре тогава… естествено бих избрала Гарън. Той е секси, и то много! Но освен това е достатъчно уверен в себе си, за да бъде нежен. Намирам го за много възбуждащ!

Сега вече… обади се отчаяно практичното начало у Сара, той непременно ще те удуши! Тя усети, че се напряга, макар че упорито не отвърна престорено предизвикателния си поглед от пронизващите му черни очи.

— Само след една нощ? И като се има предвид, че те напусна само след няколко часа? Както си и помислих, наистина е твърде лесно да бъдеш задоволена, Дилета! А ти самата не умееш да доставяш такова удоволствие, че да задържиш за дълго интереса на един мъж!

Нещо в тона му и в погледа, който й хвърли, заглуши думите, които напираха в гърлото й. Думи, които щяха да осъдят, да му кажат колко малко удоволствие й доставя — че би предпочела всеки друг мъж пред него. Но тя не каза нищо, лежеше отпусната под него със здраво стиснати очи и чакаше. Чакаше каквото и да е — чакаше нещо.

— Боже! До гуша ми дойде! Погледни се — лежиш тук като мъченица, стиснала здраво очи, за да не гледаш кръвожадния звяр, който всеки миг може да те разкъса! Така ли е?

Той небрежно и презрително бавно прокара ръка по тялото й, сякаш да докаже, че го притежава, а после пръстите му опариха бузата й и тя усети, че се отдръпва от нея. И докато продължаваше да лежи там като статуя, с упорито стиснати очи, тя го чу да казва:

— Можеш отново да се загърнеш с копринения си халат и да се потопиш във ваната, кукло! Няма да те безпокоя повече и можеш да се самозадоволиш, ако искаш…

— Това значи ли, че мога… че в крайна сметка ще ме пуснеш да си отида? — Тя зададе въпроса, продължавайки да държи очите си затворени, за да не вижда смръщения му, изпълнен с отвращение поглед, който така добре можеше да си представи.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но смятам да те задържа тук още малко — докато реша какво да правя с теб. Междувременно можеш поне за малко да се утешиш с любовниците от фантазиите си и собствената си изобретателност. А ако се измориш да фантазираш и пожелаеш нещо истинско, тогава… можеш да ми изпратиш съобщение. И ако ме помолиш много мило, а аз имам свободно време… вероятно бих могъл да те посетя пак — имам предвид, ако все още ме привлича жена като теб.

Като теб! Какво, по дяволите, искаше да каже с това? Той беше арогантен, пресметлив, циничен — ох! Сара се надигна изведнъж, взирайки се с присвити от омраза очи във вратата, която той току-що беше затворил зад себе си. Да го моли да я посети пак, как не! По-скоро адът, чийто господар беше това похотливо дяволско изчадие, щеше да се превърне в лед, преди това да стане! А и тя не мислеше да стои тук по негова заповед — той скоро щеше да разбере това!