Лей Грийнууд
Омагьосан кръг (12)

12.

Изминаха почти два часа, преди Кортни да успее да се отърве от последния репортер. Тя се върна радостна в помещението за гости. Повечето хора се бяха разотишли, но все пак имаше няколко души, останали за питие. Трябваше да премине през техните поздравления, преди Сет да успее да я настани на някаква маса и да й поръча чаша вино, а за себе си — бърбън с лед.

— А сега искам да ми обясниш всичко — постанови той и отпи голяма глътка. — Не знам защо не желаеше да ти помагам. Ти знаеш много за конете, но аз пък разбирам от бизнес.

— Точно това е един от вечните ни проблеми — смръщи се Кортни, забравила за момент какво възнамеряваше да му каже. — Ти се чувстваш и караш и мен да смятам, че си единственият, който би могъл да се справи с всичко. Не мисля, че го правиш умишлено, но откакто те срещнах, се опитваш да ме ръководиш, да ме насочваш в правилната посока, за да бъдеш сигурен, че нищо лошо няма да ми се случи.

— Господи, Кортни, аз те обичам! Разбира се, че искам да съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо. Нали за това са съпрузите?

— Понеже нямам такъв, не мога да ти отговоря на въпроса, не знам. Но в момента не обсъждаме женитба, така че това няма връзка с разговора. Веднъж завинаги искам да те накарам да разбереш, че умея и сама да намирам изход от проблемите си, а ти можеш да ме наблюдаваш отстрани, сигурен, че ще се справя не по-зле от теб.

— Но ти си такъв идеалист… Аз имам много повече опит от теб…

— Това ми напомня нещо. — Кортни извади чека, който бе получила след победата на Гас. Обърна го, написа нещо и го връчи на Сет.

— Какво трябва да направя с това?

— Не съм съвсем сигурна. Предполагам, че трябваше да го дам на Клей, но при положение че идеята за преподписване на дълговете ми е била твоя, справедливо е ти да го вземеш.

— Слушай какво, просто се опитвах да ти осигуря време. Никой не те притиска за парите, най-малко пък аз. — Сет й върна чека, но тя отблъсна ръката му.

— В продължение на почти цяла година се опитвам да ти обясня, че трябва да се справя с това сама. Смятам, че твоята намесата в моите дългове е поредната проява на недоверието ти в моите способности. Сега искам да махнеш подписа си от дълговете ми. Клей може би ще успее да ги върне в предишното им състояние и да използва тези пари за изплащането на някои от тях. Освен това, ако ти не можеш да отмениш преподписването, аз ще го направя и то веднага щом се върна в Лексингтън.

— Убеден съм — кимна Сет обидено и прибра чека.

Кортни знаеше, че не я е разбрал и е наранен, но нямаше представа по какъв друг начин да го накара да й влезе в положението.

— Разкажи ми сега как успя да намериш парите за Фланъри — напомни Сет. — Басът ти с него доказва, че добре си опознала характера му.

— Не мисля, че ще одобриш останалото — призна Кортни и сведе очи. — Спечелих парите.

— Моля? — Репликата не изразяваше ужас, гняв или укор. Той просто не я бе разбрал.

— Казах, че съм спечелила парите.

— Как? — Започваше да подозира какво е направила, но явно не можеше да повярва.

— Накарах Джералд да направи няколко залога от мое име.

— Къде и за каква сума? — Знаеше сумата, но не можеше да повярва.

— Двеста двадесет и седем хиляди долара, почти навсякъде, където е възможно в Англия и Ирландия. Шансовете ми бяха малко по-добри от шест към едно и спечелих един милион и триста хиляди — изрече тя на скоропоговорка.

— Луда ли си? Можеше да изгубиш всичко!

— Говори по-тихо — изсъска тя. — Няма нужда целият свят да научава за това.

— Но да заложиш всичко до последния си цент!

— Заложих само парите, които Гас спечели в последните две надбягвания. Ако бях изгубила, положението ми нямаше да се влоши кой знае колко. Не съм комарджия, но през последната седмица дълговете ми ужасно нараснаха. След като отмених продажбата, това бе единственият ми шанс да се измъкна, без да загубя част от земята или Гас.

— Радвам се, че ще можеш да изплатиш дълга си, наистина се радвам, но не мога да повярвам, че си рискувала всичките си пари.

— Какво са двеста хиляди в сравнение с милионите, които ми предстоеше да изгубя? Залагането бе ужасно, признавам, бях уплашена до смърт, но трябваше да направя нещо. Не можеш да си представиш какво изживях през тези две седмици.

— Каквото и да е било, мисля, че печалба от хиляда долара на ден със сигурност трябва да убие болката.

Той все още не разбираше. Все още я възприемаше като лекомислена жена, предприела глупава авантюра и изкарала късмет.

— В крайна сметка — добави тя предизвикателно, — мога да се разплатя с Фланъри и да приключа с него. Освен това си получавам обратно моите двеста двадесет и седем хиляди долара и мога да си купя кобила през есента. Фермата печели достатъчно, така че мога да покрия още някои дългове с печалбата на Гас, а така също — да платя сезоните на жребеца за моите кобили. Най-после имам възможност да се съсредоточа върху създаването на собствено стопанство. Изучавах родословията в продължение на години, докато очаквах този ден.

Кортни не можеше да разбере защо Сет не споделя радостта й. Макар и да не го бе молила, той работи за фермата не по-малко от самата нея.

— Веднага щом мога да си го позволя, ще съкратя броя на наемателите. Искам пасбищата да са пълни с мои собствени кобили и с децата на Гас.

— А какво ще стане с нас? — успя да вметне Сет.

— Надявах се, че ще можем да продължим, както досега, но ти май не искаш това, нали?

— Не. Аз те обичам, Кортни! Искам да се омъжиш за мен.

Кортни отново почувства, че стомахът й се свива. Така ставаше всеки път, когато Сет споменаваше женитба.

— Казах ти, не искам сериозно обвързване — смънка тя и отклони погледа си от очите на Сет. — Аз ще се радвам, ако продължим, както досега. Трябва да управлявам фермата.

— Не е ли време да оставиш Гас и Айдьл ауър настрани и да помислиш за себе си? Всичко, което правиш, е свързано с фермата. Дори и сега, когато успя да се справиш с проблемите, отново мислиш за нея. А какво ще стане с теб? С бъдещето ти?

— Но фермата е моето бъдеще — настоя Кортни. — Посветих двадесет години на подготовката за този ден. Сега имам шанса да докажа, че знам какво правя.

— А аз?

— Обичам те! Това не се е променило.

— Явно не е. Любовта ти е толкова повърхностна, колкото и преди.

Кортни бе шокирана от думите му. Дори физическо насилие не би я наранило толкова.

— Явно очакваш от мен да се навъртам наоколо и да си кротувам, когато нямаш нужда от мен, обаче да бъда на разположение, когато спешно ти се прииска да вечеряме или да прекараме нощта заедно.

— Нямах предвид това. — Нещата изглеждаха грозни по начина, по който ги представи Сет. — Наистина те обичам, но просто не съм готова за брак. Защо да не можем да продължим както досега?

— Искам дом, деца и жена, която да виждам всеки ден, съпруга, която ще се тревожи за мен, вместо за това дали жребчетата имат достатъчно слама.

— Аз също искам да се омъжа някой ден, но не точно сега. Плаша се, когато мисля за това, но се плаша дори повече, когато си представя живота си без теб.

— Какво чакаш, Кортни?

— Много неща. Все още трябва да възстановя фермата. Ще имам доста работа, въпреки че ако Гас продължава да се надбягва както днес, ще са ми необходими не повече от три години, а дори по-малко, ако спечели Тройната корона.

— Откакто те познавам, все трябва да свиря втора цигулка след Гас. Всичко, което направих, бе, за да ме забележиш, а не за да спася фермата ти. Е, няма да го правя повече. Искам да забравиш фермата. Помисли за нас. Нищо ли не искаш за себе си? Винаги ми казваш, че трябва да направиш нещо, иначе ще стане еди-какво си. Какво си ти, Кортни — компютърна програма, която трябва да бъде изпълнена докрай? Нямаш ли чувства, мечти, които да не са свързани с Айдъл ауър?

— Никога не съм мислила за себе си отделно от фермата.

— Господи, това е причината! Търся я от месеци и не мога да я открия. Нямаш своя самоличност, идентифицираш се чрез Гас или чрез Айдъл ауър.

— Не е вярно — отговори му ласкаво Кортни. — Нито пък е честно. Мисля за фермата, защото дядо ми я обичаше страшно много. — Гласът й звучеше изморено и тя осъзна, че вече не изпитва онази всепоглъщаща отдаденост към Айдъл ауър. Всъщност в този момент я възприемаше повече като бреме.

— Такъв е бил неговият избор, Кортни. Ти не си му длъжна с нищо.

— Напротив! Може и да не ме е обичал, но е пожертвал всичко заради мен. Не можеш ли да проумееш, че това е единственият начин да му се отплатя! Не разбираш ли, че трябва да му се отплатя? Не можеш ли малко да почакаш?

— Аз не му дължа нищо.

— Но аз му дължа всичко — сопна се Кортни ядосано. — Опитвам се да ти го обясня за кой ли път, но ти не разбираш.

— Не, не разбирам. Ако дядо ти те е обичал достатъчно, за да пожертва фермата си за теб, не мисля, че би искал да съсипеш живота си.

— Не съсипвам живота си — прекъсна го раздразнено Кортни. — Обичам Айдъл ауър, обичам и Гас. Всяка сутрин горя от нетърпение да започна работа. Мразя да напускам библиотеката нощем. Харесвам всичко, което правя, и не мога да си представя да се занимавам с нещо друго. Винаги съм съжалявала хората, които работят в офис или с машини. Тук всичко е толкова живо, толкова вълнуващо и пълно с обещания.

— Може би и двамата грешим. Може би в сърцето ти няма място и за мен, и за фермата.

— Знаеш, че не е така. Влюбена съм в теб от месеци.

— Чудя се дали наистина ме обичаш, Кортни… Всъщност започвам да се чудя дали изобщо си способна да обичаш някого. Позволила си на страха ти от отхвърляне и чувството за непълноценност да работят над сърцето ти, докато го превърнат в здрав възел. Направили са от теб емоционален инвалид. Никога няма да можеш да обичаш, докато не престанеш да се страхуваш от това да бъдеш обичана.

— Не се страхувам — почти изкрещя Кортни, — но сега нямам време да ти го доказвам. Всичко, за което те помолих, бе просто да почакаш още малко.

— Мисля, че е дошло време да решиш. Никога няма да те моля да изоставиш Гас, но не смятам да стоя на второ място след някакви си конюшни и пасбища.

Кортни се почувства шокирана и изпълнена със страх. Усети как нещо в нея се отдръпва.

— Още колко смяташ да ме държиш настрани, със скръстени ръце, в очакване да изпиташ нужда от мен? Една година, три години или неопределено време, защото ще се притесняваш дали поредният ти кон ще спечели някакво състезание? Не мога да прекарам остатъка от живота си със задълженията ти, надвиснали над главата ми. Не искаш да ти помагам, но не искаш и да си отида. Трябва да решиш, Кортни, и то сега.

Мозъкът й отказа да работи. Джералд знаеше, че баща й е жив, Гас спечели състезанието и залога й, а Сет я притискаше да избере между него и Айдъл ауър. Прекалено много й дойде, за да може да мисли рационално. Някъде сред чувствата за фермата, страха от собствената й непълноценност и любовта към Сет, някъде в този водовъртеж от чувства бе самата Кортни Клонингер. Точно сега обаче тя не можеше да идентифицира себе си в смесицата.

Не знаеше отговора на въпроса какво иска самата Кортни Клонингер, не можеше да определи на момента, без да помисли. Това бе едва ли не най-важното решение в живота й и тя не биваше да греши.

— Не мога да реша веднага — промълви Кортни накрая, в гласа й звучеше молба за разбиране. — Трябва ми малко време да помисля.

— Имаш го — изръмжа Сет и хвърли на масата парите за питиетата. — Когато решиш, обади ми се.

Кортни гледаше как си тръгва със сълзи в очите. Знаеше, че не я е разбрал. Съмняваше се, че изобщо ще може да го накара да проумее, но нямаше да му позволи да я принуди да се предаде, точно когато успехът бе на две крачки, а освобождението от вината се виждаше. Не беше честно от негова страна, а и тя не искаше това.

Не го искаше, нали…

 

 

— Не мисля, че пет състезания са прекалено много за него. Ще станат общо осем, заедно с тези, които вече спечели. Проверих датите, ще има достатъчно време за почивка между тях.

Кортни говореше с Бари за програмата на Гас до края на годината. След като Сет си тръгна, тя направи план, според който Червения феникс щеше да участва в петте най-големи надбягвания в страната за неговата възрастова група. Ако спечелеше всичките, Кортни щеше да може да изплати и петте дълга, които бе преподписал Сет. Все още не бе взела решение за бъдещето си, но знаеше, че няма да успее да се съсредоточи, докато не ликвидира този дълг. Имаше си предостатъчно проблеми и без него.

— Съгласен съм — кимна Бари. — Той е млад и силен. Но не си длъжна да правиш това. Сет никога няма да те притисне за парите.

Погледът й се вдигна към лицето му.

— Има ли някой в Лексингтън, който да не знае, че Сет е бил решен да спаси фермата ми със собствени средства, ако се наложи? — сопна се тя ядосано.

— Слуховете обикновено се разпространяват — промърмори Бари уклончиво.

— Е, това не може да се разпространява — процеди Кортни. — Аз си плащам сметките, аз взимам решенията си и аз си нося отговорността. Успехът или провалянето ми нямат нищо общо със Сет Камерън и аз отказвам да правя бизнес с хора, които смятат, че зад всичко, което върша, стои одобрението на Сет Камерън.

— Никой не мисли така.

— Напротив. Чувствам се като малко момиченце, което всички се опитват да защитават.

— Би трябвало да се радваш, че Сет се интересува от теб, вместо да отхвърляш помощта му.

— Господи! — възкликна Кортни. — Нима всичко, което правя, е публична тайна?

— Не и преди да започнете да си крещите в клуба. Всички в Саратога знаят какво си казахте вечерта. Точно сега си голяма атракция.

— Но не дотолкова, че да не се нуждая от Сет, така ли?

— Той е хубав човек, а и един от най-добрите в бизнеса. Никой не ти нарежда какво да правиш, но е безсмислено сама да си отрежеш носа, за да загрозиш лицето си.

— Ти не разбираш — изпъшка Кортни. — Никой не разбира.

— Общото усещане е, че ти си тази, която не разбира.

 

 

Седмиците след Млади надежди бяха най-наситения със събития период от живота на Кортни. Гас спечели с петнадесет дължини преднина Бъдещето на Вашингтон-Арлингтън, а освен това предложения да бъде продаден, да бъдат купени части от него, да го вземат в конезавод и дори да бъде даден за разплод валяха непрекъснато и тя не можеше да се справи с всичките. Клей бе получил строги нареждания да отказва всички предложения за продажба, съсобственост или изпращане в конезавод. Инструктира Тед да казва на тези, които го искат за разплод, да се обадят отново след две години.

Айдъл ауър имаше и двама нови клиенти, чиито животни прие. Освен това Кортни бе сключила договор да обязди всички техни жребчета, които си струва, а Тед получи предложение да уреди при нея още два жребеца.

Всичко вървеше толкова добре, че един следобед Кортни се шокира като осъзна, че въпреки това не е щастлива. Дали пък не й се струваше така, защото се бе облегнала на оградата и наблюдаваше играта на двете си кончета, точно както в деня, когато срещна Сет? Или пък защото не бе спирала да мисли за него? Какъвто и да бе поводът, причината беше ясна. След като фермата започна да се възстановява, намаля чувството й за вина, а с него — и чувството й за малоценност. В същото време тя не бе направила нищо, за да запълни празнотата в живота си, оставена от Сет.

Понастоящем Кортни почти не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Продължаваше да си спомня някои дреболии, свързани със Сет, които дори не подозираше, че е забелязала: дрехите му, които бяха част от него дотолкова, че Сет не приличаше на себе си, когато бяха в леглото; начина, по който огромното му тяло се измъкваше от ягуара; очите му, които ставаха сребристи, когато правеха любов. Хващаше се да го цитира, да мисли като него, да прави планове подобно на Сет, сякаш си нямаше собствен начин на мислене.

Тогава осъзна, че няма.

Целият й живот бе подчинен на две неща — пожертвуванието на дядо й и това, че родителите й се бяха отрекли от нея. Извън тях Кортни Клонингер не съществуваше.

Тази мисъл я накара да откъсне вниманието си от жребчетата и да се вгледа в самата себе си. Това, което видя обаче, не й хареса. Тъй като не искаше нищо да я разконцентрира, се обърна с гръб към полето.

Никога не бе имала време за Сет или който и да било друг заради фермата, но какво всъщност й бе дала Айдъл ауър! Дядо й обичаше конете и земята си повече, отколкото обичаше Кортни. Вероятно омразата към баща й също бе по-силна от любовта му към нея. Ако не бе така, защо щеше да я лъже, че е умрял? И тогава Кортни осъзна, че старецът й бе казал, че баща й е жив, не защото е съжалил, че я е излъгал или защото е искал да й остане някой, на когото да разчита.

Беше й го казал, за да има от кого да намери пари, за да спаси Айдъл ауър. Мислил е, че тя няма да може да се справи сама. Очаквал е да се провали.

Вълна от гняв, какъвто не бе изпитвала никога, обля Кортни. Беше оставила Сет да си тръгне заради фермата на дядо й. Нямаше вест от него, откакто я остави в онзи клуб в Саратога. Беше сигурна, че ще й позвъни преди края на първата седмица, но когато започна втората и той все още не се бе обадил, Кортни го потърси в офиса му. Секретарката каза, че Сет го няма и обеща да му предаде, че го е търсила. Но той пак не се обади. Тед не бе говорил с него, а Клей не знаеше нищо за програмата му.

Кортни си спомни всичко, което Сет бе направил за нея, и колко пъти тя се бе отнасяла неблагодарно или направо бе отхвърляла помощта му. Най-сетне осъзна, че й е помогнал да запази гордостта си, че е допринесъл тя сама да си извоюва място в обществото, а не е градил кариерата й вместо нея. Може и да не бе правил това, което тя искаше, но поне вършеше това, което според него е било най-добро за Кортни.

Тормозеше я и споменът за малката му ферма. Само като си помислеше какво означава Айдъл ауър за нея, можеше да си представи какво бе за него да направи първите стъпки към възстановяването на мястото, където се бе родил и израснал. А тя непрекъснато го обвиняваше, че не иска да се занимава с коне, освен по линия на продажбата им. Това беше все едно да каже, че тя не обича да отглежда коне, защото предпочита те да се надбягват, или обратното, с други думи — абсолютна глупост. Нима не можеше да прозре, че същото се отнася и за Сет?

Отчаяно искаше да го види, да бъде в ръцете му.

Когато отмина и втората седмица и от Сет още нямаше вест, Кортни отново се обади на секретарката, но тя пак не успя да й помогне. След третото обаждане й каза, че според нея Сет е в Европа. Когато Кортни чу, че е бил в Кентъки за търговете през септември, разбра, че секретарката умишлено не й дава информация.

Сет нямаше да й се обади.

Шокът беше опустошителен.

Отново стоеше до оградата и наблюдаваше жребчетата — май през последните дни прекарваше цялото си време по този начин, когато пристигна Джералд Рибсдейл. Не го бе виждала след Саратога. Понеже не бе послушала съвета му, не изгаряше от нетърпение да го види.

— Мислех, че ще бъде добре да мина да се сбогуваме преди да отлетя. — Изгледа я внимателно. — Не бих казал, че видът ти е ужасно по-щастлив от този на Сет последния път, когато го видях.

Джералд имаше навика да минава направо към същността на нещата. Затова почти винаги, когато отвореше уста, предизвикваше шок.

— Имахме малки разногласия — смотолеви Кортни сконфузено.

— Съдейки по вида ти, трябва да са били ужасно големи.

Явно английският финес беше дотук. Джералд стана почти толкова деликатен, колкото удар в челюстта.

— Просто бяхме на различни мнения.

— Сигурно отново си го обсипвала с приятни епитети, защото се е опитал да ти помогне да възстановиш ужасната си ферма.

Кортни преглътна с негодувание, но нямаше какво да каже.

— Би трябвало да се радваш, че е проявил интерес към това обременяващо нещо. Ако имах такова в Англия, не бих знаел какво да правя с него.

— Може би да зарежеш ужасната ферма заради ужасните данъци — процеди Кортни.

Джералд се засмя.

— Марша ми каза, че си доста твърдоглава. Чия е идеята за тази огромна ферма? Сигурно твоя…

— Не. На дядо ми.

— Все тая. Наследените ужасни баронски имения са толкова потискащи. Повярвай ми, след като се мъчих с едно цели пет години, знам за какво става въпрос. Трябваше да продам ужасното нещо още в деня, когато навърших пълнолетие. С Марша щяхме да се чувстваме значително по-добре в някоя елегантна къщичка, отколкото в това огромно място, изпълнено с униние и портрети на прародителите. О, ти сигурно не искаш да слушаш за моите проблеми. Само запомни, че никой от нас не може да извърви сам пътя на ужасния живот, и колкото по-скоро го разберем, толкова по-добре за нас самите, а да не говорим за тези, които обичаме.

Беше прям като прокурор, но щом се опомни от шока на тази брутална искреност, Кортни забеляза загрижеността в очите му. Явно цялото му несвързано бърборене изобщо не беше безсмислено. Нищо чудно, че Марша се бе влюбила в него.

— Обади ли се на баща си?

Погледът на Кортни не трепна.

— Въпреки всичко, не си. Още една грешка, също като това, че разкара Сет. Звънни му.

— На кого от двамата?

— И на двамата.

Кортни отново се обади в офиса на Сет и секретарката му най-сетне знаеше къде е. Беше заминал за Европа за големите търгове и щял да се върне след два месеца.

Международният разговор три дни по-късно бе не по-успешен. В търговските представителства не знаеха къде е Сет — би могъл да е във Франция, Англия или Ирландия — нямаха точна информация.

А според притеснената Кортни можеше дори да е изчезнал.

 

 

Кортни седеше втренчена в огромния златен трофей върху камината в библиотеката. Гас току-що бе спечелил поредното голямо състезание и бе очакваният фаворит на дербито в Кентъки. Всичко, което виждаше Кортни обаче, бе лицето на Сет. То я гледаше от блестящата повърхност, а в ушите й отекваха обвиняващите му думи.

Започвам да се чудя дали изобщо си способна да обичаш някого. Позволила си на страха ти от отхвърляне и чувството за непълноценност да работят над сърцето ти, докато го превърнат в здрав възел. Направили са от теб емоционален инвалид. Никога няма да можеш да обичаш, докато не престанеш да се страхуваш от това да бъдеш обичана.

През целия си живот бе бягала от всичко, което има нещо общо със семейството й. През последните седмици, когато най-сетне прие факта, че Сет няма да отговори на обажданията й, тя осъзна, че все още бяга. Правеше го откакто дядо й й каза, че нейният баща не е мъртъв.

Време бе да се пребори с миналото си.

Беше склонна да прости на баща си, докато не разбра, че той е още жив. Едва тогава гневът й се превърна почти в омраза. Ядосваше се не само защото я бе изоставил като малка, а защото продължаваше да я отхвърля и сега.

Защо не бе го разбрала по-рано? Защо бе позволила на гнева да я разяжда толкова дълго време? Защото бягаш от страховете си, прошепна нещо вътре в нея. Никога не си искала да ги анализираш. Боеше се от това. Все още продължаваш да бягаш, но когато Сет те напусна, най-сетне бе принудена да погледнеш истината в очите.

Да осъзнае, че любовта към Сет бе по-силна от страховете й, бе шок за Кортни. Никога не се бе съмнявала, че го обича, но досега предпочиташе да рискува да го загуби, отколкото да се изправи срещу страховете си. Не й трябваше много време, за да разбере, че боязънта и горчилката от това, че баща й я бе отхвърлил, можеха да й струват единственото нещо, което наистина желаеше. Остана й само да реши какво да направи, за да си го върне.

Беше преодоляла вината си, свързана с фермата. Сега бе време да се изправи срещу баща си.

Без да се колебае, Кортни стана, отиде до телефона и започна да набира. Звъняла бе в Хонконг само няколко пъти, но номерът на баща й се бе запечатал в паметта й. Когато чу сигнала, осъзна, че макар да я побиват тръпки от страх, не трепери.

— Здравейте! — Отново бе жената.

— Кортни Клонингер се обажда. Мога ли да говоря с баща си? — От отсрещната страна се чу ахване, последвано от моментна тишина.

— Извинете ме, но това бе нещо като шок за мен. Аз съм Кацуо Клонингер. Омъжена съм за баща ви от седемнадесет години.

— Не знаех. Дядо никога не ми е казвал. Къде е баща ми? Мога ли да говоря с него?

— Той е мъртъв, Кортни. Почина преди три месеца.

Кортни отчаяно искаше да каже нещо, да обясни защо се е обадила, но гърлото й се стегна и думите нямаше как да излязат. Сълзи изпълниха очите й.

— Получи инфаркт. Всички знаехме, че работи прекалено много, но той не искаше да променя това. Опитах се да се свържа с теб, когато се разболя, но никога никой не вдигаше телефона. Предполагам, че след това съм забравила.

— Иска ми се да бях знаела.

— А на мен ми се иска ние да знаехме. Знаеш, че никога не сме получавали вест от теб. Боях се, че няма да се заинтересуваш.

— Дядо ми ми бе казал, че той е мъртъв.

— Знам за враждата между съпруга ми и дядо ти. Нищо не можех да направя, за да променя това, но отчуждаването му от теб ме притесняваше най-много.

— Защо? Да не би да е мислел, че парите му няма да стигнат и за мен? — попита Кортни, мъката я правеше безчувствена към болката, която би могла да причини на другите.

— Не мога да намеря извинение за това, което ти е направил. Баща ти бе избухлив човек. Никога не е съжалявал, че е отнел парите на дядо ти. Винаги е казвал, че баща му няма какво друго да му даде, но съм убедена, че съжаляваше за това, че се е отчуждил от теб.

— Защо тогава никога не ми е писал?

— Молех го, но той винаги отказваше. Беше прекалено горд, за да признае, че е направил грешка.

— Но той е прекарал остатъка от живота си, плащайки за нея.

— Много често това е цената, която хората плащат за ината си.

За Кортни думите имаха ефект на експлодираща граната. Нима тя правеше същата грешка със Сет? Нима щеше да прекара остатъка от живота си, плащайки за своята безсмислена гордост?

В миг на просветление осъзна, че копнее да се омъжи за Сет, че иска той да й бъде съпруг и баща на децата й. Не знаеше кога и как е станало, но всичките й мисли бяха по местата си. Сигурно през последните шест месеца постепенно бе започнала да разсъждава по този начин, може би от момента, когато за пръв път се любиха.

Сега знаеше, че го обича толкова силно, колкото изобщо би могла да обича някого. Само се залъгваше с мисълта, че биха могли да продължат връзката си без обещания за бъдещето. Любовта, която имаха, онази любов, която караше него да се връща при Кортни, а нея — да продължава да го очаква, независимо колко са спорили преди това, беше любов, за която няма пречки, няма време и разстояния. И сега тя го обичаше толкова, колкото когато беше в ръцете му, предполагаше, че и в мига на смъртта си ще го обича не по-малко отсега.

Но най-важното бе, че той също я обичаше. Ако не бе така, нямаше да има причина да не отговаря на обажданията й. Бягаше от нея точно както тя се опитваше да отрече, че е безнадеждно влюбена в него.

— Защо се обаждаш?

Кортни преглътна.

— Трудно е да се обясни. В продължение на години мразех баща ми и се чувствах виновна за жертвите, към които е тласнал дядо ми. Бях толкова объркана от всички тези чувства, че не знаех нито коя съм, нито какво искам. Когато разбрах, че така застрашавам собственото си щастие, трябваше да направя нещо.

— Трябва да разбереш, че съпругът ми беше нещастен човек. Чувствал е, че баща му обича конете повече, отколкото детето си, и го е мразел заради това. Винаги е искал да се занимава с бизнес, но дядо ти не му е позволявал. Малко след като се оженихме, помолих възрастния Клонингер да ни разреши да те видим — като разбра какво съм направила, Стефан и аз се скарахме ужасно, — но той отказа. Закле се, че ще повика полицаите да арестуват мъжа ми, ако се осмели да стъпи в Кентъки.

— Кога е станало това?

— Трябва да си била на осем или девет години.

Кортни си помисли за годините, които можеха да бъдат спасени, и отново й се доплака.

— Не съм знаела…

— Предполагам…

— Радвам се, че най-сетне говорих с вас. Обаждала съм се и преди, но не можех да събера куража да кажа каквото и да било. Благодаря ви! Сигурно е време да ви оставям.

— Чакай малко. Исках да изчакам, докато всичко се уталожи, но трябва да говоря с теб за наследството от баща ти.

— Какво наследство?

— Парите, които ти остави.

— Но той би трябвало да завещае всичко на вас.

— Имам достатъчно собствени пари. По-голямата част от наследството е за теб.

— Наследство! Защо… но… Боже Господи! — възкликна накрая Кортни.

Кацуо Клонингер се засмя.

— Баща ти бе преуспяващ бизнесмен. Не знам каква сума ще отиде за данъците, но така или иначе ти ще наследиш много повече, отколкото той е взел от дядо ти.

Кортни изпусна слушалката.

— Там ли си още? — попита Кацуо Клонингер, когато Кортни отново вдигна телефона.

— Да. — Дори тази единствена дума й костваше неимоверни усилия.

— Има много подробности, които ще трябва да обсъдим заедно. Ще бъда в Щатите през ноември. Ще мога ли тогава да се видя с теб и адвоката ти?

— Много бих искала — промълви Кортни.

— Ще очаквам нашата среща. Има много неща, които бих искала да ти разкажа за баща ти. Може би ако знаеше малко повече за него, нямаше да го мразиш толкова.

Доста време след като затвори, Кортни стоя като в шок. В живота й настъпи рязък и неочакван обрат. Не знаеше какво ще последва от него, но бе убедена, че трябва да се види със Сет. Не бе измислила какво да му каже, но щеше да го направи по-късно. Това, което искаше най-много, бе отново да почувства ръцете му около себе си.