Розмари Роджърс
Игра на любов (31)

31

Ако не изпитваше такова удоволствие, от ездата, Сара щеше да запищи или да хвърли нещо по него — за предпочитане някой от онези заоблени камъни, които лежаха наоколо като небрежно разпръснати лещи от прозрачен кварц. Той беше непоносим! След като се отдалечиха от поляната и поеха по посочената от него тясна пътека, той я накара да си сменят местата, пускайки я пред себе си, за да може да я насочва по многобройните криви пътеки — а също и да я критикува за ездаческите й умения. Дори се беше осмелил да и каже, че джинсите й са твърде тесни — толкова тесни, че изглеждат просташки. А после й заповяда да не бърбори толкова много.

Сара вдъхна дълбоко чистия, уханен въздух и въздъхна. Поне не беше предложил да се връщат.

— Плашат ли те нашите планини с техните остри зъбери, радост моя? — Когато заговори, той беше доста близо до нея и гласът му беше точно като планините, които описа. Внезапната му близост я обезпокои и я накара да подскочи като котка.

— Какво? Бях се замислила, аз…

— Попитах дали свирепите мрачни планини те плашат.

От нерви тя се изсмя, след което каза, без да мисли:

— Колко добре описа себе си! Но тъй като не се страхувам от теб, защо трябва да се плаша от планините ти? В крайна сметка ти ще ме защитиш, нали?

Веднага след като каза това, я обзе истински безмълвен ужас, от който сърцето й едва не спря, докато наблюдаваше с разширени очи как ръката му се спуска с изненадваща бързина към пистолета, измъква го и го вдига с едно единствено плавно движение. Щеше да я застреля?

О, слава богу, насочваше го към някой друг! Тя се отпусна с облекчение, но рязко се изправи. Някой друг?

Извърна поглед към усмихнато лице, което й беше познато, както и гласът, чийто притежател вдигна ръка в успокоителен жест.

— Ола, Марко! — каза Анджело меко. — Няма да застреляш своя скъп брат, нали?

Щеше ли? Сара беше затаила дъх… но осъзна това, едва когато видя как Марко почти блъсна пистолета обратно в кобура.

— Ола и на теб, Анджело! — гласът на Марко беше безизразен като лицето му. — Можеше да се обадиш по-рано, едва не те застрелях.

— Е, разбирам! — каза Анджело изразително и очите му се спряха точно върху зачервеното, уплашено лице на Сара.

За миг я обзе отчаяно предчувствие, но после видя, че Анджело я оглежда с нескритото възхищение на човек, преценяващ жена, която току-що е срещнал. Слава богу, той се престори, че не я познава!

— Е… какво щастливо съвпадение, че и аз самият се разхождах насам. Само че на мотоциклет. Оставих го горе на пътеката и тръгнах да се поразтъпча. Но животът е пълен със случайни срещи, нали, братко?

Поне веднъж, помисли си Сара, докато очарована наблюдаваше с любопитство играта на двамата, поне веднъж Марко наистина успя да сдържи гнева си и да запази спокоен обикновено резкия си глас.

— Така е… понякога.

— Няма ли да ме представиш на това видение? Сентръл Парк, Ню Йорк, тук, в опасните дебри на нашите планини? Но мен ме бива в гатанките. Да видим… няма съмнение, че това е една от несравнимите дъщери на Мона, но коя точно? — При кратката пауза, която я накара да затаи дъх, Сара можеше да се закълне, че в очите му проблесна дяволско огънче, след което той продължи замислено: — Да видим… о, но това трябва да е госпожица Дилайт Адамс, разбира се — кой друг би се осмелил да дойде тук? Чел съм, че другата дъщеря е доста невзрачно същество, което се занимава с религия или нещо не по-малко скучно… май беше подпомагане на бедните в Бангладеш — прав ли съм, госпожице Адамс?

— Анджело! — при нормални обстоятелства гласът на Марко би предизвикал у нея ужас, ако Сара не беше достатъчно ядосана, за да избухне.

— Тя изобщо не е невзрачно същество! Къде си чел такова нещо?

— О, простете! Не си мислете, че не знам как вестниците могат да изопачават нещата! — Той й се ухили с усмивка, напомняща тази на Марко, само дето Марко никога не се усмихваше истински. — Все пак здравейте, а аз ще бързам, защото този тук, брат ми, гледа доста ревниво и може наистина да стреля!

Сара хвърли тревожен поглед към Марко и видя, че лицето му се беше превърнало в непроницаема маска, при все че явно се беше поуспокоил и сега измерваше с поглед ту Анджело, ту нея. После той сви рамене, сякаш гневната нотка в гласа му не означаваше нищо.

— Ако на Дилайт й доставя удоволствие да разговаряте, моля, продължавайте. Във всеки случай конете трябва да си починат, преди да тръгнем обратно.

— Хей — много благородно от твоя страна, братко! Не е ли той най-страхотният, а, девойко? И е истински дук. В Ню Йорк се хвалех на всички, че по-големият ми брат е дук и всичко останало, но никой не ми вярваше! Нали е страхотно! Сигурно си има предимства да си роден в законен брак. Но ако се питаш за мен — аз придавам местен колорит, така да се каже. На туристите им харесва — особено на жените, които се опасяват, че ще им предложа да ги повозя на новата си хонда. Ти би ли се страхувала? О, Марко знае, че може да ми има доверие, нали братко?

Започва да става непоносимо, помисли си Сара ядосано. Толкова много омраза и яд, и растящо напрежение, което дори тя долавяше, съществуваха между тези двама мъже, толкова еднакви и толкова различни, като нея и Дилайт. То трептеше във въздуха като жегата, надигаща се от горещата, суха пръст на тази земя, която раждаше груби и сурови мъже с огнен темперамент, който лесно можеше да избухне и тя да се окаже в центъра на взрива!

В този момент тя обвиняваше Анджело с дружелюбната му усмивка и невероятен акцент, който винаги я стряскаше, когато го чуеше. Защо Анджело правеше това? И как Марко успяваше да се сдържа през цялото време?

— Аз самият не съм виждал никакви туристи в района. Какво биха дошли да гледат? Ще накараш Дилайт да си мисли, че това е един от курортните райони, които тя се старае да избягва, нали така, скъпа?

Ето че и той правеше същото с нея. Превръщаше я в обект на безрезултатно сражение. За нищо на света! Потискайки трепета от страховитите думи, които й хрумнаха, Сара изправи рамене и се усмихна и на двамата, готвейки се за най-доброто си представление в стил Скарлет О’Хара. Нищо че преди това Анджело успя да вмъкне още една острота.

— Не си виждал, братко? Ах — аз май все забравям, че не се навърташ много по тези места. Трябва да ти е скучно тук, след като имаш възможност да се забавляваш навсякъде по света — да се срещаш с най-различни хора като тази красива млада дама…

— Хайде, момчета, стига! — Това нейният глас ли беше — сладникав и превзет? — Знаете ли, имам чувството, че двамата не се разбирате! Мисля, че това е ужасно, все пак сте братя. Ние със сестра ми никога не сме се карали, а сме само полу-сестри. Хайде всички да се поохладим. Искам да кажа, че започва да става много горещо, за да се прави нещо, нали? — Тя обля с блестящата си усмивка заплашителната физиономия на Марко. — Хайде, скъпи, не е ли време да се връщаме? Направо умирам за едно студено питие! — После се обърна закачливо към Анджело, който я наблюдаваше замислено: — А колкото до вас, господин Местен Колорит, не, никога не съм се страхувала нито от мотори, нито от мотористи — да не би да четете не тези клюкарски колони, които трябва. С удоволствие бих се повозила с вас някой път, само не забравяйте да ме поканите! Може би след няколко дни — или когато ти си твърде зает, за да ме развличаш… — Тя се обърна към Марко. — Имаш ли нещо против, скъпи? — Избягвайки блестящите черни очи, които сякаш прогаряха кожата й, Сара се обърна отново към темпераментния Анджело, който при цялата си лъчезарна усмивка беше започнал да ги наблюдава с присвити очи. — Виждаш ли, Марко не вярва в ревността, той е твърде разумен. А освен това е безкрайно сигурен в мен — нали, скъпи?

За миг закачливото й гальовно обръщение сякаш увисна във въздуха, докато Сара си повтаряше наум, че ако сега не се случеше нещо, нямаше да се случи никога, ако е рекъл бог.

След това Сара не си спомняше почти нищо от безразсъдно бързото им пътуване обратно, освен че коленете й дълго време трепереха предателски, а потта се лееше по тялото й, докато ризата й подгизна. Марко беше изпаднал в заплашително мълчание, след като последните му няколко резки думи бяха преодолели напрежението и ги бяха освободили.

— А сега, след като успя да се представиш и да получиш отговор, мисля, че е време да се връщаме. Ще ни извиниш ли?

— Да, разбира се! Не съм искал да ви задържам! Е, както се казва по тези места — ариведерчи! Ще ви се обадя, госпожице Адамс!

Именно напереното сбогуване на Анджело продължаваше да звъни в ушите на Сара, докато Фиамета я отнасяше надолу по криволичещата пътека с бърза, сигурна походка, която говореше за нетърпението й да се озове отново в сравнително прохладната конюшня.

Те стигнаха до сечището с каменната къща на пазачите и този път Марко не слезе от коня. Малко преди това той беше започнал да разкопчава колана с пистолетите и сега просто го хвърли на единия от невъзмутимите пазачи и продължи нататък, а Сара го следваше, както обикновено. Струваше й се, че яздят от доста време, а той не й беше казал и дума, нито една! Сара си помисли с негодувание, че би могъл поне да се престори на благодарен. В крайна сметка тя го беше измъкнала от едно положение, което би могло да се окаже доста опасно. Би се разразил ужасен скандал, ако той беше застрелял несъщия си брат, а вестниците бяха разнищили цялата предишна история. Ами ако Анджело, който противно на името си определено не беше ангел, имаше скрито оръжие? И ако беше предизвикал Марко да се хване за пистолета, за да може да претендира за самозащита, тогава… Логичният, практичен ум, с който Сара се гордееше, й даде напълно логичен и очевиден отговор, от който тя се сви уплашена.

Ако нещата се бяха развили по този начин, Анджело щеше да я призове за свой свидетел. И въпреки шеговития му коментар, че е незаконороден, нали Серафина го беше казала… ами разбира се! В Италия нямаше развод, не и по времето, когато се беше случило това. Тогава от правна гледна точка Анджело, без значение кой е истинският му баща, си оставаше вторият син на предишния дук Ди Кавалиери и законен наследник на титлата и двореца с цялата простираща се наоколо земя — ако нещо се случеше с Марко!

Сара прехапа устни и се зачуди защо се разстройва от всичко това. Марко вече беше доказал какъв силен и абсолютно безскрупулен човек е и тя беше сигурна, че той отдавна знаеше това, което току що й беше хрумнало. Той беше напълно способен да се грижи за себе си — тя трябваше да съжалява всъщност бедния Анджело. Въпреки инстинктивната заплаха, която беше доловила у него и въпреки ведрото му, закачливо държане, тя беше усетила и някаква самота, която я караше да му съчувства. Той беше сам. Изгонен от страната, която го беше приела, и един вид извън закона в страната, където се беше родил. Човек без свое местенце, роден между два свята, без да принадлежи към нито един от тях. Да, точно на Анджело трябваше да съчувства, напомни си Сара, докато Фиамета, която започваше да се уморява, но все още галантно се стараеше, я носеше в тръс през игрището за поло. Умният, ловък, готов да помогне Анджело, който с елегантен жест й беше предложил свобода и, тя беше уверена, беше разбрал посланието, което му бе отправила в малката си многозначителна реч. Той знаеше, че тя иска да го види, а тя знаеше, че някоя нощ той ще дойде да си поговорят делово. Отмятайки косата от лицето си, Сара усети хладината на миниатюрните диаманти в обеците си. Тя беше уверена, че в замяна на обеците й и запознанството с майка й Анджело ще бъде услужлив и внимателен — и много по-надежден като придружител, отколкото навъсения му несъщ брат, дукът!

Огромният жребец и ездачът му явно бяха стигнали конюшнята няколко минути преди Сара, която в този момент вече кипеше от яд. Как можеше изведнъж да стане просташки груб и безчувствен! Докато преди изглежда беше твърдо решен да я наблюдава, сега сякаш ни най-малко не го интересуваше дали тя ще се изгуби! Той беше…

Той стоеше там с онова мрачно и заплашително изражение, което й беше толкова добре познато. Опитвайки се да се преструва, че него го няма, Сара загуби нишката на мисълта си, но той направи нещата по-трудни за нея, като изстреля команда към един от конярите, който се беше спуснал да й помогне да слезе от коня, а сега стискаше юздите, които тя беше пуснала. Самият дук пренебрегна неохотно протегнатата й ръка, хвана я през кръста със силните си ръце, които й причиняваха болка, и грубо я смъкна от седлото, притискайки нарочно скованото й тяло към своето, докато я сваляше на земята.

— И ти си този, който проповядваше дискретност! — изсъска му Сара, докато очите й хвърляха гневни искри. — Пусни ме! Всички гледат!

— А ти си тази, играчко моя, която първа захвърли дискретността, когато дойде в стаята на Синята брада!

— Не ме наричай своя малка играчка — не съм такава! — Тя се опита да се измъкне от пресата на ръцете му, които продължаваха да я държат с някаква надменна лекота — престана и се скова, едва когато осъзна, че всеки, който ги гледаше, би сметнал, че тя се трие възбудено в него.

— Не си ли, радост моя? Чия играчка би искала да бъдеш?

— Не ме измъчвай, моля те! Никой от нас няма вина, че попаднахме на Анджело!

Тя не можеше да прозре зад отблясъците на слънцето в очите му, но въздъхна хрипливо, когато усети, че натискът на ръцете му отслабва.

— Не, вината естествено не беше твоя, нали? — каза той почти спокойно. И продължи: — Хайде да повървим заедно до къщата — и не й остави никаква друга възможност, освен да тръгне с него.