Розмари Роджърс
Игра на любов (14)

14

„Моля затегнете коланите…“ Думите смътно достигнаха до замъгленото съзнание на Сара. Сигурно вече го беше направила.

— Моля те, сложи си колана — беше казал Рикардо, преди да запали елегантното ламборгини, и след минута тя беше благодарна, че го е послушала. А после беше извадил от някъде бутилка шампанско. От най-хубавото, разбира се. Нищо друго не би било подходящо за отпразнуване на бъдещата й сватба с единствения му брат и очевиден наследник.

— Наздраве за разбиращия девер! — Беше ли казала това наистина, или то беше част от съня? След колко чаши шампанско я беше отвел вкъщи най-накрая?

Вкъщи — къде беше вкъщи, къде беше тя? Защо усещаше клепачите си тежки като олово? Сара дочу смътно, като глухо ехо в ушите си, кратък стон, който разпозна като собствения си глас. Искаше да се събуди, а не можеше.

— Спи, скъпа. Имаш нужда от сън. Ще те събудя, когато пристигнем.

Мили боже, дори в съня си тя разпознаваше този глас като обвита в коприна шкурка. Защо я наричаше скъпа? Тя не беше неговата любима, предполагаше се, че е годеница на брат му.

О, добре, вероятно нямаше значение. Не беше ли общоизвестно, че всички италианци са необикновено сексуални. Всички имаха жени и любовници — а каква ще бъде тя? Съпруга, любовница или съчетание от двете? Добрият стар проблем с много алтернативи! Мисленето й струваше прекалено много усилия, затова Сара отново се сви на удобната седалка и се остави на съня.

Когато наистина се събуди, Сара усети, че грубо я връщат към действителността. Някой я беше хванал за рамото и я разтърсваше.

— Хайде, кацнахме. Имаме един час, докато сипят гориво и проверят механиката.

В крайна сметка успя да си отвори очите! Сара се втренчи в мрачното мургаво лице с язвително изражение и примигна отново, за да се увери, че не й се привижда.

— Рикардо? — Гласът й прозвуча хрипливо. Какво по дяволите ставаше с нея? Да не беше умряла? Да не би да я беше завел вкъщи и да беше останал? Би трябвало да каже „Къде съм?“, но щеше да прозвучи много мелодраматично. Къде се намираше?

Той се наведе нетърпеливо да откопчее колана й (тя все пак го беше закопчала!) и едновременно с това я изправи на крака. Ръката му я обгърна, придържайки я, когато тя се люшна нестабилно.

— Хайде, сигурно имаш нужда да пийнеш нещо. Или да си оправиш грима. Няма много време, затова е по-добре да побързаме.

— Аз… аз наистина не разбирам! Какво правя тук? Какво правиш ти тук? Къде сме?

— Значи не си спомняш нищо? Подозирах го. Ако искаш да помниш, не трябва да пиеш толкова шампанско. — Той я водеше по пътеката на удобно мебелиран самолет. Сара се опита да се дръпне и той я бутна напред, а ръката му около кръста й стана твърда и непреклонна като стоманен обръч.

— Но… — На една малка врата пишеше „Тоалетна“ и Сара отчаяно посочи към нея. — Спри! Аз трябва да… по-добре ме пусни да вляза там или ще съжаляваш! — завърши тя мрачно.

За един ужасно безкраен миг тя си помисли, че той би могъл да продължи да я дърпа напред, но след като й хвърли дълъг, замислен поглед, той я пусна, като й отвори вратата с небрежна галантност, която почти намирисваше на презрение.

— Добре тогава. Но ти давам само пет минути. Имам ключ от тази врата, не е зле да го запомниш.

Тя обидено блъсна вратата зад себе си и я заключи. Как смееше? За кого се мислеше? И най-ужасяващата мисъл — какво правеше тя сама с него в самолет?

Сара нямаше отговори на въпросите си. Тя излезе с цялото достойнство, на което беше способна, като й се искаше да профучи покрай него, без да дава вид, че го е забелязала. Той я изгледа, наклонил саркастично глава.

— Освежи ли се? Хубаво. Радвам се да открия, че си жена, която не си губи времето в ненужно контене. Ела, сигурно ти се иска да се разтъпчеш. Очаква ни дълъг полет.

Най-накрая тя успя да си поеме дъх и се дръпна от него с възмущение.

— Престани да ме влачиш! И имаш ли нещо против да ми кажеш какво правя тук? Какво правиш ти тук? Къде отиваме?

— Много добре… — Той я преведе през две стъпала в луксозен офис, чийто обитател — млада жена с кафява кожа — изчезна, малко след като те влязоха. — Очевидно се чувстваш по-добре — достатъчно, за да задаваш въпроси. Въпреки това съм изненадан, че не си спомняш.

— Какво да си спомням, за бога?

— Но… — Той я заведе до един диван, почти насила я накара да седне и я загледа отгоре с устни, изкривени в някаква пародия на усмивка. — Но… ние си отивахме вкъщи, разбира се. Миналата нощ ти изрази желание да видиш къщата на Карловите предци, която по случайност е и моя. Ти ще го чакаш там — наистина ли не си спомняш нищо?

Тя имаше чувството, че той й се подиграва и я дразни, но болката в главата й започна да пулсира толкова силно, че нищо друго нямаше значение освен облекчаването на страданието.

— Изобщо не си спомням нищо! — прошепна Сара, нежелаейки да си спомня точно в този момент. О, не — тя не би искала, не би могла! Сара притисна към слепоочията си внезапно омекналите си пръсти, като й се искаше всичко това да е само още един лош сън.

— Може би трябва да намалиш пиенето! — каза той с дрезгав глас без никакво съчувствие. — Карло знае ли или криеш тази своя черта от него?

Сега определено беше моментът да му каже, че е сбъркал, че не е взел момичето, което трябва. Не я беше грижа. Сега вярваше на Дилайт, че той е способен на всичко. Беше в състояние даже да я убие, за да спаси гордостта си.

— О, наистина ми се ще да престанеш да ми натякваш! — измърмори тя, като продължаваше да масажира пулсиращите си слепоочия. — Можеш ли да ми намериш аспирин? И малко ледена вода, моля, това би ми помогнало.

Той не беше свикнал да се грижи за никого — тя можеше да го усети. Но вероятно за да я успокои, той й донесе това, което беше поискала, след което седна зад бюро, на което имаше телефон, и веднага започна да разговаря тихо, а Сара напрягаше слух да разбере нещо, но не можеше. Тя говореше италиански, но диалектът, който той използваше, не й беше познат. Тя затвори очи и се облегна назад, опитвайки се да овладее мислите и куража си. В какво се беше забъркала сега?

Аспиринът облекчи главоболието й, но тя продължаваше да се чувства неприятно замаяна. Остави се да я отведат обратно в елегантния Лиър Джет^[1], без да се съпротивлява, прекалено изморена дори да се запита къде бяха спрели да заредят с гориво.

Седалката й се отпускаше назад като легло — колко хубаво. След като излетяха и надписът „моля, затегнете коланите“ изгасна, отнякъде изникна млад мъж, който й донесе одеяло и я настани удобно, след което изчезна. Изпод миглите си тя забеляза, че Рикардо чете дебела папка, а веждите му бяха сключени съсредоточено. Той сякаш беше забравил присъствието й, докато в един момент, поглеждайки нагоре, й каза с дрезгавия си глас:

— Има завеса, която можеш да дръпнеш, ако искаш да се уединиш. Трябва само да изтеглиш въжето или да натиснеш звънеца, с който ще накараш Дамън да се появи отново. Постарай се да се настаниш удобно — чакат ни още осем часа път.

Без да каже дума, Сара дръпна завесата. Осем часа! Той явно я водеше в Италия — в „дома на предците“ — не беше ли казал така? И продължаваше да я мисли за Дилайт. Сега можеше да потръпне, без да се страхува, че ще се издаде. Какво смяташе да прави той с нея?

Когато беше дете, даже като тийнейджърка, тя тайно си мечтаеше да се впусне в Приключение. В своите фантазии Сара винаги беше принцеса или най-малко дъщеря на граф. Отвлечена от пират-джентълмен или от разбойник, който всъщност беше граф, и всичките й фантазии имаха щастлив край. Във всички тях едва не я изнасилваха. Но невинната девица винаги се справяше с похотливия злодей и в крайна сметка го караше да я боготвори. Страстна прегръдка и припадък. Какво се случваше след припадъка? Сара се размърда, опитвайки се да укроти прекалено драматичното си въображение. Трябваше само да запази здравия си разум, като не забравяше, че печели още време за Дилайт и Карло. А в този момент тя вече беше тяхна ревностна защитничка. Какъв невъзможен, арогантен, непоносим човек! Как ще се радва да види лицето му, когато разбере истината — че си е направил целия този труд, за да отвлече не момичето, което трябва!

Трябва да беше заспала, колкото и невероятно да й се струваше. И сънят й беше дълбок, изпълнен с мрачни сънища.

„Моля, затегнете коланите…“ Не започна ли този сън точно така? Все още сънена, Сара оцени помощта на младия мъж, който изправи седалката й и затегна колана й. Прикриващата всичко завеса беше вдигната и тя не можа да не забележи мъжа, когото все още възприемаше като „Рикардо“.

Дебелата папка, която беше проучвал с такова внимание, беше оставена настрани и вместо това той проучваше нея със загадъчен поглед зад притворените клепачи. Тя незабавно отвърна очи, преструвайки се, че наднича през малкото прозорче. След малко щяха да кацнат в Италия. При други обстоятелства тя щеше да бъде очарована.

Данте и Беатриче, Ромео и Жулиета! Фонтани и светлини, едно място извън времето. Винаги беше мечтала да види Италия, но Татко не искаше и да чуе за това. Щом тя започнеше разговор на тази тема, той обвиняваше комунистите, макар че предубеждението му вероятно се основаваше на Пиетро, един от бившите съпрузи на майка й. Пиетро беше този, който дойде след татко. Едва ли не с чувство на вина, Сара винаги беше харесвала Пиетро, който беше сърдечен и мил, носеше я на раменете си, като се преструваше на буен жребец. Дилайт също харесваше Пиетро.

— Ще кацнем след няколко минути. После ще трябва да вземем хеликоптер. Надявам се, че не си от страхливите.

Той все се намесваше, връщайки я към реалността. Сара му хвърли, както се надяваше, смразяващ поглед.

— Изобщо не се страхувам. Но цялото това летене е уморително! Искрено се надявам, че не ни остава много.

— След като се качим на хеликоптера — още около половин час. Карло не ти ли е описвал нашия дом? Не е много лесно да се стигне до него, а пътищата са доста първобитни. Все пак имаме и удобства.

— И вътрешна канализация, надявам се! — отвърна Сара пренебрежително, изпитвайки мимолетно удоволствие от стягането на мускулите на лицето му.

— Дори за нас в Сардиния не може да се каже, че сме изостанали. Сигурен съм, че ще ти бъде удобно. Имаме два басейна, ако ти се доплува. Има и четири тенис-корта, ако искаш да усъвършенстваш играта си, докато чакаш Карло. Забелязах, че доста добре играеш тенис.

Как си позволяваше да бъде толкова надменен? Играела „доста добър тенис“, хайде де!

Сара се усмихна подчертано мило, стремейки се да му влезе под кожата.

— Тенис? О, чудесно! Това е най-страхотният спорт в света, не мислиш ли? Надявам се да поиграем някой път. — А после, играейки докрай ролята си, тя въздъхна дълбоко. — Как ми се иска Карло да побърза! Наистина беше подло от твоя страна да го изпратиш толкова далеч. — Сега беше моментът да се нацупи, ако знаеше как. Сара безстрашно отвърна с още по-широка усмивка на смръщването на черните вежди. — Но предполагам, че си изпитвал и двама ни. Силата на нашите чувства един към друг. Не трябва да се тревожиш, наистина. Карло и аз се обичаме, а аз винаги съм мечтала да имам по-голям брат!

Май беше прекалила. Слава богу, че предпазният колан му пречеше да я нападне физически. Наблюдавайки го с интерес, Сара забеляза малките бели линии, които се образуваха от двете страни на устата му — беше стиснал челюсти. Очите му, черни като катран и също толкова непроницаеми, преминаха по нея — дълъг, премерващ поглед, придружен с презрително присвиване на устните му.

— Търсиш си брат? — Тя не можа да разбере дали във въпроса се криеше сарказъм.

— Имам двама братя от първия съпруг на мама. Но те са археолози — или нещо не по-малко скучно — близнаци са, нали разбираш. А аз всъщност никога не ги опознах и не съм живяла с тях, така че това е нещо ново за мен. Карло никога не ми е казвал колко… си грижовен и внимателен. Много беше любезно от твоя страна да накараш една от прислужниците на чичо Тео да ми опакова багажа…

Съдейки по израза му, беше отишла твърде далеч. Сара утихна, хвърляйки му една последна неискрена усмивка и се обърна, преструвайки се, че се наслаждава на гледката, докато самолетът направи кръг и започна да се приземява.