Розмари Роджърс
Игра на любов (30)

30

Между тях се долавяше такова силно напрежение, че дори отвратително раболепните работници в конюшнята трябва да го бяха усетили. Докато чакаше да оседлаят коня й, а неговият огромен, приличащ на господаря си, жребец пристъпваше и пръхтеше неспокойно, Сара на няколко пъти усети пронизващия поглед на черни очи. С какво удоволствие би яздила жребеца — който сигурно с пълно основание носеше името Сатана! Но все пак й бяха позволили сама да си избере кон и тази привилегия вероятно й беше предоставена, защото той се надяваше, че тя позорно ще падне. Е — колко много изненади очакваха дука.

— Смяташ ли, че можеш да го яхнеш, без да паднеш? — Присвитите тъмни очи я огледаха с явно нетърпение и гняв, докато той задържаше коня си с едната си жилеста ръка. Не си правеше труда да скрива колко много съжалява за поканата си в този момент. — Руджеро ще те повдигне — моля те, внимавай и се опитай да държиш здраво юздите, като мен. — Гласът му премина в лениво ръмжене със злъчна нотка, предназначена единствено за нея. — Ако все още настояваш да вземаш уроци по езда, ще откриеш, че конят много прилича на жената и трябва да го накараш да разбере кой е господарят! Вероятно ще съжаляваш, че не прие безопасното и кротко животно, което ти предложих в началото, Фиамета е палава малка кобилка, която се нуждае от здрава ръка.

— Няма защо да се притесняваш — каза Сара сякаш наистина вярваше, че той се тревожи. Благодарение на тениса и ракетбола китките ми са здрави. А — добави тя весело — Фиамета е толкова хубава с тази лъскава дореста кожа и бялата звезда на челото. Радвам се, че още не си укротил напълно духа й. Наистина ли обичаш жените около теб да са покорни?

В този момент Руджеро повдигна Сара на седлото и я спаси от несъмнено саркастичния му отговор. Качването на кон повдигна духа й и за момент, докато внимателно проверяваше колко чувствителна е устата на нейната кобилка, тя напълно забрави за него, но навреме се сети, че трябва да се прави на новачка.

Седейки малко прекалено несръчно, тя успя да му хвърли престорена усмивка.

— Е, да тръгваме? Наистина съм гледала много уестърни. Ако тръгнеш бавно, за да мога да те наблюдавам, сигурна съм, че ще се справя много добре. Аз много бързо възприемам, знаеш!

— А откъде да знам? Сигурен съм, че има още много неща, които бих могъл да науча за теб!

— О, но защо да си правиш труда? Колко скучно би било, ако знаеш всичко и ме опитомиш напълно! Предполагам, че тогава много бързо ще ме замениш с по-нов модел.

— По-добре ще е да спреш да бърбориш глупости и да обърнеш внимание на хитрата малка кобилка, която яздиш — и на мен. Имам предвид, ако искаш да се задържиш на това седло, на което си кацнала толкова несръчно. Вероятно ще се почувстваш неудобно, ако конят те хвърли още преди да си излязла от този двор. Можем да продължим интересния си разговор по-късно.

Едрият жребец беше не по-малко нетърпелив от ездача си, изправяше се на задните си крака и въртеше кръвясали очи към Фиамета, която веднага започна да капризничи глупаво и принуди Сара да вземе строги мерки.

— Моля те! — прошепна тя с престорена уплаха, като остави едната си ръка да се вкопчи в гривата на коня. — Не можеш ли да укротиш проклетия си звяр? Само тръгни…

Той я прати по дяволите с поглед, преди да отвърне остро:

— Много добре тогава, на твоя отговорност! Да тръгваме

Сатана се втурна съвсем в духа на името си, като по пътя хвърли няколко ядосани къча, които изцяло приковаха вниманието на Марко. Постигнала разбирателство с Фиамета, Сара профуча покрай него с блажена усмивка. Това беше свободата — просто божествено! Вече не я беше грижа какво мисли Марко. А и защо да я е грижа? Рано или късно той щеше да разбере, че си е играла на гатанки с него, поддържайки една хитроумна измама, на която той се беше поддал твърде лесно.

Дворът с ограничаващите си зидове отстъпи място на пътека за езда, която водеше до игрище за поло. Фиамета, която очевидно не беше свикнала да я ограничават, се впусна отначало в лек тръс, а после в пълен галоп по края на игрището, а Сара се облегна напред върху врата й и зашепна ласкаво и окуражително.

И тогава тя чу зад себе си тропота на други копита, който наруши удоволствието й — неумолимо преследване с много бърз край, безмилостни пръсти грабнаха юздите от ръцете й, дръпнаха ги и всичко свърши.

Фиамета недоволно се изправи на задните си крака и едва не хвърли ездачката си от седлото. Сара яростно отметна от очите си изплъзналите се кичури коса.

— Защо трябваше да правиш това? — кресна му тя, без да мисли. — Тя има толкова нежна уста и сигурно си я наранил, дявол такъв!

— Нима? — Измамната дрезгава нежност в гласа му беше в противоречие с опасно проницателния поглед, който сякаш прекалено дълго се задържа на устните й. — После ще трябва да ми обясниш как си се изхитрила да научиш толкова много за конете за толкова кратко време — о, сигурен съм, че имаш правдоподобно обяснение! Гледала си много, много уестърни, прав ли съм? И разбира се — едва не забравих — ти „схващаш“ изненадващо лесно! — Той освободи юздите на Фиамета, накланяйки подигравателно тъмната си глава. — А сега, след като се уверих, че конят ти не те е отнесъл, защо не продължим нашата приятна разходка? Така ще имаш възможност да ми покажеш още от новопридобитите си умения, нали?

Дяволските пламъчета в дълбините на черните му очи я предупредиха да не отвръща на подигравките му. Не сега — по-добре беше да се възползва от неочакваната отсрочка, която й предлагаше, и да се наслаждава, без да мисли, преди той да реши, че е време да я атакува в най-уязвимото място.

Сара продължаваше да очаква — и едновременно да се ужасява — от неизбежния момент, в който той щеше да изостави всякаква вежливост и задръжки. И тогава тя щеше да има своя шанс да… да го унищожи. Най-вече прехвалената му семейна чест! Как ли щеше да реагира неговата обожавана мащеха, която беше толкова добра жена? И преди всичко как щеше той изобщо да си намери подходяща жена, която би била съгласна да приеме опетненото му име?

Ах — сладко отмъщение! Всъщност тя би трябвало да се чувства доста по-въодушевена, но нека той започне пръв и след това справедливият й гняв щеше да й помогне. А междувременно — слънцето се лееше топло и златисто като мед, а горещият вятър в лицето й носеше аромата на стъпкани билки и планински цветя и чувството за движение и свобода. Защо да мисли за неприятни неща? Защо за няколко кратки мига да не спре изобщо да мисли?

Сара постоянно усещаше присъствието му, понякога свирепият му жребец яздеше хълбок до хълбок с нейната кобилка, а понякога се впускаше напред в плавен галоп, който бедната Фиамета не би могла да следва. Тя знаеше, че той я наблюдава, но отказваше да срещне погледа му. Не сега — не още. Нямаше защо неизбежното спречкване между тях да разваля такъв ден и такъв момент. Беше ли възможно и той да се чувства по същия начин?

След като препускаха известно време напред-назад по затревеното игрище, и двамата намалиха до лек галоп. Косата й беше паднала надолу, гладкият кок беше съсипан от вятъра, а гребенът от черупка на костенурка висеше на врата й. Сара механично вдигна ръка, за да го хване, преди да е паднал, но пръстите й бяха отблъснати и с чувство на истински, безразсъден ужас, от който дъхът й спря, тя усети натиска на бедрото му върху нейното, докато той се навеждаше за вземе гребена от косата й.

— Не мърдай! Няма защо да подскачаш като уплашена котка! — Топлите му пръсти я докоснаха и се задържаха на врата й, докато той преднамерено бавно отмотаваше гребена от кичурите, които се бяха оплели около него.

— Няма нужда…

— Гребенът е хубав, а щеше за го изгубиш. Но повече харесвам косата ти така… — Той прокара пръсти през косата на Сара и я разпусна по раменете й, разпръсвайки фуркети на всички страни, без да обръща внимание на недоволния й вик. — Сега, когато онова грозно трайно къдрене изчезна, косата ти е много хубава.

Фиамета ставаше трудна за удържане и за няколко секунди погълна цялото внимание на Сара, така че тя подхвърли само едно студено и саркастично:

— Благодаря! Радвам се, че забеляза!

— Моля! — Най-после тя вдигна поглед и видя, че той я гледа с малко кривата усмивка, която й беше толкова позната. И вместо да й върне гребена, беше си го сложил в джоба, подлецът!

Той явно я изучаваше внимателно, от стройните й, обути в джинси крака, до прилепналата червена риза, която очертаваше още повече потното й тяло, а погледът му изведнъж я накара да се почувства смутена и несръчна — внезапна плячка на най-объркани чувства. Проклет да е — да върви в ада с черната си дяволска душа! Защо успяваше да я накара да се взира в него като хипнотизирана, когато само една рязка дума би могла отново да възстанови безопасната дистанция между тях?

Именно той проговори изведнъж и наруши изпълненото със странно напрежение мълчание:

— След като очевидно можеш добре да се оправяш с Фиамета без моята помощ, помислих си, че може би ще искаш да пояздиш по-надалеч… — Тъмните му очи се задържаха на буйната й глава коса с разкошен цвят, в който горещото слънце беше извадило наяве и най-фините нюанси, и той се намръщи, а черните му като въглени очи се върнаха на лицето й с неодобрение. Гласът му беше сух. — Забелязах, че не носиш шапка, а тук, в Сардиния слънцето е много по-силно, отколкото си мислят чужденците. Може би…

— О, моля те! — Благодарна, че дишането й вече не беше затруднено, Сара нетърпеливо се наведе напред, забравяйки гордостта си — Моля те, аз… аз наистина съм свикнала да ходя без шапка под горещото тропическо слънце, а просто обожавам язденето! Освен това и конете са още доста свежи.

С жест, който изглеждаше странно непривичен за него, Марко прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса, като продължаваше да се мръщи ядосано. Защо се беше поддал на внезапния импулс да я вземе със себе си в планините? След всичко, което беше сторила, за да го раздразни, тази малка измамница! А сега стоеше тук с тези големи зелени очи, в които не се четеше никаква омраза, нито гняв, а вместо това те блестяха от очакване, докато тя му се молеше, както малко дете се моли за нещо. Това което трябваше да стори с нея…

Именно нуждата да смени насоката на мислите си го накара да кимне в съгласие, обръщайки коня.

— Добре тогава. Но ако получиш слънчев удар, че вината ще е твоя! И тъй като явно знаеш доста за конете, опитай се да ме следваш отблизо. Някои от пътеките са много тесни и се разклоняват във всички посоки — много лесно е да се изгуби човек.

Следвайки го покорно, Сара се пребори с желанието да му отговори саркастично и за компенсация се изплези зад гърба му. Много невъзпитано, но все пак й донесе удовлетворение. Какъв ужасен човек! Как би издържала някоя доверчива жена да бъде омъжена за него с господарските му маниери и злъчен, язвителен език, и с цялата му надута арогантност! Тъй като й свършиха епитетите, Сара се потресе вътрешно, гледайки широките рамене пред себе си. Защо трябваше да я е грижа за кого ще се ожени той? След като си тръгнеше оттук, той вече нямаше да бъде неин проблем!

Междувременно би могла да се наслаждава на гледката, помисли си Сара, докато вървяха през една горичка и изведнъж излязоха на сечище с каменна хижа. Двама мъже се изтягаха на дървени столове пред хижата, но не бяха заспали, както си помисли Сара в началото — скочиха веднага с ръце на пистолетите.

Полицаи и крадци! — помисли си Сара невярващо. Трябва да е небезизвестната мафия! Дали да изпищи или това щеше да ги накара да я застрелят? Трябва да беше издала някакъв приглушен звук, който той с острия си като на животно слух беше доловил, защото се извърна на седлото и се намръщи.

— Какво каза?

— Аз… аз всъщност не казах нищо! — запелтечи Сара. Не би могла да го е изрекла на глас! Срещайки недоверчивия му поглед, тя добави бързо: — Просто… се закашлях! Мисля, че е от праха — но всичко е наред, сега съм добре! — Тонът й стана по-ведър, когато установи, че мъжете познаваха Марко. Всъщност и те го наричаха дук. Може да е шефът на местния клан, като Кръстникът.

Сара се надяваше, че мислите й не се четат по лицето й, защото той я гледа мрачно още няколко секунди, преди да се обърне към мъжете.

— Можеш да останеш на коня — подхвърли й той през рамо, докато гъвкаво слизаше от своя, прошепвайки някаква заповед в наостреното му ухо, която задържа големият жребец на място, сякаш беше вързан за кол.

Нови заповеди, помисли си Сара с негодувание, макар че и тя, и конят му се подчиниха. Поне я удостои с едно изръмжано „Няма да се бавя“, преди да изчезне в хижата с единия от мъжете, оставяйки другия да я държи под око, без съмнение! Негодуванието й се засили и тя прехапа устни. Какво според него би могла да направи — да се опита да избяга с неговия кон? Ха! Не беше чак толкова глупава да си мисли, че би могла да отиде някъде, без да се изгуби. Започваше да се изнервя от този мургав, опасен мъж, който носеше пистолет в кобур от черна кожа и стоеше само на няколко крачки от нея, наблюдавайки я! Сякаш тя беше опасен затворник…

И тогава дори мислите й се смръзнаха, когато Марко се появи от хижата, препасан с пистолет, също в кобур. Както стоеше там с колан за пистолети около кръста и наполовина разкопчана бяла риза, с леко разрошена черна коса, която падаше на челото му, той имаше вид на… на човек от друго време — време на бригантини и наемнически армии, на феодали-разбойници. Също толкова опасен, безскрупулен и жесток. Тя потрепери леко, едновременно уплашена и очарована. Сигурно щеше да се чувства точно така, ако някога се сблъскаше с истински вълк — изпълнена от желание да хукне като вятър, без да смее да погледне назад, и в същото време замръзнала на място, неспособна да откъсне очи от примитивния ръмжащ звяр, който я гледаше.

— Е — какво има сега? — Тонът му беше отявлено саркастичен, когато преди да се качи на коня, спря за момент да я погледне, повдигнал леко едната си вежда. — Пистолетът плаши ли те?

— Не разбира се! — тросна му се Сара, ядосана на себе си, задето продължаваше да дава воля на необузданите си фантазии. — Просто с този… този пистолет приличаш на бандит!

— За съжаление точно по тази причина се налага да нося пистолет, когато яздя в планините. В днешно време човек не знае какво може да се случи. И именно затова имам толкова много пазачи. Поставил съм ги навсякъде.

Сара предположи, че последното многозначително изречение се отнася за нея и не можа да се въздържи да не попита с престорено невинен интерес:

— О, така ли? И каква е задачата им — да не позволяват да се влиза или да се излиза?

В изражението на присвитите му очи, когато я изгледа през рамо, се съдържаше предупреждение.

— И двете, ако се налага. А сега би ли ме последвала, без да си губиш времето с безполезни въпроси?